Лиза Джексън
Съдбовни грехове (5)

4.

Ник скърцаше безсилно със зъби докато наблюдаваше Марла. Със свободната си от системите ръка тя предпазливо докосна лицето си и проследи с пръсти натъртванията и синините. Прокара ръка и през започналата да расте коса върху обръснатата част от главата й. Не можеше да отрече, че се държеше храбро и не даде воля на сълзите, които, както Ник подозираше, едва успяваше да сдържи. Преглътна мъчително и внимателно опипа шевовете, които се виждаха под едва наболата й коса.

— О, господи — прошепна Марла и премигна няколко пъти. После успя някак си да се съвземе и видимо се изправи в леглото. — Аз… не мисля, че бих могла да мина и за съпруга на Франкенщайн… нали знаете онези приказки за грозните жени, които са обречени да си останат шаферки и никога не стигат до олтара… — Всяка произнесена дума очевидно й причиняваше болка. Опита се да се усмихне, но не успя. Брадичката й леко потрепери.

Ник установи, че му е мъчително трудно да наблюдава жената, която се бе заклел да мрази до края на дните си. Жената, която се бе възползвала от него, а след това го бе предала, за да се омъжи за брат му.

— Ще се оправиш — увери я Алекс, взе пудриерата от ръката й и рязко я затвори. — Просто е нужно време.

— Точно така. След няколко месеца ще си същата както преди и ще се смееш над… е, поне ще си оставила всичко това зад гърба си. — Насилената усмивка на Юджиния само загатваше за добрите й чувства. — Това важи и за всички нас.

— Никога няма да си спомням за това с усмивка — не й остана длъжна Марла.

— Ние също, разбира се. — Алекс хвърли на майка си предупредителен поглед.

Ник безмълвно се съгласи с брат си. По негово мнение истината беше за предпочитане пред лъжливите надежди. А и фактите говореха сами за себе си: Марла Амхърст Кейхил едва не беше загинала и точно в този момент изглеждаше дяволски зле. И вероятно се чувстваше по същия начин. Предстоеше й да извърви дълъг и мъчителен път до пълното си възстановяване.

— Аз… аз не съм сигурна, че някога отново ще заприличам на себе си. — Марла, дълбоко разстроена, погледна към Ник. Погледът й се задържа върху него за част от секундата, сякаш само той единствен можеше да я разбере. — Просто не чувствам, че аз съм… — Гласът й заглъхна по средата на изречението.

— Че си какво? — попита Алекс.

Погледът й обходи всички лица в стаята. Когато срещна погледа на Ник, в очите й само за миг проблесна нещо, което той не успя да разгадае.

— Аз не зная коя съм.

— О, страхотно! — възкликна Сиси и бе възнаградена с леден поглед от страна на баща й, който категорично й забраняваше да се обажда повече.

— Ще се оправиш — увери я Алекс.

Ник обаче не му вярваше. Марла никога нямаше да е добре. Та тя не беше добре и преди това да се случи. И въпреки това изпита чувство на вина докато се взираше в израненото й лице. Години наред се бе опитвал да я прогони от съзнанието си. Рядко се сещаше за нея, а когато го направеше, то бе, за да демонстрира своето презрение и неуважение. А ето че сега пред него седеше една изнурена и наранена жена, която мъчително се опитваше да запази поне част от достойнството си.

Сиси се престори, че гледа прозореца, като плъзгаше разсеяно ръка по отворите на климатичната инсталация. Ник обаче бе наясно, че момичето трескаво размишлява за нещо. И непрекъснато поглежда към майка си с ъгълчето на едното си око. В тази стая определено ставаше нещо, което той не разбираше напълно.

— Не се тревожи, ще видиш, че всичко ще се подреди. Само веднъж да се прибереш у дома при бебето… и всички нас. Всичко ще бъде наред. Ще видиш. — Юджиния взе пудриерата от сина си и бързо я прибра в чантата.

Ник изпита непреодолимо желание да се махне далеч от тази стая. Семейната задружност, която цял ден демонстрираха около него, започна да му идва в повече.

— Ти беше тук и преди. — Марла отново бе насочила погледа си към него.

Той кимна кратко и отвърна на погледа й.

— Да. Преди няколко часа.

— Спомням си — заяви тя, сякаш изпълнена със страхопочитание от самия факт. След това бръчките на челото й станаха по-дълбоки. — Човекът извън семейството. Изгнаникът.

— Точно така. — Въобразяваше ли си, или в погледа й проблесна нещо повече от обикновено любопитство?

— Тук в стаята имаше и още един човек — обяви тя.

— С мен ли? — Ник отрицателно поклати глава.

— Не… не… преди да влезеш ти. Поне… така мисля… — Очите й помръкнаха и тя отклони поглед встрани, а след това се загледа в одеялото, придърпано около кръста й. — Да, сигурна съм. В стаята влезе човек, който не каза нито дума… приближи се и… застана точно тук, до леглото… О, по дяволите, зная, че това звучи налудничаво, но присъствието му… ами то изглеждаше съвсем истинско.

— Глупости! — заяви Юджиния и се изсмя пресилено, опитвайки се да омаловажи казаното от Марла. — Сигурно е била някоя от сестрите.

— Не! — Марла изглеждаше развълнувана. Вбесена от собственото си безсилие. — Може да съм сънувала. Но наистина си спомням… мисля, че… струва ми се, че съм чувала гласовете на всички вас и преди, когато идвахте тук… — Някога изумително красивото й лице застина в съсредоточена гримаса. — Това не е първото ви посещение при мен. Идвахте още веднъж… или може би два пъти? О, боже, не мога да си спомня. — Вдигна ръка, за да отмести косата от лицето си, но застина неподвижно, когато пръстите й докоснаха обръснатия участък над лявото й око и шевовете по главата й.

— Много пъти — ласкаво се обади Юджиния. — Идвахме при теб много пъти.

— И при едно от посещенията си изпратихте Сиси долу за сода. Дали не беше „Спрайт“!

— Точно така — с усмивка потвърди Алекс. Ник забеляза, че усмивката му е твърде напрегната и неестествена. — Тогава си мислихме, че все още си в кома и не си в състояние да ни чуеш.

Юджиния си играеше със закопчалката на чантата си. Понечи да се усмихне, но преди това, макар и само за миг, ъгълчетата на устните й увиснаха надолу, както ставаше всеки път, когато е силно притеснена.

— Значи си ни чула? И защо не отговори?

— Опитах се. Но се оказа невъзможно.

— Не се притеснявай за това.

— Но аз не мога да си спомня нищо друго. Не помня катастрофата, не помня… нищо. — Все още държеше ръката на Алекс. Насочи поглед към Сиси, която театрално завъртя очи. Дари баща си с красноречив поглед, който сякаш казваше: А сега не може ли вече да си тръгваме? Ник не би могъл да вини детето за желанието му час по-скоро да се махне от тук.

Алекс обаче не й обърна внимание. Наведе се над съпругата си и каза:

— Виж сега, скъпа, дори и да не можеше да си спомниш много…

— Въпросът не е в това, че не мога да си спомня много неща, Алекс — прекъсна го Марла, като едва успя да произнесе името му. — Аз не си спомням абсолютно нищо от предишния си живот, макар че някои други неща — общоизвестните неща — са повече или по-малко ясни. Не помня обаче родителите си, не си спомням рождения си ден, не зная дали имам братя или сестри или…

— Искаш да кажеш, че не ни помниш? — възкликна Сиси, осъзнала най-после цялата истина.

Марла не отговори.

— Това е временно — намеси се Алекс.

— Дано да е така. — Марла извърна очи към съпруга си, сякаш очакваше някакъв отговор от него, и стомахът на Ник се сви. — Ужасно съжалявам за всичко това… за неприятностите и за Пам… О, господи, чувствам се ужасно заради смъртта й.

— Спомняш ли си Пам?

— Не — прошепна тя, опитвайки се отчаяно да се овладее. — Аз… не помня нищо от катастрофата… — Гласът й потрепери и тя загуби контрола над емоциите си.

— Скоро ще се оправиш — увери я Юджиния.

Марла се обърна с лице към свекърва си.

— Обещаваш ли?

— Не, но…

— Тогава престани да дрънкаш празни приказки, разбра ли? Трябва да се махна от тук час по-скоро, да предприема нещо. Налага се да поговоря с близките на Памела. Искам да си спомня всичко, с най-големи подробности.

Сиси премигна няколко пъти и шумно подсмръкна. След това, сякаш засрамена от сцената, на която бе станала свидетел, се извърна настрани.

На Ник му се искаше да повярва, че, по някаква необяснима причина, Марла си играе с всички тях и ги върти около малкото си пръстче. Тя обаче изглеждаше абсолютно искрена. До вчера не би повярвал, че е способна на това, не би допуснал дори, че, освен за себе си, тя би могла да се тревожи и за други хора. Сега беше склонен да допусне, че Марла се е променила. Може би, загубвайки паметта си, се бе освободила и от дълбоко вкоренената си манипулативност и егоцентризъм.

А може би все пак се преструваше и умело си играеше с тях.

Алекс сграбчи ръката на съпругата си.

— Защо не се опиташ да си починеш малко?

— Ще го направя, но искам да ви задам още толкова много въпроси. Искам да попитам за моето семейство. Къде са те? Родителите ми? Моите братя и сестри? Все трябва да имам някакви роднини, нали? Наблизо ли живеят или не?

— О, скъпа! — възкликна Алекс, опитвайки се да заобиколи въпросите й. — Това е много дълга история, но сега не е моментът да говорим за тях.

— Защо? — едва чуто попита тя. След това се напрегна, подготвяйки се да чуе най-лошото. — Всички ли са мъртви?

— Не, не… само майка ти. Баща ти е жив, но не е никак добре.

— О! — На лицето й се изписа объркване. Тъга. Скръб.

— Ще поговорим за всичко това по-късно. Заедно ще разгледаме семейните снимки, ще посетим баща ти… Ще направим всичко, което пожелаеш. Но не и преди да се възстановиш и да се върнеш у дома.

Тя не отговори нищо, но като че ли изведнъж се смали в леглото. Ник изпита безумното желание да я утеши, да й каже, че всичко ще се оправи. После изведнъж си припомни къде му е мястото. Сети се, че жената в болничното легло е Марла, а тя винаги е можела да се погрижи за себе си. Ако този път не успее, има си съпруг, на когото се пада частта да я подкрепя и закриля.

Време беше да сложи край на тази агония.

— Виж, аз си тръгвам — обърна се към Алекс той, хвърли един поглед към измъчената жена в леглото и излезе от стаята. Махна се далеч от семейството си. И от Марла. Господи, наистина трябваше да се отдалечи от нея.

Не можеше да не изпитва жал и състрадание към нея. Спомняше си я преди години — млада, жизнена и сексапилна като никоя друга жена на тази земя. А сега беше само поредната жертва на катастрофа, извадила късмета да оцелее. Беше жива, но съсипана и променена до неузнаваемост.

Мамка му!

Натисна копчето на асансьора и вратите пред него плавно се отвориха. Едва не се блъсна в някакъв висок и широкоплещест мъж с внимателно оформена брадичка, тъмни очила и тънки устни, стиснати в сърдита и напрегната гримаса. Облечен беше с дебело яке, дънки и ботуши. Заобиколи Ник и, накуцвайки леко, мина покрай отворената врата на стаята на Марла. После ускори крачка и продължи надолу по коридора.

Поради някаква причина, която не му беше съвсем ясна, Ник се поколеба. Дали онзи тип не бе ускорил крачка едва след като надникна в стая 505 и видя цялото семейство, събрано около леглото на Марла? А може би просто бе дошъл на посещение на някой болен, настанен в същото крило? Човекът му се стори смътно познат, но Ник нямаше никаква представа кой е той.

Не че това имаше значение. Може би въображението му пак се беше развихрило.

Ник слезе на първия етаж, прекоси чакалнята и излезе през входната врата. Над града се спускаше гъста мъгла. Лицето и косата му веднага овлажняха. Ник вдигна поглед към петия етаж и намери стаята на Марла. Сиси продължаваше да стои до прозореца и да гледа към паркинга. Вероятно и на нея отчаяно й се искаше да се махне от там. Е, не би могъл да я вини. Качи се в пикапа и погледна часовника си. Беше още рано. Трябваше да убие някъде час-два.

Реши, че може би няма да е зле да отиде да огледа мястото на катастрофата, а след това да разгледа и смачкания мерцедес. Превъртя ключа и старият двигател веднага запали.

Излезе от паркинга на задна. Докато гледаше през рамо назад, ненадейно зърна някакъв накуцващ мъж, който претича през мъглата. Същият смътно познат мъж, с когото едва не се бе сблъскал пред асансьора преди малко.

Ник го проследи с поглед и го видя да се качва в някакъв тъмен джип. Зачуди се защо му беше да се качва чак на петия етаж, само за да слезе от там няколко минути по-късно.

— Търсиш си белята — тихичко промърмори той. — А и без друго си имаш достатъчно.

 

 

Два дни по-късно беше готова, за да се прибере у дома. Доктор Робъртсън, който й бе направил всички възможни изследвания, изглеждаше доволен от резултатите. Марла седеше в леглото и чакаше да приготвят документите за изписването й, когато вратата на стаята й се отвори предпазливо.

— Госпожа Кейхил? — попита някакъв мъж, който надникна през пролуката. — Аз съм инспектор Патерно. От полицейското управление на Сан Франциско.

Сърцето й подскочи от страх, а инспекторът, облечен с тъмен панталон, спортна риза и сако, спокойно влезе в стаята й. Този човек сигурно искаше да й зададе безброй въпроси. Въпроси, на които тя нямаше отговор. Съзнанието й се бе прояснило значително, но спомените й от миналото приличаха на пламъчета от запалка, останала без газ. Откъслечни образи преминаваха за миг през главата й и изчезваха веднага, за да не се върнат повече. Инспекторът й показа значката си.

— Съжалявам, че се налага да ви безпокоя в болницата — извини се Патерно. С тъмнокафяви очи и сериозно, но добронамерено изражение на лицето, той малко й напомняше на ловно куче и, макар да изглеждаше свестен човек, Марла веднага застана нащрек. Веднага си припомни страховете на дъщеря й, че срещу нея би могло да бъде повдигнато обвинение в убийство. По непредпазливост, или както там му казваха. А полицаите бяха царе, когато трябваше да принудят някой заподозрян да каже нещо, което не би трябвало да споделя с тях… Мили боже, откъде се взеха тези мисли в главата й? Ама че отношение! Инспекторът я наблюдаваше внимателно с тъмните си, проницателни очи, контрастиращи странно с иначе небрежния му външен вид, който сякаш държеше да внуши на околните, че той е само едно най-обикновено ченге. Един от многото. — Помагам при разследването на причините за катастрофата. Върша нещо като услуга на колегите от Пътна полиция. И много бих искал да чуя какво си спомняте от онази вечер.

— Разказът ми няма да отнеме много време — промърмори Марла.

Пренебрегнал напълно сарказма й, той постави един джобен касетофон на нощното шкафче, върху което стояха чаша с вода, кутийка с книжни кърпички и ножицата за тел. След това разтвори малък бележник.

— Кажете ми всичко, което си спомняте. — От него се носеше миризмата на дъжд, примесена със слабия плодов аромат на дъвката, която бавно премяташе из устата си. В къдравата му черна коса проблясваха няколко сивеещи косъма. Беше нисък и набит с малко коремче, увиснало над колана на панталона му.

— Това е лесно — отвърна Марла. — Нищо.

— Нищо?

— Още ли не сте разговарял с лекаря ми?

— Да, той спомена, че имате амнезия. — Дали не долови нотки на недоверие в гласа му? Още едно цинично ченге.

— Това е самата истина, инспекторе. И е много досадно, повярвайте ми. — Придърпа ръкавите на робата върху ръцете си и додаде: — Много бих искала да ви помогна, но не зная кой знае колко. — Въздъхна дълбоко и погледна към китката на ръката си, където носеше пластмасова гривна с името си.

— Не си спомняте дори защо сте изгубила контрол върху управлението? Не знаете дали нещо не е застанало на пътя ви? — попита той.

— Не, не помня нищо. — Марла се опита да се съсредоточи и бе възнаградена с ослепително главоболие.

— Пътувала сте на юг по „Магистрала 17“. Злополуката се е случила в планината Санта Круз. Съдейки по следите, останали на платното, може да се заключи, че сте видяла нещо на пътя и рязко сте натиснала спирачките. Може да е било камион, елен или… — Остави изречението недовършено, приканвайки я да го стори вместо него.

— Вие не разбирате, инспекторе! — възкликна Марла, полагайки усилия да овладее избухливия си нрав. — Аз не си спомням дори собственото си име. Не помня съпруга и децата си… не помня нищо. Само… само от време на време в съзнанието ми пробягват някакви неясни образи… части от обяви, сцени от стар филм, мелодии… но нищо истинско и съществено.

Погледът в очите му сякаш казваше: „Колко удобно“, но той не направи никакъв коментар. Само прехвърли дъвката от единия ъгъл на устата си в другия.

— Е, щом тъй и тъй съм тук, защо все пак не поговорим за случилото се, а? — Вдигна въпросително рунтавата си вежда и тя кимна утвърдително. — Пътувала сте заедно с Пам Делакроа.

— Така ми казаха.

— И я познавате от…

— Ами съпругът ми спомена, че тя била моя приятелка. Но…

— Вие не си спомняте.

— Точно така. — Марла се намръщи, ядосана на самата себе си. — Мисля, че съвсем скоро ще зазвуча като развалена грамофонна плоча.

— Да, така изглежда.

Присегна се за сока си и отпи предпазливо, докато детективът я засипваше с въпроси, на които тя просто нямаше отговор. Вратата на стаята й бе отворена и отвън долитаха разговори, потропването на количките с медикаменти, звъненето на асансьорите. Вътре в стая 505 обаче обстановката беше твърде напрегната и Марла започваше все повече да се ядосва на отношението на инспектора, който сякаш смяташе, че е предизвикала катастрофата умишлено, за да сложи край на живота си.

— Знаете ли, това започва да ми прилича на инквизиция — най-сетне заяви тя. Заигра се със сламката, а след това остави чашата настрана.

— Просто се опитвам да изясня нещата.

— Само че аз наистина не мога да ви помогна. — Гърбът започваше да я боли, чувстваше се уморена, а главата й пулсираше от непоносима болка.

— Вие сте шофирала колата на Пам Делакроа, нали?

— Аз… предполагам. Така твърдят всички, тъй че, предполагам, е истина — разпалено отвърна тя. — Вижте, не трябва ли да ми прочетете правата и да ми позволите да се обадя на адвоката си?

— Значи това си го спомняте?

— Вече ви казах… спомням си някои откъслечни неща. Може да съм го видяла в някой епизод на… на…

— „Закон и Ред! Нюйоркска полиция?“

— Аз… не зная…

Той я погледна изпитателно с будните си, интелигентни очи.

— Наистина ли искате да се обадите на адвокат? Нали разбирате, че не съм тук, за да ви арестувам?

— Нямам какво да крия. — Поне не си спомням нищо, което да пожелая да скрия от полицията, помисли си Марла, но предпочете да си замълчи. Искаше единствено да сложи край на този разговор, да затвори очи и да изчака лекарствата да притъпят пулсиращата болка в челюстта и убийственото главоболие, което раздираше черепа й. Искаше й се да можеше да се освободи от чувството, че животът й се изплъзва от контрола й, че във въздуха витаят безброй неизречени въпроси — въпроси, които бяха твърде зловещи и инкриминиращи, за да бъдат изречени на глас.

— Добре. — Патерно отново се залови енергично с дъвката си. — А какво можете да ми кажете за камиона, който се е движил срещу вас? Той се преобърнал от другата страна на пътя, а шофьорът — Чарлз Бигс — едва диша в отделението по изгаряния в една болница в другия край на града. Надяваме се той да се събуди и да си спомни нещо от нощта на злополуката.

Марла цялата се вледени при мисълта за шофьора.

— Бедният човечец — прошепна тя и се загледа през прозореца към сивия ден отвън. Изведнъж проумя, че нейната съдба не е чак толкова ужасна. Надяваше се, че не тя бе станала причина за тази ужасна катастрофа, молеше се да не се окаже, че нейната небрежност и непредпазливост са причинили смъртта на приятелката й, която изобщо не си спомняше, и са осакатили един напълно непознат човек. Изведнъж я налегна черно отчаяние. Как щеше да продължи живота си, ако излезеше, че катастрофата е станала по нейна вина? О, господи, моля те… не! Няма да съм в състояние да надживея чувството на вина… Преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й и мислено се наруга за проявената слабост и пристъпа на самосъжаление. — Защо вие не ми разкажете какво точно се е случило през онази нощ? — предложи Марла, решила, че предпочита да чуе грозната истина, а не внимателно редактираната и захаросана версия на семейството й. Умолително погледна към Патерно. — Искам да чуя всички факти.

— Значи само истината, цялата истина и нищо друго, освен истината, а?

Какво беше това? Някаква тъпа шега? Марла сви рамене в отговор.

— Ами… предполагам.

— Това беше реплика от един стар полицейски сериал — информира я Патерно и Марла осъзна, че се е опитвал да изкопчи някаква реакция от нейна страна. Пробваше я, за да провери какво точно си спомня. Ама той какво? Да не би да не й вярваше? Защо й е да се преструва, че има амнезия? Имаше ли нещо, което не знаеше за себе си? Нещо, което го караше да се отнася към нея с недоверие?

Патерно се настани на единствения пластмасов стол, сложен в единия ъгъл на стаята.

— Ако съдим по следите, оставени по пътя, двете с Памела Делакроа сте пътували на юг с нейния мерцедес. Вие сте управлявали колата. Допускаме, че сте отивали в Санта Круз при дъщерята на Памела, Джули, която учи в колеж там. Колата ви се е завъртяла на пътя веднага щом сте излезли иззад един завой. Шофьорът на камиона, който идвал от противоположната посока, рязко настъпил спирачките, за да не се удари във вас, или в онова, което сте се опитвала да избегнете. Каквото и да е то. Камионът се завъртял и паднал през мантинелата от едната страна на пътя. Вашата кола изхвърчала от другата. Памела, която пътувала без предпазен колан, излетяла от колата. При удара счупила врата си и умряла на място. — Стомахът на Марла се сви. В гърлото й се надигна жлъчка и тя едва успя да се овладее, представила си ужасната картина. — Камионът се плъзнал надолу по хълма, блъснал се в едно дърво и експлодирал. Случаен свидетел видял огненото кълбо и позвънил на 911. Само след миг на местопроизшествието пристигнали първите свидетели — възрастно семейство, което пътувало на север.

Марла затвори очи, разтърсена от ярките образи, които изникнаха в главата й. Горещи сълзи опариха очите й, стана й лошо и тя се притесни да не повърне.

— Съжалявам — неловко прошепна тя.

— Аз също. — Думите му обаче не прозвучаха убедително. Марла го погледна в очите и видя в тъмните им дълбини да се спотайват недоверие и неизречени обвинения. Още едно ченге, което бе видяло твърде много неща в живота си.

Той се изправи, бръкна в джоба си и остави една визитна картичка на масата. Изключи касетофона и го прибра в джоба си.

— Струва ми се, че това е достатъчно за днес. Ако обаче си спомните нещо, обадете ми се.

— Непременно — обеща Марла и в този момент забеляза някакво движение през открехнатата врата.

Беше толкова погълната от Патерно и разказа му за катастрофата, че не бе забелязала пристигането на Ник. Запита се от колко време стои там и каква част от разговора им бе чул.

— Не е ли редно да присъства адвокат при всеки неин разговор с полицията? — попита той и пристъпи в стаята. Черната му коса блестеше, мокра от дъжда. Очите му се спряха върху нейните за част от секундата, а след това се фокусираха върху детектива. Патерно рязко затвори бележника си и го прибра в джоба на сакото си.

— Двамата с госпожа Кейхил вече обсъдихме този въпрос. Срещу нея не са повдигнати никакви обвинения.

— Алекс спомена нещо за възможно обвинение в убийство.

Кръвта й се вледени. Сърцето й започна да блъска като обезумяло в гърдите й. Възможно ли беше това? Нима щяха да я тикнат в затвора?

— Все още не сме отхвърлили нито една възможност — отвърна полицаят и замислено потърка лицето си. — Вие не сте съпругът?

— Не — твърдо отвърна Ник и за част от секундата отново погледна към Марла, изпращайки й някакво мълчаливо послание, което, макар й неразбираемо, я накара веднага да застане нащрек. — Аз съм неин зет. Брат на съпруга. Ник Кейхил. — Протегна ръка.

Патерно я пое и я стисна енергично.

— Вие живеете в Орегън, нали?

— Девилс Коув^[1]. — Ник не си направи труда да се усмихне. — Не ме питайте защо се казва така. Според мен градчето е кръстено на някой пропил се дървосекач. Или може би моряк.

— Дошъл сте на гости на семейството?

— Бях помолен да дойда. Семейни бизнес дела.

— Значи не сте тук заради катастрофата?

— Това е другата причина за присъствието ми тук. — Лицето на Ник беше абсолютно непроницаемо. Като маска. Никакви емоции, никакво вълнение. Здраво стиснатите му челюсти тъмнееха от наболата му брада.

Патерно енергично се залови с дъвката си, обмисляйки отговора, който бе получил току-що. След това почука с дебелия си пръст по визитната картичка, която бе оставил на масата, и отново насочи вниманието си към Марла.

— Не забравяйте да ми се обадите, ако си спомните нещо.

— Няма — обеща тя. Напълно искрено при това. Искаше да узнае истината без значение колко болезнена щеше да се окаже тя. Само така можеше да се надява да се отърве от това мъчение.

Веднага щом Патерно се изгуби от погледа му, Ник затвори вратата, изолирайки по този начин разговорите на сестрите и прозвъняването на асансьора.

— Какво правиш? — попита тя.

— Опитвам се да осигуря малко уединение. — Очите му тъмнееха, лицето му бе сгърчено от напрежение.

Пулсът й се учести и тя срещна напрегнатия му поглед.

— Държиш се така, сякаш съм някаква криминална престъпница. — Отметна кичур коса от очите си и пръстите й неволно докоснаха обръснатата част от скалпа й.

Той я изгледа продължително и стерилната болнична стая изведнъж й се стори твърде тясна… изпълнена с интимност.

— Искам само да бъдеш по-предпазлива.

— Виж, Ник, оценявам твоята загриженост. Но можеш да престанеш с тези театрални изпълнения. Нямам какво да крия.

Откъде знаеш? Не го изрече на глас, но тя прочете думите в очите му.

Беше уморена и раздразнителна. Главата я болеше неописуемо и й бе писнало до смърт от всичките тези въпроси, от болницата, от невъзможността да си спомни миналото, от болката и от проклетите телове, стиснали устата й. На всичкото отгоре, беше дяволски вбесена от факта, че всички хора, с които разговаряше, бяха абсолютно непознати.

— И аз така си помислих. — Скръстил ръце пред гърдите си, Ник се подпря на гардероба и я погледна. В очите му се спотайваха неизречени тайни. — И така, имаш ли всичко необходимо, за да напуснеш този затвор? Алекс ми каза, че те изписват днес.

Тя поклати глава.

— В момента имам нужда единствено от аспирин. С размерите на целия щат Монтана.

— Ще видя какво мога да направя по въпроса. — Той се обърна и тръгна към вратата.

— Почакай — извика след него Марла. Не искаше той да си тръгне… не и когато имаше толкова много неща, които тя не разбираше.

Ник спря, поставил ръка на бравата.

— Защо имам чувството, че… ами, не зная… че ти ми нямаш доверие или пък знаеш нещо за мен, което не ми е известно… — Тя замълча за момент. — Всички, които ме посещават, знаят за мен неща, които аз не зная, но при теб е по-различно.

Той повдигна едната си тъмна вежда и се отдръпна от вратата. Изражението му напомняше арктическа зима.

— Какво искаш да кажеш?

— Ти ми кажи — предложи тя. — Защото ти знаеш, а аз не.

Той разтърка наболата си ръка с палеца на едната си ръка и я изгледа изпитателно сякаш… ами сякаш не й вярваше. После бавно заговори:

— Наминах да проверя как си само защото Алекс ме помоли. И не смятам, че трябва да се задълбочаваме в сериозни разговори.

— И защо не?

— Защото те няма да доведат до никъде.

— Може би аз трябва да преценя това.

Той стисна зъби и я изгледа напрегнато, сякаш се опитваше да предвиди реакцията й.

— Добре, Марла, след като попита, ще ти отговоря направо. — Оголи зъби в неприятна усмивка. — Ти и аз… двамата с теб бяхме любовници.

— Какво? — ахна тя. Не, не, не… това не беше вярно. Не би могло. Имала е любовна връзка с брата на собствения си съпруг? И въпреки това, дълбоко в душата си знаеше, че част от нея го намира за привлекателен… дори секси.

— Не се притеснявай толкова. Това е минала история — додаде Ник. — Заряза ме заради Алекс.

Почувства, че всичката кръв се отцежда от лицето й, чу ударите на сърцето си. Искаше да възрази, но погледът в очите му, предизвикателството, което тлееше в тях, я убеди, че Ник казва истината. Марла се отпусна на възглавниците и усети, че отново започва да й се гади.

— Преди колко време?

— Преди петнадесет години.

— А след това? — попита тя, готова да чуе най-лошото.

— След това нищо.

Тя бавно издиша.

— Ти попита — напомни й Ник.

— Да… зная. — Що за човек беше тя?

За пръв път откакто бе излязла от комата реши, че не е толкова сигурна дали иска да узнае всичко за себе си.

 

 

— Ти каза сто хиляди. — Беше ядосан и неспокоен докато говореше от монетния телефон. Улиците бяха мокри и блестяха на силната светлина на лампите. Мирисът на солена океанска вода се смесваше със свежия аромат на дъжда. — Двадесет и пет хиляди просто не е достатъчно.

— Но тя не умря — долетя студеният отговор. — Сделката включваше злополука, която да завърши със смъртта й.

— Сделката не предвиждаше в колата да пътува друг човек — напомни той на мъжа, с когото разговаряше. — Искам и останалата част. — Уличният трафик тътнеше край него, гумите на колите съскаха по крайбрежния булевард. Някой изхвърли запален фас от прозореца на една стара „Нова“. Влажната нощ оживя, озвучена от бумтящите басове на силната метал музика, която се носеше от колата.

— Ще си получиш парите. Но тя трябва да умре. И смъртта й трябва да изглежда като злополука.

— Бих могъл да отида при ченгетата.

— Само опитай.

— Ще го направя.

— Не и с твоето досие.

Мамка му! В гласа на студенокръвното копеле не се долавяше и следа от притеснение или страх. Една полицейска кола зави зад ъгъла и, разплисквайки водата от локвите, спря до тротоара. Той инстинктивно се обърна с гръб и скри лицето си. Беше прогизнал до кости от дъжда.

— Ще получиш парите си едва след като свършиш работата както трябва. Без никакви издънки. Разбра ли?

— Да, да. — Не му оставаше нищо друго, освен да се съгласи. Беше затънал твърде дълбоко, за да откаже поръчката. Освен това, в случая имаше и свои, съвсем лични мотиви да иска смъртта на онази жена. Защото тя заслужаваше да умре. — Кажи ми някакъв телефонен номер, на който да се свързвам с теб. — Носът му протече от влагата и студа. Обърса го с ръкав и подсмръкна.

— Не. Аз ще се свързвам с теб.

— Но…

Щрак.

Връзката прекъсна.

— Кучи син! Шибан кучи син! — Стиснал яростно зъби, той с все сила затръшна телефонната слушалка. По навик провери дали автоматът няма да изхвърли монетата му, а след това пъхна ръце в джобовете си и, привел глава, за да се предпази от дъжда, прекоси неправилно улицата по посока на джипа си. Глезенът му, онзи, който пострада в онази нощ, все още го наболяваше, но той изпита моментно удовлетворение, породено от факта, че онази уличница все пак ще си го получи. Съвсем скоро при това.

Една пряка по-нагоре забеляза неонова реклама на бирата „Будвайзер“, която проблясваше над някаква долнопробна кръчма. Поколеба се за момент, а след това реши, че заслужава едно питие. И жена. Всяка курва щеше да му свърши работа.

След сделките с богати копелета обикновено ожадняваше.

И се възбуждаше всеки път, когато успееше да ги надхитри.