Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (33)

XXXIII

Двамата млади слязоха заедно по голямата каменна стълба. Дидие поддържаше жена си за ръка.

Свежият въздух помогна на Клод да се съвземе напълно, а може би най-доброто лекарство беше здравата ръка, която я подкрепяше.

Тази монументална стълба припомни на Дидие една друга стълба, по която бе слязъл с Клод преди десет месеца. Усмивка се появи на устните му при този спомен. Каква разлика!

Задържайки младата жена сред стълбата, той се наведе към нея и каза закачливо, но много мило:

— Спомняте ли си, мила, този съпруг-глупак, който нямаше да промени с нищо вашия живот като девойка…

Клод пламна.

— О! — промълви тя смутено. — Колко глупава бях тогава… Но аз не ви познавах още…

Дидие притисна малко по-силно ръката, която държеше в своята.

„Поруменяла и смутена Клод — това не бе никак неприятно“ — помисли си той с преизпълнено от щастие сърце. Все пак има деликатността да не подчертае смущението й.

— Тук ли е колата ви? — запита той след малко.

— Не. Дойдох с такси, тъй като не желаех да замесвам никого в тази съвсем лична работа. Слугите са винаги щастливи, когато могат да научат за нашите неприятности!

— За щастие моята кола е тук — каза той просто, без да забележи учудването, което думите му предизвикаха у Клод. — Къде да ви заведа? У вас или вкъщи?

— О, у вас! — извика тя спонтанно, защото се боеше, да не би да си отиде този странен съпруг, който след двумесечна раздяла и така трогателно помирение се държеше толкова свободно с нея, сякаш никога не я бе напускал.

Валанкур направи знак на един шофьор в ливрея, който караше прекрасна закрита кола.

— Вкъщи! — заповяда той.

Клод се настани мълчаливо върху меките седалки. Тя се учудваше, че съпругът й, който беше беден адвокат без клиентела, можеше да има на разположение подобна кола. Кой плащаше разноските?

Но младата жена нямаше сили да се задълбочи в тези си мисли. Сълзите й от мъчителните мигове, които бе преживяла, не бяха засъхнали още и тя не искаше нищо друго, освен да живее със спокойствието на настоящия миг.

Дидие беше тук, до нея, това бе достатъчно засега.

Валанкур бе седнал до нея и обхващайки я през кръста, я привлече към себе си.

Той изглеждаше унесен в някакви мисли.

Младият мъж не бе предвидил, че ще отведе Клод със себе си и си казваше, че трябваше да й даде известни обяснения, които нямаше вече право да скрива от нея.

Тяхната женитба бе станала по такъв смешен начин…

В този момент той имаше чувството, че е лъгал.

Сега, когато бракът им щеше да стане истински, трябваше да се изясни всичко…

Жена му не можеше да му се сърди… В края на краищата тя сигурно щеше да бъде поласкана!… Поне той мислеше, че е така!

За щастие сега между тях съществуваше една силна връзка — любовта… Признанието на Клод още звучеше приятно в ушите му…

Но Дидие бе почтен човек и смяташе, че не би трябвало да се възползува от думите, които младата жена бе изрекла в момент на отчаяние.

— Преди всичко трябва да уредим всяко недоразумение между нас… След това ще видим!

В същото време и Клод разсъждаваше.

Тя имаше чувството, че се намира в неудобно и малко унизително положение.

Увлечена от скръбта си, тя бе казала думи, които, ако бе хладнокръвна, сигурно не би изрекла никога. Не са жените, които обикновено признават първи любовта си. Той беше този, който отсега нататък трябваше да поеме всяка инициатива.

В това време Дидие казваше:

— Клод, отгатнахте ли, че аз ви бях излъгал?

— Да — промълви тя тихо.

— Трябва да ви призная, че не съм сам у дома.

— А!

Това бе единственото, което тя можа да изрече при едно подобно признание.

Откакто я бе напуснал, Клод си бе представяла всички възможности… даже тази, която й признаваше.

Тъй като младият мъж замлъкна малко смутен, тя го запита:

— Жена ли?

— Да.

— Която обичате?

— Естествено… Не се учудвайте на думите ми, Клод — прибави той разпалено. — Опитайте се по-скоро да ме разберете… Вие, скъпа моя, вие бяхте приключението… с всички негови илюзии и всички трепети! Но тя, старата и ценна приятелка, за която съм ви говорил вече, е целият ми живот… единствената жена, на която държах досега… Тази, на която дължа всичко — това, което съм, и красивия и спокоен дом, в който живея и от който имам нужда…

Той говореше естествено.

Явно беше, че нямаше никакво желание да й причини страдание и че не подозираше болезненото впечатление, което можеха да направят думите му.

И все пак всяка дума, която той изричаше, се забиваше като кама в сърцето на младата жена.

— Господи! — промълви тя с ужас. — Какво ще правя тогава у вас? Как ще посрещне тази жена моето идване?

— Много добре, струва ми се, понеже сте моя жена.

— Но аз? — запита тя, поразена от подобен отговор.

— О! — каза той, не подозирайки по какъв начин тълкуваше жена му неговите признания. — Аз ще имам нужда от цялата ви снизходителност, малка ми Клод.

Младата жена не отговори. Във възклицанието на съпруга й имаше толкова неизказано доверие, че тя не знаеше какво да отговори.

Те пристигнаха. Нощта бе настъпила. Шофьорът бе спрял колата пред голяма красива градина, чийто портиер широко отвори вратата. Колата се плъзна по една алея, навлезе във вътрешността на двора и спря пред терасата на прекрасна старинна къща.

Клод преминаваше от изненада към изненада.

Тя слезе първа и хвърли бърз поглед към двуетажната къща. Прозорците бяха с колони от Първата империя; само тези на горния етаж светеха.

— Влезте, Клод, и бъдете добре дошла — каза Валанкур, отдръпвайки се настрана, за да й направи път.

Стори й се, че гласът на съпруга й се бе изменил: в него имаше особен жар, който трогна дълбоко момичето. Тя бе впрочем силно развълнувана, че беше тук със съпруга си, в неговото жилище.

Те прекосиха един хол, после просторен салон, където Дидие запали само една ниска лампа, колкото да се ориентира къде вървят.

Клод различаваше неясно в полумрака мебели, които й изглеждаха елегантни и ценни.

Дидие вървеше напред със свободата на домакин, който посреща в дома си скъп гост.

След този салон те прекосиха още един, също така добре мебелиран; след това адвокатът отвори последната врата.

— Ето ни при мен, Клод. Тази стая е моят кабинет.

Той бе завъртял електрическия ключ и две лампи светнаха, разпръсвайки мека и приятна светлина под големите си абажури.

От цялата стая лъхаше особено спокойствие, което отморяваше.

Това чувство бе засилено и от буйния огън, горящ в камината.

Валанкур помогна на Клод да си свали мантото и шапката. След това я настани в огромно дълбоко кресло, близко до камината.

— Починете си, Клод — каза той. — Да не говорим нищо, ако мълчанието ви действува добре.

Той остана прав, облегнат с гръб на камината, с лице, полуприкрито в сянката на абажура.

— Да не би да предпочитате да сте сама? — продължи той. — Вие сигурно имате нужда от почивка…

— Не, не… не ме оставяйте — каза тя бързо, без да размисли.

Между тях настана отново мълчание.

Те бяха развълнувани, но трябваше да си кажат много неща, когато биха предпочели да се хвърлят в обятията си без никакви обяснения.

Младата жена разглеждаше стаята, където всичко беше луксозно и подбрано с най-изискан вкус… всичко — като се започне от прекрасния персийски килим с топли багри до картините по стените.

Върху една масичка от оникс няколко рози разпръсваха приятно благоухание, потопени във ваза от черен кристал.

Дидие не изпускаше жена си от очи, докато тя оглеждаше всичко наоколо с нарастващо любопитство. Той обаче не казваше нищо. Най-после тя не се стърпя и прошепна:

— Странно…

— Какво е странно? — запита той.

— Всичко… тази така хубава… така уютно обзаведена стая…

— Харесва ли ви?

— О, да! — отговори тя убедително. — Но аз не си представях така работния кабинет на един… особено на един адвокат…

— На един малък адвокат без дела — допълни той, усмихвайки се. — Права сте… Обаче няма никакви причини стаята да прилича на адвокатска кантора.

— Моля?

Думите му не й бяха много ясни, но тя се страхуваше несъзнателно от всичко, което й бе още неизвестно. Обясненията, които съпругът й можеше да й даде, сигурно щяха да й причинят болка, както малкото, което бе казал досега… Тя се чувствуваше така слаба, така наранена и така лишена от сили и издръжливост!

Но как да не се учудва от лукса, който я заобикаляше, от изисканата елегантност на тази стая, която чрез огромна стъклена врата се свързваше с малка, но феерична градина.

Погледът на Клод се спря върху приказното гнездо от зеленина, което някой опитен градинар бе подредил.

Нищо не бе забравено. Стените изчезваха, скрити от редки растения, които сякаш ги удължаваха под гъстата зеленина до безкрайност; алеите бяха грижливо постлани с отделени една от друга плочи, между които растеше трева; малката полянка се простираше до едно водно огледало, което отразяваше небето, шадраван пееше тихо в скалистия басейн, в който цъфтяха водни растения.

На по-малко от двеста квадратни метра — цяла миниатюрна райска градина, към която водеше само вратата от работния кабинет на Дидие, сякаш градината бе замислена и създадена само за него.

— Обстановката и тишината подканват към работа — забеляза тя замечтано. — Трябва да е приятно да се прибереш тук…

Клод спря, след това запита срамежливо:

— Вашата… вашата приятелка ли е уредила всичко това?

— Да — каза той със смях. — За да ме задържи малко при себе си!… Аз съм такъв скитник! Впрочем само ръката на една обичаща жена може да създаде с толкова хармония рамката, в която на един мъж може да се харесва наистина…

Клод не отговори, душата й бе преизпълнена с мъка. Тя си спомни изведнъж за това, което бе предложила на съпруга си — тя, Клод, с всичкото си богатство: обикновения и шумен лукс на големите хотели, където го бе завела… светските отегчителни чайове… нощните кабарета и дансинги, които приличаха един на друг с убийствено еднообразие…

Тя си припомни пренебрежението на Валанкур към всички тези светски места, където на нея й харесваше, презрението му към тълпата и към всекидневните разходки по булевардите, които наричаше „излагане на показ“.

Тя си спомни отмората, която му даваха планината и нейната самота; удоволствието, което проявяваше пред някое улично хлапе или някоя перачка… пред всичко, което бе естествено и мило…

Ето че всичко, което не разбираше преди, й ставаше ясно сега.

С държането си той не бе проявявал странни вкусове и интереси, а, напротив — нуждата да се изтръгне от баналната среда, в която тя го принуждаваше да живее.

Тя почувствува изведнъж с мъчително унижение как безсмислено бе използвала богатството си. Какво бе дала на съпруга си с всичките си милиони, което да би могло да се сравни с тази спокойна и красива рамка, създадена около него от една жена, която е подредила всичко с любов… с каква любов!

Гласът на съпруга й я изтръгна от бездната, в която я увличаха разсъжденията й.

— Клод, преди да ви дам обяснения, трябва да ви предам няколко ненужни хартийки! Аз обичам реда и затова съм запазил тези, които не ми бяха потребни.

— Какво е това? — запита тя.

Той й направи знак да погледне. Клод послуша и извади от плика няколко чека.

— Какво е…

Но тя не довърши.

Позна чековете, които му бе подписала. Трите чека от по петнадесет хиляди франка, които му бе предавала в началото на всеки месец, според сключения при годежа им договор, и три други, дадени му за заплащане на сметките в хотела.

С плик в едната ръка и чековете в другата Клод гледаше съпруга си, без да може да разбере.

— Защо не сте ги осребрили? — запита тя най-после с беззвучен глас.

— По две причини, всяка от които е уважителна: първата, защото нямах нужда.

— А!

— Да, а втората — защото не бяха предназначени за мене.

— Как? Не са били предназначени за вас?

— Да, Клод. Аз не съм този, за когото ме мислите; още от първия ден аз ви излъгах по отношение на самоличността ми.

— Господи! — възкликна тя объркана.

Но никакъв упрек не се изтръгна от устните й, никакъв гняв не проблесна в големите й тревожни очи. Само по смъртнобледото й лице се изписа безкрайно отчаяние и две тежки сълзи се отрониха от очите й.

Отдавна вече тя чувствуваше, че около Дидие имаше някаква тайна! Ето че бе дошла минутата, в която щеше да научи…

Какво щеше да научи?

Каква катастрофа я очакваше, в която щеше да изчезне още така крехкото й щастие? Защо Дидие говореше чак сега?… След като бе отказала развода, който щеше да ги раздели?

Струваше й се, че всичко около нея рухва… Тя чувствуваше, че се приближава нещастието.

Нима хубавата й мечта да си избере съпруг по вкуса си щеше да се превърне в катастрофа… в безчестие може би… или нещо още по-страшно?

Но странно, от Дидие лъхаше такава увереност, такова доверие!… Увереността, която дава богатството… силата на човек, към когото съдбата е благосклонна… или по-приятната и лъчезарна увереност на мъж, който се чувствува обичан всеотдайно от жена, която е в състояние да направи всичко за него.

Клод имаше потискащото чувство, че всичко, което щеше да научи, щеше да я нарани и унижи още повече.

— Как бих искала да умра! — промълви тя тихо.

Смъртта й се виждаше единственият изход.

Но Валанкур беше дочул този шепот на устните й. Той, който изглеждаше във възторг, че е заблудил жена си, остана дълбоко развълнуван от нейната няма скръб.

В първия момент той не можеше да каже друго, освен тези думи, изтръгнали се от дълбочината на сърцето му:

— Клод! Моя малка Клод! Моля ви да ми простите. Не исках да ви разтревожа…

Той бе взел ръцете й и ги притискаше в своите.

— Мое скъпо дете! Какво си представихте? Изслушайте ме, ще ви обясня…

Той се усмихваше развеселен, въпреки всичко, от безпокойството, което тя проявяваше, и щастлив все пак поради това, което щеше да й открие.

Той привлече към нея една голяма кожена възглавница, поставена на земята, и седна в краката й.

— Не, аз не съм Дидие Валанкур, адвокатът, както е указано на чековете, които подписахте. Аз съм неговият братовчед, който има същото име.

— Братовчед му? — повтори тя, без да разбере.

— Да, аз съм Дидие Валанкур, но и братовчед ми, адвокатът, е също Дидие Валанкур… Това е прищявка на майките ни, които са били етърви и по една случайност са имали еднакви имена, като госпожици. Естествено, че след като се омъжили, имали вече и еднакви фамилни имена. Те живеели много добре помежду си, а еднаквостта на имената им ставала причина за много забавни приключения, невинни шеги, които били едно от развлеченията през младостта им. Те пожелали да дадат на синовете си същата възможност и аз трябва да призная, че често ние сме се възползували от нея, а по някой път и злоупотребявали за не съвсем невинни шеги.

— Тогава?… Навярно нашата женитба… е била последната ви шега?

— Оставете ме да продължа, мила! В противен случай няма никога да се разберем. След това ще ме съдите! Въпреки че не съм адвокат, оставете ме да защитя собствената си кауза…

— Но тогава?

Внезапна светлина проблесна в ума на младата жена и без да слуша това, което Дидие й казваше, тя го прекъсна отново рязко:

— Но тогава, ако сте Дидие Валанкур, а… не сте адвокатът… вие сте… другият… вие сте…

— Писателят, поетът… — довърши той, усмихвайки се. — Да, Клод… вашият поет!

— Не разбирам! — промълви младата жена. — Защо е тази неточност?

— Защото, малка ми Клод, аз не съм само един поет, който възпява звездите, аз съм преди всичко романист, сърцевед… ловец на необикновени приключения… Тук е моето извинение… Разбирате ли ме?

Тя мълчеше несъзнателно, щастлива и същевременно смутена, че съпругът й беше един толкова талантлив и прочут човек.

Той подхвана:

— Не, нашата женитба не беше шега, но признавам, че в началото тя бе, от страна на писателя, какъвто съм, един… опит…

— Аз бях обектът, с който се провеждаше опитът?

— Точно така — отговори спокойно той. — Или по-скоро ние и двамата бяхме обекти, защото ми се струва, че аз не останах просто зрител, а се увлякох напълно в приключението… Разбрах това още първата вечер, когато ви срещнах на онзи бал. Спомняте ли си? Тази вечер почувствувах, че ще бъда увлечен в играта… и разбрах, че беше необходимо да се покрия с броня от присторено равнодушие и насмешки… Аз не знаех тогава две неща: първото — простете ми, Клод, но сега мога да ви кажа това, — първото, че с държането си щяхте да бъдете най-добрата ми защита…

— О! — промълви тя учудена.

— Да, мила! Вие ме разочаровахте, признавам го… Обявлението на „Агенция Мишо“ ме бе подлудило… Започвам да мисля, че има мълниеносни подлудявания не само в любовта. Аз бях просто луд от възторг… особено когато узнах, че се касае за младо, хубаво и богато момиче, което би могло лесно… много лесно да намери и другаде съпруг, отговарящ на мечтите му.

— Да… твърде лесно — повтори Клод унесено.

— Така че проектът ме бе съблазнил със своята оригиналност, със своята дързост… сметнах, че той говори за необикновена енергичност и смелост от страна на тази, която го предлага.

— И после?

— После… Трябва ли да ви го кажа? Аз останах разочарован. О, не от вашата личност, от вашата красота… от вашия чар… Уви — аз бях изпаднал прекалено много под тяхното влияние!… Но върху всичко това имаше нещо като изкуствена броня от предразсъдъци, от прищевки на твърде богата жена, от смешни капризи на разглезено дете…

— О! — възрази тя.

— Да… оставете ме да довърша, моля ви. Това започна да ме дразни, аз чувствувах, отгатвах истинската Клод под тази броня… и се сърдех на „фалшивата Клод“, че криеше от мен другата… Колкото повече време минаваше, толкова по-сериозно ставаше това. Рядката и забележителна жена, която бях зърнал за малко, започна да става глупаво ревнива и смешно нервна като всяка обикновена дребнава женица. И приключението, което аз си представях тъй хубаво, се превръщаше малко по малко в нещо банално… обикновено…

Клод не отговори. Тя бе смазана! Всичко, което той казваше, беше истина, тя си даваше сметка, но всяка негова дума бе рана, нанесена на честолюбието й.

Дидие не беше авантюрист, от който тя се страхуваше. Той бе, напротив, Валанкур, прочутият писател, един известен човек, един почтен човек, с когото всяка жена би могла да бъде горда; но тя, Клод, тя беше жената, която се бе опитала да унижи този човек… да го купи с пари!… Тя бе само една богата глупава жена и нищо повече…

Странно, вместо да се радва на голямото щастие, което я бе сполетяло, Клод страдаше, защото честолюбието й бе наранено, както никога досега.

Всичките й грешки сякаш се обръщаха срещу нея; богатството й не представляваше вече нищо, Дидие бе разочарован. Но преди всичко тя бе унизена пред съпруга си. Съпругът, когото смяташе, че е купила, я превъзхождаше във всичко… даже и с великодушието си.

Между нея и съпруга й се бе издигнала внезапно цяла стена от пречки.

Валанкур, който я наблюдаваше, се учуди на мрачния й вид, когато всъщност очакваше изблик на радост. Тъй като тя продължаваше да мълчи, той притисна ръцете й, за да привлече нейното внимание.

— За какво мислите, моя малка Клод?

— За женитбата ни — отговори тя сериозно. — Мисля си, че вие сте били разочарован, измамен! Че вие не сте се нуждаели от богатството ми и че аз не съм ви дала нищо в замяна на вашето име.

Тя въздъхна.

— Мисля също, че е станала голяма грешка. Вие сте били излъган, защото аз не отговорих на вашите очаквания. А аз не съм сигурна, че имам точно такъв съпруг, какъвто желаех. Разбирате ли? Съпругът, който ми предлагате днес, е прекалено хубав… Той ми е чужд! Колкото по-голям е той, толкова по-малка се чувствувам аз до него!…

Клод протегна ръка към масата и взе чековете, които бе оставила там. Тя ги изгледа печално за миг и след това ги хвърли в огъня с тежка въздишка.

— Комедията свърши — промълви тя, преглъщайки с мъка сълзите си.

Дидие я гледаше учуден, някакво неясно безпокойство започна да го обзема. Клод бе станала.

— Трябва да ви благодаря, господин Валанкур! — каза тя сериозно, но с треперещ глас. — Вие бяхте много добър и великодушен днес, понеже приехте да останете мой съпруг. Но тогава аз не знаех какъв човек сте вие, не знаех, че сте прочутият писател, от когото всички се възхищават. Аз съм една обикновена девойка, която не е в състояние да привлече и задържи вниманието на мъж като вас. Разочаровала съм ви вчера, ще ви разочаровам и утре.

— Но, Клод, вие говорите глупости!

— Не — продължи тя, — вие имате право, когато казвахте преди малко, че една подобна женитба не може да трае…

— Защо ми казвате това, Клод? — извика той. — Всичко това няма значение, понеже ние се обичаме сега и ще бъдем истински съпрузи.

Дидие бе престанал да се шегува и подигравателната му усмивка бе изгаснала.

Клод, бледа като мъртвец, се разделяше с него, без да забелязва вълнението му.

— Сбогом, господин Валанкур. Простете ми, че смутих живота ви с тази смешна женитба чрез брачното бюро… Може би идеята не беше лоша, но аз не съумях да я използувам добре.

С мътни очи, с несигурни движения Клод взе шапката и мантото си.

Гордостта я подкрепяше… Тя бе искрена в желанието си да си отиде, тя наистина имаше чувство, че сега всичко я разделяше от този твърде прочут съпруг. Обаче нещастницата не можеше да прикрие скръбта си, че виждаше да свършва така нейният роман — нейният хубав роман, който завършваше с жалко унижение!

Дидие пристъпи към нея. С твърда ръка, която раздразнението му правеше властна, той й изтръгна мантото и го захвърли в другия край на стаята.

— Изслушайте ме първо, Клод, преди да ме напуснете. Аз не завърших и не ви казах защо…

— Какъв смисъл има! — прекъсна го тя. — Всичко, което бихте ми казали, не ще промени това, което е… Виждате, че нашите обяснения ни разделят, вместо да ни сближат!

Той почувствува истинността на това, което тя казваше, и си извлече поука: когато млад съпруг срещне жена си след дълго отсъствие и недоразумение, за да й докаже любовта си, трябва да направи друго, а не да търси и дава обяснения.

Валанкур хвана младата жена за раменете и я привлече към себе си.

— Моя малка Клод… моето скъпо дете… което едва не изгубих… моя любов, която иска да ме напусне, без да разбере, че аз я обожавам и че не бих могъл вече без нея.

Но Клод го отблъсна леко.

— Не, господин Валанкур, не говорете за любовта си! Вие добре знаете, че само съжалението ви задържа при мен преди малко!… А аз не искам… съжалението ви… Чувствувам, че не мога да го приема!… Не, вие не ме обичате… Без моето заслепение нашият развод щеше да е осигурен сега.

— Лъжете се, Клод! Аз бях много нещастен. Никога не бих взел инициативата, макар да бях убеден, че не ме обичате. Аз също бях наранен от вашето презрение и студенина… съпругът страдаше в мен много повече, отколкото можете да си представите, и в настоящия момент ми е приятно да помисля, че моята малка Клод — гордата, надменна и богата Клод Фремон, която отблъскваше всички кандидати, е обикнала мен, без да знае кой съм… т.е. без да знае, че се е омъжила за един достоен за нея съпруг, от когото не би се червила.

— А защо настоявахте да се даде ход на нашето бракоразводно дело, защо бяхте подали молба и вие?

В гласа й се долавяше съмнение; Дидие нямаше да може да я убеди с толкова слаби доводи.

И все пак той се усмихваше като сигурен в себе си човек.

— Елате в обятията ми, скъпа невернице… Хайде, не отказвайте… Тук, така, до сърцето ми. Оставете ме да ви кажа, че прекосих половината Европа, за да дойда навреме и да присъствувам на това дело, което бе единствената ми възможност да ви видя… и може би да ви задържа.

— Къде бяхте заминали?

— С яхтата си бях към северните брегове на Норвегия.

— О! Толкова далеч ли бяхте отишли!

— Да… за да избягна изкушението да се върна при вас.

— Но защо?

— За да запазя достойнството си… Вашата постъпка в „Пале дьо ла Медитеране“ ме влуди. Чувствувах ревността ви, но я отдавах на деспотизъм, а не на любов! Казвах си, че ако проявя чувствата си, вие щяхте да си играете жестоко с мен и да ми причинявате страдание.

— О, Дидие! Ако знаете колко плаках… вечерта… докато ви чаках!

— Не можех да го допусна… Напротив! Бях убеден, че с кокетството си се стараехте да ме възбуждате… за да ме овладеете напълно.

Клод бе облегнала глава върху гърдите на съпруга си и го слушаше да говори с притворени очи. Думите му й се струваха като божествена музика.

— Вие сте ме обичали и сте заминали! — промълви тя почти в екстаз.

— Да. Заминах. И всеки път, когато споменът за вас ставаше болезнен, давах заповед на капитана на яхтата да усилва хода и да отива към север… все по на север… Защото не бях сигурен, че ще мога да устоя на любовния повик, ако ви чувствувах по-близко до себе си.

— Тогава защо се върнахте?

— Защото в Тромсьо получих писмо от адвоката си. Той ме предупреждаваше, че вие сте искали развод… Тогава изгубих сили… На всяка цена трябваше да се върна… да ви видя… да си дам сметка за вашето държане.

Той спря за миг. След това прошепна тихо на ухото на жена си:

— Обожаема, аз бях така щастлив преди малко, когато видях, че моята скъпа Клод държи на мен, само на мен… заради това, което бях като човек, а не заради богатия и известен писател.

— Никога не бих заподозряна истината. Непростимо е да се лъже така.

— Имам само едно извинение, мила: странното опиянение, което ме бе обзело поради оригиналното предложение за женитба!… Аз бях полудял напълно, без да ви познавам още!… Това приключение можеше да свърши по-зле.

— О! — промълви тя. — Не смятам, че сега е свършило много добре.

— Наистина — пошегува се той. — Когато мъж се ожени за жена без любов и забелязва няколко месеца след това, че е влюбен в нея, това е наистина катастрофа за неговата независимост!

Той бе седнал и се опитваше да привлече Клод върху коленете си, но младата жена упорствуваше леко:

— Вие казахте преди малко… че сте били разочарован… измамен…

— Наистина — съгласи се той. — Но вие не знаете, че гордата и студена жена, която ме бе разочаровала, се прояви пред мен и в друга светлина. Това беше в Лагет… когато я видях да коленичи мило и да се моли за една болна жена, която не познаваше и която би имала право да ревнува… О, този ден моята малка Клод ми се видя много добра и много възвишена! А когато ми призна съвсем простичко, както би направила една наивна млада девойка, че е молила Богородица да запази скромното й щастие заедно с мен, аз бях дълбоко трогнат и започнах да се подигравам и да й разправям глупости, за да не отгатне вълнението ми и да не подозре, че и аз бях изказал дълбоко в душата си, почти несъзнателно, същата молба.

При този мил спомен сълзи започнаха да се стичат бавно от очите на Клод. Гласът на съпруга й раздвижи в нея всичките онези скрити фибри и потисканата от месеци любов, която тя не искаше да види, да признае.

А какво значение имаше дали Дидие е адвокатът или писателят, този, когото бе обичала в Лагет и за когото се бе молила — важното беше, че той й говореше сега и я привличаше в обятията си.

Устните им се сляха в първа целувка, която ги свързваше наистина завинаги.

Но изведнъж младата жена трепна и се изтръгна от ръцете, които я държаха пленница.

— О! — извика тя. — Казвате, че ме обичате, а дойдох тук при друга жена… вашата приятелка за цял живот!

Дидие се изправи със скок. И с внезапно избликнала радост сграбчи отново жена си и започна да я обсипва с целувки, обхванат от някакво опиянение.

— Глупавичка! Скъпо малко глупавичко момиченце… жената, която обичам, ще бъде много щастлива да ви види тук… Седнете… и ме почакайте за миг, искате ли?

Клод се подчини, без да се старае да разбере… Гласът на Дидие бе така радостен, че тя не искаше да се съмнява повече. Впрочем така приятно, така успокоително беше да вярва в него!

Валанкур изчезна зад малка врата и тя чу кратко позвъняване на телефон.

Когато се появи отново, той се усмихваше открито и каза:

— Тя ви чака… Елате, скъпа моя малка женичке, ще ви представя на една друга.

Клод стана и последва послушно съпруга си, отгатвайки, че той не можеше да й готви с такава радост неприятна изненада.

Те прекосиха отново салона и след това хола, който сега бе осветен. С асансьор се изкачиха на втория етаж, там, където при идването си младата жена бе забелязала осветените прозорци.

— Влезте — каза Дидие, отваряйки вратата на прекрасен будоар, тапициран в светлосиня коприна.

Седнала пред масичка, под меката светлина на малка лампа, една жена с красиво лице, запазено все още младо под белите коси, ги гледаше да се приближават с кротка и приветлива усмивка.

Клод пристъпи напред със сърце, преизпълнено внезапно от много приятно вълнение, защото тази жена приличаше странно на съпруга й.

Хубавата жена със снежните коси стана. Тя протегна към Клод своите бели ръце.

— Мое дете — каза тя, — мое скъпо дете… аз ви чаках… О, аз ви чакам отдавна! Целунете ме бързо!

Младата жена се хвърли в обятията на хубавата майка, която се усмихваше и я гледаше щастлива.

— Аз ви познавам вече добре — подхвана старата жена. — Моето майчино сърце бе отгатнало съществуването ви в меланхоличните мечтания на сина ми… Неговото непрекъснато мълчание ми говореше по-красноречиво от думите му… и често през боледуването ми чувствувах вашето присъствие между нас двамата, въпреки че вие бяхте далече… Аз ви чаках… доволна съм, че най-после дойдохте.

— О, Дидие! — упрекна Клод мило съпруга си, когато бяха сами. — Защо не сте ми говорили никога за вашата добра и обична майка?… Вие казвахте „една стара приятелка“.

— Вие изисквахте съпругът ви да бъде без семейство, мила! Не знаех как щяхте да посрещнете моите признания.

— О, положително с много повече радост, отколкото мисълта за тази тъй скъпа и ценна приятелка, която вие обичахте и която аз ревнувах.

Клод се спря, понеже се усмихваше.

— Колко съм била глупава! — призна искрено тя. — Нима трябваше да бъда толкова наивна, за да вярвам, че човек може да изживее роман… една история, изкована от въображението на един писател!

— Може би няма да е зле сега да изгорим тази прочута испанска книга, която ви бе объркала така главата — предложи Дидие с усмивка.

— А, откъде знаете? — промълви тя смутена.

— Един ден намерих тази книга, която бяхте забравили върху масата… Взех я да я прочета… и разбрах… Моята малка Клод също бе потърсила съпруг чрез бюрото за женитби!

— Тогава, когато заминахте… така внезапно… без да ми дадете възможност да ви намеря?… Вие също сте искали да ме напуснете завинаги?

Но той затвори устата й с целувка:

— Шът, мила… направи ми удоволствието да не мислиш такива неприятни работи за мен… Не ти ли каза майка ми, че не съм бил особено щастлив, когато съм бил далеч от теб?

— О! Вярно! — каза щастлива Клод и се притисна към съпруга си. — Книгата е изгорена, но ми остана най-идеалният съпруг по поръчка! Дидие, аз те обожавам!