Макс дьо Вьози
Съпруг по поръчка (17)

XVII

Един ден Клод бе настояла пред съпруга си да я придружи на тенисмач. Младата жена забеляза изведнъж, че мнозина шушукат, след като се взираха в Дидие при минаването му.

Това откритие беше винаги много неприятно за Клод. Раздразнена, тя поизостана, за да може да изучава въздействието на адвоката, който вървеше малко пред нея. Той продължаваше да върви с гордо вдигната глава, с надменно изражение, сякаш предизвикваше невидими съперници или не забелязваше никого.

Какви мисли породи това му желание в главата на момичето? Клод настигна съпруга си и се изравни с него.

— Струва ми се — каза тя полугласно, сякаш говореше на себе си, — че между хората, които ни заобикалят, ако има такива, които са наистина честни, то има и други, които не заслужават това определение.

Изказвайки тази мисъл, Клод наблюдаваше с крайчеца на окото си своя спътник. Дали той забеляза изпитателния й поглед, впит в него?

— Какво ви накара да кажете това? — запита той, учуден от подобна забележка.

— Една мисъл, която се породи при отегчения израз на известни хора, в които се вглеждат отблизо… Те създават впечатление, че нямат спокойна съвест.

Адвокатът започна да се смее. Може би той си даваше сметка за странните разсъждения на жена си. У него се породи желание да я заблуждава.

— Няма истински честни хора — обясни той много сериозно, — които биха могли да се похвалят, че в живота си не са извършвали никога постъпка, преследвана от наказателните закони. Честният човек е чист до деня, в който се открие, че е мошеник… Между тези две крайности често има само един въпрос за щастие! Един бива уловен там, където друг по една случайност или по вродена хитрост е могъл да извърши безнаказано своето лошо дело… А от двамата често пъти този, който е открит, е по-малко виновен, понеже е по-малък хитрец!

— О, страшно е да се помисли подобно нещо — възрази Клод рязко. — Защото в такъв случай… вие?

— Аз? — каза Дидие весело. — Струва ми се, че… хъм!… Аз съм бездруго престъпник като другите! Само че аз съм имал щастието да се изплъзна от заслуженото наказание.

— И таз хубава! — възкликна младата жена поразена.

Тя го гледаше така уплашено, че Дидие не можа да не избухне в смях.

— Особено за един адвокат е изключително лесно да извърти законите и да избегне наказанията!… Струва ми се, че аз ви скандализирам?

— И има с какво!

— Но, Клод, размислете. Вие самата?…

— О! Ужас! Аз съм почтена жена!

— Надявам се. И все пак напълно сигурна ли сте, драга приятелко, че не сте нарушили никога законите?

Той бе хванал ръката й и я притискаше приятелски. Но тя се освободи с пресилено отвращение.

— О! Не ме докосвайте! — извика тя. — След вашето признание… Аз няма да мога да спя вече спокойно. Какво сте извършили, което е направило от вас престъпник и ви кара да се страхувате да не бъдете познат?… Често се питам защо се ужасявате от тълпата… Господи! Страшно е да се помисли за всичко лошо, което вие сте могли да извършите!

— И вие носите моето име! — наблегна той, забавлявайки се с нейното възмущение. — Не забравяйте, Клод, че вие сте моя жена и че споделяте моята съдба, даже ако тя е позорна.

— Това е ужасно!

— Просто чудовищно!

Тя го погледна намръщено, възмутена от веселостта му.

— Как можете да се шегувате с подобни работи? — забеляза тя по-спокойно, защото си даваше сметка, че той се подиграва с нея.

— Защото вашият гняв е крайно забавен!… Аз ви казах, че съм престъпник, както всички останали хора: нито повече, нито по-малко!

— Но хората, които аз познавам, са почтени.

— Тогава и аз също, ако ви е достатъчно да знаете, че още не съм бил осъждан.

— Още не!… Вие наговорихте такива неща!

— Да, защото си мисля за неизповяданите и подлежащи на наказание прегрешения, които се крият в определението почтен човек! Необходимо е толкова малко нещо, за да нарушиш предписанията на закона! Достатъчно е да слезеш от трамвая, без да си си купил билет, да ходиш на лов без позволително, да ловиш риба, когато е забраненият сезон, да смениш жилището си, забравяйки да заплатиш някой незначителен дълг, да увеличиш скоростта, с която се е движела колата ти, след като си блъснал някого или нещо по пътя… И какво ли не още! Ежедневно ние престъпваме законите… Ако за всичко бъдехме наказвани, щяхме да имаме препълнено съдебно досие!… Ето, вземете вас и мен…

— Какво?

— Мислите ли, че женитбата ни не пада под ударите на закона? Хората се женят, за да създадат семейство, а не за да позволят на въображенията си да се развиват свободно под закрилата на законите. Не злоупотребихме ли ние с доверието на кмета, който ни свърза?… Извършихме обида на служебно лице, понеже се ангажирахме с клетва за работи, които знаехме предварително, че не желаем да извършим! Нима вие се мислите за безукорна, след като заплащате на един мъж, който ви дава името си? Нима мислите, че аз съм по-малко виновен, като съм приел тази странна сделка? И господин Мишо? И вашият нотариус? Могат ли те да кажат, че не са извършили нещо незаконно?… Хайде, повярвайте ми, Клод, не ме гледайте така тревожно, когато аз минавам бързо през тълпата, която ни оглежда, може би имам само желанието да не бъда спрян от някой почтен човек от вашите приятели, чиито скрити позорни петна са още по-грозни от моите.

Клод замлъкна поразена; тезата на Дидие беше така неочаквана! Тя разсъждаваше върху това, което той току-що бе казал, и търсеше с какви доводи да му се противопостави.

— Наистина ли — каза тя най-после — на съвестта ви не тежи нищо по-сериозно от тези дребни неща, които ми изтъкнахте?

— Вие намирате, че това не е достатъчно?

— Да, наистина, това не е страшно!

— А при това, ако ние бяхме обвинени в едно по-голямо престъпление… казвам обвинени, а не виновни, общественото мнение щеше да се нахвърли върху тези дребни факти, които вие подценявате, и щеше да ни нарече големи престъпници с едно присторено отвращение.

Израз на уплаха помрачи лицето на младата жена.

— Вие мислите, че нашата женитба?… — запита тя колебливо.

— … Ще бъде коментирана обстойно от пресата и от публиката? Това е повече от сигурно.

— И все пак аз считам, че не вършим нищо лошо.

— Според вас — може би! Но от гледна точка на „отечество“, „общество“, ние сме големи виновници, тъй като не изпълняваме дълга си на граждани, който ни заставя да дадем деца на родината.

Челото на Клод се проясни внезапно, сякаш бе открила тайната мисъл в разсъжденията на съпруга си.

— Слушайте, Дидие — каза тя малко хапливо, — ако извъртяхте разговора, с цел да постигнете по-голяма близост между вас и мен, като се правите, че изпълнявате обещанията си, то сте се излъгали напълно! Искам да ви предупредя веднага, че си губите времето. Аз не държа на общественото мнение и на това, което вие наричате наш дълг на граждани.

Поставен така безцеремонно на мястото си тогава, когато съвсем не очакваше, Дидие остана напълно озадачен.

Увлечен от темата, той не бе помислил ни най-малко за изводите, които жена му можеше да извлече от думите му.

Когато разбра смисъла, който Клод им придаваше, той избухна в смях:

— Това, което казахте, е много смешно — забеляза той весело. — Какво сте измислили? Уверявам ви, драга ми приятелко, че вашата добродетел не е била застрашена нито за миг. Аз се опитах да разруша пред вас лъжливото прикритие на така наречените почтени хора, като вие и аз влизаме в числото им, но никога не съм имал желанието да продължа рода си… особено сега!

Гласът му беше така подигравателен, че Клод пламна от яд. Тъй като не знаеше как да прикрие смущението си, тя реши да се отнесе с презрение:

— Ах, да, повече от сигурно е, че почтеният човек, какъвто сте вие, не ще забрави никога своите обещания.

Дидие обаче бе наистина в много добро настроение и предразположен към шеги.

— Хъм… между женени хора… тези обещания нямат голяма стойност — каза той. — Често ги потъпкват… Но за да не се удържат, трябва да имат за извинение поне любовта!

— И тогава? — настоя младата жена, подтиквана от някакъв заядлив демон.

— Е, добре! Струва ми се, че любовта липсва в нашия случай!

— За щастие.

Дидие не отговори. Изведнъж той започна да следи с любопитство играта на двамата тенис шампиони.

Но върху устните му цъфна отново вечната насмешлива усмивка…