Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (7)

7

Посещението в карантинната сграда отне четиридесет минути от сутрешния график на д-р Мукерджи. Това го обезпокои. Не можеше да обвинява хората от карантинното, че са се объркали толкова от разказа на шестимата космонавти за хроничните халюцинации, но той не мислеше, че положението, колкото и мистериозно да изглеждаше, бе достатъчно тежко, за да оправдае извикването му по спешност. Сигурно щеше да се разбере какво смущаваше космонавтите.

Но когато започна закъснялата си сутришна обиколка, той се помъчи да се успокои: нямаше да стори добро нито на себе си, нито на пациентите си, ако ги посети все още зареден с напрежение и възбуда. От него се очакваше да бъде лечител, а не да разпространява безпокойство. Възвърна с усилие нормалното си състояние и когато влизаше в стаята на първия пациент — Сатина Рансъм — беше убедително спокоен и любезен.

Сатина лежеше на лявата си страна със затворени очи — слабо шестнадесетгодишно момиче с крехко лице и дълга мека коса с цвят на слама. Тънка мрежа от следящи системи я заобикаляше. Беше в безсъзнание от четиринадесет месеца, дванадесет от които бе прекарала тук, в невропатологичното отделение на звездопорта, и последните шест под грижите на Мукерджи. Родителите й я бяха взели на Титан на разходка през най-добрия сезон, когато се виждат пръстените на Сатурн. С големи мъки бяха успели да направят резервации в Купола на Галилей и се намираха там в мрачния ден, когато страшно разтърсване на Титан пропука купола и изложи хиляди туристи на ледената отровна метанова атмосфера на Луната. Сатина беше една от щастливите: не бе поела повече от дъх или два от нея, когато един служител в купола, с когото бе разговаряла, успял да й наложи дихателна маска на лицето. Тя оживя. Майка й, баща й и по-малкото й братче не успяха. Но тя никога не си възвърна съзнанието, което бе загубила по време на трагедията. Месеци изследвания на Земята бяха показали, че краткото вдишване на метан не бе сторило никакво сериозно увреждане на мозъка й; органично изглеждаше да е напълно здрава, но отказваше да се събуди. Шокова реакция, както вярваше Мукерджи. Би предпочела по-скоро да спи вечно, отколкото да се върне в живия кошмар, който съзнанието й бе запомнило. Той можеше да достигне съзнанието й телепатично, но досега не бе успял да я освободи от травмата от тази катастрофа и да я върне обратно в будния свят.

Сега той се подготвяше да установи контакт. В телепатичната му практика нямаше нищо лесно и автоматично. „Да чете“ съзнанията беше тежка работа за него, толкова трудна и напрегната, колкото състезание по бягане на дълги разстояния или запомнянето наизуст на „Хамлет“. Въпреки страха на неспециалистите, той нямаше как да засече нечии интимни мисли само със случаен поглед. За да влезе в чуждото съзнание, трябваше да премине през установена процедура на загряване и разпространяване и дори така настройването на „дължината на вълната“ на някого ставаше бавно, като чак на деветия или десетия опит получаваше обратно разбираема информация.

Тази дарба се проявяваше в рода Мукерджи поне от дузина поколения, подпомагана от обмислено планирани бракове, за да се запази ценният ген. Д-р Мукерджи беше по-надарен от предшествениците си. Но на фамилията може би щеше да е необходим век или два, за да се роди истински могъщ телепат. Сега Мукерджи можеше да използува пълноценно таланта си за умствени контакти. Обаче знаеше, че в миналото много членове на семейството му в Индия са били принудени да крият дарбата си, за да не бъдат осъдени наедно с вампирите и върколаците и да бъдат изгонени от обществото.

Той сложи внимателно тъмната си ръка върху бледата китка на Сатина. Физическият контакт бе необходим, за да се постигне умствена връзка. Съсредоточи се, за да я установи. След месеци телетерапия съзнанието й беше привикнало към неговото. Мукерджи можеше да си спести междинните стъпки и след като се загрее, да проникне направо в измъчената й душа. Очите му бяха затворени. Видя пред себе си спирала от бисерносива мъгла: съзнанието на Сатина. Успя да се пъхне лесно в него. От дълбочините на духа й изплува въпросителен знак.

— Кой е? Докторе?

— Да, аз съм. Как си днес, Сатина?

— Добре, много добре.

— Хубаво ли спа?

— Тук е толкова спокойно, докторе.

— Да. Да, представям си го. Но ти трябва да видиш как е навън. Чудесен летен ден. Слънце и синьо небе. Всичко е цъфнало. Отличен ден за плуване, а? Не обичаш ли да плуваш?

Той приложи цялата си сила на концентрация в картини от плуването: студен планински поток, дълбок басейн в подножието на пенлив водопад, възхищението от гмуркането, кристалните води, вълнуващи се срещу топлата й кожа, смехът на приятелите й, плискането, внезапните силни пориви, отнасящи я към далечния бряг…

— Бих предпочела да остана където съм — му каза тя.

— Тогава може би предпочиташ да летиш?

Мукерджи си представи усещанията при свободен полет: летателният адаптор, закрепен на колана й, я издига остро нагоре, на височина стотина фута, и тя се носи над полета и долини, приятелите й са край нея, тялото й е напълно отпуснато, безтегловно, извисява се под поривите на вятъра, издига се, докато земята стане като шахматна дъска в кафяво и зелено, тя гледа надолу малките къщи и смешните коли, преминава над бистро сребърно езеро, сега се задържа над тъмна мрачна гора от гъсто насадени смърчове, после просто лежи по гръб, с кръстосани крака и ръце на тила, слънчевата светлина играе по бузите й, под нея се простират триста фута „нищо“…

Но Сатина не приема поканата му. Предпочита да остане, където е сега. Изкушенията на летенето не са достатъчно силни.

Мукерджи няма вече необходимата енергия, за да опита за трети път да я извади от комата. Вместо това той се връща към чисто медицинската задача да открие източника на травмата й, която я е откъснала от света. Ужасът, без съмнение, от страшното пропукване на купола, сложило край на всякаква сигурност. И гледката как родителите й и братчето й умират пред собствените й очи. И блатистата смрад на атмосферата на Титан, удряща ноздрите й. Всички тези неща, несъмнено. Но хората са преживявали по-големи бедствия. Защо тя настоява да страни от живота?

Тя се бори с д-р Мукерджи. Отбраната й е силна; не иска той да се бърка в съзнанието й. Всичките им контакти свършваха по този начин: Сатина се отдръпваше в убежището си, отблъскваше всеки удар, тласкащ я на свобода от самоналожения й затвор. Той продължаваше с надеждата, че някой ден тя ще свали отбраната си. Но този ден явно не е дошъл. Той се отдръпна тежко от сърцевината на съзнанието й и й говори на по-плитко ниво:

— Трябва да се връщаш в училище, Сатина.

— Още не. Ваканцията е толкова къса!

— Знаеш ли колко продължава?

— Около три седмици, нали?

— Четиринадесет месеца досега — й казва той.

— Невъзможно. Ние само отидохме до Титан съвсем неотдавна — през седмицата преди Коледа, нали, и…

— Сатина, на колко години си?

— Ще стана на петнадесет през април.

— Грешиш — й казва той. — Този април мина отдавна, както и следващият. Ти стана на шестнадесет преди два месеца. Шестнадесет, Сатина.

— Това не може да е вярно, докторе. Шестнадесетият рожден ден на момичетата е нещо особено, не го ли знаете? Родителите ми ще дадат голямо тържество. Всичките ми приятели ще бъдат поканени. Ще има оркестър от девет робота със синтезатори. И аз знам, че това още не е минало, така че как може да съм на шестнадесет?

Запасът му от сила беше почти изчерпан. Умственият му сигнал беше слаб. Не можеше да намери енергия да й каже, че отново отблъсква действителността, че родителите й са мъртви, че времето минава, докато тя лежи тук, че е късно за милото тържество.

— Ще говорим за това… друг път, Сатина. Ще… се… видим… отново… утре… утре… сутринта…

— Не си отивайте толкова бързо, докторе!

Но той не можеше да поддържа повече контакта и го прекъсна.

Като я пусна, Мукерджи се изправи, клатейки глава. Срамно е, помисли си той. Какъв позор! Излезе от стаята с треперещи крака, почина си малко в коридора, подпирайки се на затворената врата, и избърса запотеното си чело. Не стигаше до никъде със Сатина. След първоначалния окуражаващ период на контакти, той въобще не бе успял да намали интензивността на комата й. Сатина се бе устроила съвсем удобно в измамния си свят на изолацията и с телепатия или без нея, той не можеше да намери начин да я измъкне на свобода.

Пое си дълбоко дъх. Като се бореше със засилващото се чувство на разочарование, Мукерджи се отправи към стаята на следващия пациент.