Лиза Джексън
Съдбовни грехове (12)

11.

— Ето, това ще облекчи болката — рече доктор Робъртсън, сложи инжекцията на Марла и изхвърли използваната спринцовка. Облечен беше със спортно сако и панталон, а очите му гледаха сериозно зад очилата докато преглеждаше устата и челюстта й. В клиниката беше съвсем тихо по това време на нощта. Персоналът си бе тръгнал в края на работния ден и те бяха единствените в сградата. Над главите им тихо бръмчаха флуоресцентните лампи и обливаха с ярката си, бяла светлина излъсканите до блясък хромови кранове на мивката и инструментите, подредени върху безупречно поддържания плот. — Ето така. А сега бих искал да ми разкажеш какво точно се случи.

Марла седеше върху кушетката за прегледи. Сърцето й постепенно забавяше трескавия си ритъм, но тя продължаваше да усеща неприятен вкус в устата си, вонята в носа й бе непоносима, макар че болката в челюстта бе започнала да отслабва.

Скръстил ръце пред гърдите си, Алекс стоеше до вратата на кабинета и чакаше лекарят да довърши започнатото от Ник.

— Аз… ами, стана ми лошо. Може би от нерви. Или пък от супата, която ядох на вечеря. А може би от двете заедно… не зная. — Марла трудно произнасяше думите. Мускулите на челюстта й бяха атрофирали и тя едва отваряше уста. Въпреки силната болка, продължи да разказва. — Напоследък се чувствам твърде напрегната. След вечеря ми призля малко и се качих да си легна. И… — Поколеба се за момент и реши да не споделя цялата истина с лекаря. Предпочете да не споменава за зловещото чуждо присъствие, което бе почувствала в стаята си. Поне за момента. Не и преди да се увери, че мъжът не е бил плод на въображението й или образ от някой страховит кошмар. Освен това й трябваше време, за да прецени на кого би могла да се довери. — … след това аз… аз се събудих… и, вероятно в резултат на лош сън, почувствах, че ще повърна. Не можех да направя нищо, за да го предотвратя… — Тя поклати глава. — Беше… беше ужасно.

— В такъв случай, имайки предвид случилото се, мога да кажа единствено, че си извадила голям късмет — промърмори лекарят, отдръпна се от кушетката за прегледи и свали ръкавиците си. — Можела си да се задушиш и да умреш.

— Странно, но аз самата, кой знае защо, не се чувствам такава късметлийка.

Всъщност, истината бе, че се чувстваше като в ада. И изобщо не се съмняваше, че изглеждаше още по-ужасно.

— Предполагам. — Хвърли един поглед по посока на Алекс, а след това подаде на Марла едно огледало, за да разгледа пораженията. Да, изразът грозна като смъртта й подхождаше напълно. Тя предпазливо докосна челюстта си. Непоносима болка прониза лицето й и тя рязко си пое дъх. Доктор Робъртсън заговори отново: — Ще изпитваш болка в устата в продължение на няколко дни — а може би дори седмици, — но аз ще ти предпиша нещо обезболяващо. Добрата новина е, че челюстта ти е заздравяла напълно.

— В момента се радвам на всяка добра новина — изръмжа Марла.

Лекарят се засмя и й намигна.

— Само че не се претоварвай, разбра ли? Трябва да си почиваш. Дай си време, за да се възстановиш напълно. На твое място известно време не бих играл хокей без маска.

— Ще го имам предвид — съгласи се Марла.

Лекарят леко се усмихна.

— Добре. Ще те помоля обаче да отидеш на преглед при доктор Хендерсън, тъй като той извърши операцията на челюстта ти. Той може да назначи рентген, за да се увери, че костите са заздравели напълно, но, според мен, всичко е както трябва.

— Благодаря — рече Марла, благодарна, че най-после бе преминала и през това изпитание.

— Как е стомахът ти в момента? — Доктор Робъртсън хвърли използваните ръкавици в малък хромиран контейнер за отпадъци.

— По-добре. Много по-добре.

— Трябвало е да кажеш на някого, че ти се гади. — В очите на Алекс се таеше мълчалив упрек. Дълбоки бръчки дълбаеха свъсеното му чело, устните му бяха побелели от раздразнение.

— А може би ти трябваше да си бъдеш у дома — сприхаво отвърна Марла.

Очите му се присвиха едва-едва.

— Имах работа.

— Минаваше единадесет часа.

Устните на Алекс потрепнаха. Хвърли й такъв студен и остър поглед, който би разрязал и гранитен блок.

— Предполагам, че не си спомняш, но аз често работя до късно. И това е причината, поради която наех Том. Ако ти не беше толкова твърдоглава… — Рязко замълча, а напрежението, изписало се върху сърдитото му лице, сякаш изведнъж намаля. — Виж, просто съм загрижен за теб. Това е всичко. — Разгъна ръце и се зае да разтрива врата си. — Тази вечер ме изплаши до смърт.

— Аз също се уплаших — отвърна Марла, но реши да не продължава с този спор. — Ужасно ми писна от всичко това.

— Не си единствената — увери я Алекс.

Робъртсън изми ръцете си на мивката.

— Има ли някакво подобрение в паметта ти? — Вдигна очи към огледалото над мивката и срещна погледа на Марла. След това се зае да подсушава ръцете си.

— Все още не си спомням много неща, но мисля, че постигнах значителен напредък. Тази вечер, например, си спомних раждането на Джеймс.

С периферното си зрение забеляза как тялото на Алекс се скова от новината, а в очите му проблесна изненада… не… като че ли беше тревога.

— Наистина ли? — попита той. — Но това е страхотно! Фантастично. — Усмивката му изглеждаше искрена. Почти.

— Освен това си припомних и катастрофата — увери го тя. — Докато пътувахме насам с пикапа на Ник, един шофьор, който се движеше право срещу нас, за миг ни заслепи със светлината на фаровете си и в този миг си спомних всичко.

Алекс видимо пребледня под силния си тен.

— Спомних си, че през онази нощ видях някакъв човек да стои на пътя — продължи Марла. — Наложи се да свия рязко, за да не го ударя. И тогава се блъснах в мантинелата.

Тя потрепери, а Алекс само кимна, окуражавайки я да продължи, макар в очите му да се четеше колебание.

— Продължавай.

— Беше ужасно. Истински кошмар. — Марла с мъка произнасяше думите, а спомените от онази нощ преминаваха един по един през главата й. Пронизителното пищене на гумите, звукът от раздраните ламарини, хлъзгавият път, разбитото предно стъкло. Фил Робъртсън премигна докато слушаше страховития й разказ. — … и да, най-сетне си спомних Пам. Все още не зная всичко за нея, но съм сигурна, че тя и аз… двете с нея планирахме нещо… Само че не мога да си спомня какво.

— Уморена си — обади се Алекс. — Трябва да си починеш.

— Ще го направя, но се налага да разговарям с инспектор Патерно.

— На сутринта.

— Да — съгласи се тя, почувствала се изведнъж смазана от умора. Непоносимата болка в челюстта бе преминала в тъпо пулсиране, но изтощението вече си казваше думата. — Ще му се обадя утре сутринта.

— Ник знае ли за това? — попита Алекс и Марла се напрегна. Изпита чувство на вина. Струваше й се, че по някакъв начин е предала съпруга си.

— Да.

— Естествено.

— Не виждах причина да не му кажа.

— Не, не, разбира се, че няма такава — увери я той, но усмивката му беше напрегната, а ръката му, скрита в джоба, не спираше да подрънква с ключовете му. Главата на Марла отново се размъти, вероятно под влияние на болкоуспокояващите и тя се почувства уморена… дяволски уморена.

— Може ли вече да се прибираме у дома?

— Само да ти напиша рецептата — отвърна доктор Робъртсън, извади един кочан и започна да пише. Когато свърши, откъсна най-горната рецепта и я подаде на Алекс. — Това ще притъпи болката, но може би ще се почувстваш малко уморена под негово въздействие. — Докторът надраска още някаква бележка и я пъхна в една дебела папка.

Нейният медицински картон. В него се съдържаше цялата информация за нея. В тази папка се криеше голяма част от загадката, пред която беше изправена.

— Може ли да го разгледам?

— Кое? — попита Робъртсън.

— Картона.

— В него няма нищо съществено. Само медицинска информация. — Изражението на лекаря беше любезно и приятелско, но под спокойната му външност се криеше още нещо… той като че ли се отнасяше твърде покровителствено към нея… О, господи, отчаяно се нуждаеше от сън.

— Медицинска информация за мен — отвърна тя и протегна ръка. — Това е моят картон, нали?

— Не смяташ ли, че тази вечер преживя достатъчно? — намеси се Алекс и даде знак на лекаря да прибере картона.

— Но аз искам да зная…

— Марла, ще го направиш друг път. — В гласа на Алекс се прокрадваха нотки, които моментално я накараха да застане нащрек. — Стана много късно. Трябва да се прибереш у дома и да си починеш. Самата ти го каза преди малко.

— По-добре от теб зная от какво имам нужда — заяви Марла и се надигна от кушетката за прегледи. — В момента се нуждая от едно-единствено нещо. Да науча повече за себе си. За теб. За нашето семейство. И това започва да се случва, Алекс. Вече започнах да си спомням някои неща и съм готова да направя всичко — абсолютно всичко — за да си възвърна паметта.

— Разбирам…

— Наистина ли? — възкликна тя и гневно се обърна към лекаря. — А ти разбираш ли?

— По дяволите, Марла, престани. Фил дойде тук посред нощ, за да ти направи услуга, тъй като категорично отказваш да постъпиш в болницата. Той обаче има семейство, което го очаква у дома. Ние — също.

Робъртсън щракна с химикалката си и я прибра в джоба на сакото си.

— Няма нищо — увери ги той, но не й подаде папката. — Кажи ми какво още си спомняш — предложи той и скръсти ръце пред гърдите си. Беше повече от очевидно, че няма да й позволят да види проклетия картон.

— Като се изключат катастрофата и раждането на Джеймс, не си спомням нищо съществено. Само някои дребни неща. Неясни спомени за това как яздя кон, как разговарям с Алекс във фоайето на къщата… Спомням си и една вечерна рокля, но почти нищо друго. Затова си помислих, че медицинският ми картон би могъл да провокира някои други спомени.

— Вероятно имаш право — съгласи се той, внезапно променил отношението си. — Предлагам ти да се отбиеш в кабинета ми след няколко дни и тогава ще ти дам да разгледаш цялата информация, с която разполагам за теб.

Дотогава данните в картона ми ще бъдат променени. Фалшифицирани.

— Ще го направя — обеща Марла и си каза, че не бива да се държи така, все едно е замесена в някаква огромна конспирация. Разбира се, че няма да подправят картона й. Беше гледала твърде много филми. Приближи се до мивката, взе една чашка от картон и отново изплакна устата си с вода.

— Добре. А до тогава току-виж си успяла да си възвърнеш паметта напълно. — Беше невероятно спокоен. Защото в случая не ставаше дума за неговия живот и за неговата памет. Робъртсън можеше да си позволи да бъде търпелив, докато Марла не можеше да се избави от усещането, че животът й се изплъзва като пясък през разтворената й шепа, а тя просто не може да стисне ръката си в юмрук, за да го спре. Отпи още една глътка вода, опитвайки се да раздвижи лицевите си мускули. Езикът й като че ли беше прекалено голям за устата й. А след като бе разговаряла в продължение на седмици през стиснатите си зъби, сега трябваше да положи съзнателно усилие, за да накара езика, зъбите и челюстите й да се задвижат в синхрон.

Алекс й помогна да облече палтото си, а Фил загаси осветлението в клиниката. Алекс я прегърна през раменете и двамата заедно поеха към паркинга, където той й помогна да се настани в ягуара.

— Някоя вечер ще ти се обадя, за да пийнем по нещо — обеща на Фил той, докато държеше вратата на колата отворена. — Когато Марла заприлича малко повече на себе си.

Тя цялата настръхна при тази забележка, но преглътна острата реплика, която й дойде на ум. Съпругът й се настани зад волана. У него имаше нещо, което изкарваше на показ най-лошите й черти и непрекъснато я подтикваше да се кара. С него. Макар че за момента все още не можеше да си обясни защо.

— Така, готово. Как се чувстваш сега? — попита Алекс, погледна я набързо, запали и напусна паркинга.

— Като човек, получил силен удар с чук в челюстта.

— Толкова добре, а? — Натисна запалката на таблото и извади пакет цигари от вътрешния джоб на сакото си.

— Да. Толкова добре. — Не можа да се насили да се усмихне. Отношението му й се струваше обидно. Освен това все й се струваше, че двамата с Робъртсън крият нещо от нея. Най-много обаче я вбесяваше загрижеността, която демонстрираше при всеки удобен случай, макар че, в действителност, изобщо не се задържаше у дома. В цялата тази история имаше нещо гнило. И то не беше плод на въображението й. В момента обаче бе твърде изморена, за да разсъждава по въпроса.

Запалката изскочи, той запали цигарата си и издиша облак дим. Натисна един бутон на таблото и прозорецът до него плавно се отвори. В купето на колата нахлуха струйки дъжд. От говорителите се носеше тих джаз. Алекс умело се включи в движението и ягуарът пое с висока скорост нагоре по стръмния хълм.

Светлините на града блестяха в прозорците на заобикалящите ги небостъргачи. В далечината Марла разпозна историческия район около площад „Джаксън“ и пирамидата „Трансамерика“. Беше ги виждала стотици пъти, но този път имаше и още нещо… кратък проблясък…

Изведнъж се видя седнала зад бюро в някаква огромна административна сграда от стъкло и стомана. Пред нея тихо бръмчеше компютърен монитор, телефонът на бюрото й звънеше непрекъснато, а около нея, затворени в подобни на нейните остъклени кабинки, работеха други хора, които, също като нея, отговаряха на телефонните позвънявания, тракаха по клавиатурите на компютрите си, взираха се в мониторите. Едната стена на офиса бе изцяло заета от панорамни прозорци, от които се разкриваше гледка към внушителния градски пейзаж на Сан Франциско и към лазурното небе над залива.

Но това беше същинска лудост! Тя не беше чиновничка. И никога не бе работила в офис. Сгушена до вратата на ягуара, Марла погледна към съпруга си. Лицето му, осветено от фаровете на насрещните коли, изглеждаше мрачно и неотстъпчиво.

— Аз работила ли съм някога? — попита тя, макар предварително да знаеше отговора.

Алекс изсумтя презрително.

— Ти? Хайде стига, моля те!

— Отговори ми, моля те.

— Разбира се, че не си. Защо да работиш?

— Не зная. Току-що мислено се видях зад едно бюро… в огромен работен офис, разделен с преградни стени, в които работят и други мъже и жени, до един облечени с костюми… — Гласът й заглъхна и тя разтърка слепоочия, опитвайки се да си спомни още подробности.

— Марла, ти не си работила нито ден през живота си — увери я той и се засмя така, сякаш мисълта за подобна възможност му се струваше неописуемо забавна. — Ти, естествено, си посещавала десетки административни сгради, но не за да работиш в тях.

— Сигурен ли си? — попита тя. Откъде тогава бяха тези образи в главата й?

— Абсолютно. — В полумрака на колата лицето му изглеждаше не толкова сурово, а бръчките по челото му почти не се забелязваха. — Започваш да си въобразяваш разни неща.

Или ставам жертва на силна параноя. Разликата не е особено голяма.

— Защо не каза на Том, на майка, или на някой друг в къщата, че не се чувстваш добре? — попита Алекс и леко докосна коляното й. — Нали точно затова наех Том на работа? — Алекс спря на един светофар и я изгледа обвинително. Изобщо не се опитваше да прикрие факта, че я смята за глупачка.

— Сметнах, че положението не е толкова сериозно.

— Усетила си, че ти е лошо и въпреки това си отишла да си легнеш?

— В началото не беше толкова зле, но после… — Поколеба се. Можеше ли да му има доверие.

— После какво?

Продължавай. Той е твой съпруг.

— Това звучи толкова откачено — промърмори тя, решила, че, ако не може да се довери на мъжа, за когото е омъжена, значи не може да има вяра на никого. — Мисля, че тази вечер в стаята ми влезе някой.

— Кой? Някой от прислугата?

— Не, Алекс. До леглото ми имаше някакъв мъж, който каза: „Умри, кучко!“.

— Какво? — Той рязко завъртя глава, за да я погледне и колата навлезе в съседното платно. Зад тях пронизително изсвири клаксон. Алекс веднага се овладя и върна колата в тяхното платно. — Исусе, Марла, да не би да се опитваш да ми кажеш, че в къщата е проникнал някакъв непознат, който те е заплашвал?

— Точно така. — Разказа му цялата история. Пръстите на Алекс побеляха около волана. Стискаше го толкова силно, сякаш искаше да го изтръгне от таблото на колата. — Бях толкова уплашена, че излязох отвън и проверих всички отключени стаи. Мисля, че ужасно изплаших Сиси. След като се уверих, че всичко е наред и децата са в безопасност, аз се поуспокоих. Пийнах малко вода и си легнах отново. В следващия момент обаче вече повръщах неудържимо. — Тя се смъкна надолу на седалката, подпря гръб на прозореца и отново почувства онзи хлад. Студен като смъртта.

— Господи, Марла, имаш ли някаква представа кой може да е бил човекът, промъкнал се в стаята ти? — Алекс дръпна силно от цигарата и разпаленият й край проблесна в полумрака.

— Не зная… Не съм дори съвсем сигурна, че наистина имаше някой… но тогава всичко ми се струваше твърде истинско и реално.

Светофарът светна зелено. Някой отново изсвири зад тях.

— Мамка му! — Алекс настъпи газта и ягуарът се понесе напред.

— Бях ужасно изплашена.

— Обзалагам се. — Алекс форсира двигателя. — По дяволите! — Лицето му бе пребледняло като платно, устните му стиснати в тревожна гримаса. — Ще накарам Ларс да провери къщата от тавана до мазето.

— Не! — рязко възрази тя и поклати глава. — Искам да кажа… всичко това звучи прекалено налудничаво, а дори и да е имало чужд човек в къщата, той отдавна вече се е измъкнал.

— Имението е оградено от висока ограда. Имаме алармена система и електронна порта. Как би могъл някой да проникне вътре?

— Добър въпрос — съгласи се Марла. Искаше да се прозине, но мускулите на лицето й отказваха да се подчинят. Беше ужасно уморена и й ставаше все по-трудно да разговаря. — Може би просто съм си въобразила всичко. Или съм го сънувала.

— Обади ли се в полицията? — мрачно попита Алекс.

— Не. — Тя отново поклати глава. — Ами ако това наистина е било сън? Като онзи в болницата…?

— Ако наистина си много уплашена, можем да се обадим в полицията и да поискаме от ченгетата да разследват случая — рече й той. — Ти и без друго искаше да разговаряш с Патерно… но… дявол да го вземе, не зная. Може би в момента сме твърде уморени. Надявам се на сутринта да имаме по-ясен поглед върху нещата. Бих могъл да наема охрана.

— Не мисля, че е необходимо.

— Е, има и още една възможност. — Гласът му изведнъж омекна.

— И каква е тя?

— Би могла да спиш при мен.

Не! Обърна се към него, но той гледаше право пред себе си. Сърцето й се разтуптя, кръвта й пламна от притока на адреналин, породен от мисълта, че би могла да сподели леглото му. Не можеше да си представи, че може да го целуне, или дори просто да легне до него на огромното му легло и да му позволи да обгърне тялото й с ръка. Стомахът й се сви и тя се загледа през прозореца към мъглата, която обгръщаше уличните лампи и сградите. Макар възможността да спи в едно легло с него да я изпълваше с отвращение, Марла не можеше да не зададе следващия въпрос:

— Ние с теб защо не спим заедно?

Той изсумтя и загаси цигарата в пепелника.

— По твое желание. Ти реши така. Преди няколко години. — Погледна я все едно се опитваше да реши дали да й каже истината. А после, след кратка вътрешна борба, нехайно сви рамене. — Истината е, че ти проявяваше интерес към други мъже.

— Мъже? — ужасено повтори тя. В главата й изплува ъгловатото лице на Ник и тя си припомни желанието си да го целуне. Не можеше да отрече, че е силно привлечена от естествения сексапил на Ник и от непочтителното му отношение към света. Беше си фантазирала за него, представяла си бе как гали тялото й с големите си, загрубели от работа ръце. Нито за миг обаче не бе си помисляла, че може да е била обвързана и с други мъже. И то не в мислите си, а в реалния живот. О, господи, що за жена беше тя? Изкашля се, загледа се в едно от копчетата на палтото си, а след това бавно изправи глава и прикова съпруга си с поглед. — Мъже? В множествено число?

— Да.

— Опитваш се да ми кажеш, че съм имала любовници? — с недоверие прошепна тя. Не, това беше невъзможно! Но, от друга страна, не можеше да отрече чувствата си към Ник. Освен това, дълбоко в душата си знаеше, че е чувствена и страстна жена. Която спи сама в огромното си легло. Или поне така изглежда на пръв поглед.

— Добре, вече няма да ти казвам нищо.

— Но… — настоя тя.

— Ти попита, Марла — сърдито възкликна той. Почувства гъстата червенина, заляла шията и лицето й.

— Кои бяха те?

— Няма значение. — Алекс взе следващия завой с твърде висока скорост и гумите изпищяха.

— Как да няма, по дяволите! — гневно изръмжа тя, изгубила контрол върху опънатите си нерви.

— Хайде да не го обсъждаме точно сега. Оттогава мина доста време. — Алекс протегна ръка към радиото и намери някаква станция, излъчваща софт рок.

Марла рязко го загаси.

— Ами… ами Джеймс? — попита тя. Трябваше да разбере истината. — Той… той…

— Е мой син. Джеймс е мое дете. — Погледна я за миг и се усмихна напрегнато. Марла се почувства по-объркана от всякога.

— Но как…

— Ами така се получава, когато човек изпие твърде много джин с тоник. — Устните му бавно се разтегнаха в неприятна усмивка и на лицето му се изписа почти победоносно изражение. После се разсмя. Смехът му прозвуча също толкова противно. Марла се опита да убеди сама себе си, че си въобразява. Че е изнервена до краен предел. И смазана от умора.

Някаква тъпа болка се загнезди в стомаха й. Ще може ли наистина да спи с този мъж? С нейния съпруг? Да го целува? Да се люби с него? В душата й се надигна отвращение, но тя не му обърна внимание. Двамата с Алекс бяха женени, имаха деца…

— Може би когато си върна паметта и, ако и двамата решим, че идеята е добра… можем да опитаме отново…

— Какво? Да спим заедно? — възкликна той, извил устни в сардонична усмивка. — Не мисля, че това е възможно, Марла. Да ти кажа честно, не си падам по милостините.

Тя замръзна. Стомахът й се преобърна.

— Така ли го възприемаш?

— Не се опитвай да се престориш, че ме обичаш, Марла. По погледа ти разбирам, че не е така. Та ти дори не ме помниш. А когато си върнеш паметта… е, тогава ще разбереш всичко. Така че… — Той натисна спирачката и, стиснал волана с всичка сила, взе поредния завой. — Така че да не прибързваме. Поне засега. — Отново я потупа по коляното. — Освен ако не изпитваш огромното желание да ме скъсаш от чукане.

Тя се отдръпна от него.

— И аз така си помислих.

Добре. Марла не можеше да си представи, че би могла да легне до него, да го целуне или… Дори мисълта за това й се струваше непоносима.

— Очевидно нито един от двама ни не е узрял за идеята да спим отново заедно. — Пръстите му отчаяно стискаха волана. — Предлагам да не прибързваме. Всяко нещо с времето си. Кой знае? Може пък накрая да се съберем. И по-странни неща са се случвали на този свят.

Не оспори думите му. Не можеше. Изобщо не желаеше този мъж, който й беше съпруг. Макар че все още не разбираше защо. Красив и добре сложен, четиридесет и две годишният Алекс Кейхил беше преуспял адвокат и бизнесмен. В него обаче имаше нещо, което й се струваше фалшиво и престорено. Под очарователната му външност се криеше студен и пресметлив човек. Грубиян, замаскиран под лустрото на човек, получил образованието си в най-реномираните училища от Айви лигата и утвърдил се като един от най-изтъкнатите членове на бизнеса и обществото в този град.

А може би всичко това е само плод на въображението ти. И ти трябва да разбереш това, Марла. По един или друг начин. Алекс няма да ти помогне да го направиш. Никой няма да ти помогне.

Алекс продължаваше да шофира нагоре по хълма. Марла четеше имената на улиците, по които минаваха. „Стейниън“, „Парнас“, „Уилард“… имена, които й се струваха познати, но не бяха. Улици, които би трябвало да познава. Независимо че Ларс бе постоянно на нейно разположение, тя нямаше никакво намерение да прибягва до услугите му, за да осъществи плановете си. Нуждаеше се от независимост. От свобода. От увереност в себе си.

Дъхът й замъгли стъклото на прозореца, когато тя извърна глава, за да разгледа по-добре магазините, край които минаваха. Кафенета, малки бакалии, цветарски магазинчета и жилищни сгради се нижеха от двете страни на улицата. Чак до върха на хълма. До къщата.

Алекс натисна бутоните на устройството за дистанционно управление, портите към имението се отвориха и той мина с колата през тях. Марла се загледа в къщата, кацнала на самия връх на хълма. Островърхите фронтони на покрива се извисяваха над таванските прозорци и капандурите. Прозорците меко блестяха, осветени от лампите във вътрешността на къщата, а високите комини се издигаха гордо право нагоре. Дом, помисли си Марла, но нито за секунда не повярва в това.

Все още продължаваше да си мисли, че тази къща никак не й подхожда.

 

 

Ник нервно барабанеше с пръсти по волана на пикапа и като не спираше да се ругае на ум, пътуваше от единия край на залива към другия. Взираше се през предното стъкло в тъмната и мрачна нощ и не можеше да се отърве от усещането, че е манипулиран. Но от кого?

От Марла? Изскърца със зъби, представил си я да повръща на пода, задушена почти до смърт. Тогава му се стори толкова малка и уязвима и той веднага започна да се пита каква бе причината за това нейно неразположение. Някакъв вирус? Лоша храна? Или някой я бе отровил, сипвайки във водата й лекарство, предизвикващо гадене и повръщане?

Невъзможно.

Но тя смяташе, че бе почувствала чуждо присъствие в стаята си.

Защо някой би искал смъртта й? И как бе влязъл вътре?

Как бе излязъл? Та онази къща приличаше на охранявана крепост.

А може би просто не си бе тръгвал.

— Кучи син! — изръмжа Ник, прибра ключовете в джоба си и излезе от пикапа. Беше паркирал на няколко преки от хотела с надеждата, че разходката в студената мъгла и в дъжда ще му помогне да проясни главата си.

За пръв път от години изпитваше желание да защити Марла, да обвие ръце около нея и да я предпази от всеки, опитал се да я нарани.

Също като някакъв шибан средновековен рицар в… е, не чак толкова бляскави доспехи. Пъхна ръце в джобовете на якето си, прекоси улицата и влезе в хотела. Само след няколко минути вече беше на втория етаж. Тъкмо отваряше вратата на стаята си, когато телефонът му започна да звъни.

Сграбчи слушалката преди още вратата да се е затръшнала зад него.

— Ник Кейхил.

— Радвам се, че те хванах. Вече бях започнал да си мисля, че ще се наложи да ти оставя още едно съобщение. — Гласът на Уолт Хаага беше груб и дрезгав както обикновено.

— Какво има? — Ник се стовари върху леглото и изрита обувките си.

— Какво ли не — отвърна Уолт и се закашля. — Разполагам с още информация. Предлагам да започнем от Пам Делакроа.

— Започвай откъдето искаш.

— Странна птица се оказа тази Памела. Живеела благодарение на издръжката от бившия си съпруг, а се развличала с продажби на недвижимо имущество и опити да пише на юридически теми. Както изглежда, интересът й бил насочен най-вече към случаите на попечителство върху деца. Пишела дори книга по въпроса — родителски права, приемни майки, процедури по осиновяване. А дъщеря й — онази Джули — се отказала от учението само няколко седмици след началото на учебната година. Просто престанала да ходи на училище и се преместила при гаджето си в Санта Роза. Започнала работа като сервитьорка в някакво кафене. Така че майка й изобщо не е отивала при нея през онази нощ.

— Защо тогава са пътували към Санта Круз?

— Може би всички са се спрели на Санта Круз заради момичето. Напълно е възможно обаче твоята снаха и госпожа Делакроа да са решили да се престорят на Телма и Луиз и да се поразходят по крайбрежието. Може да са възнамерявали да отидат в Ел Ей. А защо не и в Мексико?

— Още един въпрос без отговор — изръмжа Ник.

— Но сега поне ще престанеш да се занимаваш с него.

— Защо са били заедно?

— Добър въпрос — отвърна Уолт. — Вероятно обаче не за да играят тенис. Доколкото ми е известно, Пам Делакроа никога не е членувала в тенис клуба на Марла. Съмнявам се дори дали е имала ракета. Тази жена е била по-скоро книжен червей и не си е падала особено по спорта.

— Наистина ли?

— Разговарях с бившия й съпруг и с неколцина нейни приятели. Единствената й връзка с твоето семейство е чрез църквата „Света Троица“ в Соусалито. Пам често я е посещавала.

— Съпругът на Черис е пастор в същата тази църква — отбеляза Ник, леко присвил очи.

— Точно така.

Ник се замисли върху тази информация, но нещо не му се връзваше.

— Не мисля, че Марла някога е стъпвала в църква.

— Не, тя не. Предполагам обаче, че се е запознала с Пам чрез съпруга на Черис. Той самият известно време е работил в „Кейхил хауз“. Съветвал момичета, изпаднали в беда, и забъркал голяма каша там.

— Така ли? — попита Ник. Започваше да го измъчва някакво ужасно предчувствие.

— Ами изглежда, че просто не можел да държи ръцете си далеч от бъдещите майки.

— Мамка му!

— Брат ти го уволнил. Преди около година. Скандалът бил огромен. Срещу семейството ти били отправени сериозни критики. Разполагам с копия от няколко вестникарски статии. Ще ти ги изпратя по факса. Срещу него обаче не били повдигнати никакви обвинения и той се върнал при паството си в Соусалито.

— И с това приключило всичко? — с недоверие възкликна Ник.

— Както изглежда хората от паството, както и момичето, с което се бил забъркал, намерили сили да му простят. — Уолт замълча само колкото да запали поредната цигара. Ник съвсем ясно чу отчетливото изщракване на запалката му. — И това е само върхът на айсберга. Човече, твоите роднини са банда негодници.

— Кажи ми нещо, което да не зная — отвърна Ник, придърпа още една възглавница и я пъхна под главата си. После взе един тефтер и химикалка от нощното шкафче.

— Има и още нещо. Бащата на Марла, Конрад Амхърст, всеки момент може да предаде богу дух.

— Това го чух.

— Сигурно — презрително отбеляза Уолт. — Другите членове от семейството буквално броят дните до смъртта му. Старецът притежава милиони, но най-хубавото в цялата история е, че цялото му богатство ще бъде наследено от новороденото бебе.

— Какво?

— Чу ме. Изглежда, че старецът от край време не харесва жените. Схващанията му са твърде архаични, но той държи на тях. И макар че бебето на Марла няма да носи името Амхърст, той е решил да му завещае по-голямата част от богатството си, възлизащо на над сто милиона долара. Под попечителство, естествено.

— Естествено. — Ник се облегна на леглото и почеса наболата си брада. — Ами Марла, брат й и дъщеря й Сиси? Те нищо ли няма да получат?

— О, за всеки един от тях е предвидено по някакво дребно подаяние. Рори получава доживотна издръжка. Сиси ще получи своя дял от наследството, когато стане на двадесет и пет години и то при условие, че завърши колеж. Марла също получава нещичко, но седемдесет и пет процента от наследството отиват за новороденото. Какво ще кажеш за това, а? Хлапето е само на няколко седмици, а вече е мултимилионер.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Ник.

— Просто зная — през смях отвърна Уолт. — Нали затова ми плащаш. Бащата на Марла е изключително гадно копеле. Такъв е бил през целия си живот. Никога не е играл по правилата. Отвратителен пияница и долен женкар. Цяло чудо е, че майката на Марла не го е зарязала, но предполагам, че е стояла при него заради парите му.

— Кой друг е запознат със завещанието на Конрад?

— Вероятно всички заинтересовани. Когато става дума за толкова много пари, наследниците са готови на всичко, за да се уверят, че няма да бъдат пренебрегнати или напълно отрязани от завещанието. — Засмя се и смехът му отново премина в кашлица. — Такава е човешката природа.

— Щом казваш.

Уолт изсумтя.

— Виж, ти самият може и да си обърнал гръб на огромно състояние преди години, но повечето хора не постъпват по този начин. Всъщност, повечето хора са готови на всичко, за да получат своето наследство. Особено ако става дума за толкова много пари. Не се спират пред лъжи, измами, кражби. Дори и убийства.

Ник се замисли за дългия списък от умрели и умиращи: Пам Делакроа, Чарз Бигс… А тази вечер Марла едва не бе загубила живота си. Бе оживяла на косъм. Както и след онази катастрофа.

— Все още не съм си изяснил какво точно става там — продължи Уолт. — Предполагам обаче, че нещата вероятно тепърва ще се усложняват още повече. Така че те съветвам да си пазиш гърба.

— Винаги го правя.

— Добре.

Никак не му харесваше насоката, по която поеха мислите му. Марла беше в опасност. Чувстваше го.

— Виж, Уолт, зная, че искам прекалено много, но се питах дали няма да можеш да дойдеш в Сан Франциско за няколко дни. Трябва да се направят известни проучвания на място. Имам стая в хотел и ти би могъл да се настаниш в нея, ако искаш. Аз самият смятам да се преместя в къщата.

— Ще трябва да довърша някои неща тук, но мисля, че до една седмица ще се освободя.

— Благодаря. Ще запазя стаята докато дойдеш. Така че можеш да продължиш да оставяш съобщения на този телефон. Както вече ти споменах, мисля да се преместя в къщата. Ако се натъкнеш на допълнителна информация, свържи се с мен на клетъчния телефон или ми остави съобщение тук. Ако се налага да ми изпратиш нещо по факса, можеш да използваш услугите на един малък копирен център „Копи Райт“ — който се намира на няколко преки от хотела. Само го адресирай до мен.

— Защо да не използваме факса на хотела?

— Налага се да бъдем предпазливи. Всички членове на семейството ми знаят, че съм отседнал в този хотел.

— Май не им вярваш много, а?

Ник се загледа през прозореца към светлините на града.

— Никак — призна той. Помисли си, че това бе най-тъжното заключение, до което бе достигнал през живота си. — Изобщо не им вярвам. — Затвори телефона и се зае да нахвърля малкото си дрехи в пътната си чанта. Повече от петнадесет години бе бягал от онази къща на хълма като от чума, а сега изгаряше от нетърпение да се върне там.

Заради Марла.

Това поне отговаряше на истината. Искаше да я види отново. Искаше да я целуне. Искаше съпругата на проклетия си брат. Но най-много от всичко искаше да се увери, че тя е в безопасност. През последните няколко седмици тя на два пъти се бе разминала на косъм със смъртта. Злополуки? Нещастни случаи? Или някой се опитваше да я убие?