Лиза Джексън
Съдбовни грехове (3)

2.

— Мама ще си спомни ли за мен? — попита някакъв надменен момичешки глас и Марла се опита да отвори очи. Болката бе намаляла, вероятно под въздействието на някакво лекарство, но тя все още не можеше да движи устните си. Езикът й беше надебелял, а вкусът в устата й беше просто ужасен. Клепачите й тежаха толкова много, че все не успяваше да ги повдигне. Нямаше никаква представа за времето. Съзнаваше, че съзнанието й е замъглено и постоянно изпада в състояние на безпаметност. Въпреки това искаше да види дъщеря си. Положи неимоверни усилия да повдигне поне единия си клепач, но не можа.

— Разбира се, че ще си спомни за теб — тихо отвърна свекърва й, докато отсечените й забързани стъпки приближаваха към болничното легло. Бижутата й лекичко подрънкваха, а около нея се носеше същият познат аромат. — Не се безпокой за това.

— Но тя изглежда ужасно — възкликна момичето. Нейната дъщеря. — Мислех си, че трябва вече да се е оправила.

— Ще се оправи, но това ще отнеме време, Сиси. Всички ние ще трябва да проявим търпение. — В гласа на възрастната жена се прокрадна упрек, който прозвуча почти като предупреждение.

— Зная, зная — съгласи се Сиси и въздъхна театрално.

През последните няколко дни, който бе прекарала на границата между безпаметния сън и кратки проблясъци на съзнание, Марла бе започнала да различава сестрите, доктор Робъртсън и членовете на семейството й по аромата на парфюмите, по стъпките и гласовете им, макар че често се объркваше в състоянието, в което се намираше, и никога не знаеше дали не сънува под въздействието на силните лекарства, които замъгляваха ума й.

Беше се досетила, че възрастната жена, нейната свекърва, беше Юджиния Кейхил и че съпругът на Юджиния не бе идвал в болницата. Според нея вероятно бе мъртъв. Или пък инвалид. А може би просто не проявяваше интерес. Знаеше само, че той не бе идвал на посещение… макар че паметта й представляваше проблем в момента. Огромен проблем.

Свекърва й изглеждаше искрено загрижена за нея и я посещаваше често… поне така смяташе Марла. Сиси не бе идвала до сега… Или? Марла просто не можеше да си спомни. Съпругът й също я посещаваше често. Алекс. Абсолютно непознат. Мъж, към когото би трябвало да изпитва поне известна нежност. Само че не изпитваше каквото и да било. Главата й отново започна да пулсира от болка. Имаше чувството, че кънкьори изпълняват върху главата й троен аксел с острите си като бръсначи кънки. Силните обезболяващи, които постоянно замъгляваха съзнанието и я унасяха в сън, определено си имаха своите предимства.

— Защо тя не си спомня нищо… защо белезите й не заздравят и защо… нали разбираш… не е същата? — шепнешком попита Сиси и Марла вътрешно потрепери.

— Отново се безпокоиш излишно. От тук нататък майка ти ще става все по-добре и по-добре.

— Надявам се — пламенно заяви момичето, макар в гласа й да се прокраднаха нотки на недоверие.

— Ще й правят ли още пластични операции. Татко каза, че вече е претърпяла достатъчно.

— Вероятно ще се наложи още една, за да отстранят по-сериозните белези. Но сега не би трябвало да говорим за това.

— Защо? Мислиш ли, че ни чува?

— Аз… не зная.

Последва пауза, но Марла разбра, че някой пристъпва към леглото й, почувства нечий топъл дъх върху лицето си и си даде сметка, че в момента я проучват като някакъв едноклетъчен организъм, поставен под микроскоп. Отново се опита да помръдне някой пръст. Ако само успееше да им даде да разберат, че ги чува!

— Тя не чува нещо…

— Нищо. Правилно е да се каже: Тя не чува нищо — веднага я поправи Юджиния.

— О, така ли? — възкликна детето и Марла предположи, че момичето нарочно се заяжда с баба си. — Ще се постарая да го запомня.

— Просто запомни, че е невероятен късмет, че майка ти е все още жива след ужасната злополука, която преживя — монотонно занарежда Юджиния. — В момента, разбира се, не прилича на себе си, но ще видиш, че всичко ще бъде наред, след като се събуди, след като свалят тези телове от челюстта й и отоците по лицето й спаднат.

— А ще може ли да върви?

Сърцето на Марла едва не спря от уплаха.

— Разбира се, че ще може. Чудесно знаеш, че й няма нищо на краката. Както вече ти казах, майка ти ще се оправи.

— Защо тогава не се събужда?

— Защото тялото й има нужда от това време, за да оздравее. В момента тя се нуждае от пълна почивка.

Сиси тихичко изсумтя. Като че ли не вярваше на нито една думичка, изречена от баба й.

— Тя и без друго никога не ме е харесвала.

Какво! Няма начин! Каква ужасна и напълно погрешна мисъл. Невероятно погрешна. Родена от изкривените възприятия на една тийнейджърка. Сигурна беше, че винаги е харесвала, не, обичала е дъщеря си.

— Разбира се, че те харесва. — В стаята прозвуча нервният смях на Юджиния. — Не ставай смешна. Тя те обича.

Да!

— Защо тогава толкова отчаяно искаше да има друго дете? Момче? Нима аз не съм достатъчно добра? Защо и двамата искаха друго дете… о, забрави за това — изръмжа тя и се отдалечи от леглото.

— Наистина ще забравя, защото това, което каза току-що, е пълна глупост — процеди Юджиния, стиснала ядно устни.

Последва дълга и измъчена въздишка. Момичето като че ли смяташе, че всички възрастни като цяло и баба й в частност са идиоти.

— Не зная дори защо изобщо съм в това семейство. Аз просто не се вписвам в него.

Ставаме две, помисли си Марла, изпитала силно съчувствие към момичето. Нима наистина е била толкова сурова и безсърдечна по отношение на дъщеря си?

— Ти полагаш огромни усилия, за да не се впишеш, но е крайно време да промениш това. Всички преди теб завършиха образованието си с почести. Баща ти учи в „Станфорд“ и се дипломира в „Харвард“. Майка ти е завършила „Бъркли“. Аз учих във „Васар“, а…

— Зная, дядо е завършил в „Йейл“. Голяма работа. Аз и без това никога не съм претендирала, че съм гений. А какво ще кажеш за чичо Ник? Той май така и не успял да се дипломира, а?

Напрежението в стаята се повиши. Марла почувства, че Юджиния сякаш цялата се наежи.

— Ник пое по свой собствен път, но нека не говорим за него сега — предложи възрастната жена. — Хайде, време е да отидем да се срещнем с баща ти…

Юджиния сигурно изведе момичето от стаята, защото Марла установи, че отново е сама. Отпусна се и чу една сестра да влиза при нея. След това премери пулса й. Няколко секунди по-късно почувства познатото спокойствие под въздействието на медикаментите, които я потопиха в мъгла и прогониха болката, притесненията, страховете й…

Задряма за известно време… не знаеше колко време е спала, но чу, че вратата се отваря, а след това се затваря с внимателно, рязко движение. Очакваше някоя от сестрите да се приближи до леглото и да й каже нещо. Да се опита да я събуди, или поне да оправи възглавниците й, за кой ли път да премери пулса, температурата или кръвното й налягане. Нищо такова не се случи. Който и да бе човекът, влязъл в стаята й, той беше неестествено притихнал. Сякаш се промъкваше пълзешком към нея.

Или изобщо не беше вътре.

Може би се бе объркала. Може да е сънувала. Може просто да си е въобразила отварянето и затварянето на вратата. Може би в стаята нямаше никой. Главата й беше толкова замаяна. Започна да се унася отново, но й се стори, че чува звук от гумена подметка, която внимателно пристъпва по пода. Но… не… може би не… След това долови миризмата; слаб аромат на застоял цигарен дим и още нещо… мириса на мокра гора… на влажна пръст… толкова нетипичен за това място, излъчващ злоба и омраза.

Косъмчетата на тила й настръхнаха. Силен страх изпълни душата й. Опита се да извика, но не можа. Опита се да отвори очи, но те си останаха здраво затворени. Сърцето й лудо блъскаше в гърдите й. Знаеше, че е свързана с някакъв монитор и се надяваше, че някой член на медицинския екип ще дотича разтревожен в стаята й. Моля ви! Помогнете ми!

Нищо.

Нито звук.

Гърлото й бе сухо като шкурка.

О, господи, какво прави той тук?

И защо не казва нищо?

Кой е той? Какво иска?

После чу стъпките му, които бавно се отдалечиха по посока на вратата. Вратата отново се отвори и затвори.

Беше сама.

И изплашена до смърт.

 

 

— Зная, че това е пълна лудост — рече Ник и погледна Бандит докато прибираше няколко пуловера в пътната чанта. Прекоси спалнята и влезе в банята. Наведе се под мивката, намери несесера си за бръснене и натъпка вътре електрическата си самобръсначка и един дезодорант. Застана на вратата на банята и хвърли несесера в отворената чанта.

Кучето лежеше на едно килимче в долния край на леглото и, положило глава върху лапите си, следеше с поглед всяко движение на Ник.

— Ще се върна — обеща му той, сякаш кучето можеше да го разбере. — Скоро. — Прибави към багажа си два чифта дънки. — Оле ще се грижи за теб. Ще ти хареса, повярвай ми. Той има една женска доберманка, която е страхотна мадама.

Бандит не прояви никакъв интерес.

— Всичко ще бъде наред с теб — каза му Ник. — Ще си много по-добре от мен. — Закопча ципа на чантата и се огледа наоколо. Тази хижа, състояща се от четири стаи с чамова ламперия, беше не просто дом. Тя беше негово убежище, мястото, в което бе намерил спокойствие след безумната надпревара на живота в града. След като излезе от юношеството, той постепенно успя да се отърве от самомнението и надменността, от бремето да бъде Кейхил, от необходимостта да живее според високите очаквания на семейството.

— Това си бяха пълни глупости — обясни на кучето Ник. Бандит се изправи на трите си крака и заподскача след него към всекидневната. В каменното огнище имаше купчинка студена пепел от снощния огън, а във въздуха се усещаше миризмата на изгоряло дърво. Ник се намръщи при мисълта, че в действителност така и не бе успял да се издигне до висотата на стандартите на семейство Кейхил. Баща му винаги бе очаквал от него да се измъкне от сянката на Алекс, да надмине постиженията на по-големия си брат.

Самюел Кейхил обаче бе останал разочарован. Копелето напълно си го заслужаваше. От известно време гниеше в гроба и Ник не даваше пет пари за него.

Телефонът иззвъня и Ник изпсува на глас. За момент си помисли, че би могъл да не отговори. Вместо това пусна чантата на пода, само с три крачки прекоси стаята, вдигна слушалката на второто позвъняване и изръмжа:

— Ало?

— Ник? — Жената отсреща почти шепнеше и, ако се съдеше по гласа, изглеждаше доста превъзбудена. — Никълъс Кейхил?

— Кой се обажда?

— Черис.

Братовчедка му. Сърцето му се сви. Не знаеше защо се обажда, но беше сигурен, че новините няма да са добри.

— Господи, никак не е лесно да те открие човек. Вече бяха решила да наема частен детектив, за да те издиря. — Тя се засмя несигурно.

— Но не си го направила, нали?

— Не… използвах пощенските услуги.

Ник се намръщи и седна на ръба на канапето.

Представи си Черис, както си я спомняше от последната им среща — руса коса, светло златисти очи и нито грам мазнина по кльощавото й тяло. Много държеше на тена си, използваше прекалено много грим, а, когато бяха деца, вървеше след него като предано кученце. По онова време я харесваше, но това беше преди всеки от тях да се сблъска със собствените си проблеми, които ги отдалечиха един от друг. Добрите времена бяха свършили. Още преди двадесет години.

— Е, Черис, как я караш?

— Добре съм — отвърна тя, но гласът й не прозвуча особено убедително. — Всъщност, напоследък се чувствам превъзходно. Защото открих господ.

Страхотно, цинично си помисли той. Направо страхотно, мамка му!

— Така ли?

— Животът ми… животът ми се преобърна напълно.

— Предполагам, че това е хубаво. — Ник не беше религиозен и никога не бе разсъждавал по тези въпроси, но ако Черис искаше да се прероди отново, това си беше нейно право. Тя винаги бе следвала всички модни тенденции. И сега, щом Черис прокламираше любовта към божия син, това означаваше, че религията вероятно беше на мода.

— Да, така е. И всеки ден благодаря на господ за това.

— А децата? — Той погледна през прозореца към сивия ден навън.

— О, те са… добре. Тийнейджъри. — Тя въздъхна театрално. — Но се боя, че с тия тримата господ ще си има доста работа.

Ник не каза нищо. Край на любезностите. Сигурен беше, че има някаква причина, подтикнала Черис да се заеме с издирването му. Двамата не бяха разговаряли от петнадесет години насам. Последваха няколко напрегнати секунди на мълчание. Черис дълбоко си пое дъх.

— Аз… ами обаждам се заради Марла.

Стомахът му се сви, но думите й не го изненадаха.

— Чух за злополуката — отвърна той. — Алекс дойде да ме посети.

— О!

Признанието му я свари неподготвена и тя замълча за секунда. Черис обаче мислеше бързо; беше човек, който никога не се отказва и не пада по гръб.

— Е, струва ми се, че всички ние трябва да благодарим на господ, че е жива.

Амин!

— Приятелката й обаче нямаше късмет — продължи тя. — Ти познаваше ли Пам? Срещал ли си я някога?

— Не.

— О! — В гласа й се прокрадна неодобрение и Ник започна да си задава въпроси по отношение на другата жена в колата. Но пък той винаги си бе задавал твърде много въпроси по отношение на снаха си. — Слушай, Ник, обаждам ти се, защото си член на семейството и си помислих, че можеш да разбереш. Вие двамата с Марла бяхте близки на времето и знаеш, че ние с нея винаги сме се разбирали добре. Обичам я като моя по-малка сестра. И не само аз, а и Монтгомъри също — бързо додаде тя, сякаш мисълта за брат й й бе хрумнала впоследствие. — Аз… ние бихме искали да я видим. Проблемът е в това, че Алекс не позволява. Все повтаря, че могат да я посещават само най-близките членове от семейството й.

Ето какво било. Погледна към стария часовник, който висеше в кухненския бокс.

— Тя не е ли в кома?

— Да, така е, но бих искала да поседя до нея, да й прочета някои пасажи от Библията. Както знаеш, светото писание има изцелителна сила.

— Доколкото си спомням Марла не беше кой знае колко религиозна.

— Това няма значение — бързо отвърна Черис. — Исус чува всички наши молитви. Всички.

Ник не каза нищо в отговор.

— Както и да е — бързо продължи тя, подобно на влак, постепенно набиращ скорост. — Ние непрекъснато се молим за нея. И… за Пам. И за бедния шофьор на онзи камион, който лежи в болницата с тежки изгаряния и който сигурно няма да оцелее… — Замълча за секунда. — Просто искам да я видя, Ник. Да хвана ръката й, да й кажа, че я обичам, да й напомня, че господ също я обича.

— Може би когато се почувства по-добре.

Последва болезнена и дълбока въздишка и той си представи колелцата, които се въртяха с трескава скорост в главата на Черис. Тя беше като куче, захапало кокал. Никога не се отказваше, винаги намираше начин да постигне онова, което желае. Тримата й съпрузи, и тримата заклети ергени, преди да се запознаят с нея, бяха сериозно доказателство за умението й да убеждава.

— Виж, Ник, предполагам, че ще дойдеш да я посетиш. В края на краищата, ти познаваш Марла… ами от много години.

Недоизреченият намек увисна във въздуха. Ник стисна слушалката малко по-силно, но не се осмели да нагази в опасните води на този спомен.

— Помислих си, че ще искаш да я посетиш — продължи Черис и Ник долови напрежението и неизречените обвинения в думите й.

— Може би — отстъпи той, облегна се на дивана и се загледа в жълтеещите дъски, с които бяха облицовани стените в дома му. Бандит се качи на един стар стол, срещна погледа на Ник, след което скочи долу, сви се под масичката за кафе и го погледна през стъкления плот, върху който се виждаха кръговете, оставени от чашите предишната вечер.

— Е, ако разговаряш с Алекс, кажи му, моля те, че искам да я видя. Опитай се да го накараш да разбере, че и ние сме членове на семейството. Независимо от всичко, случило се между бащите ни, във вените ни тече една и съща кръв.

— Така е — съгласи се Ник и се изправи.

— Значи ще поговориш с Алекс?

— Да.

— Добре. Добре. Благодаря ти. Неведоми са пътищата господни, както знаеш.

— И аз така съм чувал — иронично отвърна Ник. Успя да приключи разговора и затвори телефона.

Взе чашата, която бе оставил на масата, и я сложи в кухненската мивка. Бандит го последва по изтъркания линолеум.

— Ще се върна — отново обеща на кучето Ник, преметна чантата през рамо и излезе на задната веранда. Поспря се, за да се увери, че кучето разполага с достатъчно вода и храна в ъгъла на верандата, след което заключи вратата. Бандит се затича към пикапа, но Ник поклати глава. — Не и този път, приятел. — Почеса кучето зад ушите.

Едното беше леко разръфано. Такова беше от деня, в който кучето бе докуцукало окървавено и полумъртво до верандата му скоро след като Ник се нанесе в къщата.

— Сигурно се е сдавил с някое миещо мече или с друго куче — заключи местният ветеринар. В резултат на тази битка овчарското куче изгуби единия си крак, но запази ухото си и си намери нов дом при Ник. От тогава насам двамата се разбираха прекрасно.

Ник го погали още веднъж и се изправи.

— И да не вършиш глупости! — разпореди се Ник, качи се в пикапа и запали двигателя. Небето беше намръщено и сиво. В пълен унисон с настроението му.

Включи на първа, замислен върху разговора с Черис и за прокламираната от нея вяра в бог. Предполагаше, че в този момент малко вяра не би му навредила. Божията помощ щеше да му дойде добре, но той не я очакваше със затаен дъх. Погледна в страничното огледало и зърна черно-бялото куче, което го гледаше, седнало на задната веранда. Имаше чувството, че изоставя единственото истинско семейство, което бе имал някога.

— Страхотно — промърмори Ник. Стигна до пътя, който щеше да го отведе до междущатската магистрала. От там щеше да поеме на юг към Сан Франциско.

И към Марла.

 

 

Когато отново дойде в съзнание около нея се чуваха приглушени гласове, които смяташе, че вече разпознава. Спеше й се ужасно, съзнанието й беше неясно и размътено, но тя отново се опита да помръдне клепачи и си наложи да остане будна. Доколкото това беше възможно в нейното състояние.

— Да, обеща, че ще дойде, но истината е, че трябваше доста да го убеждавам — каза Алекс.

Кой? Кой ще дойде?

Алекс се засмя, но смехът му й се стори престорен.

— Освен това изглеждаше направо ужасно. Очевидно напълно се е потопил в бита на обитател на северните гори. Облечен беше с изтъркани дънки, стара риза, овехтяло и широко като чувал яке, а косата му беше дълга и неподдържана. Съдейки по вида му, бих предположил, че не се бе бръснал повече от седмица. Когато стигнах там, беше излязъл в океана за риба, или за раци, с някаква стара и пробита като сито лодка.

— Но все пак ще дойде, нали? — попита Юджиния, връщайки го към предмета на разговора им.

Значи свекърва й също бе в стаята.

— Така каза, но кой знае? Знаеш, че не е човек, на когото бихме могли да разчитаме.

— Ходи ли до дома му?

— Минах от там, но не си беше в хижата. Успях да го открия на рибарския кей. — В стаята отново прозвуча престореният му смях.

— Защо толкова искаш той да дойде тук? — попита Сиси и едва в този момент Марла осъзна, че дъщеря й също е в стаята. — Защо ти е, щом го мразиш толкова много?

— Не го мразя, миличка. Просто не одобрявам начина му на живот.

— Стига, татко, защо се занимаваш с начина му на живот, след като той не те притеснява по никакъв начин и не иска нищо от теб?

Добър въпрос, помисли си Марла и почувства, че започна отново да се унася в дълбок и успокояващ сън, който почти напълно замъгли съзнанието й. Не последва обаче отговор на въпроса, зададен от Сиси, и Марла почувства, че напрежението в стаята се покачва.

— Защо никой не желае да говори за него? — най-накрая попита Сиси. — Държите се така, сякаш името му е някаква мръсна и неприлична дума.

— Такова е — отбеляза Алекс.

— Твоето също — не му остана длъжна дъщеря му.

— Този спор е напълно излишен и безсмислен в момента — намеси се Юджиния и шумно си пое дъх. — Братята невинаги се спогаждат добре и нашето семейство не е никакво изключение.

— Говориш за дядо и брат му, нали?

— Фентън, да — сковано отвърна Юджиния. — И децата му. Черис и Монтгомъри. О, струва ми се, че напоследък предпочита да бъде наричан Монти.

— Защо те вече не са част от семейството?

— Защото не го желаят.

Сиси очевидно не им повярва.

— Чичо Монти се обади миналия ден. Търсеше татко.

— Разговарях с него — отвърна Алекс. В гласа му се долавяше раздразнение, но Марла не разбираше от какво точно е породено. Но пък имаше още толкова много неща, които не успяваше да схване и да си спомни… опита се да помръдне, за да им покаже, че ги чува, но усети, че започва отново да се унася.

— Добре, ами Ник?

Значи тримата обсъждаха Ник… братът, който не бе учил в колеж. Или може би бе отпаднал още в гимназията… Като че ли си спомняше нещо за него, но съзнанието й беше толкова замъглено… О, господи, имаше нещо, но какво?

— Чичо Ник също ли не желае да бъде част от семейството? — продължи да разпитва Сиси, отказвайки да смени темата.

— О, миличка, ти не би могла да го разбереш — отвърна Юджиния.

— Защо не пробваш да ми обясниш? Може пък и да разбера?

Мълчание. Марла си представи как Юджиния и Алекс си разменят погледи, питайки се каква част от семейните тайни можеха да споделят с дъщеря й.

— Добре, Сиси — тихо промълви възрастната жена. — След като толкова настояваш, ще ти кажа. В моменти на семейни кризи, каквато е тази със състоянието на майка ти, семействата обикновено се сплотяват, демонстрират семейна привързаност и се обединяват, за да дадат отпор на враговете си.

— К’ви врагове?

— Какви — веднага я поправи баба й. — Ама на нищо ли не ви учат в това училище?

— Добре, какви? — повтори момичето. — Кои са те? Лошите? Всичко това просто няма смисъл. Аз искам само мама да се събуди и всичко да бъде както преди, ясно? И… и искам тя да изглежда по същия начин. — Гласчето й се повиши с една октава. — Погледнете я! Та тя дори не прилича на себе си. — Сиси подсмръкна шумно, след това се изкашля и сърцето на Марла пропусна един такт. Ако само можеше да каже нещо, за да утеши дъщеря си… Само че беше толкова уморена… — Нана, имам чувството, че… че ти и татко като че ли се страхувате от нещо. Или от някого. Изобщо не разбирам какво става.

Алекс се включи в разговора.

— Просто сме разтревожени заради мама, скъпа. Това е всичко. Но тя ще се оправи. Разговаряхме с доктор Робъртсън и той ни увери, че всичко ще бъде наред. Трябва само да проявим още малко търпение. И няма никакви лоши хора — додаде Алекс с изненадващо тих и внимателен глас. При нормални обстоятелства той разговаряше доста рязко и отсечено. Но не и сега, не и когато говореше с дъщеря си. — Нана просто прибягна до аналогия, за да ти помогне да се ориентираш по-добре. А сега ти предлагам да отскочиш до автомата за безалкохолни напитки, който се намира малко по-надолу по коридора. Ето ти дребни. Иди си купи кока-кола, или нещо друго.

Марла изпита неочакван прилив на нежност към този мъж, който изобщо не си спомняше. Сиси обаче не можеше да бъде излъгана толкова лесно.

— Струва ми се, че криете нещо от мен. Всичко е заради смъртта на онази жена, нали? Онази Пам, която загинала при катастрофата… И сега мама… мама може да бъде обвинена в убийство, нали? Това е причината, поради която полицаите непрекъснато душат около нас, нали?

Убийство? За какво говорят те? Съзнанието й изведнъж се проясни от притока на адреналин.

— Става дума за непредумишлено убийство. Допуснато по непредпазливост.

Какво?

— Инспектор Патерно просто се опитва да разбере какво точно се е случило. Става дума за злополука, скъпа. Никой не е бил убит умишлено. И всичко с мама ще бъде наред. Тя ще се оправи и ще се върне у дома. Полицаите ще я помолят да им разкаже какво се е случило и, предполагам, с това ще се сложи край на цялата тази история.

— Защо тогава отиде да извикаш чичо Ник? Защо искаш той да дойде, щом положението не е чак толкова сериозно?

— Крайно време е Ник да се върне у дома — рязко отвърна Алекс, но веднага се овладя. — Виж сега… — Марла долови подрънкването на някакви метални предмети — ключове или пък дребни монети. — Защо не отидеш до онзи автомат, за да вземеш по една сода за мен и Нана? Може и спрайт. Каквото има. Вземи нещо и за себе си.

Ново подрънкване на монети. Марла очакваше Сиси отново да възрази, но тя си замълча.

Изръмжа нещо неразбираемо и се отправи към вратата, а стъпките й следваха такта на нетърпимата болка, която бе започнала отново да пулсира в главата на Марла.

Температурата в стаята сякаш рязко бе спаднала с няколко градуса. Какви бяха тези приказки за убийство? Коя беше Пам? О, господи, аз ли съм я убила? Сърцето на Марла биеше като обезумяло. Почувства ситните капчици пот, които започнаха да се стичат по врата й. Ако само можеше да си спомни нещо… Ако можеше да говори, за да се опита да получи отговори на измъчващите я въпроси…

— Неприятно ми е да си го призная — обади се Юджиния, — защото, в края на краищата, той е мой син, но започвам да се питам дали наистина трябваше да настояваме Ник да се върне у дома.

— Чакай малко. Идеята беше твоя.

— Зная, зная — съгласи се тя и Марла си представи как клати глава, изумена от собствената си глупост. — Бях разстроена след злополуката и всичко останало, но сега не мога да не мисля за онази работа между него и Марла.

Какво? Каква работа? Марла се опита да отвори уста, но не можа и, макар да се съпротивляваше срещу умората, пак почувства почти непреодолимо желание да се остави да бъде погълната отново от черната бездна на безсъзнанието. Въпреки това мобилизира цялата си воля и продължи да слуша разговора.

— Това беше преди петнадесет години.

— Той никога не успя да я забрави.

— Разбира се, че успя. От тогава насам през живота му минаха купища жени. — В гласа на Алекс се долавяше нетърпение. И раздразнение. Сякаш темата, която разискваха, беше твърде болезнена за него.

— Но нито една от тях не се задържа повече от няколко месеца. Той и Марла…

— Помня. — Гласът на Алекс беше студен като лед и Марла веднага разбра, че това би трябвало да я притесни. Само че умората я връхлиташе твърде бързо. — В случая обаче нямаме кой знае какъв избор, нали? Казах му, че тя е споменала името му и той се съгласи да дойде.

Нима съм проговорила? Как? Не си спомняше да е произнасяла каквото и да е, макар че отчаяно се опитваше да установи някаква форма на общуване с тези хора. В главата й напираха хиляди въпроси, които искаше да им зададе. Въпроси за бебето, за дъщеря й, за живота й. Опитваше се да каже нещо, да се изкашля, да привлече вниманието им… Защо не можеше да говори? Пръстите й потрепериха от безсилие.

— Видя ли това? — възкликна Алекс.

— Какво?

— Тя помръдна. Гледай ръката й.

Да! Да! Чувам ви! Разбирате ли?

— Извикай лекаря — разпореди се Алекс. — Най-сетне. Може би най-после ще се събуди. — Гласът му вибрираше от вълнение.

Гърлото й се сви при мисълта, че е обичана от този мъж, за когото бе омъжена. Мъж, когото би трябвало да може да си представи.

— Искаш да кажеш, че е чула разговора ни? — попита Юджиния с натежал от страх глас.

— Ами… предполагам.

Последва мълчание. Марла си помисли, че двамата сигурно се гледат изпитателно, разменят си загрижени погледи или произнасят само с устни думи на тревога и страх.

Марла бавно отпусна дясната си ръка и чу тихи стъпки да се приближават до леглото й.

— Марла? — тихо я повика Алекс. — Скъпа, чуваш ли ме? Просто помръдни с ръка, миличка. Дай ми знак, че си добре. Господи, толкова много ми липсваш…

Гласът му звучеше толкова искрено. Искаше да му повярва. О, господи, искаше да вярва, че я обича. Той взе ръката й и я задържа в своята.

— Стисни пръстите ми, ако ме чуваш, любима. Хайде. Опитай.

Марла се опита да помръдне пръсти, но ръцете й бяха сковани, а мускулите й отказваха да помръднат.

— Струва ми се… мисля, че почувствах нещо — рече Алекс.

— Добре. Може би най-сетне ще се събуди. — Юджиния очевидно също бе застанала до леглото й. — Марла? Чуваш ли ни, скъпа? Просто кимни, или отвори очи. — Пауза. Марла не можеше да помръдне. Усещаше, че бавно се унася и постепенно изпада в безсъзнание. — Скъпа…

Алекс въздъхна с раздразнение и остави ръката й да падне на леглото.

— Няма смисъл.

— Разбира се, че има — спокойно възрази Юджиния. — Трябва само да проявим търпение. Тя ще се събуди.

— А ако не се събуди? — студено попита Алекс.

— Тогава… ще трябва да се приспособим към положението. Всички ние. Нещата ще се пообъркат, но няма да настъпи краят на света. Само че е още рано да говорим за това. Нека не дърпаме дявола за опашката. Ти я видя да помръдва. Тя дори леко стисна ръката ти. А това е голям прогрес.

— Щом казваш — изръмжа той, очевидно преизпълнен с недоверие.

 

 

Болницата „Бейвю“ бе една от най-добрите в града. Или поне така твърдяха хората. Докато обаче вървеше по застланите с дебели килими коридори, осветени от дискретно поставени лампи и украсени с известни шедьоври на изкуството, докато се разминаваше с лекарите, медицинските сестри и санитарите, които се движеха забързано около него, Ник почувства, че целият настръхва. Никога не бе обичал болниците. Миризмата на антисептични препарати, талк и дезинфектанти го задушаваше. Музиката, която звучеше по коридорите, вероятно бе предназначена да успокоява болните, но на него му лазеше по нервите. Усмивките на хората, с които се разминаваше, му се струваха мрачни и неискрени. Ник от години вярваше, че болниците са заведения, в които не се случва нищо хубаво. И тази тук едва ли щеше да промени мнението му.

Но ето че вече беше тук. Независимо дали това му харесва или не. И смяташе да изпълни дълга си до край.

Стиснал зъби, той се качи с асансьора до стая 505 и завари вратата й леко открехната. От скритите говорители в коридора се носеше тиха музика — инструментална версия на една песен на „Бийтълс“. Наоколо не се забелязваха никакви хора. Не срещна нито една сестра, санитар или пък посетител. Помисли си, че брат му може би бе запазил цялото това крило за съпругата си; в края на краищата той беше някаква клечка в борда на същата тази болница. Самюел Кейхил, а след това и синът му Алекс, бяха дарявали огромни суми за строежа и модернизирането на болницата „Бейвю“, които бяха постъпили чрез сметките на фондация Кейхил. Така че Алекс вероятно се ползваше с известни привилегии, когато ставаше дума за лечението на съпругата му. А това сигурно му доставяше неизразимо удоволствие.

Ник открехна вратата на затъмнената стая, където пациентка, вероятно Марла, лежеше в болничното си легло. Беше сама. Алекс все още не се бе появил, но Ник знаеше, че е пристигнал няколко минути по-рано.

Стаята не беше нищо особено. Стандартна болнична стая. Излъсканите метални перила на леглото отразяваха приглушената светлина, която идваше от една-единствена флуоресцентна лампа, монтирана на тавана. До леглото, като лостови, стърчеше стойка за интравенозна система, от която във вените й вливаха глюкоза и господ знае какво още. Няколко пъстри букета, кутии с бонбони и засадени в саксии растения придаваха някакъв уют на иначе мрачната и безлична стая. Картички с пожелания за скорошно оздравяване изпълваха до горе бялата плетена кошничка, привързана с ярко оранжева панделка. Щорите бяха полуспуснати и ивиците светлина, проникващи през тесните им процепи, падаха, образуваха светли райета върху леглото.

Ник скръцна със зъби и се приближи до леглото. Чувстваше се като натрапник. Марла лежеше по гръб. Насиненото й и подуто лице беше просто неузнаваемо, дебела тел придържаше челюстта й.

— Исусе! — прошепна той.

Нима това беше Марла?

Стомахът му се сви болезнено. Непрекъснато си бе повтарял, че отдавна е преодолял увлечението си по тази жена, че още преди години е оставил дълбоко погребани в миналото си гнева и болката, причинени от предателството й. Сега обаче, докато стоеше до снаха си, Ник не можеше да не изпита жал и състрадание към нещастната фигура в болничното легло. По дяволите, наистина изглеждаше зле. Беше жива наистина, но само толкова. Половината й глава беше обръсната и под едва наболата й коса се виждаха грозни шевове.

Лежеше обвила пръсти около предпазната решетка на леглото. Докато се взираше в израненото й тяло, Ник си припомни жената, която познаваше от толкова години, спомни си красотата и неподправеното женствено излъчване и чар, които съставляваха същността на Марла Амхърст в онези безгрижни години преди тя да стане госпожа Александър Кейхил, преди да го напусне, за да стане съпруга на брат му.

Спомените, които бе заключил в най-тъмното кътче на съзнанието си, внезапно излязоха на повърхността и в главата му изникна образът на младата, дългокрака и постоянно флиртуваща жена, която излъчваше откровен сексапил и го съзнаваше. Господи, тя беше толкова привлекателна и интригуваща, с палави зелени очи, високомерно вдигнати вежди и изящни скули…

А ето че се бе превърнала в изпонатрошена и обезобразена пациентка, лежаща полумъртва в това студено легло, заобиколена от монитори и интравенозни системи. Нямаше нищо общо с жената, която се бе промъкнала под измачканите завивки на желязното легло в онази уютна виличка в Мендиано и закачливо бе целунала върха на носа му, преди да му намигне палаво и да обсипе с целувки цялото му тяло.

— Какво стана? — попита той, сграбчил с все сила предпазните перила на леглото. — Дявол да го вземе, Марла, какво се случи? — Поклати глава, опитвайки се да прогони носталгичните спомени. Случилото се тогава и без друго се бе оказало една голяма лъжа. Тя го бе използвала. А той й го бе позволил.

Най-страшно обаче бе прозрението, че вероятно би го сторил отново. Без дори да се замисли.

Без значение колко ужасно изглеждаше в този момент, облечена в грозна памучна нощница, при вида на която предишната Марла би потръпнала от отвращение, Ник си наложи да мисли за жената, която си спомняше от преди.

— Как, по дяволите, се озова тук? В това плачевно състояние? — прошепна той.

Очите й помръднаха под спуснатите клепачи. Ама тя нали беше в кома? Косъмчетата на тила му настръхнаха.

— Марла? — прошепна той, едва успял да изтръгне звук от свитото си гърло. — Марла?

С цената на невероятни усилия клепачите й бавно помръднаха и очите й се отвориха едва-едва. После още малко и тя погледна право в него с огромните си черни зеници, около които се виждаше съвсем тясна ивичка зелено.

Сърцето му подскочи.

Тя примижа, премигна, но продължи да гледа право в него.

— Мислех, че ти… По-добре да повикам някоя сестра или лекар. — Стискаше преградата на леглото толкова силно, че кокалчетата на пръстите му побеляха.

Тя вдигна ръка, за да докосне неговата и се опита да проговори, но телта, свързваща двете й челюсти й пречеше, и думите излизаха завалени и неясни. Въпреки това те веднага достигнаха до съзнанието му и сякаш докоснаха някакъв оголен нерв в душата му.

— Кой си ти? — попита тя, сбърчила вежди над огромните си зелени очи.

Значи наистина не помнеше нищо. Остро разочарование прониза сърцето му, но той не му обърна внимание.

— Аз съм Ник.

Тя отпусна ръка и леко въздъхна. Очевидно не го познаваше.

— Ник? — мъчително бавно прошепна тя. — Ти си… братът!

Значи все пак знаеше.

— Струва ми се, че винаги си гледала на мен като на човек извън семейството^[1].

Не каза нищо в отговор.

— Нали разбираш? Човек, който не е добре дошъл в семейството на съпруга ти. — Посинялото и подпухнало лице си остана все така безизразно. — Това беше шега.

— Неуместна шега. — Очите й започнаха да се затварят. — Изключително неуместна — промърмори тя с отпаднал глас.

— Следващия път ще измисля нещо по-забавно — обеща Ник, но тя не му отговори. — Марла? — О, по дяволите, не можеше да заспи точно сега! По-рано през деня бе разговарял с Алекс, който му бе съобщил, че тя все още е в безсъзнание и му бе предложил да се срещнат в болничната й стая, което, както се оказа, не беше особено добра идея.

Ник пъхна ръце в джобовете на коженото си яке и излезе от стаята, решил да потърси някоя сестра. Никак не му се струваше забавно да стои сам с болна жена, която ту идваше в съзнание, ту заспиваше отново. Особено когато тази жена беше Марла Амхърст Кейхил. Погледна през рамо през отворената врата и я видя да лежи неподвижно в леглото. Изглеждаше ужасно. Но сега, когато вече бе започнала да се възстановява, външният й вид щеше да се промени.

И Марла, без съмнение, щеше отново да стане красива и привлекателна.

Не че това го интересуваше особено. Както се казва в старата поговорка, парен каша духа. Е, той вече се бе изгорил веднъж. И този път щеше да внимава. Много, при това.