Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (15)

15

Мукерджи бе пребродил цялата сграда, придружаван от трима от охраната и двама млади медици. Беше видял цели сектори от болницата, за чието съществуване не знаеше. Беше слизал в сутерените на три нива под земята. Беше посетил лаборатории, стаи с компютри, странични крила, зали за упражнения. Беше се настроил на пълно телепатично приемане през времето на скитането, но не бе засякъл нищо, никакъв проблясък на умствен ток където и да е.

Обаче нещо диво беше на свобода все още и кошмарите продължаваха. Три случая през деветдесет минути бяха отбелязани през нощта. Двама пациента на петия и един на шестия етаж се бяха събудили ужасени. Успяха да ги успокоят бързо и видимо никаква вреда не бе налице. Но сега чужденецът беше близо до невропатологичното отделение на Мукерджи и на младия лекар не му се нравеше мисълта, че група умствено нестабилни пациенти могат да бъдат изложени на такъв вид дразнение. В това време контролният център беше програмирал всички следящи за пациентите системи да наблюдават за ранни признаци на кошмар: хормонална промяна, ЕЕГ-криви, учестяване на дишането и други, с надеждата да събудят жертвата, преди целият удар да бъде почувствуван. Но все пак Мукерджи искаше да види нещото хванато и изхвърлено от болницата, преди то да се добере до някой от неговите хора.

Като се прибра в кабинета си на шестия етаж, той обмисли идеите, подхвърлени от участниците в среднощния инструктаж. „Обикаля наоколо и се опитва да се свърже с нас“, бе казал Мартинсън. „Контактът му с човешко съзнание се проявява единствено под формата на ужасяващи кошмари. Може би будното съзнание не възприема“. Дори съзнанието на човек-телепат, както изглеждаше, не можеше да възприема, докато бе будно. Мукерджи се почуди, дали не трябва да си легне да спи и да се надява, че чужденецът би се свързал с него, и тогава да се опита да се оправи с него, да го вкара в някакъв капан. Не. Не беше много по-различен от останалите хора. Ако заспеше и чужденецът установеше контакт с него, той щеше да види просто кошмарен ад и да се събуди, без да спечели нищо. Това не беше отговорът. Да предположи обаче, че успее да установи контакт с чужденеца посредством съзнанието на някоя жертва на кошмарите — някой, когото можеше да използува като телепатичен високоговорител, някой, който не би се събудил, докато сънят продължаваше…

Сатина.

Може би. Естествено, трябваше да бъде сигурен, че момичето ще бъде защитено от възможна вреда. Тя и така си имаше достатъчно ужасяващи мисли, които се появяваха свободно в главата й. Но ако й придадеше силата си, изсмучеше отровата на кошмара, приемеше сам целия удар посредством телепатична връзка, успееше да издържи на напрежението и още можеше да говори на чуждото съзнание — така би трябвало да стане. Може би.

Той отиде в стаята й. Стисна ръката й в своята.

— Сатина!

— Толкова скоро ли стана сутрин, докторе?

— Още е рано, Сатина. Но днес нещата са малко необикновени тук. Имаме нужда от твоята помощ. Не си задължена, ако не искаш, но мисля, че можеш да ни помогнеш много, и дори на себе си. Слушай ме много внимателно…