Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (5)

5

Д-р Питър Мукерджи от невропатологията започна сутрешната си обиколка на шестия етаж на болницата, когато мекият глас на приемника, закрепен зад лявото му ухо, му съобщи да се обади веднага в карантинното отделение. Д-р Мукерджи се намръщи:

— Не могат ли да почакат? Това е най-заетото ми време през деня и…

— Викат ви да дойдете веднага.

— Добре. Тук имам едно момиче в кома, на което след петнадесет минути трябва да се направи телетерапична обработка, и то разчита да ме види. Аз съм единствената й връзка със света. Ако не съм там, когато…

— Викат ви да дойдете веднага, д-р Мукерджи.

Нямаше смисъл да се спори с машина. Мукерджи загуби настроение. Краткотрайни гневни раздразнения бяха характерна черта на рода му, както и дарбата за телепатия. Като гледаше сърдито, той сграбчи един терминал, идентифицира се и каза на болничния контролен център да препрограмира целия му сутришен график.

— Направете така, че всичко да се отложи за по-късно, с половин час — каза той троснато. — Карантинният екип ме вика спешно.

Компютърът беше достатъчно внимателен, за да изпрати кола да го чака, когато излезе от болницата. За три минути тя го прекара през звездопорта до карантинната сграда, но той беше още ядосан, когато пристигна там. Скенерът на вратата засече значката му и един от безбройните високоговорители на контролния център му каза тържествено:

— Д-р Мукерджи, чакат ви в стая 403.

Стая 403 се оказа кабинет за разпит, разделен на две. Задната половина на стаята беше част от вътрешността на централната карантинна сграда, а предната принадлежеше на достъпната за посетителите пристройка; между тях имаше дебела стъклена стена. Шестима измъчени космонавти лежаха отпуснати върху маси зад стената, а трима членове на карантинния екип на звездопорта крачеха напред-назад пред нея. Възбудата на Мукерджи спадна, като видя, че един от лекарите — Ли Накадай — е негов стар приятел от медицинското училище. Слабичкият японец беше с една година по-голям от Мукерджи — на 29 години. Бяха се срещали често на обяд в ресторанта на звездопорта и дори веднъж се бяха запознали едновременно с две филипински близначки, но служебната им заетост ги бе разделила в продължение на месеци. Накадай мина бързо към интересуващия ги въпрос:

— Пит, чувал ли си някога за епидемия от кошмари?

— А?

Накадай посочи хората зад карантинната стена и каза:

— Тези момчета пристигнаха преди около два часа от Звездата на Нортън. Донесоха клони от дървото на зеления огън. Те са добре физически до пет десетични знака, но аз не ги освободих заради нещо по-особено. Всичките са в ужасно състояние от нервно изтощение, което, казват, се дължи на факта, че на практика по време на цялото им едномесечно завръщане не са спали. А причината за това е, че всеки един от тях е сънувал кошмари винаги, когато се е опитвал да спи. Истински сънища на ужаса, които разбиват съзнанието. Това звучи толкова странно, че помислих за по-добре да им се направи невропатологично изследване, в случай че са се заразили с някакъв вид мозъчна инфекция.

Мукерджи се намръщи:

— И за това ли ме измъкваш по спешност от отделението ми, Ли?

— Поговори с тях — каза Накадай. — Може би това ще те уплаши малко.

Мукерджи се вгледа в космонавтите.

— Добре — съгласи се той. — Какво ще кажете за тези кошмари?

Висок кокалест офицер, който се представи като лейтенант Фолкърк, отвърна:

— Аз бях първата жертва веднага след отлитането. Бях почти като ударен. Това приличаше… значи, нещо навлезе в съзнанието ми, изпълвайки го със странни мисли. И всичко беше напълно реално. Докато продължаваше, мислех, че се задушавам, че тялото ми се изменя в нещо чуждо, чувствувах кръвта да изтича от порите ми… — Фолкърк потръпна. — Нещо като лош сън, предполагам, само че десет пъти по-ярко. Петдесет пъти. След няколко часа командирът лейтенант Родригес видя същите сънища. Различни картини, но със същия ефект. И после, един по един, когато дойде редът им да спят, другите също започнаха да се събуждат с писъци. Двама от нас стигнаха до там, че изкараха три седмици на „щастливи“ хапчета. Ние сме стабилни мъже, докторе, тренирани сме да приемаме почти всичко. Но мисля, че обикновен човек би умрял като нищо от подобни сънища. Не само от картините, но от яркостта им, от реалността им.

— И тези сънища продължаваха през цялото пътуване? — попита Мукерджи.

— Всяка смяна. Стана така, че се страхувахме да задремем, защото знаехме, че тогава дяволите ще започнат да пълзят из главите ни. Или се натъпквахме с приспивателни хапчета. Но дори така сънувахме кошмари, въпреки че съзнанията ни бяха до такава степен претоварени, за да можем да си представим, че ще сънуваме. Кошмарна чума, докторе. Епидемия.

— Кога за последен път се случи това?

— През последната почиваща смяна преди кацането.

— И никой от вас ли не е заспивал, откакто сте напуснали кораба?

— Не — каза Фолкърк.

Един от другите космонавти се обади:

— Може би той не ви го обясни добре, докторе. Това бяха убийствени сънища. Умопобъркващи. Бихме се радвали да се върнем здрави у дома. Ако можем.

Мукерджи съедини върховете на пръстите си, търсейки из практиката си някой подобен случай. Не намери такъв. Знаеше за масови халюцинации, за много епизоди, когато цели тълпи се бяха убеждавали, че са видели богове, демони, чудеса, мъртъвци да вървят, огнени символи в небето. Но серията халюцинации, появяващи се последователно, смяна след смяна, в цял екипаж здрави, трезви космонавти? Нямаше смисъл.

— Пит — каза Накадай, — хората имат едно предположение относно това, което може да ги е причинило. Необикновена идея, но може би…

— Каква е?

Фолкърк се засмя мрачно.

— Фактически тя е доста фантастична, докторе.

— Казвай!

— Добре. Нещо от планетата се е качило с нас на борда на кораба. Нещо, значи, телепатично, което се занимаваше със съзнанията ни всеки път, когато заспивахме. Това, което чувствувахме като кошмари, е било може би то, вътре в главите ни.

— Възможно е да е пътувало с нас до Земята — каза друг космонавт. — Може да е все още на борда на кораба. Или сега вече е на свобода в града.

— Невидимата Кошмарна Заплаха? — попита Мукерджи със слаба усмивка. — Съмнявам се, че ще приема това.

— Те са телепатични същества — наблегна Фолкърк.

— Знам — каза Мукерджи остро. — Случайно и аз съм такъв.

— Съжалявам, докторе, ако…

— Но това не ме кара да търся телепати под всеки храст. Не отхвърлям чуждата заплаха, както си мислите, но смятам, че е по-вероятно да сте се заразили там с някаква мозъчна инфекция. Вирусно заболяване, вид енцефалит, които се изразява в хронически халюцинации.

Космонавтите изглеждаха смутени. Явно предпочитаха да бъдат жертви на непознато чудовище, което да ги измъчва отвън, отколкото на неизвестен вирус, намиращ се в мозъците им. Мукерджи продължи:

— Както и да е, аз не казвам какво е. Само изграждам хипотези. Ще знаем повече, след като извършим някои прегледи.

Като погледна часовника си, той каза на Накадай:

— Ли, няма какво повече да науча сега и трябва да се върна при пациентите си. Искам тези момчета да бъдат подложени на пълна серия невропсихологични изследвания. Препрати резултатите в кабинета ми, когато са готови. Извърши прегледите на променливи серии и пусни хората да спят, по двама наведнъж след всяка серия. Ще изпратя техник да ти помага при нагласяването на апаратурата. Искам да се отбележи веднага, щом се появи кошмар.

— Добре.

— И им дай да разпишат документите за телепатично изследване. Аз ще им направя предварителна проба на съзнанието тази вечер, след като имам възможност да прегледам клиничните резултати. Поддържай абсолютна карантина, разбира се. Това може да е заразно. Действувай много внимателно!

Накадай кимна. Мукерджи се обърна с професионална усмивка към шестимата пациенти и излезе, като продължаваше да размишлява. Кошмарен вирус? Или чужд организъм, който се натрапва в съзнанието, но когото никой не може да види? Не беше сигурен кое предпочиташе по-малко. Обаче имаше вероятно и някакво прозаично и неучудващо обяснение за този месец на лоши сънища — заразена храна или нещо особено в пречиствателната система на въздуха. Просто, земно обяснение.

Може би.