Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (16)

16

Изстинал, самотен, съсипан от слисване и безнадеждност, Взайърът не бе правил опити за контакт вече от няколко часа. Каква полза? Резултатите бяха винаги същите, когато се докоснеше до човешко съзнание. Изтощаваше себе си и дразнеше хората. Слънцето беше изгряло вече. Взайърът си представи как ще изпълзи от сградата и ще се изложи на жълтата слънчева радиация, след като премахне предпазните си мерки. Ще бъде бърза смърт, край на цялото това нещастие и на копнежите. Беше лудост да мечтае да види отново родната си планета. И…

Какво беше това?

Вик. Ясен, разбираем, не можеше да се сбърка. „Ела при мен“. Отворено съзнание някъде на същия етаж, което не говореше нито човешкия език, нито този на Взайърите, но предаваше безсловесно общоразбираемо съобщение, както ставаше, когато съзнания разговаряха директно помежду си. „Ела при мен. Кажи ми всичко. Как мога да ти помогна?“

Във възбудата си Взайърът прехвърли нагоре-надолу спектъра, излъчи заряд в инфрачервено, изпусна на пресекулки ултравиолетови импулси и силен блясък видима светлина, преди да се овладее. Бързо определи посоката на повикването. Не беше далеч: надолу по този коридор, под тази врата, през този проход. „Ела при мен!“. Да. Да. Изхвърлил пред себе си умствените проби, търсейки пипнешком викащото съзнание, Взайърът бързаше напред.