Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (32)

XXXII

Когато влезе в скромния кабинет на съдията, на Клод й се стори, че ще изгуби съзнание.

Там нямаше никой!

Всъщност съдията беше там, седнал зад обикновена маса от черно дърво.

До него, зад една по-малка маса, седеше секретарят.

Но те двамата не бяха от значение за Клод. Щом като не виждаше Дидие, то за нея нямаше никой.

Стори й се, че леден душ облива сърцето й.

— Седнете, госпожо — каза й съдията кротко, посочвайки й единственото кресло, което имаше в стаята.

Младата жена побърза да седне. Тя едва се държеше на краката си. При движението, което направи, се оказа с лице към вратата.

Точно в този момент влизаше съпругът й…

Клод притисна несъзнателно ръце към сърцето си, което започна да бие лудо.

Дидие бе дошъл… Тя най-после го виждаше.

Единствената й грижа в този момент бе да запази спокойно изражение на лицето си; цялата й воля бе напрегната в тази насока. Може би това бе желанието и на Дидие, защото той поздрави по безупречен, но хладен начин жена си.

Съдията побърза да наруши настъпилото тягостно мълчание. Дългогодишният му опит, а може би и известна вродена добрина му придаваха нещо кротко и приветливо, което се проявяваше най-вече в неговата непринуденост.

Той беше човек с изящно и бледо лице, с остри очи и благосклонна усмивка.

След като зададе някои от обичайните встъпителни въпроси, той се обърна към „просителката“.

— Нали вие, госпожо Валанкур, сте поискали развод срещу господин Валанкур, вашия съпруг?

Клод, чието гърло бе съвсем свито, бе отговорила на предишните въпроси само с кимване на глава. При последния тя остана поразена, сякаш въпросът беше някакъв упрек, който тя не бе в състояние да отхвърли.

На бледото й като смърт лице само уплашените й зеници даваха признак на живот.

Тя чувствуваше да тегнат върху нея въпросителният поглед на съдията и непроницаемият поглед на съпруга й. Не, наистина не можеше да изрече нито дума.

— Моля ви се, госпожо, бъдете напълно спокойна и ми отговорете съвсем откровено — подхвана съдията с търпение. — Аз съм тук, за да изслушам всичко, което бихте искали да ми кажете… Говорете впрочем с пълно доверие.

Сякаш тази последна дума „доверие“ притежаваше някаква магическа сила, гласът на младата жена се възвърна внезапно и тя каза решително и много бързо:

— Да, аз поисках развод…

Тя спря за миг и подхвана с още повече сила:

— Аз го поисках… но сега вече не го желая!

— Извинете, госпожо, не ви разбрах добре…

— Много просто е, господин съдия, аз не искам… не искам да се развеждам!

Въпреки дългогодишния си опит, съдията остана поразен както от неочакваността на това решение, така и от начина, по който бе изказано.

— Искате да кажете, госпожо, че оттегляте жалбата, която сте подали срещу…

— О! Може би така трябва да се каже — прекъсна го Клод бързо. — Вие ще го уредите, както искате, господин съдия… Аз знам само едно — че не искам да се развеждам… Цялата работа беше само за да намеря съпруга си. Разбирате, нали — за да го намеря… Бяха ми казали, че това е единственото средство.

— Да, за да го видите?… Значи не искате да се разведете?

— О! Не. Впрочем това би било една чудовищна несправедливост: вината е само моя…

— А!

— Да, господин съдия. Съпругът ми е бил винаги съвършен. Той е коректен, сериозен и добре възпитан… Вината е само моя!… Признавам, аз съм виновна… за всичко… за всичко!

Клод едва се крепеше, не че унизителното признание й беше мъчително, но понеже вълнението свиваше гърлото й и защото усилието, което бе направила, за да говори, я сломи изведнъж.

Тя бе решила предварително да обвини честно себе си и не се бе поколебала.

Младата жена си бе казала, че понеже оскърблението й — глупавата й постъпка в „Пале дьо ла Медитеране“ — бе публично, то нейното признание трябваше да бъде направено също пред свидетели, за да бъде задоволено нараненото честолюбие на Дидие.

И все пак в този миг тя почувствува, че признаването на вината й бе незначително и не й помогна с нищо: Дидие продължаваше да е все така непроницаем и хладен.

Треперейки от вълнение и мъка, Клод повтори:

— О, не, не искам да се развеждам…

— Много добре, госпожо — отговори съдията с онова снизходително примирение, което възрастните проявяват пред капризите на разглезените деца.

Обръщайки се към Дидие, той прибави:

— Чухте ли, господине?

— Чух — отговори Валанкур със спокоен глас.

Той продължаваше все още да се владее и само погледът му, който беше по-блестящ от обикновено, би бил — за човек, който го познаваше добре — признак на вълнение.

— Чух — повтори той. — Но решението на госпожата не може да спре хода на делото. Трябва да ви напомня, че и аз съм подал молба… Вие сигурно имате всички тези документи в делото.

— Наистина — съгласи се съдията, като прелисти книжата си. — От законна гледна точка това е вярно, но тук ние имаме за цел да се занимаем с моралната страна на въпроса и с промяната, която се внася с новото решение на госпожа Валанкур. Размислихте ли?

— Аз няма да се откажа от това, което съм решил — отговори младият мъж хладно.

— Но, господине, вие не можете да пренебрегнете този нов факт. Искате ли да го разгледаме?

— Мисля, че не е необходимо. Само че има една грешка от страна на госпожата, която държа да се изясни и да се поправи: вината е моя, а не нейна. Аз напуснах семейното огнище, изоставяйки жена си, която не можех да обвиня в нищо… Настоявам на тази точка, господин съдия: госпожата е сериозна жена и поведението й е напълно безупречно.

— Да, естествено! — съгласи се съдията снизходително.

— Госпожа Валанкур твърдеше преди малко…

Но младият мъж го прекъсна рязко:

— Госпожата е великодушна. Тя иска да изравни нашите шансове, когато всъщност аз не заслужавам никаква милост от нейна страна… Въпреки всичко, аз поддържам молбата си за развод.

Съдията изгледа последователно този, който му говореше с такава ледена твърдост, и младата жена, чието хубаво лице изразяваше истинско отчаяние.

Несъзнателно съчувствието му мина към нея, която беше прекрасна, а освен това представляваше морала, понеже отблъскваше мисълта за развод, която съпругът й приемаше с такава лекота. Но без да прояви тези си чувства, съдията запита Валанкур предпазливо:

— Е, какво решавате?

— Да се даде ход на делото.

Съдията въздъхна.

— Добре! — промълви той без охота.

След това се обърна към младата жена:

— Чувате ли, госпожо? Аз съм принуден…

Но за втори път Клод го прекъсна безцеремонно. Откакто съпругът й бе започнал да говори, тя не го изпускаше от очи и по лицето й се бе изписало най-безнадеждно отчаяние.

— Какво значи това? — провикна се тя. — Щом като аз оттеглям жалбата си, щом като аз не искам!

Нервни тръпки разтърсиха цялото й тяло.

Тя не разбираше, но чувствуваше, че съдията ще приключи работата в желания от съпруга й смисъл… А неговото желание изглеждаше противно на нейното!

 

 

Клод скочи живо.

— Добре ли разбрах? Нали не сте вие, Дидие, който искате развод?… Нали не е така… нали?

— Напротив, аз го искам — повтори младият мъж, наблягайки на всяка дума с безизразен глас. — Мисля, че в това няма нищо, което би могло да ви учуди, госпожо, след…

Той не довърши. С умолително протегнати ръце Клод пристъпи към него.

— Не! Не! — ридаеше тя обезумяла. — Дидие, моля ви!… Не искам! Не искам!

Тя залиташе и беше така неестествено слаба, че Дидие се изправи, мислейки, че ще падне.

— Съвземете се, моля ви… Вие знаете добре, че този брак не можеше да трае: това бе лудост, с която не трябваше да се съгласявам… Трябва, необходимо е да се сложи край на тази комедия… Разберете ме: това не може да продължи!

Но нещастната жена повтаряше несъзнателно:

— Не искам, не искам!

Тя се опита да се вкопчи в него, но той я отблъсна.

— Хайде, бъдете разумна, Клод. Днес, когато се удава случай да уредим разумно нещата, аз трябва да имам твърдост. Този развод е абсолютно необходим за нашето щастие… за щастието и на двама ни!

— Не! Не! Дидие! Не искам!

Тя беше само една нещастница, сломена от отчаяние.

— Не искам, Дидие… умолявам ви!

Последва един шепот, едно глухо стенание, нещо като сподавено ридание.

— Аз… ви… обичам!

Ръцете й замахнаха безпомощно, краката й се подкосиха и Клод се отпусна безжизнена.

Чувайки думите, които се изтръгнаха от устните на жена му, Валанкур залитна, сякаш те го бяха ударили със страшна сила в гърдите. Той не бе в състояние да скрива повече вълнението си.

— Клод! — извика той, виждайки, я, че пада. — Клод, малка моя!

Той я повдигна и притисна несъзнателно към гърдите си, за да не се свлече отново на земята.

Дидие трепереше така силно и беше така разтревожен, че секретарят му помогна да я настани в креслото: тъй като подобни припадъци не бяха редки при помирителните дела, съдията извади от бюрото си шишенце амоняк и го поднесе към носа на болната.

— Само лек припадък — обясни той, — няма да трае дълго… Погледнете, ето че отваря очи…

Той се отдръпна, правейки място на разтревожения съпруг.

— Клод! Моя малка Клод! — повтаряше Дидие със сподавен от вълнение глас, докато очите му се опитваха да четат в ясните и печални зеници на младата жена.

Напразно се бе мъчил да е спокоен, уравновесен и твърд. Тази малка Клод, така властна и горда, изгубвайки съзнание пред очите му, признавайки му любовта си, бе съумяла да пробуди чувствата в невъзмутимия млад мъж.

Валанкур сега трябваше да прави нечовешки усилия, за да прикрива вълнението си. Сякаш ридания свиваха гърлото му, а една сълза сигурно щеше да облекчи очите му, които горяха.

Малко по малко младата жена дойде на себе си и устните й започнаха да се движат тихо и бързо; тя шепнеше първо неясни думи, които Дидие разбра скоро:

— Не… не… не искам… Това беше само… за да го видя…

— Клод, мое скъпо дете!

Валанкур бе забравил присъствието на съдията и на секретаря му. Наведен над жена си, подкрепяйки я със силните си ръце, той не мислеше за нищо друго, освен как да я успокои:

— Моя малка Клод… свършено е… да забравим всичко… скъпа моя, ние сме заедно… завинаги заедно.

Съдията предвиждаше щастливата развръзка на конфликта. Благосклонна усмивка озари лицето му. За да не смущава двойката, той се задълбочи в четене на делата, които бяха пред него.

На своята малка маса секретарят рисуваше усърдно върху някакъв лист, но същевременно с крайчеца на окото си наблюдаваше сцената, която се разиграваше пред него.

Дидие продължаваше да поддържа още Клод, която бе дошла напълно на себе си и се притискаше към него. Младият мъж не си даваше сметка, че и той я притиска страстно.

Тази мълчалива прегръдка им се видя безкрайно приятна след мъчителните мигове, които бяха изживели. Тя им помогна да се съвземат, преди да напуснат стаята на съдията.

Дидие, мълчалив и все още смутен, поддържаше Клод, която продължаваше да бърше очите си.

След тях съдията се усмихна, щастлив от резултата, сякаш това бе успех, който се дължеше на него.

Що се отнася до секретаря, той повдигна рамене снизходително.

— Още двама, на които гордостта пречеше да се помирят — промълви той. — Ако се вслуша човек в думите на тези красиви и суетни господа, едва ли ще се намери един, който би признал, че държи на жена си!

Но всъщност добрият секретар беше доволен от това помирение. Това беше трогателна мила история, която щеше да разкаже вечерта на жена си…

— Делото Лебьоф — Ридал! — извика той със силен глас. Той бе приел отново умореното си и безразлично изражение.

Разглеждането на делата продължи!