Робърт Силвърбърг
Нещо ужасно се разхожда тук (14)

14

Сатина Рансъм се размърда, протегна се и се отпусна. Погледна нагоре и видя ослепителния блясък на пръстените на Сатурн над главата си, светещи през куполообразния покрив на хотела. Никога през живота си не бе виждала нещо по-красиво. При тази близост до тях, само около 750 000 мили, тя можеше ясно да забележи различията между отделните зони на пръстените, всеки от които се въртеше около Сатурн със собствена скорост, да види чернотата на космоса в процепите между зоните. И самия Сатурн, който блестеше така ярко, толкова огромен на небето…

Какъв беше този тътнещ звук? Гръм? Не тук, не на Титан. Отново, по-силен. И земята се разклати. Пукване на купола! О, не, не! Чувствуваше въздуха да се изплъзва, виждаше тази студена зеленикава мъгла да навлиза — и хората да се сгромолясват по цялата площадка — какво ставаше, какво ставаше? Сатурн изглеждаше да пада към тях. Този вкус в устата й… о… о…

Сатина пищеше. Пищеше. И продължи да пищи, докато пропадна в тъмнината и дръпна меката покривка на безсъзнанието върху си, потрепера и благодари, че е намерила сигурно място да се скрие.