Лиза Джексън
Съдбовни грехове (8)

7.

— Хубава подстрижка — отбеляза Джоана, застанала на предната веранда. Посочи косата на Марла с елегантните си пръсти, отрупани с пръстени.

— Благодаря, мое дело е.

— Изобщо не се съмнявам в това.

Все още разтърсена от съобщението за смъртта на Чарлз Бигс, Марла покани приятелката си във всекидневната. Джоана влезе като човек, посещавал къщата десетки пъти. Беше дребничка жена с къса, изрусена на кичури коса, тъмни очи и тънки устни. Облечена беше с бял спортен екип със златисти биета и бели обувки за тенис. Около загорялата й шия висяха няколко златни верижки, а на едната си тънка китка носеше гривна с големи диаманти. Марла изпитателно се вгледа в изваяните черти на лицето й с надеждата, че може да си спомни нещо, но напразно. Все едно, че никога преди не бе виждала тази жена. Връхлетя я поредната вълна на разочарование.

Джоана кацна на едно канапе и отпусна ръце между коленете си.

— Е, как се чувстваш?

— По-добре, макар че все още имам и лоши моменти. Главоболието продължава да ме измъчва, а тези — Марла леко отмести устни, за да й покаже теловете — са направо убийствени. — Настани се на един от фотьойлите от едната страна на канапето.

— Но очевидно са необходими. — Замълчаха и изчакаха Кармен да остави на масичката между тях бутилка вино, две чаши с високи столчета и малък поднос с плодове, сирене и бисквити.

— Ще желаете ли още нещо? — попита Кармен.

— Не, благодаря. Това е напълно достатъчно. — Кармен излезе от стаята, а Марла наля вино в двете чаши и подаде едната на Джоана.

— Значи страдаш от амнезия?

— Пълна амнезия.

— Искаш да кажеш, че не ме помниш? — Вдигна въпросително извитите си вежди и, опитвайки се да разведри настроението, извърна лице, показвайки й профила си. — Ами сега?

— Същата работа, но не искам да си мислиш, че си изключение. Истината е, че не помня никого.

— Господи, тъкмо бях започнала да се чувствам по-специална.

Марла не успя да се усмихне на шегата.

— Не, не си специална. Не мога дори… не мога да си спомня собствените си деца. И това ако не е ужасно!

— Ами, да… ужасно е.

— Зная и… — Марла преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й, и поклати глава. — Непрекъснато си напомням, че с всеки изминал ден положението се подобрява. От време на време имам проблясъци, през главата ми преминават спомени за неща, които съм правила. Неща, които са ми са се случили. Някои преди много години, други — съвсем наскоро. Само че, въпреки всичко, не си спомням нито един човек от предишния си живот. Ще ми се да можех да кажа: О, да, теб те помня, но не мога за съжаление. По дяволите! Толкова е странно. Зловещо дори. Та аз дори не си спомням, че някога съм играла тенис.

— Добре. В такъв случай мога да се престоря, че съм те спуквала от бой на корта.

— Но това не е вярно?

— Не е, разбира се. Имаше такъв силен сервис, че направо ме беше страх да играя срещу теб. — Отпи от шардонето и погледна към Марла над ръба на чашата. Тъмните й очи затанцуваха. — Длъжна си да си го спомниш. Да си върнеш състезателния дух.

— Него и лицето си, а?

— Е, поне косата си.

Марла се разсмя.

— Що се отнася до лицето ти… — Вдигна ръка, отдели палеца от останалите пръсти подобно на художник, който се опитва да постигне някаква симетрия. — Хмм… Предполагам, че то ще отнеме известно време — подразни я тя. — Не забравяй обаче, че съпругът ми е пластичен хирург. Тед е специалист по лицева хирургия. Прави предимно козметични операции, но е направил и няколко много успешни възстановителни операции. Чакай да видим… нали помниш, че на времето работех при него. — Замълча за момент и се замисли. Между веждите й се появиха малки бръчици. — О, забравих, че ти не си спомняш нищо. Е, добре. Страхотни времена бяха тогава. — Забелязала объркването, изписало се на лицето на Марла, Джоана въздъхна дълбоко. — По онова време Тед все още беше женен за първата си съпруга. А аз бях ужасната жена, която й го открадна изпод носа. — Джоана изразително вдигна вежди и се усмихна. Като че ли все още изпитваше известна гордост. Все пак бе успяла да победи конкуренцията.

— О!

— Това се случи преди дванадесет години. Стара работа.

Сложи пръст под брадичката на Марла и наклони глава на една страна.

— Изглеждаш толкова различна… А аз предполагам… Искам да имаш предвид, че съм абсолютен лаик в тази област, но смятам, че ще изглеждаш страхотно, след като отоците и натъртванията изчезнат. Само че няма да си същата както преди.

— Може би ще съм по-красива?

— Може би, но не разбирам защо би го искала. И без това се радваше на вниманието на предостатъчно мъже.

— Какво? — Това беше нещо ново за нея. И въпреки това имаше някакво смътно чувство, че думите на Джоана отговарят на истината.

— О, да, винаги си била… Ами, нали разбираш, всички мъже те забелязваха. — В гласа на Джоана се прокраднаха хапливи нотки на ревност и Марла се запита що за приятелки са били те двете.

Що за жена си била самата ти? — мислено възкликна тя. Джоана не го изрече направо, но от думите й стана ясно, че си се радвала на предостатъчно мъжко внимание и интерес. А може би нарочно си флиртувала, за да привлечеш погледа на всеки мъж, завъртял се около теб. Стомахът й се сви при тази мисъл.

— Ужасно съжалявам за Пам — обади се Джоана и си взе една ягода от подноса. — Зная, че ти беше приятелка.

— А също и твоя, нали?

— Изобщо не я познавам.

— Но тя е членувала в нашия клуб.

— Така ли? — Настъпи кратка пауза докато Джоана сдъвче и преглътне ягодата. На лицето й се изписа замислено изражение. — Аз… не мисля. Искам да кажа, че никога не съм я виждала там.

— И аз не съм играла тенис с нея?

— Не… Е, поне аз не зная такова нещо… но двете с теб не сме се виждали от доста време. Ти отсъства известно време… мисля, че ходи на пътешествие в Мексико, а след това забременя, така че… ами, аз самата никога не съм играла тенис с нея, а ти беше член на нашата лига… Да ти кажа честно, не си спомням дори да си споменавала името й. Едва след катастрофата научих, че двете сте били приятелки… — Тя разпери ръце, обърнала длани към тавана. — Е, сама знаеш, че клубът е голям. С твърде много членове. Не познавам всички, но със сигурност зная, че никой от нашия кръг не познава тази Пам.

Марла почувства, че отново я обзема тих ужас. Сигурна беше, че Алекс, или онзи полицай… или някой друг бе споменал, че е играла тенис с Пам Делакроа… Или само си въобразяваше? Може би съзнанието й й играеше някакви номера. Почувства се абсолютно безсилна да разреши тази загадка. Все пак съществуваше един начин да разбере истината.

— Да имаш случайно списък с членовете на клуба?

— Ммм, всъщност имам нещо, което може да ти свърши работа. — Джоана щракна с пръсти и кимна енергично, преизпълнена с желание да помогне. — Дори е у мен. — Остави чашата си на масата и започна да рови из дамската си чанта, която беше толкова голяма, че спокойно можеше да мине за спортен сак. — Трябва само да го открия. — След като прерови няколко отделения, тя най-сетне отвори ципа на един джоб и извади тефтер с адреси. — Voila!^[1] — възкликна тя и хвърли тефтера на масата между тях. — Истинско чудо е, че понякога успявам да намеря нещо в тази бъркотия.

Марла го взе и започна с неудобство да разлиства страниците. Стигна до буквата Д и прокара пръст по имената. Нито едно не й се стори познато. Името Делакроа не фигурираше в списъка. Нито име, нито телефонен номер. Все едно че никога не е съществувала.

 

 

По дяволите!

Марла като че ли бе очаквала нещо подобно.

Прочете имената още веднъж. И още веднъж. По-бавно. Напразно.

— Не откри името й, нали? — Джоана сви рамене, отряза си парче сирене и го сложи върху една бисквитка. — Казвам ти, не мисля, че съм чувала името й преди катастрофата. Разговаряхме по този въпрос — Робин, Нанси и аз — но и трите се съгласихме, че никога не сме те чували да споменаваш името на Пам. — Пъхна бисквитката в устата си. — Нали се сещаш, ние четирите играехме по двойки поне два пъти седмично. Все една от нас щеше да си спомни името, ако го бе чула от теб.

— Но тя е била с мен през онази нощ, а сега… сега е мъртва. А също и шофьорът на камиона.

— И той ли е умрял? — възкликна Джоана и лекичко потрепери, смръщила малкото си носле. — Може да се каже, че е извадил късмет, предвид състоянието му.

Кажи го на семейството му, помисли си Марла, дълбоко разстроена от мисълта.

— Просто всичко е толкова… мъчително.

— Зная.

Наистина ли? Как би могла? Двама човека са мъртви! Мъртви са заради мен, а аз не си спомням абсолютно нищо!

Марла стисна чашата си толкова силно, че се притесни да не я счупи. Успя обаче да запази мълчание. В края на краищата, Джоана беше нейна приятелка. Дошла бе, за да предложи помощта си и беше нейната единствена връзка с външния свят.

Джоана свъси идеално оформените си вежди и отново отхапа от бисквитата.

— Е, кажи ми как се чувстваш наистина.

— Дяволски зле всъщност. — Въпреки предупрежденията на свекърва си, Марла отпи глътка от студеното вино. Не трябвало да пие алкохол заедно с лекарствата, които взема. И какво от това? Какво толкова щеше да стане? Може би мозъкът й щеше да откаже да функционира нормално? И току-виж загубила паметта си? Голяма работа! Най-много да се почувства малко по-замаяна! Зае се отново с тефтера на Джоана с надеждата, че някое име може да извика определен спомен в главата й. Бавно разлистваше страниците и плъзгаше поглед по имената, адресите и телефонните номера и, макар че някои имена й се струваха познати — Смит, Джонсън или Уолтърс… — те си оставаха само имена. Без лица. — Но както вече казах, очаква се да се оправя напълно.

— Да се надяваме, че ще стане точно така. — Джоана вдигна чашата си като за тост и посочи ръката на Марла.

— Какво се е случило с пръстена ти?

— Нося си го.

— Не, не сватбената ти халка. Говоря за онзи другия, с рубина. Мисля, че ти е подарък от баща ти. Ти никога не го сваляше от ръката си и все повтаряше, че ти носи късмет.

— Не зная… — Разгледа пръста се, опитвайки се да открие някакъв белег, оставен върху кожата й от пръстена, който бе носила постоянно в продължение на години… Нямаше такъв.

— Не са ти го откраднали, нали? В болниците понякога се случват такива неща.

— Не зная… Когато се събудих от комата, на ръката ми беше само този. — Тази история с пръстена започваше да я смущава все повече и повече.

— Е, съветвам те да провериш какво се е случило. Пръстенът беше истинска антика. Струва цяло състояние, а сега, когато баща ти е толкова болен… Ами, сигурна съм, че би искала да си го имаш като спомен от него. — Докосна ръката на Марла. — Той как е?

— Все още не съм го виждала — призна тя и изпита чувство на вина.

— Зная, че много се притесняваше заради състоянието му — продължи Джоана. — Преди време разговаряхме по телефона и ти спомена, че може и да не дочака раждането на Джеймс.

— Той… толкова ли е болен? — възкликна Марла, изненадана от факта, че Алекс бе пропуснал да й съобщи тази подробност.

— Ами лично ти ми каза, че му остават само още няколко седмици живот… а това беше преди повече от месец.

Огромна ледена буца сякаш затисна гърдите на Марла.

— Той умира, така ли?

Между веждите на Джоана се образуваха ситни бръчици. В очите й се появи тревога.

— Да, Марла. Предполагам, че си забравила и това.

— Да, точно така.

Джоана допи виното си на една глътка и погледна часовника си.

— Виж, зная, че току-що дойдох, но трябва да тръгвам. Време е да прибера децата от тренировката им по тайкуондо.

— Благодаря ти, че намина.

— Няма защо. Аз ти благодаря за виното и те каня на обяд веднага щом се освободиш от тези телове. Нанси и Робин много ще се радват да те видят. Можем да изиграем няколко сета, а, ако все още не си във форма, ще поиграем бридж, или просто ще си поприказваме. Каквото пожелаеш.

— С удоволствие — отвърна Марла. — Тези елегантни стоматологични чудеса би трябвало да бъдат свалени до края на тази седмица. — Помисли си, че все още изглежда ужасно, но реши, че това няма да й попречи да излезе от къщи. В края на краищата, хората, с които възнамеряваше да се срещне, бяха нейни приятели, а точно в този момент тя имаше нужда от цялата подкрепа на света, за да преодолее кризата, пред която беше изправена.

— Добре. Аз ще уредя всичко.

— Благодаря.

— И, Марла? — Джоана сложи ръка върху нейната. — Ужасно съжалявам за онези… неприятности. Предполагам, че старата приказка, че злото никога не идва само, ще излезе вярна. Първо онези проблеми в „Кейхил хауз“, а сега и това…

— Какви проблеми? — попита Марла.

Джоана се изчерви до корените на косата си. Като че ли изведнъж се почувства ужасно засрамена.

— Ами… Предполагам, че става дума предимно за вестникарски сензации… Ами, до скоро тогава. И не забравяй да провериш за пръстена!

Махна с ръка и си тръгна, оставяйки Марла с неприятно чувство в душата и огромното желание да научи повече по въпроса. Много повече. Застанала до мокрия от дъжда прозорец, тя видя Джоана да се качва в яркочервеното си беемве. Само след няколко секунди спортната кола с рев излезе от портите на имението и изчезна надолу по хълма.

— Тази жена е усойница — заяви Юджиния иззад гърба й.

Марла подскочи от изненада. Не беше разбрала кога свекърва й е влязла в стаята.

— Усойница? — повтори тя, извърна глава и видя Юджиния, която гневно се взираше през прозореца. — Какво имаш предвид?

— Вре си носа навсякъде, клюкарства и е готова да те ухапе точно когато най-малко го очакваш. Най-долнопробен бял боклук с огромни амбиции. Хвърли око на Тед Линдкуист и разби двадесет и пет годишния му брак без дори да помисли за Франсис и децата. — Юджиния въздъхна дълбоко и се отдръпна от прозореца. Свали очилата си и се зае да бърше стъклата им с бродирана кърпичка, която извади от джоба на сакото си. — Добре де, зная, че не е редно да клюкарствам по този начин, но Франсис е моя стара приятелка.

— Джоана спомена нещо за някакви проблеми в „Кейхил хауз“.

— Да, чух — с въздишка отвърна Юджиния и Марла се запита каква част от разговора й с Джоана бе станал достояние на свекърва й. Съзнателно ли бе подслушвала? — Е, предполагам, че е време да научиш истината.

— Би било чудесно — съгласи се Марла, но гласът й прозвуча неуверено.

Юджиния се настани на любимия си фотьойл. Сложи очилата си и Марла си помисли, че свекърва й изглежда стара и уморена.

— Историята е доста противна. Миналата година бяха повдигнати обвинения срещу директора на дома… който е свещеник, но беше обвинен, че е поддържал интимни отношения с едно от момичетата. Разследването не доказа нищо. Всички обвинения бяха свалени, а името на момичето, което по онова време беше непълнолетно, беше запазено в тайна. Но ти сигурно знаеш как реагира обществото в подобни случаи. Медиите раздухаха скандала и му придадоха ненужна гласност. Алекс, естествено, се справи с проблема, но клюките и слуховете продължиха да се носят в медийното пространство като лоша миризма, която съсипва и накърнява репутацията на „Кейхил хауз“. — Избърса ъгълчето на едното си око, макар че в очите й нямаше сълзи. — Това се случи преди повече от година. Преди осемнадесет месеца може би. — Юджиния натъпка кърпичката обратно в джоба си. — Хората като Джоана се хранят с подобни клюки и не позволяват те да бъдат забравени. — Вдигна поглед към Марла. — Предполагам, че това се дължи на факта, че самите те имат гузна съвест и изпитват огромно облекчение, когато някой друг се окаже притиснат до стената. Но стига сме говорили за това — отсече Юджиния, готова да приключи темата. — Не мислиш ли, че би трябвало да си починеш малко преди вечеря? — Погледна часовника във фоайето. — А и вече е време за лекарствата ти, нали? Мисля, че Кармен ги е приготвила и ги е отнесла в стаята ти.

Марла понечи да възрази, но не събра достатъчно енергия за това. Наистина беше уморена, а главата отново започваше да я боли.

— Кармен ще ти помогне да се качиш в стаята си.

— Мисля, че мога да се справя и сама.

— Не трябва да се преуморяваш — посъветва я Юджиния, насочила поглед към празната й чаша. Тънките й устни се свиха в гримаса на неодобрение, но не каза нищо по въпроса. — Както сигурно си разбрала, Алекс нае медицинска сестра. Мъж. Започва работа тази вечер.

— Нямам нужда от сестра.

Юджиния се усмихна търпеливо и бавно се надигна от трона си.

— Ще видим — рече тя и излезе от стаята. Макар че главата на Марла вече пулсираше от силната болка, тя се качи до библиотеката на втория етаж, взе няколко албума със снимки и ги занесе в спалнята си.

Изпи прилежно сока, оставен на нощното шкафче до леглото й, с надеждата, че главоболието й ще намалее. Изрита обувките си и се пъхна между завивките. Взе един от албумите и започна да го разлиства. Вече бе видяла снимките от сватбата и затова премина директно към онези, правени през първите няколко години на брака й с Алекс. Видя се седнала в спортната си кола с Алекс до себе си… видя се да пие коктейл на някакъв тропически бряг, да замахва с ракетата за тенис, а след това със Сиси… и с мъжа, когото вече разпознаваше като свой баща. Беше сложил внучката си в скута си и намръщено се взираше във фотообектива. Марла не го харесваше. Вече бе сигурна в това. Никога не го бе харесвала. Той беше студен и високомерен. Също като жената, която беше нейна майка. Марла си даде сметка, че не изпитва никакви чувства към слабата жена с лице, застинало в постоянна гримаса.

Мисли, Марла, мисли! Видя снимки на същия мъж, застанал на просторна, безупречно поддържана морава. Зад него се виждаше огромна като палат тухлена къща с величествени бели колони и широка предна веранда. Централната й част бе на три етажа, а двете странични крила — на два. Това ли беше родният й дом?

Продължи да разлиства албума, макар че вече едва държеше очите си отворени. Всеки път, когато видеше баща си, нещо в нея изтръпваше… сякаш се боеше от него… сякаш си даваше сметка, че през целия си живот напразно се бе опитвала да го накара да я харесва и да се гордее с нея.

— Но това е пълна лудост — промърмори тя и премигна няколко пъти, за да прогони съня. Само че беше толкова уморена, че не можеше да остане будна нито секунда повече. Отмести албумите и отпусна глава на възглавницата. Ще подремне малко, а после, отпочинала и с бистра глава, отново ще се заеме с проблемите. Заспа дълбоко, а сънищата й бяха населени с хора без лица, които вървяха около нея, говореха, смееха се, шегуваха се, но сякаш изобщо не я забелязваха.

Тя беше аутсайдер. Беше сама. Изолирана от целия свят. Чуваше гласове, но не можеше да говори. Сякаш беше невидима… Някъде проплака бебе… а след това нечий глас, глас, който би трябвало да може да разпознае, заговори:

— Зная, зная, но от тук насетне просто записвай кой се обажда, а аз лично ще й предавам съобщенията. Не й носи телефона, когато я търсят. Все още е твърде рано да разговаря с когото и да било. Сигурно се чувства много засрамена и притеснена. В момента изглежда ужасно. А и едва говори заради обездвижените си челюсти. Смятам, че трябва да я щадим повече. За нейно добро е.

На Марла й се искаше да възрази… онази жена говореше за нея. Бебето спря да плаче и Марла се сгуши в леглото си. Беше толкова уморена… Когато се събуди, всичко ще бъде наред. Хората отново ще имат лица… когато се събуди…

 

 

— Значи Бандит е добре? — попита Ник, който седеше на ръба на леглото в хотелската си стая и се опитваше да събуе обувката на единия си крак, като я буташе с пръстите на другия. Притиснал телефонната слушалка между ухото и рамото си, той се облегна назад на възглавниците и се загледа в балдахина над огромното легло.

— Аха, доколкото това е възможно — отвърна Оле. — Взех го тука при мен и той се чувства добре. Само дето постоянно се оглежда за теб.

— Мислех, че ще се върна бързо, но може да се окаже, че ще отсъствам малко по-дълго — информира го Ник.

— Както кажеш.

Ник се намръщи при мисълта, че все повече и повече се оплита в бъркотията, предизвикана от катастрофата на Марла. Но пък не можеше да не си даде сметка, че това беше неизбежно. Както всяко останало нещо, свързано с тази жена. Представи си я в болничното легло с наранено и обезобразено лице и горчивината, изпълвала душата му толкова много години, отново бе победена от състраданието, което изпитваше към нея. Бедното малко богато момиченце! Не, Марла по-скоро беше Бедната нещастна богата кучка.

— Изобщо не трябва да се притесняваш за Бандит — увери го Оле. — Аз се грижа за него и за „Ноториъс“, все едно че са мои.

— Благодаря ти. — Ник се изправи, прекоси стаята по чорапи и се изправи пред прозореца, който гледаше към „Хай стрийт“. — Ще ти се обадя кога ще се прибера у дома.

— Направи го. — Оле затвори телефона.

Ник разтърка с ръка врата си. Беше се схванал от напрежение в мига, в който видя Алекс да стои на паркинга на рибарския кей в Девилс Коув. От тогава насам болката във врата му се засилваше с всеки изминал ден. Погледна нагоре към хълма. Някъде там, горе, Марла се възстановяваше от преживяната катастрофа и може би започваше малко по малко да си спомня миналото. Изпита слаб пристъп на угризения, защото в живота му имаше събития, които може би трябваше да бъдат забравени. Те обаче се спотайваха в дълбините на съзнанието му и той така и не можеше да се избави от спомените за интимните мигове, пламналата кожа и възбуждащия мирис на пламенен секс. Да, Марла беше най-страстната и провокативна жена в живота му.

Единствената, която бе успяла да го развълнува и заплени.

Независимо от обстоятелствата, между тях двамата винаги бяха прехвърчали пламенни искри. Страстта неизменно присъстваше във всеки техен разговор, в знойните погледи, с които следеше всяко негово движение, в нежното докосване на пръстите й, плъзнали се по шията или гърдите му. Никоя друга жена не му бе въздействала по този начин. Нито преди нея, нито след това.

В ония години той беше достатъчно глупав, за да повярва, че двамата с Марла са едно цяло. Две души, свързани от неповторимо, космическо привличане. И, естествено, бе сгрешил. По онова време беше достатъчно зрял и трябваше да разбере, че се заблуждава. Беше умен и интелигентен двадесет и четири годишен мъж, който обаче само при вида й губеше напълно разсъдъка си.

— Мамка му! — през зъби изруга той и остави телефонната слушалка на мястото й. Тази вечер беше поканен в къщата на вечеря. Поредната команда на Юджиния, маскирана под формата на покана.

Вдигна ръка и прокара пръсти през косата си.

Някой тихичко почука на вратата му.

Той се намръщи, приближи се до вратата и рязко я отвори. От другата страна, вдигнала малкия си юмрук, за да почука отново, стоеше Черис.

— О, господи, притесних се, че може би те няма — възкликна тя и, без да чака да бъде поканена, влетя в стаята му, обвита в облак от парфюм, който Ник си спомняше от преди. Черис беше доста нервна, макар да се стараеше да го прикрие. Облечена беше с черно кожено яке, дънки и спортен пуловер. Лъскави шноли придържаха вдигнатата й нагоре коса. Беше силно гримирана. Златистите й очи се втренчиха право в него. — Дойдох да те видя, защото искам да разговарям с теб по един въпрос.

— Чакай малко, как разбра къде съм отседнал? — попита Ник, а тя само сви рамене и остави мокрия си чадър под масата.

— Монти е научил по някакъв начин.

— Но как?

— Нямам представа… Той си има своите начини.

Каквото и да означаваше това. Но пък Монтгомъри Кейхил от край време си беше тарикат и мошеник. Чичо му Фентън често повтаряше, че синът му има змийска жилка в кръвта си. И Ник му вярваше. Вярваше още, че всички, носещи името Кейхил, притежават същия генетичен дефект. Ник остави последните думи на Черис без коментар. Тя самата се настани на един стол до прозореца и погледна навън през полуспуснатите завеси.

— Искаш ли нещо за пиене?

— Не… аз… ами, отказах пиенето, когато се обърнах към бога. — Яростно поклати глава и шнолите в косата й проблеснаха на светлината на лампата.

Чудесно.

— Но нямаш нищо против аз да пийна нещо, нали?

— Не, разбира се. Опитвам се да не съдя околните.

— Чудесен подход — съгласи се той, припомнил си тийнейджърските й подвизи и склонността й да пуши марихуана и да се друса със спийд и ЛСД. В крайна сметка се пристрасти към кокаина и в промеждутъка между втория и третия си брак се подложи на терапия. А сега, благодарение на последния си съпруг, изглежда бе открила бог. Ник отвори минибара и извади кутийка бира. — Спомена, че си тук с определена цел. — Отвори бирата и седна в долния край на леглото.

— Става въпрос за Марла. — Черис седеше на самия ръб на стола и като че ли беше готова да скочи във всеки един момент.

— Какво за нея?

— Надявах се, че си разговарял с Алекс и си го информирал за желанието ми да я посетя.

— Така е. Разговарях с него. Но той смята, че за Марла все още е рано да приема посетители.

— Но ние сме членове на семейството! — възрази Черис. — Знаеш, че двете с нея винаги сме били много близки.

Това беше нещо ново за него. Или пък откровена лъжа. Отпи голяма глътка бира.

— Не го знаех.

— Хайде, стига, Ник! Не може да не си спомняш. Постоянно бяхме заедно, когато вие… ами, когато двамата с Марла бяхте близки.

— Наистина не си спомням.

— Е, така беше. Винаги съм я смятала за една от най-добрите си приятелки. — Докато говореше, си играеше със закопчалката на малката си чантичка. Пръстите й с маникюр в наситенолилав цвят не спираха нито за миг. — А сега Алекс не ми позволява да я видя. Не зная дали забраната се отнася само за мен или за всичките й приятели, но смятам, че това не е правилно.

— Казах ти вече, че той сериозно възразява срещу идеята за посещения. И не вярвам да промени решението си.

— Ами в такъв случай помогни ми да го заобиколя, за бога! Кажи на Марла, че искам да я видя.

— Това… твое приятелство с Марла… има ли нещо общо с факта, че ти и Монти отново недоволствате от факта, че не получавате дял от наследството?

Дали си въобразяваше, или очите й наистина се присвиха едва-едва?

— Предполагам, че това е нещо, което си чул от Алекс.

— Да, измежду другите неща, които ми наговори за вас двамата. — Надигна бирата и я изпи до половината, решен да остави Черис да се поизмъчи малко.

Цялото й лице се сгърчи от раздразнение.

— Защо ли не съм изненадана? — Хубавите черти на лицето й се разкривиха от отвращение. Черис рязко вдигна едната си ръка. — Това е другия въпрос, по който исках да разговарям с теб — заяви тя и въздъхна дълбоко. — Зная, че Алекс е твой брат, но, ако бях на твое място, изобщо нямаше да му вярвам.

Не му вярвам.

— Защо?

— Защото, защото… с управлението си съсипва компанията. Освен това е лъжец. Винаги е бил такъв и не вярвам да се промени някога. Алекс е потаен. Подмолен. Има безброй тайни. А някои от тях направо не са за вярване.

— Но ти ги знаеш?

— Някои от тях — призна Черис и го изгледа предизвикателно. — Но не всичките. Никой не знае всичките тайни на Александър Кейхил. Дори и съпругата му.

— Предполагам, смяташ, че малко християнска доброта и упование в бога няма да му навредят?

— Всеки човек има нужда от тях. — Усмивката й беше фалшива като черните мигли, обрамчили очите й. Тя премигна смирено няколко пъти. — Дори и ти, Ник.

— Ще го запомня.

— Исус опрощава всичките ни грехове. Моите. На Алекс. Твоите.

Ник се усмихна едва-едва, без да сваля поглед от братовчедка си.

— Не съм сигурен, Черис. Списъкът с моите грехове е твърде дълъг. Може да му отнеме известно време, докато ги опрости всичките. — И, за да подкрепи с дела последното си твърдение, той отново надигна кутийката и изля останалата бира в гърлото си.

— Ще стане, повярвай ми. Господ е много търпелив.

Ник се разсмя и избърса уста с опакото на ръката си. У Черис имаше нещо, което той от край време харесваше, макар че братовчедка му беше истинска досадница. Но беше и много опасна. Подобно на хамелеон тя винаги успяваше да се слее със заобикалящата я среда, без значение дали става дума за Младежката лига, за наркоманските сборища или за последните й изяви в света на евангелистките проповедници.

— Искам само да видя Марла — за кой ли път заяви тя, изправи се и се присегна за чадъра си. — И си помислих, че ти би могъл да ми помогнеш.

— Ще разговарям с нея.

— Как е тя? — попита Черис. В гласа й се прокраднаха нотки на искрена загриженост, но Ник си напомни, че й бяха нужни петнадесет минути, за да се сети да зададе този въпрос.

— Оправя се.

— Добре. Обади ми се, след като разговаряш с нея. В момента живея в къщата. Телефонният номер е същият. — Бръкна със свободната си ръка в чантата и извади една визитка. — Заповядай. — Подаде я на Ник, който веднага забеляза сключените за молитва ръце, гравирани в единия ъгъл на картичката. Името, адресът и телефонният номер на Черис, както и тези на Преподобния Доналд, нейния съпруг, и тяхната принадлежност към евангелистката църква, бяха упоменати в другия й край. — А, и не забравяй — тя сложи малката си мека ръка върху неговата, — че непрекъснато се моля за Марла. А също и за Алекс. И за теб. Доналд също се моли за вас.

— Колко мило от ваша страна! — саркастично възкликна той.

— Наистина е мило. Ще го разбереш, ако помислиш сериозно.

— По дяволите, Черис, напразно си хабиш приказките! — Ник пусна визитната картичка на нощното шкафче до телефона. — Аз от край време съм си грешник. Забрави ли?

— Заблудена овчица…

— Или вълк в овча кожа.

— Не можеш да ме убедиш да престана да се моля за теб, Никълъс.

— Не бих се и опитал.

— Направо си невъзможен, знаеш ли?

— Старая се.

— Зная. — Тя тръгна към вратата. Ник я последва както си беше по чорапи. — Е? — рече тя, стиснала с все сила чадъра си. — Следващия път ще се опитам да убедя Монтгомъри да дойде с мен.

— Направи го. Не съм го виждал от времето, когато бяхме още деца.

— Той си е все същият — увери го тя и очите й леко потъмняха. — Продължава да играе ролята на лошо момче. И да се бори с демоните си.

— Предполагам, че все още не е открил бог — подхвърли Ник, припомнил си страстта на Монти към леките жени, бързите коли и стимулантите.

— Работя по въпроса. Доналд също.

Горкият Доналд, помисли си Ник. Черис смени темата.

— Ще ми е приятно да видя Марла отново. Твърде много време мина от последната ни среща. Сигурно знаеш, че те двамата с Алекс преживяха доста трудни моменти. Разделяха се, после пак се събираха.

— Наистина ли? — Ник за пръв път чуваше за това.

— Така мисля. Според мен се разделяха един или два пъти… Но не е редно да клюкарствам. Бракът си е техен. Аз мога само да се моля за тях.

— Сигурен съм.

— Единственото, което искам, е да възстановя приятелството си с Марла. Тя сигурно се чувства ужасно. Чух по радиото, че шофьорът на камиона също е починал.

Ник кимна. Алекс му бе позвънил, за да му съобщи новината.

— Не знаех, че Алекс и Доналд са толкова близки — отбеляза той.

Тя избегна погледа му. Преглътна шумно.

— Не са. Но… Ами Доналд работеше в „Кейхил хауз“. Известно време дори беше в борда на директорите. Имаше един период, в който беше пастор в „Бейсайд“. Той е прекрасен, Ник. Истински християнин. Винаги е готов да помогне на нуждаещите се — бързо додаде тя, а след това, сякаш решила, че трябва да си тръгне начаса, рязко хвана бравата на вратата. — Просто провери дали ще мога да я посетя. Моля те! — Поколеба се за момент, а след това продължи: — Радвам се, че се видяхме, Ник. Наистина. — Прехапа долната си устна сякаш се боеше да не изтърси нещо, което не бива, и докосна лицето му с ръка. — Грижи се за себе си. — Веднага след това излезе през вратата и бързо пое надолу по коридора. След нея остана единствено слабият аромат на парфюма й.

Ник допи бирата си и хвърли празната кутийка в кошчето. Не спираше да се пита каква беше истинската цел на това посещение. Какво искаше Черис в действителност? Не можеше да повярва, че братовчедка му изгаря от желание да поседи край леглото на Марла и да й вдъхне вяра и упование с цитати от Библията. Не, просто нямаше начин!

Извади портфейла от джоба си и намери вътре една измачкана визитна картичка, останала от периода, в който се правеше на господ и разрешаваше проблемите на корпорации, изпаднали в затруднения. Обърна я, прочете няколкото цифри, надраскани на гърба. С надеждата, че Уолт не е сменил адреса и телефона си, Ник вдигна слушалката и набра телефонния номер.

Един дрезгав глас отговори на третото позвъняване.

— Ало?

— Уолт, Ник се обажда. Ник Кейхил.

— Ей, проклет да съм! Какво, по дяволите, искаш след всичките тези години? — невярващо възкликна Уолт от апартамента си в Сиатъл.

— Имам нужда от помощ. Искам да ти възложа едно проучване. — От другия край на линията се чу изщракването на запалка — сигурно доказателство, че Уолт продължава да пуши по три пакета цигари на ден.

— Мислех, че си се отказал от този бизнес — отбеляза Уолт.

— Така е. Но се наложи да се върна отново. — Набързо запозна Уолт със събитията, довели до завръщането му в Сан Франциско.

Уолт се разсмя, но скоро смехът му премина в лаеща кашлица.

— Значи старата поговорка все пак ще се окаже вярна. Кръвта май наистина не става на вода.

— Да, в моя случай кръвната връзка май ще се окаже далеч по-важна от много други неща. Виж, от теб искам да изровиш всичката налична информация за катастрофата и за Памела Делакроа. Като се изключи факта, че дъщеря й учи в колежа на Санта Круз, аз самият не зная нищо друго за нея. Дори не съм сигурен дали момичето носи същото фамилно име.

— Няма да е зле, ако можеш да ми кажеш поне номера на социалната й осигуровка. Или на шофьорската й книжка. Че и името на съпруга. А най-добре ще е, ако ми дадеш поне адреса й.

— Защо да ти плащам тогава?

Уолт посрещна думите му с циничен смях.

— Добре, значи искам да събереш цялата налична информация и да ми я изпратиш по факса или по електронната поща. Лаптопът ми е постоянно включен. Ако изровиш някакви снимки, изпрати ми и тях.

— Това ли е всичко? — попита Уолт, без да си прави труда да прикрие сарказма си.

— Не съвсем. — Ник вече бе набрал скорост. Започна да чувства познатия прилив на адреналин и вълнението, което бе изпитвал преди години, когато печелеше големи пари от работата си на консултант на изпаднали в беда компании. — Утре ще ти изпратя по факса списък на служителите на компанията, а също и на някои семейни приятели, които искам да бъдат проверени. — Ник се приближи до прозореца и надникна през завесите. Видя Черис, която стоеше на ъгъла, разперила чадър над главата си. От време на време нетърпеливо поглеждаше часовника си. Дали наистина беше Черис? Беше си тръгнала преди цели десет минути. А с черни дънки, ботуши и кожени якета се обличаха половината жени в този град. На всичкото отгоре навън беше тъмно. Улиците и тротоарите бяха осветени единствено от бледо призрачната светлина на уличните лампи. Жената насочи поглед към хотела. Точно в този момент на улицата пред нея спря един джип и тя прибра чадъра. Лъскавите шноли и русата й коса проблеснаха на светлината на лампите. Веднага се качи в колата. Нетърпеливият шофьор дори не я изчака да затвори вратата. Форсира двигателя и мина на жълто, разплисквайки дъждовната вода след себе си. — Освен това искам да проучиш и всички членове на семейството ми — продължи с инструкциите Ник. — Алекс, Марла, а също и братовчедите ми Черис и Монтгомъри. Този последният е по-известен като Монти.

— И всички те носят фамилното име Кейхил?

— Не, чакай малко. — Приближи се до нощното шкафче и взе визитната картичка на братовчедка си. — Фамилното име на Черис е Фавие. — Продиктува името буква по буква, а след това съобщи на Уолт и телефонния номер. — Съпругът й се казва Доналд. Пастор е в църквата „Света троица“ в Соусалито.

Уолт изсумтя, което означаваше, че бе успял да запише цялата информация.

— Ами майка ти? — попита той. — Юджиния? Какво да правя с нея?

Ник не се забави нито миг с отговора.

— Проучи и нея.