Лиза Джексън
Съдбовни грехове (4)

3.

— Казвам ти, че се събуди, погледна ме право в очите и ме попита кой съм — рече Ник, който все още не можеше да се успокои напълно. Подпрял се на перваза на прозореца във всекидневната на стогодишната величествена къща, в която бе отраснал, той разхлаби яката на ризата си и погледна към майка си. — Тъкмо разговарях с една сестра и й обяснявах какво се бе случило, когато Алекс се появи. Тръгнах си веднага щом го информирах за промяната в състоянието на Марла. Предположих, че двамата със съпругата си биха искали да останат насаме. Имат много неща, за които да си говорят.

— Е, слава богу, че най-сетне настъпи някаква промяна — отвърна Юджиния, настанила се в любимия си стол с права облегалка. — Не можеш да си представиш колко се притеснявах за Марла. Случилото се е истински кошмар, Ник. Неописуем кошмар.

— Кошмар, който все още не е свършил.

— О, зная това. — Тя поклати глава, но нито един косъм от боядисана й в кайсиев цвят коса не помръдна.

Телефонът иззвъня в другия край на къщата, но Юджиния изобщо не се помръдна. Само погледна към сводестата врата, която водеше към фоайето на дома. Разположени в Маунт Сутро, откъдето се разкриваше величествена гледка към града и залива, огромното имение и внушителната къща — не толкова викторианска, колкото в стил Крафтсмън, както неведнъж му бяха напомняли — представляваха извор на неописуема гордост за всеки член от семейството му. С изключение на него. Той ги мразеше. И къщата, и имението.

Телефонът иззвъня още веднъж и замлъкна.

— Кармен сигурно е вдигнала — обади се Юджиния. — Вероятно се обажда някой репортер. Или пък звънят от полицията. Откакто стана тая злополука с Марла, не искат да ни оставят на мира. Няколко журналисти дори си организираха нещо като къмпинг пред портата на имението и останаха там няколко дни, докато вниманието им не бе привлечено от нова, по-интересна история, случила се в града. — Тя изразително завъртя очи. — Никога не съм подозирала, че ще посрещна с радост новината за поредния политически скандал в кабинета на губернатора.

— Такава е цената на славата — отбеляза Ник.

— Да, ами… — Тя се изкашля и се заигра с наниза перли, украсили шията й.

От фоайето долетяха нечии забързани стъпки и само след няколко секунди иззад ъгъла се появи слаба жена с блестяща черна коса и бадемови очи. Облечена беше с искрящо бяла блуза с навити нагоре ръкави и тясна черна пола. Усмихна се самоуверено на Ник и занесе безжичния телефон на майка му.

— Обажда се господин Кейхил от болницата.

— Добре. — Юджиния взе слушалката и махна с ръка по посока на Ник. — Кармен, това е другият ми син. Никълъс. — Погледна го над стъклата на очилата си. — Кармен се грижи за всичко в този дом. Не зная какво щях да правя без нея.

Кармен се усмихна.

— Това е част от работата ми — отвърна тя и стисна ръката му с неподозирана сила и енергичност. — Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също.

Юджиния вече говореше по телефона, приковала поглед върху Ник.

— Да, но… Ник каза… да, добре… — Въздъхна дълбоко и продължително. — Предполагам, че имаш право. — Откакто се помнеше, майка му винаги се бе съобразявала с някой мъж в живота си. Първо с баща му, а сега с Алекс. — Добре. Да… искаш ли да разговаряш с него?… Не?… — Тя поклати отрицателно глава по посока на Ник, показвайки му, че този път се е отървал. За момента поне. — Всичко ще бъде наред тогава. Да. Ще бъдем тук… — Затвори телефона и остави слушалката на стъкления плот на масата. На лицето й се изписа поражение. Тя погледна часовника си. — Алекс тръгва от болницата за насам. За съжаление Марла не се е събудила повторно.

— Какво? — Ник се намръщи. — Защо?

— Не зная. Алекс ми каза, че не реагира по никакъв начин. Не само на неговия глас, но и на гласовете на сестрите и на доктор Робъртсън. — Раменете на Юджиния хлътнаха и тя се загледа през прозореца. — Предполагам, че това трябваше да се очаква.

— Как ли пък не, по дяволите!

Тя леко повдигна идеално оформената си, сивееща вежда.

— Ругатните няма да ни помогнат.

— А може и да помогнат — изръмжа той точно когато Кармен, която очевидно бе изчакала зад вратата, отново влезе в стаята.

— Не исках да ви безпокоя по-рано през деня докато почивахте — обърна се към Юджиния тя, взе слушалката и я прибра в джоба си. — Обадиха се няколко човека. Списъкът с имената им е на бюрото на господин Кейхил в кабинета.

— Спомняш ли си имената?

— Госпожа Линдкуист позвъни отново. А също и госпожа Фавие.

— Черис — студено отрони Юджиния. — Разбира се. Кой още?

— Обади се репортер от вестник, а също и някаква адвокатка, която ме информира, че представлява госпожа Делакроа.

— Чудесно — заключи майка му и недоволно сви устни, подчертавайки ситните бръчици около устата си. — Точно това ни трябва в момента. Е, господин Кейхил ще им се обади щом се прибере у дома. — Скръсти ръце в скута си. — Кармен, би ли ми донесла малко чай… Ник, желаеш ли нещо?

— Може би по-късно.

— Чаят ще е готов след няколко минути. — Кармен се усмихна и бързо се запъти към кухнята.

— Много добро момиче, но за съжаление скоро ще трябва да се разделим с нея — информира го Юджиния. — В момента учи вечерно. Иска да стане учителка. Идеята да продължи образованието си беше моя… Срещнах я в „Кейхил хауз“… Е, ти знаеш всичко за това.

Знаеше, разбира се.

„Кейхил хауз“ беше институция, създадена преди почти сто години, с цел да осигури подслон и храна на момичета в беда. Благотворителната институция се ръководеше от директорски борд, който неизменно се председателстваше от член на семейство Кейхил. Някои неща просто никога не се променяха. А според Ник точно тук се криеше същността на проблема. Самюел беше председателствал борда, а след смъртта му мястото му бе заето от Алекс. Всяка година от името на семейство Кейхил постъпваше щедро финансово дарение.

— Така ми се иска хората да престанат да ни звънят. Всички знаят, че Марла все още е в болницата… Е, Джоана Линдкуист ми е приятелка, но е и ужасна клюкарка… Освен това предполагам, че не бих могла да попреча на адвокатите да си гледат работата… На всичкото отгоре и Черис не спира да ни досажда… — Юджиния срещна погледа на Ник. — Предполагам, че Алекс те е информирал, че децата на Фентън отново ни създават проблеми. — Подпря брадичка на ръката си и Ник забеляза старческите петна по кожата й — доказателство, че майка му, при все целия си инат и издръжливост, все пак остаряваше.

— Спомена ми нещо такова. Между впрочем Черис ми позвъни чак в Орегън. Иска да посети Марла.

— Обзалагам се, че иска. Но нека ти кажа, че зад желанието й да я види се крие някаква друга причина. Никога не съм вярвала в приказките на старите хора за лошата кръв, но тези двамата са ми достатъчни, за да променя мнението си по въпроса. — Тя стана от стола и вдървено се приближи до прозореца, пред който стоеше Ник. — Е, аз не мога да направя нищо по въпроса. Алекс ще трябва да се оправя с Монти и Черис. Щом са решили да ни съдят, така да бъде. Сигурна съм обаче, че претенциите им са напълно неоснователни. — Оправи с ръка подгъва на сакото си и додаде: — Тия двамата се държат като лешояди около трупа на умиращо агне.

— Само дето никой не умира — възрази Ник.

— За момента поне — не му остана длъжна тя. Засмя се гърлено и отново се настани на стола си. В този момент се появи Кармен, наля на Юджиния чаша чай, попита я дали желае още нещо и напусна стаята.

— Чай? — предложи Юджиния, готова да му напълни една от празните чаши, оставени на подноса.

— Не, благодаря. Струва ми се, че имам нужда от нещо по-силно.

— Ами сипи си тогава. — Тя взе чашата си.

— По-късно. — Ник се приближи до камината.

Изпод стола на Юджиния долетя ниско и заплашително ръмжене.

— Чудех се кога точно ще даде признаци на живот — отбеляза майка му и се наведе над страничната облегалка на стола. — Тихо, Коко!

Една малко, приличащо на бяла топка кученце подаде носа си изпод стола. Лъскавите му черни очички недоверчиво огледаха Ник. После малкото зверче отново изръмжа.

— Не й обръщай внимание — посъветва го Юджиния. — Коко само лае, но не хапе. — Спусна едната си ръка надолу и прокара пръсти през козината на кучето. Златните гривни на китката й тихо издрънчаха. — Дълбоко в душата си ти си едно много страхливо псе, нали? — високо възкликна тя, а след това отново насочи вниманието си към сина си.

— И така, къде е багажът ти?

— На връщане от болницата си взех стая в хотел „Ред викториън“.

— Мили боже, наистина ли си отседнал в хотел? При положение, че семейството ти живее на върха на хълма? — Юджиния разпери безпомощно ръце, сякаш не можеше да разбере какво ставаше в главата на по-малкия й син. — Можеш да останеш тук. В старата си стая.

 

 

Когато адът замръзне, помисли си Ник. Това място криеше твърде много призраци от миналото. А скоро и Марла щеше да се завърне у дома. Той огледа всекидневната. Няколко нови стола бяха прибавени към старинните мебели, които помнеше от преди. Къщата бе преживяла две силни земетресения, както и модните стремления и вкусове на няколко поколения от рода Кейхил. Тухлените стени, стръмният покрив и оригиналните прозорци говореха за стари пари, за стил и изтънченост. В най-добрия им вид. Или в най-лошия.

Ник не беше сигурен каква е истината.

Изобщо не се чувстваше у дома си в тази грамадна къща с огромните кристални полилеи, които висяха от таваните и обливаха с ярката си светлина дървените подове, блеснали с меката патина на времето. Резбованата ламперия, изработена от някакъв педантичен и пунктуален немски имигрант преди повече от сто години, бе потъмняла през годините.

Да, мястото си го биваше. Ако човек си падаше по къщи, които просто нямат душа.

Входната врата се отвори и Алекс влезе във фоайето. Остави куфарчето си на най-долното стъпало на стълбището. Свали ръкавиците си и насочи яростния си поглед към брат си.

— Каза ми, че Марла се е събудила — обвинително възкликна той. В студените му сиви очи се четеше недоверие.

— Точно така. Казах ти, че се събуди, погледна ме, произнесе няколко думи и отново заспа. А може би изпадна в безсъзнание. Не зная. — Ник нямаше никакво намерение да отстъпва пред гнева на брат си.

— Да, но изобщо не се помръдна докато бях при нея. А аз останах там повече от час. — Алекс разкопча палтото си. — Доктор Робъртсън ме увери, че е безсмислено да чакам повече. Те ще се обадят, ако в състоянието й настъпи някаква промяна. — Преметна палтото си върху парапета на стълбището и влезе във всекидневната. — Ужасно нещо, нали? — Бръкна в джоба на сакото си и извади пакет „Марлборо“. — След цели шест седмици, прекарани в пълна кома, през което време Марла не даваше никакви признаци на живот, тя изведнъж отваря очи, разговаря с теб, а след това отново изпада в кома. И всичко това през петте минути, които си прекарал в стаята й. — Алекс пъхна цигарата в устата си, щракна със запалката си и я запали.

— Това все пак е някакво начало, Алекс. Само прояви още малко търпение. — Юджиния остави чашата върху чинийката и се изправи, а Алекс се приближи до нея и я поздрави със задължителната целувка по бузата. Дори и качена на високите си обувки, тя беше с цяла глава по-ниска от синовете си. Косата й, боядисана с цвят на кайсия, беше сресана в изрядна прическа, костюмът й — задължително с реномирана марка — беше безупречно изгладен, без нито една гънчица или петънце.

— Да проявя търпение? Вече проявих достатъчно! — Алекс разхлаби възела на вратовръзката си и издуха струйка дим. Прокара пръсти през косата си и изръмжа: — Исусе, чувствам се толкова безпомощен! — Изправи се до камината, отрупана със снимки на семейството, поставени в скъпи позлатени рамки. Подпря ръка на лъскавата дървена повърхност и спусна пръсти над решетката. Димът от цигарата му се виеше нагоре към тавана. — Това е катастрофа — едва чуто прошепна той. — Проклета, шибана катастрофа.

Ник се обади отново.

— Доколкото си спомням, ти ми каза, че и преди се е събуждала за малко.

— Не. — Алекс отрицателно поклати глава, дръпна от цигарата и устните му се изкривиха в иронична усмивка. — Прошепна името ти, но не зная да е идвала в съзнание. Тогава клепачите й дори не потрепнаха. Беше по-скоро нещо като сън.

— Сън?

— Нещо такова. Не зная. Но ужасно ми писна от цялата тази история. — Алекс започна да масажира челото си с пръсти. — По дяволите, имам нужда от едно питие. А ти? — Кимна на брат си, прекоси стаята и се приближи до барчето от черешово дърво, украсено с кристални огледала. Барчето беше пълно с бутилки от най-доброто уиски — бърбън, шотландско и ръжено, — което можеше да се купи с пари. Алекс извади връзка ключове от джоба си и отключи античния шкаф.

— Може би трябваше да поостанем още малко в болницата — предложи Ник.

— Не, няма нужда. От там обещаха да се обадят, ако има промяна. — Алекс хвърли един поглед през рамо и на устните му заигра едва забележима усмивка. — Онази сестра буквално ме изхвърли от стаята. Предполагам, че се държах малко… как точно го нарече тя… а, да, безсърдечно и свадливо. Да, точно така се изрази. Направо я бях вбесил. Е, какво ще пиеш? — обърна се към Ник той.

— Скоч. С лед.

— Майко?

— За мен нищо — сухо отвърна Юджиния, но пък тя от край време си беше нещо като въздържател. Позволяваше си единствено по чаша вино, което, както предполагаше Ник, беше нейната реакция срещу силната любов, която баща му през целия си живот питаеше към джина. Вдигна чашата с чай и отпи. — Това ми е достатъчно за момента.

— Разговаря ли с доктора? — попита Ник.

— Да. Срещнах се с Фил Робъртсън в кабинета му. Това стана, преди да вбеся сестрата. Той смята, че Марла скоро ще дойде в съзнание. Не можа да ми каже дали става дума за часове или дни, но… слушайте сега, това е важно — той извади няколко бутилки от шкафа, — когато тя наистина се събуди и доктор Робъртсън се увери, че жизнените й показатели са нормални, ще я пусне да се прибере у дома. — С обигран жест на китката Алекс разви капачката на една пълна бутилка. — Аз вече съм наел сестра, която може да започне работа тук веднага.

— Това са все добри новини — отбеляза Ник, опитвайки се да прикрие сарказма, прокраднал се в гласа му, и се загледа през прозореца към светлините на града. Гледката беше размазана от дъждовните капки, напръскали стъклото, които се стичаха на тънки ручейчета надолу към перваза на прозореца.

— Новините не са добри, Ник. Но, за съжаление, не мога да направя нищо повече. — Алекс изглеждаше по-стар от своите четиридесет и две години. Беше уморен. И съсипан от цялата тази нелепа история.

Сипа няколко кубчета лед на дъното на старинна чаша, украсена със семейния герб — нелеп символ на самодоволството на семейство Кейхил. След това наля щедра доза шотландско уиски и сложи чашата в ръката на Ник.

— Дано да настъпят по-добри дни! — Алекс отпи от чашата и част от бръчките около напрегнатите му очи сякаш се изгладиха под въздействието на алкохола.

— Амин! — присъедини се към тоста Юджиния, макар очите й да не можеха да прикрият разочарованието й от Алекс, който изпи питието си на една глътка.

— Страхотен повод да се завърнеш у дома, а? — подхвърли Алекс. — Марла е в болницата, една друга жена е мъртва, а животът на онзи шофьор виси на косъм. Все още не си видял малкия си племенник, а семейният бизнес е сериозно застрашен.

Майка му го дари с усмивка, в която прозираше нежност, но и изкусна пресметливост.

— Каквато и да е причината за завръщането ти, радваме се, че отново си сред нас, Никълъс.

Той отпи от питието си. Отлежалото уиски се плъзна по гърлото му като вода. Хората твърдяха, че това е навик, който се придобива с годините, но той като че ли си го имаше по рождение.

— Разкажи ми малко по-подробно за катастрофата на Марла — предложи Ник.

Алекс отново се обърна към бара и си сипа още едно питие.

Ник беше напрегнат. Марла бе излязла от комата. Беше я видял със собствените си очи. Струваше му се, че в този момент трябваше да правят нещо — каквото и да е, — а не да си седят в тази задушна стая и да отпиват спокойно от питиетата си.

— Какво точно се е случило през онази нощ?

— Предполагаме, че Марла и Пам Делакроа, приятелка, с която Марла се запозна наскоро, са отивали да посетят дъщерята на Пам в Санта Круз. Случи се преди малко повече от шест седмици, непосредствено след раждането на Джеймс. В деня, в който тя трябваше да се прибере у дома от болницата. Нямам никакво обяснение за решението й да тръгне с Пам точно в този ден. — Алекс се намръщи и се загледа в кехлибарената течност в чашата си, сякаш се надяваше там да намери отговор на въпросите си. — Очевидно се е срещнала с Пам, по необясними за мен причини седнала зад волана, и потеглили. Времето през онази вечер беше отвратително. Гъста мъгла и дъжд. А онзи участък от „Магистрала 17“ е изключително коварен. Пътят лъкатуши през планината, а завоите следват един след друг. Там целогодишно стават много катастрофи. Марла изгубила контрол върху колата. Никой не знае как и защо. Може би защото не е познавала добре мерцедеса на Пам. Пътят бил мокър и хлъзгав. Колата поднесла, излязла на банкета, разкъсала предпазната мантинела и се преобърнала надолу по склона. Пам загинала на място. Пътувала без предпазен колан. Марла била полумъртва, когато я намерили. Главата й била разбита в страничното стъкло, челюстта й — счупена на три места, а лицето й нарязано до неузнаваемост. Спасила я въздушната възглавница, която я предпазила от вътрешни наранявания и счупени кости. Дори зъбите й останали здрави, а това си е чист късмет.

— Съмнявам се, че тя самата би се съгласила с теб по отношение на късмета — възрази Ник.

Алекс допуши цигарата си и хвърли фаса в камината.

— В резултат от катастрофата Марла се озова в болницата с потрошена челюст, мозъчно сътресение и счупен нос. Много сериозни поражения. Особено комата. Полицаите я идентифицирали по болничната гривна, която носела по време на катастрофата. Вероятно е забравила да я свали от ръката си след изписването й с бебето.

— Подобно поведение не е характерно за Марла. — Жената, която Ник познаваше от години, беше изключително суетна и ужасно придирчива по отношение на външния си вид.

— Може да е била разстроена. Кой знае? — Алекс се приближи до барчето и си сипа още няколко глътки. — Лявата страна на лицето й е напълно обезобразена, но хирурзите са оптимистично настроени. Извършените до момента операции целяха да запазят симетрията на лицето й, но, след като челюстта й заздравее и тя излезе от комата, пластичните хирурзи ще трябва да продължат работата си по възстановяването на предишния й вид. — Той безмълвно поклати глава, все още неспособен да се примири и приеме случилото се.

Ник неловко запристъпва от крак на крак. Защо, по дяволите, не се обаждаха от болницата? Направо се побъркваше при мисълта, че си стоят най-спокойно у дома и не правят нищо, за да помогнат на Марла. Погледна към майка си, която невъзмутимо отпиваше от чая си, насочила поглед към Коко, излегнала се в самия край на ориенталския килим. Беше положила глава върху белите си лапички, а неспокойните й черни очи не се отделяха от Ник.

— Аз мисля вече да тръгвам…

По стълбите се чуха стъпки и в следващия момент Сиси, облечена цялата в черно, влетя в стаята.

— Мислех, че ще ходим на посещение при мама — извика тя, но в мига, в който зърна Ник, се закова неподвижно на мястото си.

— Сиси, това е Никълъс. Помниш го, нали? — попита Юджиния.

Нацупила устнички, Сиси го изгледа подозрително.

— Не, не мисля.

— Не сме се виждали много време — намеси се Ник, за да избави хлапето от неловкото положение.

— Може би повече от десет години.

Тя сви рамене. Очевидно пет пари не даваше за него.

— Е, ще ходим ли или какво?

— Тръгваме веднага щом ни се обадят от болницата. Ник твърди, че майка ти се събудила за малко и дори разговаряла с него. Когато обаче отидох да я видя, тя отново бе изпаднала в безсъзнание.

— Какво? Това възможно ли е?

— Очевидно, да.

— Няма начин! — Сиси премигна няколко пъти. — Искам да кажа… щом веднъж е излязла от комата, значи вече е будна, нали?

Алекс пресуши питието си и я докосна по рамото.

— Доктор Робъртсън смята, че това ще стане съвсем скоро.

— Той все това повтаря вече толкова време. — Сиси местеше поглед между лицата на тримата възрастни и като че ли очакваше да ги хване в лъжа. — Ама това са глупости! — Тежко се отпусна на канапето с дамаска от светлозелено кадифе. — Искам само мама да се събуди и всичко да си бъде както преди.

— Това не е възможно — с неподозирана нежност възрази Алекс.

— Защо трябваше да се случи това? Защо с мама?

— Сиси, вече говорихме за това. Никой няма отговор на този въпрос. Просто се случи. — Нервите на Алекс очевидно бяха опънати до скъсване — факт, който изненада Ник. Брат му от край време си беше уравновесено и хладнокръвно копеле; човек, способен да подходи към всяка ситуация с изумително спокойствие. Една от бившите му приятелки — жена, с която бе излизал, преди да се запознае с Марла — веднъж го обвини, че във вените му тече не кръв, а ледена вода. По онова време Алекс прие думите й като комплимент.

Тази вечер обаче дори и той изглеждаше съсипан. И потресен от случилото се.

Може би наистина обичаше Марла. Може би се бе оженил, тласкан от любовта си към нея, а не от желанието да натрие носа на по-малкия си брат.

— Ако всичко беше наред, сега можех да се забавлявам на ранчото — оплака се Сиси.

Юджиния изсумтя неодобрително.

— Утре си на училище. А навън и без друго вали.

Сиси промърмори едно: „Много важно“ и се загледа през прозореца. Приличаше на коте, седнало на перваза на прозореца и приковало поглед в птичките, накацали по клоните на дървото непосредствено от другата страна на стъклото.

Телефонът иззвъня и Алекс подскочи на мястото си. Бързо излезе във фоайето и вдигна слушалката преди второто позвъняване.

— Алекс Кейхил. Да… добре, добре… прекрасно. Веднага идваме. — Силно затръшна телефонната слушалка. — Крайно време беше — изръмжа той и влезе отново в стаята.

— Мама? — попита Сиси и престореният й тийнейджърски непукизъм изведнъж се изпари. Сега, когато лицето й не бе застинало в презрителна гримаса, а очите й не гледаха с недоверие, Ник видя, че тя е симпатяга и с годините вероятно ще се превърне в истинска красавица. Като майка си. — Добре ли е?

— Да се надяваме — отвърна Алекс, но все пак успя да се усмихне на дъщеря си. — Обадиха се от болницата. По всичко личи, че Марла най-сетне е излязла от комата.

— Слава богу! — възкликна Юджиния и се изправи. Ник изпита прилив на силно облекчение. — Фиона и Кармен ще се грижат за бебето, но ще трябва да отида и да ги информирам за последното развитие на нещата. — Тя бързо излезе от стаята.

— Ще отидем до там с ягуара — обяви Алекс и бръкна в джоба за ключовете на колата.

— Аз тръгвам с моя джип — с нетърпящ възражение глас заяви Ник. Не искаше да се впуска в излишни спорове. Предпочиташе да тръгне със собствената си кола, за да може да се измъкне, ако ситуацията в болницата станеше твърде напрегната. Никой не можеше да знае какво точно ще се случи, когато Марла най-сетне дойде в съзнание.

 

 

Тя предпазливо отвори едното си око, но ослепителната светлина я принуди да го затвори отново. Нетърпимото главоболие бе преминало в тъпа и пулсираща болка, но, за сметка на това, болката в челюстта сякаш се бе усилила. Долови смътно някаква музика, която се носеше около нея.

— Госпожо Кейхил? — повика я непознат женски глас.

Отново това име. О, господи, защо това обръщение не й се струва правилно? Клепачите й потрепериха и се отвориха. Марла отново премигна на силната светлина, но след това постепенно осъзна, че щорите се спуснати, лампите приглушени и в стаята цари полумрак.

— Знаете ли къде се намирате?

Марла кимна утвърдително. В устата си усещаше противен вкус, цялото тяло я сърбеше, косата й беше сплъстена. Мили боже, сигурно представлява ужасяваща гледка! Неясното лице на сестрата, надвесено над нея, постепенно дойде на фокус.

— Намирате се в болницата „Бейвю“, а аз съм Керъл Малой. — Табелката с името, закачена на светлосинята престилка на жената, потвърждаваше казаното. Висока и руса, с кристалносини очи, сестрата се усмихна широко, демонстрирайки правите си и бели зъби. — Радвам се, че вече сте сред нас.

Марла преглътна мъчително. Гърлото й бе сухо като пергамент.

— Е, как се чувствате? Жадна ли сте?

Марла успя да кимне утвърдително и това едничко движение й костваше неимоверни усилия. Сестра Малой обаче вече се бе отдалечила и само след миг се върна с чаша вода със сламка.

— Очаквах, че ще се събудите днес. Просто имах такова предчувствие. Сега ще започнем с вода, а после, ако пожелаете, ще ви донеса и някакъв сок.

С помощта на сестрата Марла успя да пийне малко вода. Вкусът й беше божествен. Водните капки наквасиха напуканите й устни, промушиха се между теловете, свързващи двете й челюсти, и стигнаха до пресъхналото й гърло.

Стомахът й се преобърна. Започна да й се гади.

Сякаш предвидила това, сестрата бързо възкликна:

— Не бързайте! По-бавно. Отпивайте на малки глътчици. От доста време сте в безсъзнание. Тялото ви има нужда от време, за да се приспособи към факта, че отново сте между живите.

Марла послуша съвета и продължи да отпива на малки глътки. Главата й започна да се прояснява.

— Виждате ли, веднага разбрахте как става! — Сестрата измери температурата на Марла. — Тези телове са много неприятни — не спираше да бъбри тя, — но се боя, че за момента ще трябва да се примирите с тях. Добрата новина е, че няма да ги носите още дълго. Може би седмица, или две. — Премери пулса и кръвното налягане на Марла с обигран професионализъм. — Вече се обадих на доктор Робъртсън и той всеки момент ще слезе да ви види. — Закачи апарата за измерване на кръвното налягане на стената. — Той веднага се свърза с близките ви, за да им съобщи добрата новина.

Нейните близки. Хората без лица. Може би сега вече щеше да си ги спомни.

— Искате ли да седнете?

— Да — отвърна Марла, посрещнала с радост промяната в положението на тялото си. Всъщност, всяка промяна беше добре дошла. Сестрата й показа устройството за повдигане на леглото и я повдигна достатъчно, за да може да огледа болничната си стая. Помещението беше малко и функционално и би изглеждало напълно стерилно, ако не бяха пъстрите и уханни цветя, отрупали всяка свободна повърхност. На един рафт до гардероба бяха натрупани кутии с бонбони и неотворени пакети. На нощното шкафче до леглото имаше малка плетена кошничка, препълнена с картички с пожелания. — Вашата свекърва искаше да видите всичко това като се събудите, за да си дадете сметка за любовта и привързаността на близките ви — обясни Керъл докато преслушваше гърдите на Марла. — Сърдечният ви ритъм е в норма. Температурата, кръвното налягане, пулса… всичко е нормално. — Прибра стетоскопа в джоба си, след което взе една ножица за тел, която лежеше на нощното шкафче редом със стъклена чаша, кана с вода и кутийка книжни кърпички. — Вероятно се питате за какво ви е тази ножица, но, ако в някой момент ви стане лошо и усетите, че ще повърнете, веднага позвънете, за да ни извикате, и започнете да режете теловете в устата ви. — Гласът й прозвуча изключително сериозно. — Направете го, без да се колебаете, защото животът ви зависи от това. Не бихме искали да се задавите или задушите.

Марла потрепери, ужасена от образите, които изникнаха в главата й.

— Зная, че мисълта за това не е особено приятна — продължи сестрата, която сякаш четеше мислите на Марла. — По всяка вероятност нищо подобно няма да се случи, но аз съм длъжна да ви предупредя.

— По-добре да съм подготвена, за да не съжалявам по-късно — отбеляза Марла.

— Точно така. — Сестрата набързо надраска нещо в картона й. — Така, за момента всичко изглежда добре. Сега ще отида да ви донеса сок и ще повикам санитар, за да ви изкъпе в леглото. Веднага щом лекарят позволи, ще свалим част от тръбичките, които влизат и излизат от тялото ви, и ще ви позволим да се пооправите малко. — Тя намигна отново и излезе от стаята.

Марла искаше час по-скоро да се махне от този затвор. Отпи още няколко глътки вода и огледа стаята. От прозореца се разкриваше гледка към някакъв паркинг, а зад него се виждаше безбрежна водна шир, която, предвид името на болницата, сигурно беше част от някакъв залив^[1]. Протегна ръка и разрови картичките, оставени до леглото й. Четеше имената на подателите и се питаше кои са тези хора. Бил и Шерил, Глория и Боб, Джоана и Тед, Ана, Крисчън, Марио. Нито едно от тези имена не й струваше познато, но пък тя не си спомняше дори собственото си име. Марла Амхърст Кейхил. Мили боже, защо това име й пасваше като чифт обувки с по-голям номер?

Главата й пулсираше от болка. Марла остави чашата на нощното шкафче, облегна се назад и ненадейно си спомни едно лице. Мъжко лице. Грубо изсечено и сурово, със загоряла кожа, остри черти и дебели черни вежди, прихлупени над напрегнати, яркосини очи.

Гърлото й се сви.

В него имаше нещо странно притеснително; мъжът излъчваше напрежение, което тя почувства веднага. Беше се пошегувал с нея, но не се бе усмихнал нито веднъж. Беше дошъл в стаята й и бе казал, че е Ник. Човекът извън семейството… Беше споменал, че тя го наричала по този начин. Бе останал в стаята й съвсем малко, срещата им бе продължила броени минути, но тя бе осъзнала, че той е мъж, на когото не може да се вярва… суров и безжалостен.

Пулсът й се ускори. И поведението му изобщо не беше поза. Той изглеждаше и се държеше като съвременен Джеси Джеймс^[2] със загоряло и обветрено лице, кожено яко и изтъркани дънки.

Но това беше пълна лудост! Та тя беше омъжена жена! Трябваше само да погледне лявата си ръка, за да се сети за това. Там, на безименния й пръст, осветен от слабата светлина на лампите, блестеше широка златна халка с диамант. Нейната брачна халка. Продължи да се взира в блестящия пръстен, но не можа да си спомни деня, в който го бе получила. Не си спомни и мъжа, който очевидно й се бе врекъл във вечна вярност, преди да го сложи на пръста й.

Мисли, Марла, мисли!

Нищо.

Никакъв спомен.

Идеше й да се разпищи от безсилие.

Погледна към халката на пръста си, но все едно че отново се взря в очите на Ник Кейхил. Съзнанието й реагира по същия начин. В главата й не проблеснаха спомени за отминали времена, никакви чувства не нахлуха в душата й. Изпитваше единствено любопитство. По отношение на съпруга си. На брака си. На децата. И по отношения на нея самата.

— Значи все пак се събуди. — В стаята влезе висок мъж с очила с телени рамки и бяла престилка. Тънкият му като молив мустак изпъкваше върху слабото му лице. Беше напълно плешив, а малката му уста като че ли бе препълнена с прекалено много зъби. — Спомняш ли си кой съм? — попита той, а след това се сепна, забелязал вероятно изумлението в погледа й. — Не се притеснявай, ако не си спомняш нищо. Коматозните пациенти често изпадат в амнезия, но с времето спомените се връщат. — Усмивката му целеше да й вдъхне увереност. — Да се представя тогава. Аз съм доктор Робъртсън. — Наведе се над леглото и светна с едно фенерче в очите й. — Как се чувстваш?

— Ужасно — призна тя. Не виждаше причини да го лъже.

— Представям си. Изпитваш ли болка в челюстта?

— Страховита.

— А в главата? — Насочи поглед към върха на главата й.

— Неописуема.

— Веднага ще ти дадем нещо за болката. А сега ми кажи как стои въпросът с паметта ти.

— Каква памет? — попита Марла, опитвайки се да не премигва на светлината на прожектора, която сега се насочи към лявото й око.

— Толкова ли е зле?

Тя се замисли за момент и този слаб опит за концентриране засили болката в главата й.

— Толкова. Съзнанието ми е замъглено, нямам ясна представа за нещата… — Едва успяваше да изрече думите през наранената си уста. Имаше чувството, че зъбите й са залети с цимент.

Лекарят се отдръпна назад, изключи фенерчето и сключи ръце пред хилавите си гърди.

— Разкажи ми за себе си.

Ами сега? Марла се замисли. Дълбоко.

— Много е… странно. Зная някои неща за себе си… ами, зная например, че мога да чета, че съм схватлива и доста добре се справям с математиката. Само че не си спомням някога да съм ходила на училище. Мисля, че обичам кучета и коне. Струва ми се, че си падам по разходките по плажа и страшните филми… но… — Преглътна буцата, заседнала в гърлото й, и отново раздвижи устни. — Е, не си спомням семейството си. Не помня децата си, родителите си, не помня дори съпруга си. — Гласът й се разтрепери, очите й се напълниха със сълзи и тя се почувства невероятно жалка и патетична — едно изпонаранено, безпомощно създание, което нямаше дори минало. Опита се да стисне зъби, забравила за миг, че те са обездвижени от телта, приковала челюстта й.

— Искам да разбереш, че състоянието ти не е необичайно — увери я той, провери отново жизнените й показатели и рефлексите й. — Сега искам да хванеш пръстите ми и да стиснеш с все сила — инструктира я доктор Робъртсън и й подаде показалците на двете си ръце. Тя ги хвана и стисна. — Добре, а сега ги пусни. — Докторът записа още нещо в картона й. — Що се отнася до паметта ти, можеш да си сигурна, че ще се върне. Мозъкът ти е преживял силен шок след сътресението и продължителната кома. — Погледна я в очите и се усмихна широко. — Но с времето ще си спомниш всичко.

— Кога? — попита тя. Отчаяно се нуждаеше от уверението му, че всичко с нея ще бъде наред.

— За съжаление нямам отговор на този въпрос. — Намръщи се и поклати плешивата си глава.

Да, дано да стане по-скоро, помисли си тя. В противен случай ще си изгубя ума… поне онова, което е останало от него.

— Ще ми се да можех да ти отговоря.

— Значи ставаме двама.

— Трябва да проявиш търпение. Дай си време да се възстановиш напълно.

— Защо ли си мисля, че ще ми писне да слушам това? — възкликна тя, но докторът само сви рамене.

— Може би познаваш себе си по-добре отколкото си мислиш.

— Точно в това е проблемът, докторе — заяви Марла и го погледна право в очите. — Истината е, че изобщо не се познавам.

 

 

Вярна на обещанието си, сестрата нахлу при Марла, обтри цялото й тяло с влажна гъба и оправи завивките на леглото й. Едва беше излязла от стаята, когато цялото семейство на Марла пристигна на куп. Появилите се в стаята й непознати я засипаха с усмивки, прегръдки и целувки, които, кой знае защо, й се сториха доста насилени. Не разпозна нито едно лице. Наложи си да се усмихне, макар изобщо да не й беше до смях. Положи неимоверни усилия да си спомни тези хора, но напразно. Нито гласовете, нито физиономиите им събуждаха някакви спомени в главата й.

— Толкова е хубаво, че най-сетне се събуди и отново си сред нас — заяви свекърва й и попи сълзите в очите си с ъгълчето на носната си кърпичка. Беше дребна жена с боядисана в кайсиево оранжево коса и малки дребни зъби. Високите й обувки бяха в тон с елегантната й чанта. Облечена беше със сив вълнен костюм и перлено сива блуза. Около врата й бе преметнат шал в яркочервено и златисто.

— Благодаря.

Юджиния се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Голямата стара къща изглежда празна и притихнала без теб.

Сърцето на Марла се разтопи от умиление.

Сиси, дъщеря й, я възнагради със задължителната целувка по бузата и отстъпи назад. Слабичко и високо за възрастта си, момичето беше облечено от горе до долу в черно. Кожата й беше загоряла, а на лицето й се виждаха няколко пъпки, които неумело положеният грим не успяваше да прикрие напълно. Очите й бяха очертани с дебела черна линия.

— Здрасти — несигурно поздрави тя.

— Здрасти и на теб. — Марла все по-трудно успяваше да изговаря думите. Това момиче беше нейна дъщеря? Защо тогава не чувстваше нищо? Някакъв бегъл спомен… каквото и да е? Къде бяха майчините й инстинкти? Защо не можеше да си припомни раждането на това дете? Не си спомняше как бе сменяла пелените на Сиси, нямаше спомен да е превързвала ожулените й колене, да е вадила разклатените й млечни зъбчета, да е наблюдавала с болка как страда от първата си несподелена любов. Сигурна беше, че всички тези неща са се случвали в миналото й, но тя просто нямаше спомен за тази част от живота си. И това я плашеше. Направо я изпълваше с ужас.

— Знаех си, че ще се събудиш! — долетя гласът на Алекс от другия край на стаята. Тя извърна глава, приготвила се за поредното разочарование, но, когато видя съпруга си, остана с неясното чувство, че го е виждала и преди — размит и убягващ й образ, който сякаш изплува за миг от дълбините за съзнанието й, а след това отново потъна в черната дупка на паметта й. — О, скъпа, толкова е хубаво, че те виждам отново! — Облечен беше с тъмносин костюм и разкопчан шлифер. Свободно висящите краища на колана му бяха напъхани в джобовете. Алекс беше висок и широкоплещест със сиви очи и широка усмивка. Наведе се над леглото и я прегърна пламенно. — Аз… ние… ти ужасно ни липсваше. — Гласът му беше дълбок, а около него се носеше ухание на цигарен дим и афтършейв с аромат на мускус. Притисна я към себе си и я целуна по бузата.

Марла не изпита нищо към него.

Абсолютно нищо.

О, господи, не би могла да е чак толкова повърхностна. Толкова безчувствена. Горещи сълзи опариха очите и замъглиха зрението й. Вдигна ръце и притисна Алекс към себе си. Отчаяно се опитваше да почувства прилив на нежност, да изпита чувство на принадлежност към това семейство и любов към съпруга си. Нищо такова не последва. Оставаше й само да се надява, че скоро ще си спомни всичко. Това отнема време, каза си тя, но отново изпита познатото безсилие. В този момент си даде сметка, че очевидно не беше от търпеливите и, наред с удовлетворението, че се е добрала до някаква подробност за собствената си личност, тя си даде сметка, че това едва ли е най-доброто й качество.

Телефонът силно иззвъня и всяко мускулче по тялото на Алекс се напрегна.

— Съвсем недвусмислено предупредих болничните власти, че не трябва да бъдеш обезпокоявана с телефонни разговори — изрече той, отдръпна се от нея и протегна ръка към слушалката. Сиси стоеше подпряна на климатика под прозореца, а Юджиния събираше увехналите цветчета на един кактус. — Ало?… Ало? Има ли някой… Мамка му! — Алекс гневно затръшна слушалката.

— Никой ли не се обади? — попита Юджиния и Марла почувства, че я залива вълна на ужас.

— Сгрешили са номера — отегчено заяви Сиси.

— Едва ли. Разговорите се осъществяват чрез болничната централа. Някой определено е пожелал да го свържат точно с тази стая. — Алекс уморено разтърка лицето си. Очите му потъмняха. Юджиния се изправи, забравила за изсъхналите розови цветчета, които събираше допреди малко. — По-късно ще проверя какво става. Получавала ли си и други обаждания?

— Не… ами, не си спомням, но пък аз и не помня много неща. — Изобрази на лицето си нещо, което се надяваше да мине за усмивка.

Той въздъхна.

— Чухме за това. Разговаряхме с Фил… твоя доктор… Робъртсън, преди да дойдем да те видим. Той ни предупреди, че амнезията ти може да продължи известно време. Добрата новина е, че амнезията бе трябвало да е временно явление.

— Би трябвало — саркастично повтори тя. — Да се надяваме.

— Не се тревожи за това. — Наведе се над нея и я целуна по челото. — В момента най-важното е да оздравееш. Фил смята, че след няколко дни ще можеш да се прибереш у дома.

Марла си помисли, че ще се побърка напълно ако й се наложи да прекара още един ден в тази болнична стая.

— Не. Искам да се прибера още сега.

— Разбира се, че искаш. Но е невъзможно.

— Защо?

— Мисля, че Робъртсън иска да ти направи няколко рутинни теста. Да провери жизнените ти функции. Нищо сериозно, предполагам.

— Очевидно е достатъчно сериозно, щом иска да ме задържи тук — рязко отвърна тя.

— Но ти току-що дойде в съзнание, скъпа — напомни й Алекс.

— Така е, но искам да си ида у дома — повтори Марла. — Още сега.

Никой в стаята не каза нищо в отговор. Алекс погледна към Юджиния, която, свършила с кактуса, се бе заела с една ваза, пълна с цветя. Вадеше изсъхналите рози и ги пускаше в кошчето, поставено до гардероба. Сиси се загледа през прозореца, проявила неочакван интерес към безличния паркинг отвън, отказвайки да погледне към родителите си.

— Чуй ме, скъпа. — Юджиния пристъпи към леглото. Жената, която само преди няколко минути не можеше да сдържи сълзите си, сега я гледаше с решителна неотстъпчивост и твърдост. — Разбира се, че ще се прибереш у дома, но това ще стане, след като се почувстваш по-добре. В момента е рано да мислиш за това. Трябва да насочиш всичките си усилия към по-скорошното си възстановяване. — Нежно докосна ръката на Марла, но очите й, скрити зад очилата с метални рамки, мълчаливо я предупреждаваха да мълчи. Държеше се така, сякаш всички те споделяха някаква тайна, която не трябваше да бъде изричана на глас тук, в болницата, и Марла отново бе обхваната от ужас.

— Къде… къде е бебето ми? — попита тя.

— У дома. Не можем да го донесем тук. Детският лекар не би ни позволил — отвърна свекърва й и погледът й поомекна. — Ще го видиш веднага щом се прибереш у дома.

— И кога ще стане това?

— Скоро, скъпа. Когато лекарят прецени, че си добре. Той самият не по-малко от теб иска да те изпише и да ти позволи да се върнеш вкъщи. Познаваме Фил и съпругата му от години. — Гласът на Алекс звучеше успокоително, но на Марла й се стори, че долавя някакви неискрени нотки и се запита дали съпругът й не крие истината от нея. Нещо в поведението му й се струваше неискрено и престорено.

А може би просто те е обхванала параноя!

— Наистина ли? Защо тогава той ми се представи като доктор Робъртсън? — попита Марла. Опитваше се да се пребори с параноята, но започваше да й се струва, че целият свят се е съюзил срещу нея. Мили боже, сигурно наистина полудява. Нали преди време й се бе сторило, че усеща нечие злокобно присъствие край леглото си… Господи, нима наистина щеше да изгуби разсъдъка си? Дланите й овлажняха от пот. Нервите й бяха опънати до скъсване, но, въпреки всичко, не можеше да спре да задава въпроси: — Защо не се представи като Фил? Защо не ми каза нещо?

— Кой знае? Вероятно смята, че отношението му към теб е проява на професионализъм. Всеки от нас трябва да спазва определени правила на работното си място. Той вероятно — Алекс вдигна ръце и с пръсти изрази нещо като кавички, давайки й да разбере, че се кани да цитира нещо — използва лекарското си лице, когато е в болницата.

— На мен лично това ми се струва доста странно.

— Може би, но така стоят нещата в момента.

Този разговор не водеше до никъде. А и тя беше уморена. Съсипана. Имаше чувството, че от часове тича в кръг, а краката й тежат като олово.

Сякаш доловил отчаянието й, Алекс я прегърна отново.

— Зная, че си объркана и изтощена, а и сигурно изпитваш невероятни болки — прошепна й той и тя отново почувства, че очите й се пълнят със сълзи. — Но не трябва да бързаш толкова. Дай си време и ще видиш, че всичко ще се оправи — продължи да шепне в ухото й той и на нея отчаяно й се прииска да му повярва. Само че съпругът й не разполагаше с кристална топка и не би могъл да предскаже бъдещето, затова просто се опитваше да я успокои и ободри. Тя потисна тревогите си, обви ръце около врата му, и погледна над рамото му. Мъжът, когото бе видяла по-рано през деня, онзи извън закона — не, извън семейството — стоеше отделно от другите, подпрял рамо на рамката на вратата. Лицето му бе обрасло с еднодневна брада.

Гледаше право в нея, сключил напрегнато тъмните си вежди.

Не й се усмихна, не се и опита да й каже нещо окуражително. Вместо това стоеше, скръстил ръце пред гърдите си, опънал до скъсване коженото си яке, и наблюдаваше през присвитите си очи нежната сцена на обич и привързаност, която съпругът й демонстрираше. Какво всъщност виждаше в момента? И защо така отчаяно стискаше силните си, почти квадратни челюсти?

Марла внезапно изпита желание да разбере как изглежда. Искаше да знае какво виждат другите, когато гледат към нея. Какво виждаше той. Отклони поглед от него и мълчаливо се нарече глупачка.

— Тук някъде има ли огледало? — попита Марла.

В първия момент никой не отговори.

— Никой от вас ли няма огледало? — Марла премести поглед от свекърва си към Сиси.

— Огледало ли? — Юджиния поклати глава, но къдриците й изобщо не помръднаха. — Ами… само в кутийката с пудра.

— Би ли ми я подала?

— Не зная дали идеята е добра… — Юджиния започна да нервничи и Марла осъзна, че изглежда по-ужасно отколкото си мислеше.

— Толкова ли е лошо?

— Не, скъпа, но…

— Дай й огледалото — прекъсна я Ник.

Марла отново погледна към него и забеляза искрици на гняв, които проблеснаха в сиво-сините му очи.

— Да, дай ми го. Защото, ако не го направиш, кълна се, че ще се преметна през перилата на шибаното легло и ще допълзя до огледалото над мивката. — Посочи с ръка шкафчето, закачено над мивката, а след това натисна бутона и повдигна леглото си още малко.

— Но така ще извадиш системата си и… ами, още си… — Алекс посочи леглото и тя осъзна, че той вероятно сочи към катетъра и торбичката с урина, скрита дискретно под чаршафите й.

Лицето й пламна от смущение, мислено изруга, но изправи рамене и го погледна право в очите.

— Не ми пука!

— Дай й огледалото. — Устните на Ник бяха изтънели и пребледнели от напрежение.

Юджиния преглътна мъчително.

— Ами, предполагам, че съвсем скоро ще бъдеш в състояние да ставаш сама, така че всичко е само въпрос на време… Не забравяй обаче, че все още не си оздравяла… Когато се възстановиш напълно, ще изглеждаш много по-добре и… — Отвори малката си чанта и започна да рови из нея. — О… ето, заповядай. — Извади блестяща позлатена кутийка и я подаде на Марла.

Сиси премигна.

Юджиния сковано изправи рамене. Алекс се извърна настрани. Единствено Ник не помръдна. Продължи да я наблюдава от мястото си до вратата. С треперещи пръсти Марла отвори пудриерата и погледна към малкото огледалце.

О, господи, помисли си тя и рязко пое въздух. Беше по-лошо отколкото беше очаквала. Лицето й беше натъртено и подуто, покрито цялото с жълто-зелени и морави петна. Но не това беше най-лошото. Най-страшното бе, че лицето, което я гледаше от огледалото й, беше абсолютно непознато.