Лиза Джексън
Съдбовни грехове (21)

20.

Кайли изпищя.

Бебето започна да плаче. Ник се свлече на пода.

От раната в корема му се процеждаше кръв.

— Копеле такова! — Кайли коленичи до Ник, опитвайки се да долови пулса му. — Ник, Ник, моля те…

— Мъртъв е.

— Не… не мога да повярвам.

— Искаш ли да му направя още една дупка, за да те накарам да повярваш?

Без да изпуска бебето от прегръдката си, тя скочи на крака и се спусна към Монти. Той отстъпи встрани и насочи пистолета към детето й.

Тя замръзна неподвижно.

— Не би го направил.

— Ще го направя и още как, по дяволите!

О, господи, той ще убие бебето. Точно както бе убил Ник.

— Не, моля те, не наранявай бебето… Но, Ник… не можем просто да го изоставим.

— Да вървим, Марла — изсъска той, а на лицето му се изписа раздразнение.

— Не… аз не съм тази, за която ме мислиш.

— Точно така, скъпа. Щото и аз не съм този, за който ме смяташ. Сега те съветвам да тръгнеш тихо и кротко с мен. В противен случай ще убия детето. — Гласът му беше равен. Безизразен. Сигурна беше, че изобщо не би се поколебал да дръпне спусъка.

Кайли просто нямаше избор. Погледна отново към Ник, който лежеше в антрето. Лицето му беше бледо и изпито, а кръвта му продължаваше да изтича върху износения килим.

— Но ние трябва да повикаме линейка. Трябва да предприемем нещо. Не мога просто да го оставя тук… Ник… О, господи, Ник… обичам те!

— Спести си приказките, Марла. Ти и представа си нямаш какво означава тази дума. — Монтгомъри я сграбчи за ръката, дръпна я и я повлече към товарния асансьор.

— Ник — извика тя. Неописуем ужас сграбчи душата й. Беше го изгубила точно когато най-после бе разбрала коя е в действителност. Обичаше го, а той беше мъртъв. Убит. Застрелян. Заради нея. — Защо го уби? — проплака тя. Имаше чувството, че бавно умира. Не можеше да изгуби Ник. Не и след като го бе намерила… след като бе разбрала коя е в действителност.

— Той е без значение.

— Без значение? — прошепна Кайли, прегърнала детето си. — Няма човек, който да е без…

— Млъквай, путко! — излая той с ужасния глас, който бе чула и през онази нощ в спалнята си. — Любовникът ти сам си го изпроси. Но сега ти и аз ще се забавляваме както преди. Сигурна съм, че ще ти хареса, скъпа. — Прокара цевта на пистолета по бузата й. Тя посегна да го хване, но той веднага го насочи към главичката на сина й. — По-полека, миличка. Не би искала да видиш мозъка на бебето по стените на асансьора, нали?

Кайли едва не повърна. Цялата се разтрепери, краката й започнаха да се огъват под тежестта й. Силен страх скова душата й.

— Ти не си с всичкия си — рече тя. Той натисна бутона за приземния етаж и изтръгна бебето от ръцете й. Кайли се опита да го вземе обратно, но Монти я блъсна в другия край на кабината. Бебето се разрева с пълно гърло.

— Или ще тръгнеш с мен, Марла, или ще взема детето и ще го убия пред очите ти. А може и да си тръгна от тук заедно със сина ти и ти никога няма да узнаеш какво се е случило с него. Разбра ли? Няма да знаеш дали е жив или мъртъв. Няма да си сигурна, че не се забавлявам, измъчвайки го ден след ден. Ще превърна остатъка от живота ти в истински ад.

— Само че аз ще те убия преди това — извика тя. Погледна към алармения бутон с ясното съзнание, че никога няма да го използва, защото за нищо на света не би рискувала живота на сина си.

Монти злобно се ухили.

— Само опитай, кучко.

Тя отпусна ръце край тялото си.

— Какво… какво искаш?

— Само онова, което правиш най-добре, Марла. Искам всичко. — Погледът му похотливо обходи тялото й. — Искам онова, което заслужавам.

Горчива жлъч опари гърлото й.

— Ти се опита да ме убиеш. Ти изскочи пред колата на Пам на Магистрала 17. След това се промъкна в болницата, а също и в спалнята ми у дома. Ти сложи някаква отрова в сока ми.

— Това беше твърде рисковано. Наложи се на няколко пъти да се промъквам в стаята ти, но ти, скъпа, се оказа по-умна, отколкото очаквах.

Кайли си припомни тъмната фигура, която бе видяла през прозореца.

— А пък ти се провали — гневно заяви тя, отказвайки да бъде сплашена.

— Не за дълго. — Той се обърна към бебето. — Млъквай, малкия! Млъквай, мамка ти!

— Той е само едно бебе!

— Не е просто бебе. Това е шибаният внук на Конрад Амхърст — презрително заяви той.

Асансьорът спря на приземния етаж.

Кайли усети, че й се вие свят. Умът й трескаво се опитваше да измисли някакъв начин за бягство. Монти я избута през вратата и двамата се озоваха в подземния гараж, който миришеше на машинно масло и изгорели газове.

— От тук — нареди той и я поведе нагоре по бетонните стълби. Излязоха на улицата. Студеният вятър виеше около високите сгради. Небето беше тъмно като нощ. Кайли си помисли за Марла и Алекс, за Юджиния и Фил Робъртсън, за Черис и Доналд Фавие. Колко хора участваха в този смъртоносен заговор? Колко хора бяха загубили живота си заради парите на Конрад Амхърст? Пам Делакроа. Чарлз Бигс. А сега и Ник. Скъпият Ник.

Заради нея. Заради алчността й.

Заради желанието й да бъде друга жена.

А ето че сега, в това ветровито утро, вървеше по улицата, като с едното си око следеше пистолета, който Монтгомъри криеше в якето си, а с другото гледаше детето си. Дали да не рискува и да извика за помощ, да грабне бебето си и да се остави в ръцете на съдбата? Не… не разполагаше с достатъчно време.

— Обещай ми, че няма да нараниш бебето — примоли се тя. — Би могъл да го отнесеш обратно в апартамента и да го оставиш там… Или пък да спреш някое такси и да платиш на шофьора да…

— Млъкни! — избухна Монти. Очите му мятаха гневни мълнии. — Хлапето остава при мен.

— Но…

— Качвай се — изръмжа той, когато стигнаха до един тъмносин джип. Същия джип, който ги бе следвал според Ник. Джипа, който видяха пред църквата, в която проповядваше Доналд Фавие. Кайли осъзна, че няма избор. Стомахът й се сви от лошо предчувствие и тя се качи в мръсната кола. Вътре миришеше на цигарен дим и застояла мазнина. Подът и задната седалка бяха осеяни с мазни опаковки от мексикански питки и празни бирени кутийки. — Сложи си колана — нареди Монти. Той самият се настани зад волана, подпрял на едното си коляно плачещото бебе. Кайли се присегна за детето си и бе възнаградена с удар по ръката с ръкохватката на пистолета. — Без номера — предупреди я Монти. — Не се опитвай да се правиш на интересна. — Завъртя ключа с едната си ръка. С другата продължи да държи извиващото се телце на бебето. — Ако натисна рязко спирачките, хлапето ще загине, задушено от въздушната възглавница. Или ще изхвърчи през предното стъкло. Като Пам.

Сърцето на Кайли се сви от ужас. Тя замръзна неподвижно на мястото си. Не се осмеляваше да помръдне дори. Двигателят оживя, а Джеймс се разрева с пълно гърло. Монти потегли и веднага след това рязко настъпи газта. Джипът изрева и се понесе нагоре по хълма. Бебето не спираше да пищи, а Кайли го наблюдаваше безпомощно, неспособна да му помогне по никакъв начин. Помисли си за Ник. Той вероятно вече бе мъртъв. Съвсем скоро същата съдба щеше да сполети и детето й. Освен ако тя не се подчини безпрекословно на налудничавите желания на Монти. Или… О, боже, ще успее ли да издържи? Ще може ли да се люби с този долен убиец? Ще може ли да се престори на такава, каквато не е? Ще може ли отново да изиграе представлението, което бе сервирала на Алекс предишната вечер? Едва не повърна от отвращение. Горчива жлъч опари гърлото й, но дълбоко в сърцето си Кайли знаеше, че ще направи всичко, за да спаси сина си.

Дори и ако за целта трябваше да прелъсти копелето, което държеше съдбата на Джеймс в жестоките си, изцапани с кръв ръце.

 

 

— Какво се е случило тук, по дяволите? — изкрещя Патерно. — Обади се на 911. Веднага да изпратят линейка! — Патерно се отпусна на колене. Опитваше се да напипа пулса на Ник Кейхил, който изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да умре в коридора пред апартамента на Кайли Парис. — Не умирай! — нареди той и очите на Ник бавно се отвориха. Вратите на съседните апартаменти започнаха да се отварят. Джанет Куин вече говореше по мобилния си телефон.

— Кайли — промълви Ник, надигна се с мъка и сграбчи с ръка ризата и вратовръзката на Патерно.

— Зная за нея. Не говори. — Детективът разкопча якето и ризата на Кейхил, видя входното отверстие на куршума и кръвта, която продължаваше да се процежда от раната. Огнестрелна рана. — Кой ти причини това? — Измъкна носната си кърпичка и, пренебрегнал напълно факта, че е без ръкавици, се опита да спре кръвта.

— Марла… Кайли… Монтгомъри — дрезгаво прошепна Ник.

— По дяволите, той си отива.

— Монти — повтори Ник. Очите му се замъглиха. — Той я държи.

— Кого? Къде са те? Къде е Марла?

— Ранчото… семейното ранчо… но Кайли… трябва да намерите… — Ник изгуби съзнание.

— Линейката идва — обяви Джанет, наведе се, хвана безжизнената ръка на Ник, опитвайки се да долови пулса му.

— Дано да пристигне по-бързо. — Патерно не вярваше, че Ник ще оживее. Поредната смърт, записана на сметката на убиеца.

— Исусе — прошепна Джанет, когато видя раната и напоената с кръв кърпичка на Патерно. — Струва ми се, че няма да го бъде.

 

 

— Това няма да ти се размине — заяви Кайли, когато Монтгомъри бръкна в жабката на колата и извади отвътре електронното устройство, с което от разстояние се отваряха не само портите на имението на семейство Кейхил, но и подвижната врата на гаража. — Къщата е пълна с хора.

— Така ли? Е, старата дама е в „Кейхил хауз“, където се занимава с планирането и подготовката на годишния бал. Ларс е изцяло на нейно разположение — кара я, където пожелае. Тийнейджърката е на училище, Алекс е зает с погребението на баща ти, а слугите получиха свободен ден заради смъртта на стареца.

Сама? Значи щеше да бъде съвсем сама с него?

— Ето как си влизал в къщата — отбеляза тя, насочила поглед към устройството за дистанционно управление на вратите. — Алекс… той ли ти го даде?

— Умно момиче — подхвърли Монти, докато се опитваше да укроти ревящия Джеймс. — Сега ще влезем вътре.

— И какво ще правим в къщата? — попита тя. — Какво точно искаш?

— Пари.

— Не разполагам с никакви пари.

— Но имаш достъп до банковите сметки… чрез компютъра. Трябва само да направиш няколко трансфера. — Извърна се и я погледна. — Какво са няколкостотин хиляди, когато става дума за живота на детето ти?

— Аз дори не мога да вляза в проклетия компютър — възрази тя. — Аз… аз не зная паролите.

— Разбира се, че ги знаеш. Правила си го стотици пъти. Виждал съм те.

— Не, не мога. Аз не съм Марла.

— Да бе, точно така! Чух те още първия път.

— Но това е самата истина. С нея се разменихме…

— Млъквай, кучко!

Обхвана я дълбоко отчаяние. Никога нямаше да успее да се измъкне от тази каша. Монти беше сигурен, че до него седи Марла. И тя по никакъв начин не можеше да го убеди в противното. Той очакваше от нея да му преведе определена сума от банковите сметки на Алекс. Само че това беше невъзможно. О, господи, какво щеше да прави.

— Но аз не си спомням нищо.

Очите му се присвиха зад слънчевите очила.

— Аз обаче си спомням достатъчно. Зная паролите. А сега, да влезем вътре — рече той и спря джипа на мястото, запазено за поршето на Марла Кейхил. После я измъкна от колата. Без да изпуска бебето от ръцете си, той я поведе напред, насочил към нея скрития в джоба му пистолет. За момент си помисли да се хвърли отгоре му, но веднага се отказа. Едва ли щеше да постигне нещо, а той щеше да застреля сина й, без да му мигне окото. Огледа се за някакво оръжие. Видя само няколко джанти, окачени на стената, едно менгеме, монтирано на работната маса, и парче желязо, до което нямаше как да се добере.

Беше обречена. Скоро Монти щеше да разбере, че тя наистина не може да влезе в компютъра. Щеше да се ядоса и… и… о, господи, не смееше да си помисли какво би могло да се случи с Джеймс. Вратата на асансьора се отвори и той буквално я набута вътре. Джеймс продължаваше да реве и Монти започваше да се нервира.

— Млъквай! — изръмжа той и сърдито погледна бебето.

— Уморен е.

— Накарай го да млъкне.

— Дай да го взема. — Протегна ръце към детето, но Монти я блъсна към стената на кабината, след което натисна бутона за трети етаж със заглушителя на пистолета си.

— Стой настрана.

Може пък някой от прислугата да е останал в къщата. Може информацията на Монти да не отговаря на истината, отчаяно си помисли Кайли, хващайки се като удавник за сламка. Фиона може още да не е тръгнала, а Роза все пак трябва да почисти и да обере праха. Кармен… Къде е Кармен? Тя не би могла да напусне къщата… о, моля те, господи, нека някой ми помогне. Вратата на асансьора се отвори. Коридорът беше напълно безлюден.

— Хайде — изръмжа Монтгомъри. Бебето изведнъж притихна. Коридорът беше празен. Слабо осветен. Не се чуваше подрънкване на съдове. Нито приглушени разговори. Къщата тънеше в тишина.

Монти я изблъска надолу по коридора, вкара я в семейния им апартамент и заключи вратата след себе си.

— Виж ти, виж ти! — възкликна той и се огледа. — Това местенце изобщо не се е променило. — Усмивката му беше брутална. Цинична. Загатваща за ужасяващи обещания. — Двамата с теб доста се позабавлявахме тук.

Стомахът й се сви от отвращение.

— Не си спомням.

— Наистина ли? — Той се спря неподвижно. Устните му, скрити под тънкия мустак, се изкривиха в презрителна усмивка. — Е, така няма да се получи нищо, нали? Може би трябва да намеря някакъв начин да ти припомня миналото.

О, господи, това беше нейният шанс. Ако успееше да го направи… Спомни си старата Кайли… куражлийката… жената, която не се спира пред нищо, твърдо решена да получи всичко, което пожелае.

— И как точно смяташ да го направиш? — попита тя, вдигнала въпросително вежди.

— Имам си начини.

— Само така си говориш, Монти — подразни го тя.

Той се поколеба. Очевидно не й вярваше.

— Ще видим — отвърна той. — Само почакай малко. — Бавно остави Джеймс на килима.

— Какво правиш?

— Ще видиш.

— Моля те… Моля те, не го наранявай.

— Няма. Не и ако правиш онова, което ти казвам.

— Обещай ми, че няма да го нараниш — примоли се тя, вледенена от ужас.

— Добре. Обещавам. — Очите му злобно блестяха.

Изобщо не му повярва. Вътрешно цялата трепереше. Разкъсваше се от копнеж да прегърне детето си, което лежеше на пода до масичката за кафе.

— Сега ела тук. — Махна с пистолета по посока на спалнята й. — Хайде, Марла.

Просто прави каквото ти казва. Джеймс е в безопасност тук. Може би в къщата все пак има някой… може някой да ви чуе и да дойде. Сърцето й сякаш се качи в гърлото й. Мина през отворената врата. Монти я последва в спалнята на Марла Кейхил със съвършено съчетаните по цвят пердета и завивки. Той погледна към леглото с балдахин и устните му бавно се разкривиха в усмивка.

— Добре, кучко. Точно в тази стая започна всичко между теб и мен. Може би е крайно време да му сложим край. Пак тук.

Кайли преглътна страховете си и го погледна право в очите.

— Щом смяташ, че идеята е добра…

— Смятам, че идеята е дяволски добра — отвърна той, а след това, насочил пистолета към слепоочието й, я сграбчи със свободната си ръка, придърпа я към себе си и я целуна настойчиво по устните. От него се носеше миризма на кафе и цигарен дим. Кайли почувства, че й се повдига, но затвори очи и се опита да изключи съзнанието си. Знаеше, че ако го замъкне в леглото и поне за миг отвлече вниманието му, би могла да изтръгне оръжието от ръката му или… да бръкне под матрака и да извади пистолета на Алекс.

Ръката му грубо се плъзна по тялото й. Опипа гърдите й и се спусна по-надолу.

— Хайде, кукличке — промърмори той и я бутна по посока на леглото. Краката й се опряха в матрака. — Хайде да видим какво можеш. Не си спомням да съм имал друга жена, която да е толкова изкусна с устните.

Кайли простена, макар че стомахът й се сви от отвращение. Двамата заедно се претърколиха на леглото. Тя преметна едната си ръка през врата му и изви тяло към неговото. Той я целуна по устните. Тя натисна копчето на интеркома и с все сила се притисна към Монти. Държеше го и го целуваше сякаш не можеше да му се насити. Без нито за миг да изпусне пистолета, той разкопча ризата й със свободната си ръка, погали гърдите й и силно стисна зърната през материята на сутиена. Кайли симулира пламенна страст, каквато не изпитваше, съблече якето и пуловера му и прокара пръсти по ребрата му и ги зарови с къдравите косъмчета, покрили слабите му, хилави гърди.

— О, да, кукло — промърмори той и леко притвори очи. Пръстите му обаче продължаваха да стискат пистолета и да притискат дулото му към гърлото й.

Кайли плъзна ръката си надолу и свали ципа на дънките, изпънати до пръсване от силната му ерекция.

Не мога да го направя, отчаяно си помисли тя, но, въпреки това, го докосна с пръсти. Погали го — плахо в началото, но все по-уверено и по-уверено, докато чу животинското стенание, изтръгнало се от гърлото му. Мили боже, помогни ми. Със свободната си ръка се присегна към края на матрака, опитвайки се да бръкне под него и да стигне до студения метал на скрития там пистолет.

— Точно така, скъпа. А сега ми духай — разпореди се Монти, а тя си помисли, че всеки момент ще повърне отгоре му.

— Свали си панталона — с треперещ глас му предложи тя.

— Ти го направи.

Мобилизира цялата си воля и се подчини. Дулото на пистолета леко се отмести встрани. Тя извъртя тяло и се зае да го съблича. Докато смъкваше дънките му, пръстите й леко погалиха вътрешната страна на бедрата му.

— Точно така… точно така — изломоти той.

Кайли отново плъзна едната си ръка към края на матрака и намери пистолета. Цялата плувна в пот, уверена, че той всеки момент ще разгадае намеренията й. Въпреки това предпазливо измъкна пистолета до самия край на матрака. Монти разхлаби пръсти около дръжката на пистолета, макар че продължаваше да го държи с едната си ръка. Само че вече не го насочваше към гърлото й. Кайли прошепна някаква мръсотия, притиснала устни към бедрото му.

— Знаеш, че те желая — дрезгаво промърмори тя. — Ти си най-добрият, Монти. Няма друг като теб. Само че аз просто не исках да го призная.

— Докажи го. Смучи ме.

Помогни ми, Господи, безмълвно се помоли тя. Нагласи се удобно, извика на помощ цялата си воля, рязко сви крак и с все сила го удари с коляно. В тестисите.

Той изрева от болка и се сви на топка. Пистолетът му падна от леглото.

— Долна, шибана кучка! — изръмжа той. Едва успяваше да си поеме дъх. Наведе се и трескаво заопипва пода за оръжието си.

Кайли измъкна пистолета на Алекс и свали предпазителя.

— Кучка! Ще ми платиш за това! — извика Монти и сграбчи изгубеното си оръжие.

Кайли не изчака да види какво ще направи след това. Обхваната от заслепяваща ярост, тя натисна спусъка.

Бум!

Пистолетът изгърмя. Куршумът попадна в ръката на Монти. Той изрева от болка. Кръв и парчета кост се разхвърчаха наоколо. Изпръскаха леглото, Кайли, отсрещната стена и дантеления балдахин над главите им. Монти се претърколи далеч от нея. Кръвта продължаваше да шурти от простреляната му ръка.

Бебето изпищя в съседната стая. Някой се затича към тях и тежките му стъпки отекнаха в смълчаната стая. Помощта идваше.

Кайли цялата трепереше, задъхваше се и се тресеше от ридания. Понечи да стане от ужасното легло, насочила пистолета към Монти. Той все пак успя да се изправи и направи крачка напред. Дънките му обаче, свлечени до глезените, го спъваха като букаи.

— Не си го и помисляй — предупреди го тя, готова да стреля отново, макар че пистолетът подскачаше нагоре-надолу в нестабилната й ръка. Той се свлече на пода. Дишаше учестено и стенеше от болка.

— Не мърдай.

Той изпъшка още веднъж и изгуби съзнание.

Кайли стъпи на пода в мига, в който вратата се отвори с трясък.

И изведнъж всичкият й кураж я напусна.

Полугола застана лице в лице със своята сестра. Жената, на която бе завиждала през целия си живот. Марла обаче не беше сама. В ръцете си държеше сина на Кайли, Джеймс, който премигваше уплашено и ревеше с пълно гърло.

— Ка… какво правиш тук? — попита Кайли.

— Това е моята къща.

— Но…

— Дойдох за сина си, Кайли.

— Не ми го отнемай — примоли се тя. Видя Алекс, който точно в този момент се появи на вратата.

— Вече е твърде късно, Кайли. — Усмивката му беше леденостудена. В ръцете си държеше смъртоносно оръжие. Вдигна го и се прицели в Кайли. — Според мен нещата тук стоят по следния начин: ти и твоят приятел Монтгомъри сте решили да откраднете сина ни, да го отвлечете и да поискате тлъст откуп от семейството. Само че сценарият ви се объркал. Монти се опитал да те измами, скарали сте се и сте се изпозастреляли взаимно.

Кайли насочи пистолета си към Алекс. Той се разсмя.

— Точно така. Хайде, давай. Опитай се да ме застреляш. Или пък Марла… Така само ще направиш историята ми още по-достоверна. А аз ще трябва да те убия, за да защитя дома и семейството си. Не забравяй, че бебето може също да пострада по време на стрелбата. Не мисля, че си готова да поемеш този риск.

— Защо правиш всичко това? — попита тя. Изпитваше силен страх, но и почти неконтролируема ярост.

— Наистина ли си могла да си помислиш, че ще ти дам това бебе? — попита Марла.

— Досещах се, че ти си в основата на всичко това.

— От самото начало. През целия си живот съм те възприемала като трън в задника. Едва не умрях, когато се наложи да дойда при теб и да те помоля да заченеш бебето ми. — Марла бе подстригала косата си също като Кайли. Двете си приличаха толкова много, че много малко хора биха могли да ги различат.

— Как разбрахте накъде бях тръгнала през онази нощ… след като се скарахме във фоайето? — попита Кайли, опитвайки се да печели време. Беше твърдо решена да изтръгне детето си от ръцете на Марла и да избяга от тази къща.

— Бяхме сигурни, че ще налапаш въдицата и ще тръгнеш право към Монтърей — заяви Алекс. — Исусе, та това беше капан. Постарах се да си помислиш, че разговарям с Марла. Знаех, че ще подслушаш разговора — поне половината от него — след което ще набереш отново номера и ще откриеш, че става дума за крайпътно заведение в Монтърей.

— Но ти изобщо не си била там, така ли? — попита Кайли и, припомнила си разговора, извърна поглед към Марла.

— Не. През онази нощ Алекс разговаря с Монтгомъри, който беше така добър да ни свърши тази услуга. В момента, в който ти напусна къщата, Алекс му позвъни отново и той излезе да те посрещне на Магистрала 17. — Очите на Марла заблестяха от удоволствие. Приличаше на човек, спечелил изключително важна игра.

— Но аз можех да тръгна по друг път — възрази Кайли.

— Ние обаче те проследихме — информира я Марла. — Алекс, Джеймс и аз. Пътувахме в кола под наем. Проследихме те до Хай стрийт и те видяхме да се качваш в мерцедеса на Пам. От там нататък беше лесно — само се обадихме на Монти и го накарахме да заеме позиция на пътя. Присъствието на Пам в колата беше добре дошло. Знаехме, че ще се наложи да се разправим и с нея, тъй като тя беше твой адвокат и възнамеряваше не само да те представлява в съда, но и да опише случая в шибаната си книга. И макар че ти не умря в катастрофата, успяхме поне да разкараме нея от пътя си.

Кайли стисна с пръсти окървавената покривка на леглото. Наистина ли нямаше начин да се измъкне от тази каша. Мисли, Кайли. Мисли!

— И защо му е на Монти да ме убива?

— Не теб — отвърна Алекс. — Марла. Той искаше да убие Марла, защото смяташе, че го е предала. Освен това имаше нужда от пари. Монти е пристрастен към кокаина, а това е едно много скъпо удоволствие.

Кайли закри лицето си с ръце, макар дълбоко в душата си да знаеше, че не може да се откаже. Не може да им позволи да спечелят. Мислеше бързо, опитвайки се измисли някаква комбинация, която да й позволи да обезвреди Алекс и да спаси Джеймс.

— Черис също ли беше замесена в това?

— Тя не подозираше нищо — отвърна Марла и се засмя презрително. — Но пък тя винаги си е била глупачка. Също като смахнатия си брат. Знаеш ли, на времето се възползвах от него. Когато Алекс престана да се интересува от мен, аз използвах Монти, за да му го върна.

— Знаеш ли, Монти е прав. Когато решиш, можеш да се държиш като истинска кучка — отбеляза Алекс, но в гласа му се прокрадваха нотки на гордост и привързаност, които изпълниха Кайли с отвращение. Тия двамата бяха болни. Напълно побъркани. — Така… Значи сега ще използваме тридесет и осемкалибровия пистолет. — Той го ритна към Марла. — Ти го направи. Застани до Монти и стреляй в нея.

Марла рязко си пое дъх.

— Не мога.

— Трябва.

— Не, Алекс. Аз… не мога да дръпна спусъка.

— За бога!

Той пристъпи напред. Последва приглушен изстрел. Тялото на Алекс подскочи и се строполи на пода. Пистолетът изхвърча от ръката му.

— Не! — изпищя Марла.

Монти, стиснал пистолета в ръка, падна назад и затвори очи.

Кайли се спусна към оръжието на Алекс, сграбчи го и веднага се изправи. Насочи го към Монти, но той изобщо не помръдваше. Тя прекоси стаята, изрита пистолета чак в банята, а след това, без да изпуска Монти от прицел, отстъпи назад и едва не се препъна в Марла, която, коленичила на пода, отчаяно прегръщаше съпруга си.

— Дай ми сина ми — заповяда Кайли.

— Но Алекс… той е ранен.

— Пет пари не давам за него. Дай ми сина ми! — Кайли се надвеси над Марла и изтръгна Джеймс от ръцете й. Марла се разрида неудържимо. Положи главата на Алекс на коленете си. От устата му потече кръв. Кайли притисна плачещото бебе към себе си.

— Ти си виновна за всичко! — злобно се разкрещя Марла.

— Точно тук грешиш — отвърна Кайли. — Вината е изцяло твоя.

Чу нечии стъпки по стълбите. После някой се затича по коридора към тях. Слава богу! Вратата на апартамента се отвори с трясък и се блъсна в стената. Том влетя в стаята. Застина ужасен, опитвайки се да възприеме кървавата картина, разкрила се пред очите му. Невярващо местеше поглед между окървавеното легло, полуголата Кайли, Марла и Алекс, отпуснали се на пода и голия, ранен мъж, изпаднал в безсъзнание в единия ъгъл.

— Какво, по дяволите…

— Обади се в полицията! — нареди Кайли. Монти простена. Дишането на Алекс стана още по-затруднено и повърхностно.

Том изобщо не се помръдна.

— О, господи, скъпи, не умирай — съкрушено ридаеше Марла. — Не сега. Не и когато всичко вече е наше.

Монти се претърколи и се опита да се изправи.

— Опитай се да направиш само една крачка, кучи син такъв, и, кълна се, ще ти отнеса главата! — гневно го предупреди Кайли, след което се обърна към Том. — Обади се в шибаната полиция. Веднага!

— Те… те вече идват насам — отвърна Том. Лицето му бе станало пепеляво. — Чух всичко по интеркома в кухнята. Веднага позвъних на 911. Аз… медицинската ми чанта е в стаята ми.

— Тогава отивай да я вземеш.

— Ти ще се оправиш ли тук?

— Да! Тръгвай! — Том най-после схвана какво се очаква от него и изхвърча от стаята. Някъде от другия край на къщата долетя лаят на Коко. В подножието на хълма се чу вой на линейка. Алекс изпусна последното си дихание. Марла се разрида неудържимо. Монтгомъри простена. Костта на ръката му бе напълно раздробена и той като че ли най-сетне се бе отказал от желанието си да се съпротивлява.

— И какво точно ми каза преди малко? Че искаш всичко? Че си го заслужил? — изръмжа Кайли, приковала поглед върху Монти. Пистолетът, насочен към жалкото му голо тяло, трепереше в ръката й. — Е, изглежда, че най-после наистина ще си получиш заслуженото. Надявам се, че от тук нататък те очаква истински ад. — Погледна надолу към сестра си. По мокрото от сълзи лице на Марла се стичаха черни струйки грим. Тя ридаеше и отчаяно се опитваше да вдъхне живот в тялото на умиращия си съпруг.

— Алекс, моля те не умирай.

Кайли, застанала над сестра си, силно притисна Джеймс към себе си. Стори й се, че изпитва нещо като състрадание към Марла Амхърст Кейхил.

Съчувстваше й.

Почти.

Но не съвсем.

 

 

Почти три часа по-късно Кайли седеше край леглото на Ник в интензивното отделение на болницата. Той изобщо не помръдваше, а многобройните тръбички, които влизаха и излизаха от тялото му, й напомняха, че животът му виси на косъм.

— Не можеш да умреш — предупреди го тя, преплела пръсти с неговите. Отчаяно се опитваше да се пребори с горещите сълзи, които изгаряха очите и гърлото й. — Чуваш ли ме? Не можеш да умреш!

— Госпожо Кейхил, един човек иска да ви види — рече една от сестрите.

— Не желая да се виждам с когото и да било. И не съм госпожа Кейхил. Казвам се Кайли. Кайли Парис. — И обичаше Ник. Каквото и да случеше от тук насетне, просто не можеше да понесе мисълта, че би могла да го изгуби. — Остани при мен, моля те — рече му тя, без да изпуска ръката му.

— Той е от полицията — поясни сестрата. — Инспектор Патерно.

Кайли вдигна очи и през стъклената стена видя детектива, който гледаше право в нея.

— Веднага се връщам — рече на Ник, макар да знаеше, че не би могъл да я чуе.

Бързо излезе през вратата и се доближи до полицая.

— Не може ли да дам показания по-късно? — попита тя и отново погледна към Ник.

— Не съм тук заради показанията ви.

— Какво искате тогава? О, господи, да не би нещо да се е случило с бебето ми? — Обхвана я силна паника.

— Не, не. Доколкото зная, той все още е с баба си и с детегледачката. И е добре. Наложи се да упоим Юджиния, но Фиона се оказа кораво момиче. Двете с Кармен в момента управляват цялото имение. — Патерно пъхна една дъвка в устата си. — Как е Ник? — попита той и кимна към стаята.

— Предполага се, че е добре — отвърна Кайли, макар че изобщо не беше убедена в това. — Куршумът минал през далака му. Бил е опериран преди няколко часа. Хирургът ме увери, че ще живее, но… — погледна тревожно през рамо. — Все още не се е събудил.

— Ще се оправи. Той е кораво момче — увери я Патерно. — Сега обаче трябва да дойдете с мен. Има един човек, с когото може би ще искате да поговорите.

— Марла — прошепна тя и изпита нов, силен пристъп на ярост само при мисълта за сестра й, която бе замислила измамата с бебето. Жената, на която бе завиждала през целия си живот. Врагът, опитал се да отнеме живота й. Пам Делакроа и Чарлз Бигс бяха загинали заради алчността и слепия егоизъм на Марла и Алекс. Самият Алекс се бе простил с живота си, Конрад Амхърст бе напуснал този свят по-рано, подпомогнат от жестоката ръка на Монти, а Ник се бореше за живота си в съседната стая.

— Да. Сега, когато съпругът й вече е мъртъв, тя се съгласи да говори, макар че поиска адвокат. Призна, че се е преструвала на бременна и спомена, че са извадили голям късмет с твоята амнезия. Двамата с Алекс се опитвали да те държат упоена през повечето време, за да не ти позволят да си спомниш миналото. Все пак допуснали няколко грешчици.

— Пръстена с рубина.

— Да, тя спомена за него — кимна Патерно. — Алекс го сложил в кутията с бижута ден след като си попитала за него.

— А аз си помислих, че започвам да откачам.

— Тя обаче не знае как си успяла да проникнеш в кабинета на Алекс.

— Откраднах ключовете на свекърва си… Тя замесена ли е в това?

— Не! Изобщо не е подозирала за измамата. И в момента е ужасена от цялата история. Знаела е за проблемите на Марла и Алекс. Знаела е и за финансовите затруднения на компанията, но не е подозирала колко далеч са стигнали нещата. Беше ужасно разстроена, когато разговарях с нея, но Том й даде някакво успокояващо и обеща да остане да се грижи за нея.

— Добре. Ами доктор Робъртсън?

— Все още го разпитват, но е ясно, че той е играл основна роля в цялата схема. Предполагам, че ще бъде лишен от правото да практикува медицина и ще излежи няколко годинки в затвора. Що се отнася до мъжа, когото известно време смяташе за свой съпруг, Алекс, той по-рано през деня се отбил в старческия дом и се погрижил за погребението на Конрад Амхърст. Успял да се свърже и с адвоката си, решен час по-скоро да разреши въпроса с наследството. Предполагам обаче, че това вече е без значение. Несъмнено предстоят много съдебни битки по отношение на завещанието и наследството.

— Ще ми се всичко това да приключи — рече тя.

— И това ще стане. Някой ден. — Патерно я погледна изпитателно. — Сигурно разбираш, че парите са в основата на случилото се. Компанията на семейство Кейхил била изправена пред фалит. Александър загубил огромни суми на борсата. Направил някои не особено успешни инвестиции. Не бива да забравяме и подкупа, който изплатил на преподобния Фавие.

— Преподобния Доналд — промърмори Кайли.

— Да. И не само на него. Трябвало е да се разплати също с Фил Робъртсън и с Монти. Да не забравяме и щедрите дарения за болницата и за „Кейхил хауз“, които имали за цел да запушат устите на недоволните. Наследството на Марла било единственият шанс на Алекс да се измъкне от този финансов капан. А когато ти си се отметнала от думата си и си отказала да им дадеш бебето, той се е изправил пред риска от банкрут. Не можел да допусне това и наел Монти да убие Марла. Знаел, че те двамата са имали връзка преди няколко години, но Марла го зарязала. Дори и Монти бил измамен. Той изобщо не подозирал, че ти не си жената, която толкова искал да убие. Разбрал го едва когато я видял да влиза в спалнята по-рано днес.

— Къде е той?

— В друга болница. Под полицейска охрана. Дясната му ръка никога няма да се възстанови напълно, но това няма значение. Ако питаш мен, той ще получи доживотна присъда и ще остане в затвора до края на дните си. В момента сестра му е при него. Тя, разбира се, е шокирана, но се моли за спасението на душата му. — Патерно изсумтя презрително. — Ще й се наложи да се моли непрестанно, ако иска да получи опрощение за ужасните грехове на Монтгомъри.

— Не мисля, че служителите на църквата „Света Троица“ си падат много по молитвите.

— Ами може би е време да започнат да се молят. В края на краищата, църквата принадлежи към католическата деноминация.

Слязоха с асансьора до подземния гараж и Патерно я поведе към полицейската кола.

— Сигурно разбираш, че това не е стандартна полицейска процедура.

— Но пък ти не си съвсем стандартно ченге, нали?

— Точно така. — Кайли погледна през прозореца и се озова лице в лице със сестра си.

— Вие двете наистина много си приличате — отбеляза Патерно.

— Истинско проклятие, ако питаш мен.

Марла присви очи. В погледа й проблеснаха яростни искрици. По лицето й отдавна вече нямаше никакъв грим. Ако погледите можеха да убиват, Кайли отдавна вече да лежеше мъртва на земята.

— Искаш ли да й кажеш нещо? — попита Патерно.

Кайли отрицателно поклати глава.

— Всичко вече е казано — заяви тя и завистта към Марла, която години наред бе разяждала душата й, изведнъж се превърна в жалост и отвращение. — Искам да се върна горе при Ник.

— Просто си помислих, че може би ще искаш да й кажеш какво точно мислиш за нея.

— Ще го направя. По-късно. В съда.

Марла продължи да гледа през стъклото с блеснали от ярост очи. Красивите й устни се изкривиха в презрителна гримаса. После извика нещо и, макар че не можа да чуе злобните слова, Кайли веднага разпозна една от думичките. Копеле. На времето тази дума я нараняваше жестоко. Днес обаче изобщо не й пукаше.

— Отведете я — разпореди се Патерно, обърнал се към полицая, когото стоеше наблизо.

 

 

Не можеше да вижда, не можеше да говори, не можеше… О, господи, не можеше дори да помръдне ръката си. Опита се да отвори очи, но клепачите му отказваха да помръднат. Тежаха цял тон и като че ли бяха залепнали за очите му, които пулсираха от ослепяваща, нечовешки силна болка.

— Ник?

Нечии хладни пръсти докоснаха ръката му.

— Ник, чуваш ли ме? — Нежен, женски глас, който като че ли идваше от много далеч… от някакво място отвъд непоносимата болка.

Беше гласът на Марла. Не… не на Марла. На Кайли.

С мъка отлепи клепачи и се вгледа в две очи, зелени като гората на изгрев-слънце. Остра болка разкъсваше стомаха му, но той успя да се усмихне едва-едва. Горещите й сълзи потекоха по лицето му.

— Къде се губиш? — едва разбираемо изграчи той.

— И аз тъкмо се питах същото за теб. — Подсмръкна шумно. — Изплаши ме, Ник Кейхил. Ужасно ме изплаши.

— Добре ли си?

— А ти? — Изпитателно огледа лицето му. — Изглеждаш ужасно.

— И се чувствам още по-зле.

Тя се засмя и преплете пръсти с неговите.

— Слава богу, че си здрав като камък.

— Ужасно се радвам, че се върнах, Марла — рече той и видя как усмивката изчезна от лицето й. А после, когато очите й срещнаха неговите, тя бавно се отпусна.

— Не е смешно.

— Разбира се, че е смешно, Кайли.

— Ама че извратено чувство за хумор имаш — недоволно измърмори тя, а той протегна ръка, сложи я на тила й и придърпа главата й докато лицето й се озова само на няколко сантиметра от неговото.

— Е, скъпа — провлачено изрече той, опиянен от аромата на парфюма й, — не зная защо се притесняваш толкова. Аз съм човек извън семейството и закона, забрави ли?

— Как бих могла?

— Не можеш — потвърди той и се усмихна с нафуканата си усмивка. — Защото веднага щом изляза от тук, двамата с теб ще вземем бебето и Сиси, ще оставим цялата тази бъркотия зад гърбовете си и ще заминем за Орегън. Майка може също да дойде, ако желае, но съм готов да се обзаложа, че няма да го направи.

— Мислех, че си ми ужасно ядосан — подхвърли Кайли, опитвайки се да контролира бушуващите в душата й чувства.

— Бях. Но след това размислих. Двамата с теб можем да изградим добър — не, чудесен! — живот заедно.

— От часове си в болницата. Първо в операционната, а след това в реанимацията. Едва ли си имал много време за размисъл.

— Не съм. Но не ми е и нужно. — Намигна й и тя цялата се разтопи. — Не ми се иска да го призная, но сгреших, когато ти казах, че си по-лоша от Марла, Кайли. От самото начало знаех, че си по-различна… освен това видях как се държиш с бебето и със Сиси… а и с мен…

— О, така ли? — Не беше убедена, макар че отчаяно копнееше да му повярва.

Ник успя да се усмихне.

— О, да… Признавам, че се борих срещу това… повтарях си, че си играеш с мен и ме правиш на глупак.

Тя изразително завъртя очи.

— Възможно ли е?

— За съжаление веднъж вече се е случвало. Но както и да е… Онова, което се опитвам да ти кажа, Кайли Парис, е, че те обичам. Зная, че си извършила много ужасни неща и би трябвало да си понесеш отговорността за стореното, но вярвам, че си се променила в мига, в който си родила детето си.

Гърлото й се сви и тя премигна няколко пъти.

— Вярваш в това, така ли?

— Абсолютно. Претърпяла си еволюция, превръщайки се в жената, която си днес. Жената, в която се влюбих.

— Но какво знаеш за мен?

— Зная само, че не си Марла, а Кайли… а аз никога преди не съм изпитвал подобни чувства. Към никоя друга жена. Никога не бих се влюбил отново в Марла, Кайли. Ти си по-добра, по-грижовна и всеотдайна, но едновременно с това притежаваш изключителна издръжливост и кураж… Не си жената, за която те мислех, и точно затова те обичам — отново я увери той. Сините му очи преливаха от искрена любов.

И този път Кайли му повярва.

— И аз те обичам — промълви тя.

— Зная, че ме обичаш, любима. И никога няма да ти позволя да го забравиш.

Вплетоха погледи. Бяха загърбили миналото. Бяха загърбили греховете — техни и чужди. Съдбовни грехове. Пред тях беше бъдещето.