Лиза Джексън
Съдбовни грехове (17)

16.

— И какво ти каза госпожа Кейхил? — попита Джанет Куин, отбила се за малко в кабинета на Патерно. В движение обличаше сакото си и очевидно се канеше да си ходи.

— Нищо повече от онова, което ми съобщи по телефона — отвърна той като потриваше с един молив по ръба на бюрото. — Само че този път ми спомена, че, според нея, непознат мъж проникнал в спалнята й и я заплашвал. Може би дори я отровил, за да предизвика повръщане, което, предвид обездвижените й челюсти, почти сигурно е щяло да завърши със задушаване и смърт. Затова са се обаждали на 911 през онази нощ.

Джанет завъртя очи.

— Вярваш ли й?

— Да ти кажа честно, вече не зная на какво да вярвам — призна Патерно. — Тя обаче се появи тук не със съпруга си, а с неговия брат. Тя и Ник се познават отдавна. Още преди Марла да реши да се омъжи за по-големия брат.

— Съпругът вероятно е бил на работа.

— Може би. — На Патерно това никак не му харесваше. — Аз обаче останах с впечатлението, че между тези двамата — Марла и Ник — става нещо. Почувствах го.

— О, да, ти си невероятен романтик — присмя се Джанет и отново изразително завъртя очи.

— Казвам ти, тия двамата не могат да стоят далеч един от друг.

Джанет поклати глава и късата й кафява коса се разхвърча около лицето й.

— Ти пък като че ли разбираш нещо от тези неща…

— Разбирам и още как! — изръмжа той, а тя се разсмя с дълбокия си гърлен смях, както правеше всеки път, когато успееше да го извади от равновесие. А това, по мнение на Патерно, се случваше твърде често. — Освен това имам намерение да се обадя на колегите от Пътна полиция и да ги помоля да изпратят някого на мястото на катастрофата. Не е лошо да вземат и куче. Марла Кейхил твърди, че дамската й чанта е изчезнала и аз си помислих, че може да е хвръкнала някъде встрани след удара.

— Онези момчета работят доста прецизно. Мисля, че щяха да я намерят, ако беше там някъде.

— Нищо няма да им стане, ако проверят още веднъж — заяви Патерно. Джанет му махна с ръка и тръгна към вратата. Той се присегна към телефона. Самият той не би имал нищо против да надникне в тази липсваща чанта. Никой не знае какво биха могли да открият вътре.

— Остана ли ти време да прегледаш файловете, които намерихме в компютъра на Пам Делакроа. — Джанет и Патерно бяха получили заповед за обиск, който извършиха много внимателно, но намериха единствено компютърните файлове и някои други, написани на ръка, бележки.

— По всичко личи, че е пишела някаква книга. Посветена на закона за осиновяванията. В материалите, които намерихме, описва действителни случаи. Има, разбира се, и измислени неща, но ще мога да ти кажа повече, след като още веднъж прегледам всички файлове. — Той се заигра с молива. — Мисля, че няма да е зле да понаблюдаваме известно време къщата на Алекс Кейхил — додаде той и се намръщи. — Просто да видим какво става там.

— Защо?

Той се замисли и изплю дъвката в кошчето за боклук.

— Мисля, че някой може би се опитва да убие Марла Кейхил.

— За бога, Тони — възкликна Джанет и подпря рамо на рамката на вратата. — Защо?

— Това се опитвам да разбера. Доколкото мога да преценя, тя със сигурност има някаква застраховка „Живот“, но, според стандартите на тези хора, парите изобщо не са толкова много. А ако допуснем, че благоверният й е вбесен от връзката й с друг мъж, защо тогава позволява на брат си да дотича в града веднага след катастрофата, при положение, че той и жена му са били любовници в миналото? — Той изсумтя с отвращение. — Жалко, че мадамата не може да си спомни абсолютно нищо. Ако знаеше нещо за себе си, може би щяхме да успеем да разберем кой я преследва и да се опитаме да я спасим.

— А сега?

Тони Патерно се облегна назад.

— Точно в този момент сме абсолютно безпомощни.

 

 

— Къде бяхте, по дяволите? — попита Юджиния в мига, в който Ник и Марла влязоха през входната врата. Възрастната жена, която изглеждаше изморена, държеше на ръце хленчещия Джеймс. — Няма ви часове наред.

— Съжалявам, аз съм виновна — отвърна Марла и взе бебето от ръцете на баба му. — Как си, момчето ми? — попита го тя и сърцето й се разтопи от радост, когато Джеймс спря да реве и я погледна с ококорените си, любопитни очички. — Така по-добре ли е? — Обърна се към свекърва си и обясни: — Трябваше да свърша някои неща, а също да мина през полицейския участък и да дам официални показания относно нещата, които си спомням за катастрофата. Разговорът с инспектора се оказа по-дълъг отколкото очаквах.

Възрастната жена стисна устни, а в очите й проблеснаха неизречени обвинения. Марла обаче нямаше намерение да се съобразява с нея и не смяташе да се извинява повече. Нито да се чувства виновна.

— Вечерята скоро ще бъде готова.

— Добре. Защото съм гладна като вълк. — Стомахът на Марла възмутено изръмжа в подкрепа на думите й. Това щеше да бъде първото й истинско ядене след свалянето на теловете от челюстите й. — Къде е Сиси?

— На урок по езда. — Юджиния погледна часовника си. — Ларс отиде да я прибере. Всеки момент трябва да се върнат.

— Добре. Искам да си поговоря с нея. Ако някой я види преди мен, моля да й предаде това. — Бебето започна да нервничи. Марла го отнесе в кухнята и потърси шишето с млякото му.

Елса, готвачка, стоеше до печката и бъркаше с голяма дървена лъжица соса от боровинки и портокали. До соса на печката вреше тенджера с картофи. В огромното помещение, претъпкано с медни тенджери и тигани, всевъзможни кухненски уреди от неръждаема стомана и кошници с подправки, окачени на гредите на тавана, се носеше сладкият аромат на печено свинско. Марла едва се сдържа да не си поиска мъничко.

Роза тъкмо изпразваше излъсканата до блясък миялна машина, а Кармен, намръщила иначе ведрото си лице и недоволно стиснала устни, ровеше из чекмеджетата и тихичко си говореше нещо.

— Нещо не е наред ли? — попита Марла докато приготвяше млякото на бебето.

— Госпожа Юджиния не може да намери ключовете си и смята, че някой може да ги е взел от нея.

— Някой?

Очите на Роза се разшириха докато подреждаше съдовете в кухненските шкафове. Лицето й бе по-бледо от обичайното. Момичето гневно тръсна глава.

— Si. Senora Cahill, she…^[1]

— Loco^[2] — прекъсна я Кармен, затръшна чекмеджето, в което се ровеше, и безсилно вдигна ръце с дланите нагоре. — Не исках да прозвучи по този начин. Тя обаче е много разстроена заради глупавите ключове, макар че аз зная, че все ще се появят отнякъде.

— Разбира се, че ще се появят — съгласи се Марла и, прегърнала Джеймс с едната си ръка, сложи бутилката с мляко в микровълновата фурна.

Кармен отвори поредния шкаф, в който се съхраняваха различни мерителни чашки. Малко вероятно бе да намери ключовете точно там.

— Сигурно ги е пъхнала някъде, а след това е забравила. Никой от прислугата не би посегнал да краде от семейството.

На Марла й идеше да се скрие някъде от срам. Заради нея страдаха хората от прислугата, към които бяха насочени подозренията на Юджиния. Ключовете, прибрани в джоба й, изведнъж ужасно й натежаха. Звънецът на микровълновата печка иззвъня. Тя премести Джеймс в другата си ръка, извади бутилката и капна няколко капки мляко на китката си. Доволна от температурата, Марла се обърна към Кармен.

— Сигурна съм, че Юджиния скоро ще намери ключовете си. — След това, прегърнала Джеймс с едната си ръка и стиснала бутилката в другата, бързо тръгна нагоре по стълбите. Кармен се зае да претърсва поредното чекмедже.

Ник вече се бе настанил в един фотьойл с висока облегалка, стиснал питието си в ръка. Юджиния стоеше до прозореца и намръщено се взираше в тъмната нощ.

— … ще ми се да знаех — тъкмо казваше възрастната жена, когато снаха й влезе в стаята. — Напоследък стана невъзможно да държа всичко и всички под око. Това е една от причините, поради която исках да се върнеш, Ник. Помислих си, че… не, надявах се ти да се превърнеш в стабилизиращ фактор за компанията. На времето беше много добър в работата си. Винаги си знаел как да се справиш с проблемите на компаниите, изпаднали в беда. На времето на тези хора им викахме одитори.

— Това е малко по-различно.

— Няма значение. Когато Алекс ми съобщи, че „Кейхил лимитид“ е изправена пред финансови затруднения, аз веднага си помислих си за теб и за онова, което направи за толкова много други корпорации. — Тя завъртя глава, като че ли се опитваше да раздвижи схванатия си врат, но продължи да се взира през прозореца. — Истината обаче е, че корпоративните финанси не са единствената причина, поради която настоях да се върнеш у дома. Предполагам, че вече и сам си разбрал, че Алекс и Марла не са така близки както преди. Вече години наред имат проблеми и аз се надявах, че бебето ще промени това, но… О, очевидно е, че те все повече и повече се отдалечават един от друг. И, макар да знаех, че ти и Марла… ами, че имахте връзка в миналото, аз, въпреки това, се надявах, че би могъл да им помогнеш.

— Как? — попита Марла, неспособна да се контролира повече. Лицето й пламтеше, в главата й напираха безброй въпроси.

Юджиния рязко се завъртя и се изчерви до корените на кайсиевооранжевата си коса. Разперила пръстите на едната си ръка, тя я притисна към гърдите си.

— О, боже, изобщо не съм те чула да влизаш.

— Очевидно — сухо отбеляза Марла. Седна на канапето, прегърна бебето и му даде бутилката. — Но, продължавай, моля те. Разговорът е много интересен. — Не можеше да прикрие заядливите нотки в гласа си. — И защо смяташ, че Ник би ни помогнал?

— Остави ме да позная — предложи Ник. — Алекс и аз винаги сме си съперничили за любовта на Марла и ти реши, че в мига, в който се появя тук и проявя някакъв интерес към нея, Алекс мигновено ще осъзнае от каква жена се отказва.

— Нищо подобно не се съм казала — възрази майка му, но в очите й проблесна вина.

— Исусе, майко, прав съм, нали? — Ник беше отвратен до дъното на душата му. Изпъкналата вена на челото му пулсираше като обезумяла. — Ами ако планът ти се обърка? Какво ще стане, ако Марла предпочете мен? Как ще се почувстваш тогава?

Сърцето на Марла подскочи в гърлото й. Юджиния, видимо пребледняла, премести поглед от Ник към Марла.

— Това, разбира се… това никога няма да се случи — най-сетне рече тя, макар да не изглеждаше особено убедена. — Марла има деца, а ти… ти имаш силно развито чувство за дълг и морал… Винаги си твърдял, че никога не би се обвързал с омъжена жена и аз си помислих…

— Дявол да те вземе! Коя си ти, че да се правиш на господ? — Ник пресуши питието на една глътка и, обхванат от безсилие, сдъвка леда, останал на дъното на чашата му.

— Защо реши, че това е твоя работа? — рязко попита Марла, приковала поглед върху по-възрастната жена. Цялата трепереше от обхваналата я ярост. — Коя си ти, че да се месиш в живота ни?

— Не можеш да управляваш живота ми — заяви Ник. — Нито този на Марла. А също и на Алекс. Не научи ли този урок от дългото си съжителстване с татко? На времето се опитваше да му казваш какво да прави, но не се получаваше, нали? Късата каишка, на която го държеше, само засилваше желанието му да се махне възможно най-далеч от теб. Всеки път, когато му казваше да не пие, той започваше да се налива още повече. Никой не обича да бъде контролиран, майко. Това противоречи на човешката природа.

Устните на Юджиния се разтрепериха. Премигна няколко пъти, но успя да се пребори със сълзите си. Вирнала глава и изправила гръб, тя заяви:

— Ще се видим по време на вечерята. — След това, събрала остатъците от достойнството си, бавно излезе от стаята.

— Трябваше да се досетя — изръмжа Ник и погледна към Марла. Приличаше на животно, хванато в капан. — По дяволите!

В този момент входната врата рязко се отвори, удари се в стената и се затвори с трясък. Няколко секунди по-късно, Сиси, облечена с ботуши, дънки и дебел пуловер, се появи на стълбите. Косата й беше разрошена, бузите червенееха от чистия въздух, а очите й възбудено блестяха. Изобщо не се спря във всекидневната, а продължи да трополи нагоре към следващия етаж.

— И тук се намесвам аз — рече Марла и връчи Джеймс на Ник. — Време е да се запознаеш с племенника си.

— Но аз не зная какво да го правя — възрази той и непохватно прегърна бебето.

Марла му подаде полуизпразненото шише. Ник го пое с два пръста. Държеше Джеймс така, сякаш всеки момент очакваше бебето да се изплъзне от ръцете му, да падне на пода и се да разбие на хиляди парченца.

— Ти си умен мъж. Сам ще се сетиш — извика през рамо Марла и тръгна след дъщеря си.

Момичето не беше в стаята си. Вратата на банята беше затворена и отвътре се чуваше силната струя на душа. Марла реши да изчака. Седна пред тоалетната масичка и разгледа внимателно гилзите с червило и шишенцата с лак за нокти в цветове, подходящи единствено за вампири и върколаци.

— Не критикувай! — каза си Марла. — Спомни си, че и твоята майка никога не одобряваше начина, по който се обличаш.

Изведнъж замръзна на мястото си. Загледа се в мътното огледало, напръскано с лак за коса, и мислено си припомни един отдавна забравен разговор.

— … ако не беше толкова дива, ако показваше поне малко уважение и респект, то тогава баща ти може би щеше да те цени повече. — Гласът на майка й отекваше в ушите й, а в съзнанието й постепенно изплува образът на съсипана жена, от която се носеше натрапчива миризма на парфюм и цигарен дим и която с цената на всичко се опитваше да прикрие отчаянието, прокраднало се в погледа й. Беше много слаба, само кожа и кости. Стоеше на вратата на стаята й, скрила лице в сянката. През полуспуснатите венециански щори на прозорците проникваха ивици светлина, които падаха върху полата й на пъстри цветя. В едната си ръка държеше цигара, а другата уморено подпираше на кръста си. — Ако се постараеш малко, той ще види доброто у теб.

— Мразя го — сърдито бе заявила тя.

— Не, не го мразиш…

— Напротив! — изкрещя тя, неспособна да контролира гнева си. На колко години е била тогава? На десет? Дванадесет? — Освен това, той също ме мрази!

— Може би трябва да се стараеш малко повече. И той не те мрази. Това е ужасна дума, миличка.

Младата Марла изразително завъртя очи, погледна нагоре и видя отчаянието, сложило своя отпечатък върху състареното лице на майка й.

— Теб също те мрази.

Жената от спомените й не беше Виктория Амхърст. Марла беше готова да заложи живота си за това.

— Мамо? — Гласът на Сиси изтръгна Марла от мислите й.

— Какво? О, здравей — рече тя, все още разтърсена от откритието. Сигурна беше, че току-що си бе спомнила образа на майка си. Убедена бе, че е била отгледана от болезнено слаба жена с дрипава памучна пола и сандали. — Сиси, извинявай. Аз… аз… предполагам, че просто се бях унесла в мисли.

Лицето на дъщеря й потъмня от тревога. От косата й течеше вода, а тялото й бе загърнато с огромна жълта хавлия за баня. Сиси я придържаше с ръка, за да не се изхлузи от гърдите й.

— Мисли за нещо ужасно.

— Ами само… само спомен, струва ми се — отвърна Марла, опитвайки се да прогони болезнения образ от главата си. — Спомен отпреди много, много години. Но той е вече минало, а сега съм тука, за да поговоря с теб.

— Този разговор не може ли да почака докато се облека? За бога, мамо, това е моята стая! Нямам ли право на малко уединение? — Измъкна от едно чекмедже чифт панталони и памучна блуза с дълги ръкави, след това се завъртя на босите си пети и се скри обратно в банята.

Марла остана да чака. Кармен почука тихо на вратата и обяви, че вечерята е готова. Когато се появи отново, Сиси беше напълно облечена, с измито лице и сресана коса.

— За какво искаш да разговаряме? — попита тя, преизпълнена със съмнения.

— Най-напред искам да ти се извиня за поведението си през нощта, в която ми прилоша. Не исках да те изплаша.

Сиси само сви рамене в отговор.

— Освен това искрено съжалявам, че напоследък не бях много във форма. Но доктор Робъртсън смени лекарствата ми и сега се чувствам далеч по-добре.

— Страхотно — измърмори Сиси.

— Така е. И искам да пояздя заедно с теб.

— Това ми го казваш за втори път.

— Напълно сериозно при това. — Трябваше да има някакъв начин да се сближи с дъщеря си. — Предлагам да го направим този уикенд.

— Нали тогава ще е голямото парти?

— Парти? — възкликна Марла и едва тогава си спомни. — Не, доколкото зная, то ще се проведе следващия уикенд. Но все пак ще попитам баба ти.

— Мислех, че ще ти трябва време, за да го подготвиш — хитро отбеляза Сиси. Държеше се така, все едно бе успяла да хване майка си в лъжа. Пропастта, която ги разделяше, беше по-дълбока отколкото смяташе Марла и тя започваше да се пита дали някога ще успеят да я прескочат.

— Така е. Искам да кажа… ще направя необходимото. Бях болна и… ами ти знаеш.

— Да, мамо, зная — отвърна Сиси, драматично завъртя очи и смръщи лице, като че ли не спираше да се пита как изобщо може да е свързана по някакъв начин с тази напълно откачена жена. — Добре, защо не? Но държа да ти кажа отново, че се страхуваш до смърт от конете.

— Може би ще те изненадам — подхвърли Марла, на което Сиси отвърна с многострадална въздишка, която целеше да покаже, че нищо, което странната й майка вършеше напоследък, не би могло да я изненада.

— Виж, Сиси, зная, че напоследък обстановката в тази къща стана доста трудна. Особено за теб. И искам да знаеш, че съм готова на всичко, за да направя нещата по-лесни за теб.

— Да, ясно.

— Говоря сериозно. — Марла въздъхна и вдигна ръце във въздуха. — Обичам те, миличка.

— Е, това поне е някаква промяна — сърдито възкликна момичето, но брадичката й издайнически потрепери.

— Винаги съм те обичала.

— Сега мислиш така. Но не си спомняш нищичко, нали? — Сиси подсмръкна и бързо отклони поглед встрани. — Винаги си се интересувала от всичко друго, но не и от мен. Искам да кажа, че, вярно, купуваше ми купища подаръци, но какво от това? На кого му пука за вещите? — Изрита един компактдиск, който се търкаляше по пода и го запрати в отсрещната библиотека.

— Сиси, аз…

— Никога не ти е пукало за мен, мамо. Никога! Но виж с Джеймс всичко е различно.

— О, господи! — проплака Марла, забелязала болката в очите на дъщеря си. — Ужасно съжалявам. Ако някога съм те наранила, или пренебрегнала, то не е било нарочно. Искам да кажа… — Преглътна огромната буца, заседнала в гърлото й, опитвайки се да се пребори със сълзите си. — Но сега трябва да ми повярваш. Аз наистина те обичам.

Сиси просто седеше в средата на стаята и я гледаше. Устните й се разтрепериха неудържимо.

— Аз… мисля, че трябва да слизаме на вечеря.

— Моля те, миличка, дай ми шанс — прошепна Марла. — Позволи ми да ти докажа, че те обичам. Дай ми възможност да изкупя прегрешенията си.

— Не е нужно да правиш нищо.

— Зная. Но аз искам да направя нещо. Не ти ли се струва, че нещата могат да се оправят? — попита тя и забеляза, че предпазливостта в погледа на дъщеря й като че ли започна да намалява.

— Не знам…

— Само трябва да проявиш малко търпение.

— Знаеш ли — рече Сиси и седна в долния край на леглото, като внимаваше да запази дистанцията помежду им. — Ти се държиш много странно откакто се събуди от комата. По-различна си. Изобщо не приличаш на мама.

— Струва ми се, че току-що каза, че според теб не съм твоята майка.

— Не съм! Искам да кажа… По дяволите, мамо… ъъъ, искам да кажа, че си станала твърде добра.

Сърцето на Марла се обля в кръв.

— Това престъпление ли е?

— Просто не го вярвам. — Сиси наклони глава. — Но пък ти едва не умря и това може да се е оказало едно от онези съдбоносни събития в живота на човек, които променят мисленето ни и ни правят по-добри — продължи дъщеря й.

— Да се надяваме, че случаят е точно такъв — отвърна Марла и се усмихна. После разтвори широко ръце, но Сиси само завъртя очи в отговор.

— Шегуваш се, нали?

— Нищо подобно. Хайде, ела.

— О, господи! — Сиси въздъхна театрално, изправи се и прие прегръдката на майка си. Марла с все сила я притисна към себе си. — Ще ти се реванширам за всичко, скъпа. Обещавам.

— Мамо, не давай обещания, които не можеш да изпълниш — заяви Сиси, но прегърна майка си в отговор. Марла усети лекото треперене на телцето й. Момичето като че ли се опитваше да си наложи някакъв самоконтрол, неспособно да се довери до край на жената, която й бе дала живот.

— Ще видиш. — Марла я целуна по челото. — Освен това ще яздя онези проклети коне. По един или друг начин.

Сиси не успя да сдържи смеха си.

— О, господи, мамо! Надявам се да вземеш и фотоапарат със себе си.

 

 

Вечерята беше, меко казано, напрегната. Ник през цялото време наблюдаваше Алекс с периферното си зрение. Брат му, който обикновено беше дружелюбен и очарователен, с бърз ум и още по-бърза усмивка, тази вечер изглеждаше изнервен и нетърпелив. Бръчките около устата му бяха станали по-дълбоки, а челото му бе набраздено от тревога. Нещо го ядеше отвътре. Нещо голямо. Финансовото състояние на компанията? Амнезията на съпругата му? Или нещо друго?

През първата седмица от престоя си в Сан Франциско Ник бе отдал силния стрес, под който живееше Алекс, на западащия бизнес.

Ник бе прегледал внимателно счетоводните книги на компанията. За него бе очевидно, че „Кейхил лимитид“ ще трябва да продаде част от собствеността си, за да може да продължи да изплаща вноските по банковите заеми и отпуснатите й кредити. Банкерите не желаеха да чакат повече, а международните инвеститори на Алекс до този момент не бяха вложили и цент в компанията. След внимателното проучване Ник достигна до заключението, че активите на корпорацията все още надвишават пасивите, но съотношението не беше никак обнадеждаващо. Ако не успееха да осигурят по-големи парични постъпления, на Алекс щеше да му се наложи да започне да уволнява хора и да разпродава някои от недвижимите имоти, които, в голямата си част, бяха изцяло ипотекирани.

Въпреки това катастрофално положение обаче, корпорацията всеки месец даряваше огромни суми за най-различни благотворителни каузи. Най-облагодетелствани бяха „Кейхил хауз“ и болницата Бейвю. Всички факти сочеха, че „Кейхил лимитид“ е изправена пред фалит, макар че останалите членове от семейството като че отказваха да приемат това.

С времето обаче Ник бе започнал да разбира, че финансовото състояние на компанията е само един от проблемите на Алекс.

— Значи днес се видя с инспектор Патерно и даде официални показания по случая? — попита Алекс, след като всички любезности бяха изчерпани, а Сиси помоли да бъде извинена, защото имала да пише домашни, което, според Ник, означаваше, че веднага ще се залепи за телефона и ще уплътни времето си в чата. Момичето изтрополя нагоре по стълбите с тежките си обувки, оставяйки Алекс, Ник, Юджиния и Марла около масата.

Марла избута недоядената си храна настрана. Ник предположи, че дъвченето се бе оказало твърде болезнено за нея, тъй като от доста време не бе поемала твърда храна.

— Научи ли нещо ново в полицията? — попита Алекс, бръкна в джоба си и извади смачкан пакет цигари.

Ник реши да играе вабанк.

— Патерно смята, че животът на Марла може би е в опасност.

Юджиния изтърва вилицата си.

— Но защо, за бога?

— Защото катастрофата на онзи планински път може да се окаже постановка. Марла си спомня някакъв мъж, който стоял на средата на платното и очевидно се опитвал да я изкара от пътя. А в нощта, в която започна да повръща, може да е била отровена. Тя самата смята, че онази вечер в стаята й може да е влизал непознат човек.

— Мили боже, вярно ли е това? — попита Юджиния, зяпнала от изумление.

— Да. — Марла кимна утвърдително.

— Но ти не си споменавала за това…

— По онова време още не си спомнях нищо за катастрофата. Казах на Алекс и на Ник за натрапника, макар че тогава смятах, че е възможно да съм сънувала някакъв кошмар.

— Но това е ужасно! Имаме високи порти и охранителна система и… — Юджиния протегна ръка към чашата с вино. — Сигурна съм, че никой не би могъл да проникне в къщата. Нали?

— Може би е възможно — възрази Алекс, намръщено захапа цигарата и щракна запалката си. — Но никак не ми е приятно да го допусна дори.

— Значи трябва да предприемем нещо. Семейството живее в тази къща вече повече от сто години и никога не се е случвало някой да проникне с взлом в дома ни. — Юджиния цялата се стегна, възприела случилото си като лична обида. — Нито веднъж!

— Може да не се е случило и през онази нощ — рече Алекс и предпазливо изгледа жена си. — Ти самата каза, че въпросният мъж може да се окаже продукт на обърканото ти съзнание. Възможно е дори да си го сънувала.

— Не бях сигурна, че съм го видяла наистина.

На Ник обаче тези не му минаваха. Той дръпна стола си назад.

— Не е изключена възможността през онази нощ някой да й е дал нещо, което да предизвика повръщането.

— Не! Как… Кой би направил подобно нещо? — рязко попита Юджиния.

— Някой, който е успял да проникне в къщата — настоя Ник, погледна майка си право в очите и изведнъж си даде сметка колко много е остаряла. — Мисля, че трябва да изрежем онази част от килима, върху която повърна Марла, и да го дадем за изследване. Може пък да успеят да намерят някаква следа от веществото.

— Но килимът бе изпран със специален препарат — обясни Юджиния.

Алекс дръпна дълбоко от цигарата и издуха дим през носа си.

— И какво ще спечелим от това? Или някой е проникнал в къщата, или не е. Няма трета възможност. Ще се наложи да засилим охраната. Ще наемем бодигард — измъчено погледна Марла — ако ти, естествено, не възразяваш. Спомням си, че не беше особено доволна от решението ми да наема сестра без преди това да се посъветвам с теб.

— Идеята за бодигарда ми се струва твърде драстична — бързо възрази Марла. И без друго се чувстваше като в затвор, принудена да живее в тази елегантна клетка. Искаше по-голяма независимост и повече свободно време, за да открие коя е в действителност. Не искаше някой да я държи под око двадесет и четири часа в денонощието и да документира всеки неин ход. — Нямам намерение да живея в постоянен страх. Ще се наложи да бъда малко по-внимателна, но нищо повече.

Забеляза блясъка в очите на Ник, но погледна настрани, защото се боеше, че в очите й може би са отразени емоциите, които бушуваха в душата й. Започваше да се влюбва в мъж, който беше брат на съпруга й. Мъж, когото не можеше да притежава.

— Освен това имам нужда от нови документи за самоличност, от кредитни карти и чекова книжка. Днес се отбих да видя Рори, но сестрата не ме пусна, защото не можах да удостоверя самоличността си.

— Веднага щом се възстановиш достатъчно — започна Алекс.

— Вече съм достатъчно добре, по дяволите! — Марла стовари юмрук върху масата. — Престани да се отнасяш с мен като с кукла от крехък китайски порцелан, защото не съм. Не съм и имбесил, ако все още не си го забелязал.

— Добре, добре. Успокой се. Съгласен съм, че имаш нужда от всичките тези неща — като се почне с паспорта и се свърши със златната карта от „Ниймън Маркъс“^[3] — ядосано възкликна Алекс. — Ще включа тези неща на първо място в списъка ми с най-важните приоритети за деня.

— Не, ще заемат първо място, но в моя списък, Алекс. Мога и сама да се справя с това.

— Моля ви, престанете с тия разправии — изтормозено ги прекъсна Юджиния. — Всичко това е просто невероятно! Само като си помисля, че някой би могъл да проникне в къщата и да нарани член на семейството…

— Повярвай, майко, така е. В цялата тази история има нещо гнило — настоя Ник. — И аз съм сигурен, че проблемите ни не се изчерпват с финансовото състояние на проклетата компания.

Лицето на Алекс беше мрачно и намръщено. Дръпна за последен път от цигарата си и я загаси в един кристален пепелник.

— Ще направя всичко необходимо, за да осигуря безопасността на семейството си. Утре ще се свържа с нова охранителна фирма и ще поискам да бъдат инсталирани камери и по-надеждна охранителна система в къщата. Ще разговарям и с Патерно и ще го помоля да се разпореди патрулните коли да минават по-често по улицата ни. Не искам Сиси да излиза от къщата сама. Ларс може да я води на училище и на уроците й по езда. Не искам Джеймс да остава сам нито за миг. Нито за миг! — Кожата на лицето му стана пепелявосива, чертите му се изопнаха от неподправен страх. — Няма да позволя на никого да заплашва семейството ми.

— Амин! — обади се Юджиния.

— Мисля, че имам нужда от едно питие. — Алекс стана от масата и тръгна да излиза от стаята. — Майко?

— Може би ще пийна малко бренди. Тези новини са толкова… толкова обезпокоителни… О, боже, ключовете ми! — Преглътна шумно и пребледня. — Ключовете ми ги няма. Мислите ли, че може натрапникът да ги е взел?

— Не — бързо отвърна Марла, опитвайки се да заглуши силните удари на сърцето си. — Онази нощ те видях да отключваш с тях кабинета на Алекс.

— О, да… а в дните след това бяха у мен. На няколко пъти докато ти се възстановяваше ходих до „Кейхил хауз“ и съм сигурна, че използвах собствените си ключове. — Тя нервно оправи шала си и бръкна в джоба на лилавото си сако, сякаш се надяваше да напипа вътре изчезналите ключове. — Но сега ги няма.

— Ще сменим всички ключалки — разпореди се Алекс. — Направи ми списък с ключовете от връзката и на стаите, които са отваряли.

Марла се паникьоса. Налагаше се да действа бързо. Трябваше да се възползва от първата предоставила й се възможност, за да влезе в кабинета на Алекс.

— Аз също имам нужда от ключове — заяви тя, налагайки си да се усмихне сговорчиво. — Моите изчезнаха в нощта на катастрофата.

— Утре ще попитам Патерно за тях — обеща Алекс. — Не че ще ти бъдат от полза, след като сменим ключалките.

Марла не възрази, макар да знаеше, че лично ще се обади на инспектора. Ако при него имаше ключове, които са принадлежали на Марла Кейхил, те би трябвало да стават за всяка ключалка в тази къща. Ако обаче не съответстваха на бравите в този дом, то тогава тя може би наистина щеше да се окаже натрапница. Точно както й бе казал Конрад Амхърст.

 

 

Ник бръкна в пътната чанта, извади клетъчния си телефон, слезе по задното стълбище, мина през кухнята и излезе отвън. Пое по застланата с тухли пътека, която криволичеше между дърветата. Мина край беседката и люлката и навлезе навътре в имението, отправил се към тайното убежище, което често бе посещавал като момче — обрасло с папрат местенце близо до задната ограда, в което се криеше всеки път, когато не можеше повече да понася изискванията, произтичащи от факта, че е син на Самюел Кейхил.

Господи, на времето толкова силно мразеше баща си. Презираше го заради начина, по който управляваше семейството с железен юмрук, който пречупи духа на съпругата му.

— Копеле! — изръмжа Ник, отвори клетъчния телефон и прочете единствено получено съобщение. Беше от Уолт Хаага, който го информираше, че същият след обяд е кацнал в Сан Франциско. Ник веднага позвъни в Ред викториън и помоли да го свържат с телефона в стаята, която все още държеше на свое име.

— Да? — Уолт вдигна на второто позвъняване.

— Ник е.

— Крайно време беше да се обадиш — заяви частният детектив. — Регистрирах се в хотела днес след обяд и от тогава насам все работя.

— Значи си открил нещо?

— Доста неща. Защо не се срещнем в онзи бар на ъгъла… как му беше името?

— „При Иван“. — Ник погледна часовника си. — Ще бъда там след около четвърт час.

Стигна за десет минути. Когато Уолт най-после се появи, Ник вече се бе настанил в едно сепаре в задния край на заведението и бе поръчал две бири. Неколцина постоянни посетители се мотаеха на бара, а в едно от ъгловите сепарета мъж и жена на средна възраст похапваха риба с пържени картофки. Подът беше заринат с обелки от фъстъци, останали от посетителите, навестили бара веднага след работа. В задната част на заведението имаше и две маси за билярд, които в момента стояха празни.

Уолт седна срещу Ник. Беше нисък и набит мъж.

Имаше брада, но не защото се харесваше с нея, а просто защото нямаше достатъчно свободно време, за да се бръсне. Беше започнал да оплешивява, но този факт като че ли изобщо не го притесняваше. Кожата му беше загоряла от дългите часове, които прекарваше на платноходката си.

— От доста време не сме се виждали, Кейхил — заяви той и взе изпотената бутилка бира, която го очакваше на масата. Чукнаха се.

— Минаха няколко годинки — съгласи се Ник.

— А ето че отново си в Сан Франциско.

— Само за малко.

Ник изсумтя.

— Щом казваш…

— Точно така. Е, какво имаш за мен?

— Интересни нещица. — Уолт жадно отпи от бутилката. — Предлагам да започнем с братовчедите.

— Черис?

— Не, с брат й. Монтгомъри. — Уолт се почеса по брадата и погледна към купата с небелени фъстъци на масата. — Този твой братовчед е голяма работа.

— Какво за него? — настоя Ник, изпитал внезапно напрежение. Откакто беше в Сан Франциско нито веднъж не се бе срещал с брата на Черис.

— Ами, ако трябва да го охарактеризирам накратко, бих казал, че е нисша форма на живот. Не е работил нито ден през живота си. Опитал късмета си в армията, но го изгонили. Доил баща си за пари до последния му час. После се заредили цяла сюрия жени, от които взимал пари. Включително и от сестра си. Една от бившите му приятелки повдигнала срещу него обвинение във физически тормоз, но делото така и не стигнало до съд. Или момичето си е променило решението, или са й платили, за да я накарат да си мълчи. Все още не съм изяснил какъв точно е случаят.

Ник се намръщи.

— Страхотен тип.

— Аха. Имал е няколко сериозни сблъсъка със закона — повечето за непристойно поведение в нетрезво състояние. Преди десетина години се сбил в някакъв бар. Той и още някакъв пич започнали да си разменят юмруци, но играта много загрубяла. Едва не се размазали от бой. В крайна сметка Монти се оказал с три пукнати ребра, счупен нос и няколко избити зъба. — Уолт замълча театрално и отново отпи от бирата. — Но най-интересното, което успях да разбера, е следното: В един период от време добрият стар Монти се е срещал с Марла.

Мускулите на раменете на Ник се вцепениха. Пръстите му с все сила стиснаха бутилката. Нещо в душата му сякаш се скъса.

— Срещал се е с нея? Как?

— Ами, в леглото, предполагам.

Уолт сигурно бе забелязал недоверието, изписало се на лицето на Ник.

— Всичко е било много дискретно, разбира се. И тук е моментът да спомена, че Марла не е приемала особено на сериозно брачните си клетви. С Алекс са се разделяли няколко пъти. И двамата поддържали извънбрачни връзки, но, в крайна сметка, все някак си успявали да се сдобрят. Кой би могъл да каже защо, по дяволите? Предполагам, че продължават да живеят заедно заради парите. Или пък са едно от онези семейства, които не могат да живеят дълго нито заедно, нито разделени. Така че… по време на една от разделите им Марла се сближила с Монтгомъри.

Ник почувства, че му се гади само при мисълта за това.

— Не разбирам какво е видяла Марла в него — промърмори той, едва устоял на желанието да се пресегне през масата, да сграбчи ризата на Уолт и да го нарече лъжец. Само че Ник го познаваше от много години и знаеше, че информацията на Уолт Хаага винаги отговаря на истината.

— Монти минава за красавец, макар че онзи бой не е останал без последствия. Докато Фентън бил жив, Монгомъри пилеел парите като плява. Сега, разбира се, положението е коренно различно, но по време на връзката му с Марла неговото семейство все още се радвало на своя дял от фамилното богатство. — Уолт допи бирата си и даде знак на сервитьорката да му донесе още една. — Прави й чест, че бързо сложила край на тази забежка. Връзката им продължила месец, най-много два. След това се сдобрила с Алекс. За пореден път.

Ярост, всепоглъщаща и опасна, се надигна в душата на Ник. За пръв път от много години насам острите пипала на ревността впиха пръсти в сърцето му.

— Кой друг? — попита той, вбесен от необходимостта да научи всички тези подробности.

— Кой друг какво?

— Кои са другите любовници на Марла?

Сервитьорката остави две бири на масата им.

Уолт я изпрати с поглед.

— Не разполагам с много имена, но Марла не е била особено дискретна. Имала е връзка с женен мъж, с когото се запознала в тенис клуба. Говори се още, че излизала с инструктора по езда на дъщеря й. Както изглежда, твоята снаха не може да стои дълго време без мъж.

Ник сви ръце в юмруци, припомнил си страстта, с която Марла откликна на ласките му предишната вечер. Тогава бе решил, че всичко се дължи на проклетото привличане помежду им. Сега обаче не беше толкова сигурен.

— Къде живее Монтгомъри? — попита той, решил, че трябва да си поговори с братовчед си.

— В момента притежава жилище в Оукланд. Често му се е налагало да сменя квартирите си, известно време дори живял при сестра си, но в момента като че ли има достатъчно пари, за да си позволи хубаво жилище. Шикарен апартамент в изискана сграда с басейн и всички останали екстри.

— А как се издържа щом не работи?

— Ето това е едно от нещата, които не успях да разбера. Доколкото ми е известно, Монти няма никакви законни доходи. — Двама двадесетинагодишни младежи влязоха в бара, поръчаха си по две бири и се приближиха до масите за билярд.

— Ами преподобния?

Уолт си взе един фъстък от купата, обели го и рече:

— И този си го бива. Бивш футболист, преоткрил бога.

— Зная. Имах удоволствието да се запозная с него.

Уолт подхвърли фъстъка в устата си.

— Миналата година се забъркал в много грозна история в „Кейхил хауз“. Завъртял любов с едно от момичетата, но… цялата работа ми се струва доста мъглява — призна Уолт. — Момичето се оплакало на майка си, която случайно се оказала не коя да е друга, а…

— Пам Делакроа — прекъсна го Ник. — Днес научих тази подробност от инспектора, който води разследването. Ченгетата се опитват да я издирят.

Уолт се усмихна самодоволно.

— Значи са на една крачка зад мен. — Обели още един фъстък.

— Ти си я намерил?

— Точно така. — Доволен от себе си, детективът подхвърли фъстъка във въздуха и го улови с уста.

— Как?

— Защото съм брилянтен. И имам невероятен източник, който е цар на интернет информацията. — Претика фъстъка с щедра глътка бира и продължи: — Момичето живее в Санта Роза. Мислех да я посетя тази вечер. Искаш ли да ме придружиш?

— Не бих го пропуснал за нищо на света — отвърна Ник.

— И аз така си помислих. Знаеш ли, тази история започва да става твърде интересна.

— Или опасна — отбеляза Ник, опитвайки се да заглуши ревността, която започна да го яде от мига, в който Уолт спомена за връзката на Марла с Монтгомъри. — Изскочиха няколко неща, които се налага да проверим — рече той и сериозно изгледа Уолт. — Марла и аз днес отидохме да посетим баща й и старецът, който не е съвсем на себе си, я посрещна с убеждението, че е натрапница, представяща се за негова дъщеря. Нарече я Кайли и заяви, че истинската Марла е била на посещение при него преди няколко дни. Разстрои се ужасно и я обвини, че е дъщерята на някаква курва. Останах с впечатлението, че някъде в миналото му има жена, която се е опитвала да го изнуди, твърдейки, че е родила дъщеря от него.

Очите на Уолт се присвиха.

— Ще започна с актовете за раждане. Предполагам, че не разполагаш с фамилно име.

— Би било твърде лесно, ако го знаех. — Ник допи бирата си. — А и изобщо не съм сигурен в цялата тази работа. Старецът всеки момент може да хвърли топа. Освен това е натъпкан с обезболяващи. Ще бъда много изненадан ако преживее още една седмица.

Уолт кимна.

— Е, какъв е по-нататъшният ни план?

— Предлагам да започнем с Алекс. Искам да следиш брат ми. Да разбереш къде ходи. С кого се вижда. Той твърди, че е постоянно зает с бизнес срещи, но не се прибира вкъщи по цели нощи.

— Мен ако питаш, брат ти си има приятелка.

— Възможно е. Той и съпругата му спят в отделни стаи. А неговата спалня е постоянно заключена.

Уолт тихичко подсвирна.

— Страхотен брак, няма що! — отбеляза той и отпи от бирата. — Съпругата има цяла армия от любовници, а съпругът заключва вратата на стаята си и се прибира у дома в малките часове. Ти питал ли си го къде ходи по цяла нощ?

— Няколко пъти. Но не получих нито един конкретен отговор.

— Значи смяташ, че крие нещо.

— Зная, че е така. И искам да разбера какво е.

Уолт избърса устата си с ръка.

— За мен ще бъде удоволствие да ти помогна. Нещо друго?

— Това не е ли достатъчно?

— Предостатъчно.

— Струва ми се, че е време да направим едно посещение на братовчеда Монти. Имаш ли адреса му?

— Естествено. Можем да отидем при него, след като се срещнем с Джули Джонсън. Но ще трябва да сме особено предпазливи — подхвърли Уолт, допи бирата си и тръсна бутилката върху изпонадраскания плот на масата. — Онзи тип е опасен.

Ник хвърли няколко банкноти на масата.

— Няма проблем. — Устните му се разтегнаха в зловеща усмивка. — Аз също.