Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (1)

1

Взайърът попадна на борда на земния кораб съвсем случайно. Нямаше никакво намерение да посети такава влажна и неприветлива планета, като Земята. Но тъкмо сега се намираше в метаморфозната си фаза, в периода на неконтролируема промяна, която бе започнала с идването на зимата, и се бе изместил доста нагоре в спектъра, така че земните очи не можеха да го видят. Само особено талантлив наблюдател би могъл да забележи малкото пурпурно плъзгащо се петно, което святкаше от време на време, и да чуе нещо като хъркане, когато Взайърът за момент спадаше под ултравиолета, но за това би трябвало да знае кога и къде да гледа. Членът на екипажа, виновен за качването му на борда на кораба, дори не си и помисли, че нещо невидимо би могло да спи върху капака на един от натоварените в трюма сандъци. Той просто вървеше край редицата сандъци, като прикрепяше на всеки по един летателен адаптор и го изпращаше към отворения люк, плъзгайки го нагоре по гравитационната стена. Взайърът бе решил да си подремне върху петия сандък, който трябваше да се вкара. Космонавтът не знаеше, че по невнимание бе дал свободен достъп до Земята на Чужд организъм. Взайърът също не го знаеше, докато люкът не се затвори и кислородно-азотната атмосфера не започна да нахлува от дюзите. Досега не му се бе случвало да вдишва такива газове, но тъй като беше в период на метаморфоза, бързо успя да се приспособи към киселите остри па̀ри, които проникваха в метаболичните му клетки. Следващата му задача бе да разпростре мрежа от зрителни органи за целия спектър и да научи нещо за заобикалящата го среда. След няколко минути Взайърът вече усещаше:

че се намира в широко тъмно помещение, в което има много кутии, съдържащи различни минерали и растителни продукти от неговия свят, главно клони от дървото на зеления огън, но също и някои други неща, чиято стойност оставаше неразбираема за един Взайър;

че двойна метална стена загражда това помещение;

че зад тази стена се намира зона без атмосфера, такава, каквато има между планетите;

че цялата тази затворена система се движи с ускорение;

че това следователно е космически кораб, отдалечаващ се бързо от света на Взайърите, а в действителност вече е на разстояние от около десет планетни диаметъра, което застрашително се увеличава с всеки изминат миг;

че сега е невъзможно, дори за Взайър в състояние на метаморфоза, да избяга от кораба;

и че, ако не може да убеди екипажа на кораба да спре и да се върне, ще бъде принуден да изтърпи дълго и досадно пътуване до чужд и вероятно омразен свят, където животът би бил най-малкото изключително неприемлив и даже би представлявал голяма опасност. Ще се окаже откъснат от ритъма на собствената си цивилизация. Ще пропусне Празника на Промяната. Ще пропусне и Светото Затъмнение. Няма да може да, вземе участие в Издигането на Морето през следващата пролет. Ще страда в хиляди отношения.

На борда на кораба имаше шест души екипаж. Като разпростря осезателните си органи, Взайърът се опита да достигне съзнанията им. Въпреки че от години хората идваха на неговата планета, той никога не се бе опитвал да установи контакт с тях, но също така никога по-преди не се бе намирал в такова голямо затруднение. Изпрати плахо мисловно пипало, блуждаещо из коридорите в търсене на следи от човешки разум. Там? Загряване от електрическо взаимодействие в костно кълбо: съзнание, съзнание! Активно работещо съзнание. Но явно заобиколено от стена. Взайърът се хвърли към него, но бе отблъснат. Това го учуди и смути. Какви същества са тези, чиито съзнания са затворени за обикновен контакт? Продължи да търси из кораба. Друго съзнание: отново затворено. Още едно, две. Взайърът усети как го обзема паника. Обвивката му се вълнуваше, енергийното му излъчване спадна доста надолу във видимия спектър, после нервно се настрои на много къси вълни. Дори физическата му форма извърши серия бързи неволни метаморфози, които засилиха объркването му. Той успя да овладее отново тялото си едва след като премина от сферична през кубична към хаотична форма и стана решетка от влакна, свързани единствено чрез трептящата нишка на неговото Аз. Отчаян, Взайърът се принуди да се превърне отново в кълбо и обобщи изследването си на кораба, при което мрачно установи, че по това време родният му свят се беше отдалечил на една и половина звездни единици. Загуби всякаква надежда, но продължи да изпробва все така усърдно съзнанията на екипажа. Даже и да установеше контакт, как би могъл да обясни положението си, а ако успееше, защо хората трябваше да се съгласят да му помогнат? Но той продължи да скита из кораба. И…

Там: отворено съзнание. Никаква стена. Чудо! Обвзет от радост и изненада, Взайърът побърза да установи близък контакт, да изкаже час по-скоро затруднението си:

„Моля, слушайте. Нещастно нечовешко същество е пренесено на този кораб по време на товаренето на сандъците. То е метаболично и психологично негодно за продължителен живот на Земята. Извинява се за безпокойството, желае бързо завръщане на родната планета, която е напуснало, съжалява за нарушаването на графика на кораба, но се надява, че няма да бъде невъзможно да му се окаже тази голяма услуга. Разбирате ли съобщението ми? Нещастно нечовешко същество случайно…“