Лиза Джексън
Съдбовни грехове (2)

1.

Не виждаше нищо, не можеше да говори, не можеше… о, господи, не можеше дори да помръдне ръката си. Опита се да отвори очи, но клепачите й отказваха да помръднат. Струваше й се, че тежат цял тон и са залепени за очите й, които изгаряха от ослепителна, пулсираща болка.

— Госпожо Кейхил?

Госпожа Кейхил? Някой я докосна, почувства хладните му пръсти върху ръката си.

— Госпожо Кейхил, чувате ли ме? — Грижовният женски глас сякаш идваше от много далеч… от някакво място, намиращо се отвъд непоносимата болка, която раздираше главата й.

На мен ли говори? Аз ли съм госпожа Кейхил? Струваше й се, че това е някаква грешка, макар да не знаеше защо.

— Съпругът ви е тук.

Моят съпруг? Но аз нямам… о, господи, какво става с мен? Да не би да се побърквам?

Пръстите се отдръпнаха от ръката й. Последва дълбока въздишка.

— Съжалявам, но тя все още не реагира.

— Но тя е в тази болница вече почти шест седмици. — Мъжки глас. Рязък. Отривист. Взискателен. — Шест седмици, за бога, а все още не дава никакви признаци за възстановяване.

— Разбира се, че се възстановява! Та тя вече диша самостоятелно. Забелязах, че очите й потрепват под спуснатите клепачи. На няколко пъти се закашля и се опита да се прозине. Това са все добри признаци, индикации, че мозъчният ствол не е бил засегнат…

О, господи, та те говореха за мозъчни увреждания!

— Защо тогава не се събужда? — властно попита той.

— Не зная.

— По дяволите! — Този път гласът му прозвуча доста по-тихо.

— Нужно е време — спокойно го увери жената. — Не можем да сме сигурни, разбира се, но не е изключено в момента тя дори да чува разговора ни.

Да, да, чувам ви, но името ми не е госпожа Кейхил. Не съм омъжена и направо умирам от тази болка. Нека някой да ми помогне, за бога! Щом това е болница, не може да нямате кодеин, морфин или… или поне аспирин. Стори й се, че я обгръща гъста мъгла. Прииска й се отново да потъне в нея, за да се отърве от болката. Не искаше да чува и чувства нищо.

— Марла? Аз съм, Алекс. — Дълбокият му баритон прозвуча по-силно. Съвсем отблизо. Сякаш той се намираше само на няколко сантиметра от нея. Почувства, че я докосва. Искаше да му покаже, че го чува, но не можеше да се помръдне. До ноздрите й достигна ароматът на парфюма му и тя инстинктивно почувства, че е скъп и изискан. Но как би могла наистина да знае това? Пръстите му, легнали върху ръката й, бяха гладки и меки… Ръката на Алекс. Ръката на съпруга й.

О, господи, защо не можеше да си спомни нищо?

Опита се да си представи лицето му и цвета на косата му, да си припомни колко широки бяха раменете му и какъв номер обувки носеше, да си спомни нещо, каквото и да е. Но не успя. Гласът му не извикваше никакви спомени в главата й. Около него се носеше слаба миризма на цигарен дим, а ръкавът на вълненото му сако леко се докосна до китката й, когато се надвеси над нея. Но това беше всичко.

— Скъпа, моля те, събуди се. Много ми липсваш. На мен, на децата… — Гласът му пресекна, задавен от силните емоции.

Деца?

Не! Невъзможно беше да не си спомня, че има деца. Просто нямаше начин. Или? Майчинството беше нещо, която всяка жена, дори и такава, лежаща силно упоена и почти коматозна в болничното легло, би трябвало да чувства инстинктивно. Интуицията и дълбоко вродените майчини инстинкти, характерни за всяка женска твар, би трябвало да й подскажат, че има собствени деца. Но ето че тя лежеше, хваната като в капан в обгърналия я пълен мрак, и не си спомняше нищо. Ако само можеше да отвори очи… Спокойствието и топлината на безсъзнанието обаче й се струваха толкова привлекателни в момента… Сигурна беше, че скоро щеше да си спомни всичко… Това беше само въпрос на време…

В гърдите й се надигна вълна на неподправен ужас, който бавно обхвана цялото й тяло в мига, в който изведнъж си даде сметка, че не си спомня абсолютно нищо от предишния си живот. Все едно, че никога не бе съществувала.

Това трябва да е някакъв кошмар. Няма друго обяснение.

— Марла, моля те, върни се при мен. При нас — дрезгаво прошепна Алекс и дълбоко в сърцето си тя изпита желание да почувства нещо, каквото и да е, към този непознат, който твърдеше, че е нейният спътник в живота. Той преплете гладките си пръсти с нейните и тя почувства натиска на ръката му, усети болката, причинена й от иглата на венозната система. Мили боже, цялата тази патетична сценка напомняше на сълзлив филм, посветен на Втората световна война. — Сиси тъгува за теб, а малкият Джеймс… — Гласът му отново се пропука и тя се опита да изкопчи малко нежност от обърканата си душа, да почувства някаква обич към този мъж, когото не можеше да види и да си спомни. Миналото й обаче тънеше в мрак и тя нямаше ни най-малка представа как изглежда Алекс Кейхил. Не знаеше какво работи мъжът й, забравила беше как са се любили… Това поне трябваше да се спомни, нали? Ами децата? Сиси? Джеймс? Никакви образи не проблясваха в размътеното й съзнание — нито на невинни, току-що проходили ангелчета с течащи нослета и зачервени бузки, нито на непокорни тийнейджъри, повели кръстоносен поход срещу акнето, обезобразило лицата им. Почувства, че започва отново да се унася. Може би най-сетне бяха сложили нещо обезболяващо в системата й… почувства, че се отделя от тялото си… и се носи някъде надалеч. Трябваше да се опита да се съсредоточи.

— Колко още? — попита Алекс и отдръпна ръка от нейната. — Колко още ще продължи това?

— Никой не може да даде отговор на този въпрос. Тези неща отнемат време — отвърна сестрата. Гласът й се носеше някъде отдалеч, сякаш стигаше до нея през дълъг тунел. — В някои случаи комата продължава само няколко часа, а в други… ами, доста повече. Дни. Седмици. Никой не е в състояние да предвиди това. Може да продължи още дълго…

— Не искам да слушам това — прекъсна я Алекс. — Нищо подобно няма да се случи с нея. Тя ще излезе от това състояние. — Гласът му режеше като стоманено острие. Очевидно беше мъж, свикнал да издава заповеди. — Марла? — Сигурно отново бе извърнал лице към леглото й, защото гласът му прозвуча по-силно. В тона му се долавяше нетърпение. — За бога, наистина ли не ме чуваш?

Впрегнала цялата си воля, тя се опита да помръдне. Не можа. Имаше чувството, че е завързана за това легло, прикована към матрака, застлан с колосани и твърди чаршафи. Не можеше да помръдне дори и малкото пръстче на ръката си, но това като че ли нямаше чак такова значение…

— Бих искал да разговарям с лекаря — рязко заяви Алекс. — Не разбирам защо да не можем да си я приберем у дома и там да се грижим за нея. Ще наема толкова хора, колкото е нужно. Сестри. Помощници. Санитари. Къщата ни е достатъчно голяма и мога да настаня достатъчно медицински персонал, който да се грижи за нея денонощно.

Последва дълго мълчание и тя почувства неизреченото неодобрение на сестрата… е, тя поне предполагаше, че жената в болничната й стая е медицинска сестра… докато отчаяно се опитваше да отвори очи, да помръдне част от тялото си, да им даде знак, че ги чува въпреки силната болка, пронизваща главата й.

— Ще информирам доктор Робъртсън, че желаете да се срещнете с него — заяви най-сетне сестрата, но гласът й вече не беше толкова грижовен и търпелив. Сега в думите й прозираше твърдост. Професионализъм. — Не съм сигурна дали е в болницата в момента, но ще се погрижа да бъде уведомен, че настоявате за среща с него.

— Направете го.

Марла се унесе и пропусна следващите няколко секунди, а може би дори минути. След това до съзнанието й отново достигнаха гласовете и нарушиха съня й.

— Мисля, че вече трябва да оставим госпожа Кейхил да си почине — настоя сестрата.

— Тръгваме си след минутка. — Друг глас. Изтънчен. На по-възрастна жена. Съпътстван от енергични и забързани стъпки, които никак не съответстваха на възрастта на жената. — Аз съм член на семейството и бих искала да остана за малко насаме със сина и снаха си.

— Добре. Но, моля ви, госпожо Кейхил, не се бавете.

— Няма, скъпа — увери я по-възрастната жена и Марла почувства допира на хладната й, суха кожа до ръката си. — Хайде, Марла, събуди се. Сиси и малкият Джеймс имат нужда от теб. — В стаята прозвуча дълбокият й смях. — Колкото и да ми е неприятно да си го призная, грижите на Нана не могат да се сравняват с тези на майка им.

Нана? Баба? Свекърва?

Чу се шумолене на дрехи, последвано от тихи стъпки. Вратата на стаята се отвори. Вероятно сестрата бе излязла.

— Понякога се питам дали изобщо ще се събуди — промърмори Алекс. — Господи, имам нужда от една цигара.

— Прояви малко търпение, сине. Марла претърпя ужасна злополука, а след това трябваше да понесе и няколко операции. Трябва й време, за да дойде на себе си.

Господи, защо не помнеше нищо?

Последва още една дълбока въздишка и пръстите на възрастната жена нежно я погалиха по ръката. Почувства уханието на парфюма й… аромат, който й е стори познат, макар да не си спомняше името му.

Защо беше в тази болница? За каква злополука говореха? Марла се опита да се концентрира, да си спомни, но усилието само усили пулсиращата болка в главата й.

— Само се моля да не е силно обезобразена — промълви възрастната жена.

Какво? Обезобразена? О, моля те, не! Обезобразена? За част от секундата сякаш успя да се измъкне от обгърналата я мъгла. Пресъхналото й гърло се сви от страх, стомахът й сякаш се завърза на възел. Опита се да си спомни как изглежда, но това нямаше значение… Сърцето й ускори ритъма си, тласкано от ужаса, настанил се в душата й. Сигурна беше, че някой следи мониторите й и не може да не забележи, че тя е в съзнание и реагира на чутото. Само че не долови забързани стъпки по коридора, не чу радостни гласове, които да крещят: „Тя мърда! Вижте, събужда се!“.

— За Марла се грижат най-добрите лекари в този щат. Тя… тя може и да не изглежда както преди, но пак ще бъде красива. — Алекс като че ли се опитваше да убеди сам себе си, че всичко ще бъде наред.

— Винаги е била красива. Знаеш ли, Александър — продължи жената, наричаща себе си Нана, — понякога красотата на една жена може да бъде истинско проклятие.

Съпругът й се засмя, но очевидно се чувстваше неудобно.

— Не смятам, че тя ще се съгласи с теб.

— Естествено, че няма, но това е, защото не е живяла достатъчно дълго, за да го разбере.

— Все се питам какво ли ще си спомня, след като се събуди.

— Да се надяваме, че ще си спомни всичко — отвърна жената, но в думите й се долавяше напрежение и гласът й потрепери.

— Да… Ами времето ще покаже.

— Истински късмет е, че не загина в тази катастрофа…

Съпругът й се поколеба само за миг, преди да отговори.

— Дяволски късмет, наистина. Та тя изобщо не трябваше да шофира през онзи ден. Току-що я бяха изписали от болницата, по дяволите!

Друга болница? Отново започваше се да се унася, думите не достигаха ясно до съзнанието й. Дали беше чула добре?

— Има толкова много въпроси — прошепна свекърва й.

Да, твърде много, но аз съм уморена да мисля за тях точно сега… ужасно съм уморена.

 

 

Ник Кейхил изсвири силно на трикракото си куче, загаси двигателя на „Ноториъс“ и хвърли въжето към почернелия стълб на пристана, за който завързваше рибарската си лодка.

— Хайде, Бандит, ела. Да си вървим у дома — подвикна през рамо той и остави лодката да се полюлява на течението в залива. От мрачното, оловносиво небе се сипеше ситен дъждец, а вятърът с все сила го блъскаше в лицето му. Разпенените океански вълни танцуваха под крясъците на чайките, които кръжаха високо в небето. Зимният въздух беше пропит с типичната за тази част на Орегън миризма на дизелово гориво, гниещо дърво и морска сол.

Ник вдигна яката на якето си и я загърна около врата си. Взе кофата с живи раци и стъпи на пристана. Кучето му прелетя край него като черно-бяла топка. Бандит, овчарско куче с неясен произход, профуча по мокрите дъски и заподскача нагоре по стълбите, отвеждащи към паркинга на върха на скалистия залив. Ник го последва, но доста по-бавно, като внимателно заобикаляше изгнилите дървени стълбове, покрити с дребни раковини и омотани с водорасли.

— Търси те някакъв тип — изръмжа Оле Олсън, застанал зад гишето на магазина за жива стръв на пристана. Изви брадичка към горния край на стълбите, но изобщо не погледна към Ник, и, погълнат от обичайното си занимание, продължи да завързва някаква кукичка.

— Мен ли? — попита Ник. Живееше по тези места вече цели пет години и нито веднъж не бе имал посетители.

— Аха. Така каза. — Седнал на високото си столче, заобиколен отвсякъде с примамки и охладители, в които съхраняваше жива стръв и кока-кола, Оле беше неделима част от живота в залива. В единия ъгъл на устата му висеше неизменната загасена пура, голото му теме бе обрамчено от венец започнала да посивява червена коса, а увисналите му клепачи криеха очите му далеч по-успешно от очилата, кацнали на самия връх на носа му. — Казах му, че няма да се върнеш скоро, но той реши да те изчака. — Скъса кордата със зъби и преметна в ръката си някакво оранжево влакно, от което съвсем скоро щеше да изработи примамка за ловене на сьомга. — Негова си работа, нали? Щом иска да чака, да чака.

— Кой е той?

— Не ми каза името си. Но ти ще го забележиш веднага. — Оле най-сетне вдигна очи и го изгледа над очилата. Лицето му се очерта на фона на стелажите, отрупани с цигари, с карти на приливите и всевъзможни цветни примамки, изработени от самия него. После додаде: — Не е тукашен. Това мога да ти кажа със сигурност.

Раменете на Ник се стегнаха.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна Оле и кимна с глава. Отгоре долетя силния лай на Бандит.

Ник се изкачи по стълбите и прекоси застлания с чакъл паркинг, на който безразборно бяха паркирани коли, пикапи и каравани. Между тях, точно като прословутия диамант, проблясващ в кофа с чакъл, бе паркиран сребрист ягуар със запален двигател. Калифорнийските номера бяха знак, че натрапникът е дошъл от юг. Двигателят внезапно угасна. Шофьорската врата се отвори и от колата излезе висок мъж, облечен с делови костюм, излъскани обувки и шлифер.

Алекс Кейхил от кръв и плът.

Страхотно. Просто… страхотно.

Беше избрал дяволски подходящ ден за появата си.

— Крайно време беше — заяви Алекс. Очевидно го чакаше от часове. — Бях започнал да си мисля, че няма да се върнеш жив от там. — Посочи с брадичка към океана.

— Този път не извадих чак такъв късмет.

— Може би следващия.

— Може би.

В напрегнатите очи на Алекс, по-скоро сиви, отколкото сини, проблеснаха закачливи пламъчета.

— Значи ти си си същото непочтително копеле.

— Старая се. — Ник не си направи труда да се усмихне. — Не бих искал да ви разочаровам.

— Мамка му, Ник, цял живот правиш точно това.

— Може би.

За част от секундата Ник си помисли, че майка му сигурно е умряла. Алекс по никакъв друг повод не би си направил труда да измине целия този път и да изтърка скъпите си гуми, по триста долара всяка. Трудно му беше обаче да повярва в това. Юджиния Хевърсмит Кейхил беше най-жилавата и издръжлива жена, разхождала се някога по тази земя, с изисканите си обувки с осемсантиметрови токове. Не, не беше това. Майка му не можеше да е мъртва. Юджиния щеше да надживее и двамата си сина.

Той продължи да върви към пикапа си. Стигна до него и сложи кофата с раците в каросерията до кутията с инструменти и резервната гума. Паркингът беше заобиколен от олющена ограда и стари ели, изкривени от годините, безспирния вятър и постоянния дъжд, които образуваха нещо като преграда, отделяща пристана от изоставения магазин за сувенири. Прозорците му бяха заковани с дъски и магазинът не бе работил нито ден през петте години, които Ник бе прекарал в Девилс Коув.

Алекс пъхна ръце в джобовете на шлифера, който по всяка вероятност носеше марката на изискана модна къща. Не че за Ник това имаше някакво значение. Разбираше обаче, че става нещо.

— Виж, Ник, дойдох тук, защото имам нужда от помощта ти.

— Ти имаш нужда от моята помощ? — скептично повтори той. — Може би трябва да се чувствам поласкан.

— Говоря сериозно.

— Предполагам.

— Става дума за Марла.

Кучи син! Раменете на Ник хлътнаха под грубата кожа на якето му. Каквото и да се случеше обаче, този път нямаше да им позволи да го преметнат.

Дори и заради Марла.

Никога повече.

— Тя претърпя тежка злополука.

Стомахът му се сви.

— Каква злополука? — Толкова силно стискаше зъби, че лицето му изтръпна. Никога не бе имал доверие на по-големия си брат. Напълно основателно при това. През целия си съзнателен живот Алекс Кейхил се бе кланял пред олтара на всемогъщия долар, коленопреклонно бе изповядвал политиката на Националната асоциация на дилърите на ценни книжа и пламенно бе почитал светците покровители на Сан Франциско, които най-често биваха описвани с името стари пари. А всичко казано за него важеше с двойна сила за негова красива и амбициозна съпруга, Марла.

Ник нямаше вяра на брат си, защото той беше най-горчивото напомняне за собственото му заиграване с Всемогъщия долар. И с Марла.

— Положението е тежко, Ник — заяви Алекс и изрита едно камъче с върха на излъсканата си обувка.

— Но тя е жива. — Трябваше да узнае поне това.

— Едва. В кома е. Тя… ами, тя може и да не се събуди.

Стомахът на Ник се сви още по-силно.

— Защо тогава си тук? Не трябва ли да си до нея в този тежък момент?

— Да. Бях до нея дни наред. Но… не знаех как иначе да се свържа с теб. Не отговори на обажданията ми и… ами…

— Не си падам особено по електронната поща.

— Това е само един от проблемите.

Ник се облегна на калната броня на своя додж. През цялото време си повтаряше, че не бива да се хваща на приказките на Алекс. Брат му беше дяволски красноречиво копеле, човек, който благодарение на привидно искрената си усмивка, силното ръкостискане и убедителния поглед в очите, би могъл да убеди давещ се човек да му предостъпи спасителната си жилетка. По-голям с три години от Ник, Алекс беше изключително изтънчен и изискан. Завършил бе образованието си в „Станфорд“, а дипломната си работа бе защитил в „Харвард“, където бе изучил всички тънкости на юридическата наука.

Ник не си бе направил този труд.

— Какво се случи? — попита той, опитвайки се да запази спокойствие.

— Автомобилна катастрофа. — Алекс видимо пребледня под калифорнийския си тен. Бръкна в джоба на сакото си и извади кутия цигари. Предложи една на Ник, който поклати отрицателно глава, макар да изпитваше остра нужда от лютивия цигарен дим и от ободряващото въздействие на никотина.

Алекс запали цигарата си и дръпна дълбоко.

— Марла е управлявала колата на друга жена. Случи се преди около шест седмици. В планината близо до Санта Круз, един отвратителен участък, в който завоите по пътя следват един след друг. Собственичката на мерцедеса, Памела Делакроа, се е возила заедно с нея. — Последва дълга пауза. И дълбока въздишка. Колебанието беше точно премерено, за да подготви Ник за следващата порция лоши новини. Той се приготви да ги посрещне и се загледа в някакъв мръсен джин, който с бърза скорост навлезе в паркинга, разплиска около себе си водата от калните локви и спря близо до оградата. Двама шумни младежи на около двадесетина години скочиха от колата, отвориха задната врата и започнаха да вадят отвътре пръчки, макари и живарници. После затрополяха надолу по стълбите.

— Продължавай — рече Ник и отново насочи вниманието си към брат си.

— За съжаление Пам не оцеля.

Ник целият се смрази.

— Исусе!

— Загинала на място. В катастрофата е участвало и друго превозно средство — огромен камион, движещ се в противоположната посока. Името на шофьора е Чарлз Бигс. Карал, без да спира цели шестнадесет часа. Говори се, че може да е бил надрусан — крек, метадрин или нещо друго. Кой знае. Полицаите отказват всякаква информация. Напълно възможно е шофьорът на камиона да е заспал на волана. Никой не знае със сигурност какво точно се е случило. Само Бигс, но той е в болницата с шейсет процента изгаряния по тялото и вътрешни наранявания. Цяло чудо е, че е все още жив, но никой не вярва, че ще оцелее и ще се възстанови.

Ник избърса дъждовните капки, които се стичаха по лицето му, и се загледа към океана.

— Марла обаче е оцеляла.

— Ако може да се нарече така.

— Кучи син! — Сега вече и на Ник му се припуши. Пъхна ръце в джобовете на якето си и за пореден път си напомни, че не бива да вярва на брат си. По-голям и по-умен от двамата, Алекс още от детските им години третираше брат си като наивен глупак и искрено се забавляваше всеки път, когато успееше да го надхитри. В повечето случаи наистина успяваше, а Ник неизменно плащаше скъпо и прескъпо за наивността и лековерието си. Подозираше, че и днешният случай не е по-различен. — Значи онзи тип заспал на волана и камионът навлязъл в платното на Марла?

— Това е едната възможна версия. — Алекс опъна от цигарата си. — Полицаите и застрахователите в момента я проучват. Дори затвориха за известно време онзи участък от пътя. Ако се вярва на заключенията им, двете превозни средства не са се ударили. Мерцедесът полетял през мантинелата от едната страна на пътя, а камионът от другата. И двете коли се смачкали в дърветата по пътя си, но камионът експлодирал преди шофьорът да успее да скочи от кабината.

— Мамка му! — тихичко изруга Ник. — Нещастното копеле!

Алекс изсумтя в знак на съгласие.

— Около нас гъмжи от полицаи, които се врат навсякъде и разпитват всички близки и познати в очакване Марла да се събуди и да разкаже своята версия за случилото се. — Той се намръщи и отправи поглед към вълните, които се плискаха в залива. — Ако се окаже, че тя е навлязла в другото платно, може да бъде обвинена в убийство по непредпазливост. Аз… аз не съм съвсем наясно с правната страна на проблема. Все още. Това… ами, случилото се е мъчителен кошмар. За всички.

Сега вече Ник му повярва. Ако ситуацията не беше толкова объркана и тежка, Алекс никога не би предприел това пътуване. По дяволите! Дъждът продължаваше да се сипе отгоре им. Той се присегна, отвори вратата на пикапа и извади две бири Хенри от пластмасовата им опаковка. Подхвърли едната на Алекс, а другата отвори за себе си.

— Ако Марла не се оправи…

— Ако ли, Алекс? Ако? Тя е най-силната и решителна жена, която познавам. Ще се оправи. За бога, не бързай да я пращаш на оня свят. Та тя ти е съпруга, по дяволите!

Кратко мълчание. Неизречени обвинения. Спомени, които трябваше да бъдат погребани в миналото — прелъстителни, еротични, пламенни. Гърлото на Ник пресъхна. Студеният вятър брулеше мокрото му лице. Той отпи от бирата. Бандит стоеше до него и виеше. Мислите му обаче вече бяха преминали отвъд тъмния ъгъл, който бе избягвал в продължение на години, и бяха поели по пътечката, водеща право към съпругата на брат му. В главата му изплуваха забранени образи на великолепната жена с игрив смях и закачливи пламъчета в очите. Чуваше плисъка на океанските вълни, които се разбиваха в дървения пристан под тях, долавяше приглушения тътен на трафика по магистралата и писъците на чайките, но никой от тези звуци не можеше да се сравни с оглушителните удари на сърцето му.

Ник кимна на брат си, давайки му знак да продължи. Отново отпи от бирата си и безуспешно се опита да изтласка Марла от съзнанието си. От върха на носа му се стичаха дъждовни капки. Помисли си да предложи на Алекс да влязат в пикапа, но не го направи.

— Ако оживее, напълно е възможно да е загубила паметта си напълно, или пък да не си спомня за случилото се. Истината е, че не разбирам как е възможно да изпадне в амнезия, но цялата тая работа ми се струва ужасно объркана. Неестествена. — Алекс продължаваше да пуши на дъжда и като че ли изобщо не забелязваше, че дрехите му започват да подгизват. Кафявата му коса бе залепнала за главата му, а италианските му кожени обувки се пълнеха с вода от локвата, която бавно се образуваше в краката му. — Господи, Ник, трябва да я видиш. Или може би не трябва. — Гласът на Алекс потрепери и той се поколеба за секунда. Дръпна толкова силно от цигарата, че върхът й се разгоря и червеният й пламък проблесна в сумрака. — Няма да я познаеш. Аз самият не я познах, а живея с нея почти петнадесет години. Исусе! — Издуха струйка дим през единия ъгъл на устата си, отвори бирата и отпи голяма глътка. — Беше толкова красива… е, ти сигурно си я спомняш. — Гласът на Алекс се пречупи като на човек, който изпитва непоносима болка.

Ник продължаваше да не вярва. Отпи от бирата и се опита да се отърве от образа на жената, която почти бе съсипала живота му. Загледа се към моста, увиснал над най-тясната част на залива, но който преминаваше Магистрала 101 и позволяваше на превозните средства да прекосят този толкова назъбен и скалист участък от крайбрежието на Орегън. В главата си обаче виждаше Марла… неустоима, разкошна, кипяща от смях и веселие.

— Като се изключи евентуалната загуба на паметта, очакват ли се и някакви други поражения?

— Искаш да кажеш поражения, различни от това, че вече няма да изглежда по същия начин?

— Това няма значение.

— За нея ще има.

Ник изсумтя.

— Можете да си позволите пластичните операции. В момента говоря за поражения, които да й попречат да живее нормално.

— Все още не знаем.

— Но, в края на краищата, тя все някога ще си възвърне паметта, нали?

Алекс сви рамене и се загледа към океана.

— Надявам се.

За част от секундата Ник изпита прилив на съжаление към съпругата на брат си.

— Времето ще покаже.

— Всички така казват.

— Тя обаче ще бъде променена.

— Колко жалко! — саркастично отбеляза Ник, загледан в калните локви, които се образуваха в краката им и се стичаха надолу към скалите.

— Жалко наистина.

Ник допи бирата си, смачка кутийката в юмрук и я хвърли в каросерията на пикапа. Образът на Марла отново си проправи път към съзнанието му. Алекс изобщо не преувеличаваше. Марла Амхърст Кейхил беше невероятна жена. Съблазнителна. Палава. Дяволски сексапилна. С копринено мека кожа и прелъстителна усмивка. Мерлин Монро ряпа да яде пред нея. Марла знаеше как да влезе под кожата на един мъж. И да остане там с години. А може би дори завинаги.

Ник рязко се извърна.

— Хайде да говорим по същество, Алекс. Защо ми казваш всичко това?

— Защото си част от семейството. Моят единствен брат…

— Глупости!

— Реших, че ще искаш да знаеш за сполетялото ни нещастие.

— Има и още нещо. — Ник беше сигурен в това. — В противен случай нямаше да изминеш целият път до тук. И нямаше да чакаш цели шест седмици, за да го направиш.

Алекс кимна бавно. На лицето му се изписа замислена гримаса.

— Тя… тя не може да говори, защото челюстта й е фиксирана с някаква тел и все още не се е събудила, но на няколко пъти се опита да произнесе нещо. — Алекс дълбоко си пое дъх, преди да продължи. — Единствената дума, която успяхме да разберем беше Никълъс.

— О, я стига! — гневно възкликна Ник, изложил лице на режещия вятър.

— Тя има нужда от теб.

— Марла никога не е имала нужда от когото и да било.

— Помислихме си…

— Ние?

— Майка и аз… ами, консултирахме се и с лекарите. Решихме, че ти може и да успееш да достигнеш до нея.

— Значи ти и майка — изръмжа Ник. — Дявол да го вземе!

— Струва си да опитаме.

Ник погледна към водата и към плавателните съдове, струпани на пристана — малки лодки с платна, устремили мачтите си като тънки кокалести пръсти към сивото и необятно небе. Мисълта, че ще види Марла отново, сякаш заседна на гърлото му.

Прониза цялото му съзнание.

Алекс хвърли фаса на чакъла. Той изцвърча в дъждовната вода и изгасна близо до изтърканата гума на доджа на Ник.

— Има и още нещо.

— Още? — Ето започва се, с притеснение си помисли Ник и се почувства като човек, позволил за пореден път на семейството си да нахлузи примката на врата му.

— Имам нужда от услуга.

— Още една? Освен посещението при Марла?

— Това не е услуга, а задължение.

Ник само сви рамене. Нямаше намерение да спори с брат си.

— Казвай.

— Става дума за бизнеса… след катастрофата не мога да се съсредоточа върху работата и прекарвам цялото си време в болницата при Марла. Когато не съм при нея, се занимавам с децата.

— Децата? В множествено число? — попита Ник.

— О, ти може би не знаеш. Марла роди само няколко дни преди злополуката. Всъщност, тя катастрофира в деня, в който я изписаха от болницата. — Алекс замълча, бръкна в джоба на шлифера си, извади носна кърпичка и избърса мокрото си лице. — Слава богу, бебето е добре. Малкият Джеймс се справя добре. Доколкото това е възможно без майка му, разбира се. — В гласа на Алекс се долавяше известна гордост и още нещо… трепет? Какво означаваше всичко това?

Ник почеса брадата, набола по лицето му, и с върховете на пръстите си докосна белега — спомен от бойната рана, която бе получил на единадесет години благодарение на Алекс — и почувства, че в тази история има много недоизказани неща, подробности, които брат му пропускаше с лекота.

— Бебето не е било заедно с нея?

— Не, слава богу. Сега той си е у дома и за него се грижи бавачка. Що се отнася до Сиси, тя в момента е в трудна възраст и… ами, и сам знаеш какви са тийнейджърите. Напоследък е изцяло погълната от себе си. — После бързо додаде: — Тя, разбира се, е разстроена, че майка й е все още в болницата и се тревожи за нея, но… — Сви рамене и патрицианските черти на лицето му застинаха в гримаса на спокойно примирение. — Понякога си мисля, че се притеснява повече от възможността да не бъде поканена на зимния бал и не се безпокои чак толкова от мисълта, че майка й може и да не оживее. Зная, че това е само поза. Сиси се тревожи по свой си начин, но отношенията й с Марла винаги са били такива.

— Тази история става все по-добра и по-добра — промърмори Ник.

— Така ли? — изсумтя Алекс, след това подсмръкна и отмести мократа коса, залепнала по лицето му.

— Изненадан съм, че Марла е родила още едно дете. Винаги съм мислил, че не иска повече деца.

— С годините тя наистина порасна — заяви Алекс и го изгледа накриво.

На Ник обаче продължаваше да му се струва странен фактът, че Марла е родила отново след толкова много години. Тя беше дяволски самовлюбена. Упорита. Егоцентрична. Държеше се като шибана принцеса. Той изсумтя, погледна надолу към лодката си и си помисли, че преди половин час единственият му проблем беше слабото главоболие, последица от сприятеляването му с бутилка Кът и Сарк предишната вечер. Но това… Мамка му! Ник примижа и се загледа в облаците, надвиснали над главите им.

Алекс леко се изкашля.

— И така, Ник, работата е там, че в момента наистина се нуждая от помощта ти.

— За каква помощ става дума? — подозрително попита Ник. Почувства здравата примка на семейство Кейхил да се затяга около врата му. А дъждът продължаваше да се лее над главите им.

— Ти си специалист по заздравяване на отслабени компании и изправянето им на крака.

— Бях на времето.

— И все още си такъв.

— Не, не съм. Това беше преди много години, Алекс. От тогава насам съм се занимавал с какво ли не. Ето, сега ловя риба. Или поне се опитвам.

Алекс се намръщи и огледа запуснатия пристан. След това премести поглед към кофата в багажника на пикапа. Не изглеждаше убеден в казаното от Ник.

— Преди няколко години успя да спасиш няколко корпорации, озовали се на ръба на банкрута, и сега, вярваш или не, аз имам нужда от точно такъв специалист. Черис и Монти не са никак щастливи от факта, че ги изритах от корпорацията. Те очевидно вярват, че, щом са Кейхил, имат право на парче от баницата.

— Черис и Монти значи. Страхотно. — Нещата непрекъснато се влошаваха. Но това беше характерно за делата на семейство Кейхил. Ник се облегна на пикапа, а Бандит седна до него и го погледна в очакване да получи потупване по главата. Ник веднага се подчини.

— Да, тази бъркотия с чичо Фентън и децата му трябваше да е приключила много преди аз да поема компанията — продължи Алекс. — Татко се разбра с брат си, но децата на Фентън като че ли са забравили това. Поне Черис се държи така. Тя е тази, която непрекъснато недоволства и протестира. Вероятно подстрекавана от проклетия й съпруг. Проповедникът! Исусе! Но това е толкова стара история. Или поне би трябвало да бъде.

— Татко се отнесе към Фентън както към всички останали — отвърна Ник, припомнил си тираничния им баща. Самюел Джонатан Кейхил беше пуритан до мозъка на костите си. — Разправи се с брат си по неговия си начин.

— Това няма значение. Въпросът е в това, че още преди години Фентън продаде дяловете си в корпорацията. Срещу тях получи достатъчно щедро възнаграждение. Край на историята. Черис и Монти са напълно способни да се грижат сами за себе си. Аз си имам предостатъчно проблеми и без тях.

Ник бе слушал тези аргументи през целия си живот. Беше му писнало от този спор, но не можа да устои на изкушението да се пише адвокат на дявола и да се опъне на брат си.

— Не би могъл да ги виниш за гнева, който изпитват към нас. И двамата са си мислели, че един ден ще станат милионери, а проклетият им баща проиграл всичките им шансове.

— Не ги обвинявам за каквото и да било. Всъщност, истината е, че не давам пет пари за тях. Монти не е работил нито ден през живота си, а Черис колекционираше съпрузи и постепенно се превръщаше в религиозна фанатичка. Опитах се да й помогна. Дори намерих работа на последния й съпруг. На проповедника. Мамка му, това се оказа пълен провал. — Алекс разсече въздуха с ръка. — Но това няма значение. Иска ми се Черис и Монти да можеха някак си да изчезнат. Завинаги. — Допи бирата си и избърса уста. — Исусе, тия двамата са като пиявици. Кръвопийци. — Алекс се премести от локвата, в която седеше, и се опря на очуканата броня на пикапа. — А ако се чувстват чак толкова пренебрегнати, да направят нещо със собствени сили. — В гласа на Алекс се прокрадна едва доловимо съжаление. — Тук обаче е прекалено студено и мокро, за да продължаваме да говорим за тях двамата. Не са чак толкова важни.

— Те вероятно не смятат така.

— Тяхна си работа. А и не те са причината за идването ми тук.

— Причината е Марла.

— Отчасти. — Погледна Ник право в очите.

— Значи най-после си дойдохме на думата, нали? — отбеляза Ник и извърна лице, за да се предпази от вятъра, който ненадейно смени посоката си.

— Да, точно така. — Гласът на Алекс прозвуча спокойно и делово. — „Кейхил лимитид“ се нуждае от спешна помощ.

— Или от един последен удар.

— Не се шегувам. — Край устата на Алекс се бяха образували малки бръчици и за част от секундата на лицето му сякаш се изписа отчаяние. — Няма да ти стане нищо, ако покажеш малко семейна солидарност. Имаме нужда от помощта ти. Майка. Аз. Децата. Марла. — Ник се поколеба. — Особено Марла.

Примката около врата му изведнъж го стегна толкова силно, че той почувства, че се задушава. Бандит започна да драска с нокти по пикапа. Ник отвори вратата и мократа овчарка скочи вътре. Решението обаче вече бе взето. И двамата с Алекс го знаеха.

— Ще трябва да намеря някой, който да се грижи за кучето и къщата ми.

— Ще поема всички разходи…

— Забрави за това.

— Но…

— Въпросът не опира в парите, ясно? — Ник се качи в кабината, избута Бандит на мястото му на дясната седалка и извади ключовете за пикапа. С ясното съзнание, че допуска грешка, за която ще съжалява до края на живота си, той рече: — Ще дойда, ясно? — Ядосан на самия себе си и на ненавременното чувство на лоялност към семейството си, Ник додаде: — Ще прегледам проклетите сметки на компанията, ще се държа мило с майка и ще посетя Марла в болницата, но искам да знаеш, че не ми дължиш нито цент за това. Разбра ли? Ще дойда в Сан Франциско, защото имам добро сърце и ще си тръгна от там, когато аз реша. Не искам да си мислиш, че ще остана там завинаги.

— Ето това за доброто ти сърце е наистина интересна концепция — отбеляза Алекс, пренебрегнал напълно последните думи на Ник.

— Нали? — Ник сграбчи дръжката на вратата. Вятърът запрати пръски дъжд в кабината. — Това е най-доброто ми предложение, Алекс. Единственото ми предложение. Ще пристигна до края на седмицата. Можеш да приемеш, можеш да откажеш. Твоя работа. — Ник завъртя ключа и натисна газта, без да изчака за отговор. Двигателят на пикапа се закашля, задави се, но накрая запали.

Ядосан на света като цяло и на себе си в частност, Ник затръшна вратата и пусна чистачките. Каквото и да кажеше сега, брат му не би могъл по никакъв начин да промени взетото решение.

Независимо дали му харесваше или не, трябваше да замине за Сан Франциско.

— По дяволите — изруга той и включи на задна. Чакълът се разхвърча изпод гумите, а Бандит, седнал на седалката до него, едва не изгуби равновесие.

— Извинявай — изръмжа Ник, включи на първа и погледна гневно през замъгленото предно стъкло. Алекс продължаваше да стърчи посред мокрия паркинг. Шлиферът му се вееше на вятъра, а лицето му бе мрачно като на гробар. Ник включи размразителя за стъклата, а след това потърси някаква музика по радиото. Не намери.

Помисли си за Марла и стомахът му отново се сви на топка. Все още я желаеше. Дори и след петнадесет години. Петнадесет шибани години. От тогава насам бе имал повече от дузина жени, но никоя от тях не го развълнува и нарани толкова силно, колкото Марла. Присви очи и погледна отражението си в огледалото за обратно виждане. Срещна погледа на суровите си сини очи.

— Ти си идиот, Кейхил — изръмжа през зъби той. — Проклет идиот.