Лиза Джексън
Съдбовни грехове (13)

12.

Стаята беше променена. Ник огледа съчетаните по цвят пердета, постелки и завивки и реши, че това, всъщност, няма никакво значение. И без друго спомените му, свързани с тази стая, не бяха измежду най-щастливите в живота му. В онези години не можеше да я възприеме като свой дом. Днес пък — още по-малко! Остави чантата си върху леглото с месингови табли. Нямаше да живее дълго в къщата. Ще остане само колкото да разбере какво става. Би могъл да понесе префърцунената обстановка в този дом, но не знаеше как ще свикне с мисълта, че Марла е само през две стаи по-надолу по коридора. Исусе, тази жена винаги бе знаела как да му влезе под кожата. Като никоя друга. Дори и сега, след всичките тези години. Дори и в състоянието, в което се намираше.

— По дяволите! — Имаше чувството, че се задушава в тази стая. Съблече якето си и го преметна на леглото. Когато и това не помогна, Ник се приближи до прозореца и го отвори, изложил лице на студения ноемврийски вятър. Плъзна поглед над светлините на града към черното небе, където не блещукаше нито една звездичка. Как щеше да живее толкова близо до нея?

И кога щеше да е свободен да си тръгне?

Какво, по дяволите, ставаше в тази къща?

Беше прекарал часове наред, заровен в счетоводните книги на компанията. Алекс се оказа прав. „Кейхил лимитид“ затъваше с всеки изминал ден и сметките й една по една излизаха на червено. Лоши инвестиции, разходи, несъобразени с очакваните приходи, служител, хванат да злоупотребява с фондовете на компанията, невероятни суми, похарчени за филантронски каузи като „Кейхил хауз“ и новото педиатрично отделение на болницата „Бейсайд“… Изключително щедрите социални привилегии и осигуровки, предлагани на всеки един служител на компанията, и разточителният начин на живот на главния й изпълнителен директор също допринасяха немалко за настоящите финансови затруднения. Все рутинни, очаквани и видими проблеми, с които би могло да се справи всяко самодоволно хлапе с двегодишен стаж като счетоводител. Въпреки това Алекс бе настоял да включи и Ник в играта. Дали решението му не бе продиктувано от желание да умилостиви остаряващата си майка, която от години умоляваше Ник да се върне у дома? Или го бе повикал заради случилото се с Марла? А може би действията на Алекс бяха обусловени от друга причина, която за момента му убягваше. Причина далеч по-сложна и зловеща от онова, което се виждаше на повърхността.

Алекс определено държеше да принуди Ник да се върне в живота на Марла. Но защо? Нали двамата братя на времето си съперничеха за вниманието на същата тази жена?

Нетърпеливо зарови пръсти в косата си.

Каквито и да бяха мотивите на Алекс, за момента Ник бе хванат в капан. И не заради финансовите затруднения на „Кейхил лимитид“. Не и заради майка си, която искаше двете й деца да живеят близо до нея. Не, Ник беше затворен в тази огромна и бездушна къща в град, който презираше от години, единствено заради Марла. Защото се страхуваше до смърт за живота й и защото — проклет да е — когато ставаше дума за тази жена, той напълно забравяше здравия разум и действаше, подчинявайки се единствено на емоциите си.

Излезе в безлюдния коридор, осветен от слабата светлина на аплиците и украсен с маслените портрети на отдавна починали роднини. Същият коридор, в който малко по-рано вечерта майка му го бе уверила, че е изключително щастлива, че Ник най-сетне се е вразумил и се е прибрал у дома. Беше си позволила дори да го докосне по ръкава — невероятен изблик на чувства от страна на Юджиния.

— Радвам се, че се върна, Никълъс — беше прошепнала тя. — Зная, че двамата с теб никога не сме се разбирали… възможно е и аз да съм допуснала някои грешки във възпитанието ти… очаквах от теб да приличаш повече на Алекс, но… по мой си начин… аз винаги съм те обичала и ти ужасно ми липсваше през всичките тези години. — Долната й устна се бе разтреперила за миг, но тя веднага се овладя и стисна зъби.

Ник бе останал изумен от реакцията й, неспособен да отдели поглед от нея. Без никакъв грим по лицето си, облечена с широка роба в черно и червено, превързана здраво през кръста, с набраздено от бръчките лице, Юджиния, за пръв път от тридесет и девет години насам, му се стори слаба и уязвима. Истинска. От плът и кръв. Изпълнена с обич и загриженост.

Само че на Ник му бе изключително трудно да повярва в тази метаморфоза.

— Няма да остана дълго.

— Зная. Ти никога не го правиш. — Юджиния въздъхна. — Предполагам, че те предадох още когато беше малко момченце. Ако можех да върна времето назад… ако тогава познавах поне част от мъдростта, която натрупах през годините… — Успя да се усмихне едва-едва с пребледнелите си устни — неубедителен опит да прикрие болката и отчаянието, помрачили погледа й.

Ник се почувства като стопроцентов подлец.

— Е, нека се опитаме да приемем нещата такива, каквито са. Но… — Майка му се поколеба за миг и се заигра с колана на робата си. — Аз имам чувството, че тук стават някои неща, които са… ами, напоследък просто не мога да разбера какво става с Александър. Той е толкова вглъбен в себе си, а пък Марла… О, проблемите с това момиче просто нямат край… — Юджиния прехапа устни и се замисли за миг. — Предполагам, че всички брачни двойки се сблъскват с известни проблеми и преминават през добри и лоши дни. Баща ти… той… о, аз го обичах. Много повече отколкото заслужаваше. — За секунда потъна в спомените си, а след това очите й отново се фокусираха върху Ник. — Ти в много отношения приличаш на него, Никълъс. Също като него си абсолютно уверен в себе си и дори самодоволен. Умен си. Но си и много различен от него. — Тя изправи рамене. — Но както и да е. Исках само да ти благодаря, че се върна у дома.

— Ще остана докато свърша работата, заради която ме повикахте. След това се махам от тук — напомни й той.

Тя се усмихна. Сякаш искаше да му каже, че го познава по-добре, отколкото той самият познаваше себе си.

— Ще видим — подхвърли тя и се запъти към асансьора.

— Аз си имам мой живот в Орегън.

— Наистина ли? — попита Юджиния, изгледа го с недоверие, вдигнала изразително вежди, след което се качи в асансьора, за да се върне в стаята си. Въпросът остана да виси след нея.

— Да — сам на себе си заяви Ник докато преглеждаше алкохолните запаси на Алекс два етажа по-долу.

Ник реши, че му се полага едно питие. Преди това позвъни на Оле, за да провери как е Бандит, след което, замислен за простичкия живот в Девилс Коув, толкова различен от бъркотията, в която се бе озовал с пристигането си в Сан Франциско, тръгна по стълбите надолу.

За негов късмет Алекс бе оставил ключа на барчето в ключалката. Ник намери бутилка шотландско уиски и се огледа за чаша. През прозорците долиташе силният вой на вятъра, но вътре в къщата бе съвсем тихо. Чуваше се единствено тиктакането на големия часовник във фоайето, тихото бръмчене на старата парна инсталация и проскърцването на стогодишните греди. Това тук изобщо не може да се сравнява с къщичката ми в Орегън, помисли си Ник и си сипа щедра доза. Малка, компактна, с ремонтиран лично от него покрив и обзаведена със стари мебели, купувани предимно от разпродажби. И едно трикрако куче, което играеше ролята на алармена система и на негов най-добър приятел. Ник разполагаше с достатъчно акции и пари в банката. Освен това получаваше приличен доход от инвестициите в апартаменти и бизнес сгради, които бе закупил докато живееше и работеше в Сиатъл. Беше достатъчно богат, за да си позволи по-разточителен начин на живот. Но той не го искаше. Не желаеше и неприятностите, произтичащи от него.

Съпругата на Алекс бе красноречиво доказателство в подкрепа на неговите възгледи за живота.

Да-а, Ник си имаше свой живот. Живот, който му харесваше и му осигуряваше свободата, от която се нуждаеше.

Тогава какво правеше тук, по дяволите? Сложи няколко кубчета лед в чашата си, приближи се до камината, където все още проблясваха незагаснали въгленчета. Въпреки това стаята изглеждаше студена. Стерилна. Липсваха й топлота и уют. Както и на всяка друга стая в тази проклета къща. Както и на цялото му семейство. Както и на собствения му живот, преди да избяга надалеч от тук след разрива с Марла. Представи се пламенните й и жарки целувки. Целуваше го така, сякаш не възнамеряваше изобщо да спира, а от гърлото й се чуваха тихи и дрезгави стенания. Спомни си как докосваше с пръсти голите й ръце, тя свеждаше поглед, а гъстите, тъмни мигли прикриваха съблазнителните искрици, пламтящи в зелените й очи. В онези години Марла трепереше от страст в ръцете му и задъхано нашепваше, че той е единственият мъж, който може да я накара да се чувства толкова необуздана и разпътна. Прокарваше език по ухото му и шептеше: Моля те, Ник, искам още… искам още много…

Ник рязко затвори очи и отпи голяма глътка от питието си. Ето че бе направил пълен кръг. Напуснал бе Сан Франциско заради Марла, а сега се бе върнал заради същата проклета жена. И макар тя да изглеждаше променена, той все още изпитваше онова неописуемо желание да бъде близо до нея. Беше готов дори да прекрачи линията, да пристъпи отвъд почтеността и морала заради неразгадаемата съблазън на тази жена. Тя беше различна, да. Много по-различна. Беше по-добра, по-внимателна, с остро чувство за хумор. И макар да долавяше вродената й сила и издръжливост, Ник виждаше в нейно лице една изключително привлекателна и уязвима жена, на която просто не можеше да устои. Беше странно усещане. Все едно че отново се влюбваше. По-силно този път. В друга, по-загадъчна и човечна жена. Може би заради децата Марла бе загубила част от дълбоко вкоренения си егоизъм, станала бе по-игрива и загрижена за хората около нея. Нещата, свързани с Марла, които не му даваха мира години наред, вече бяха започнали да избледняват, но ето че отново се бе изправил пред същата жена, в душата, на която се криеше същата онази страстна самка, която го караше да губи разсъдъка и здравия си разум заради няколко откраднати мига на безусловна чувствена наслада.

Техните срещи, изключително потайни и усамотени, бяха невероятно романтични и наситени с необуздан сексуален заряд. Марла не познаваше граници на чувствената наслада — искаше да опита от всичко, да експериментира, да се забавлява. Умът й трескаво се опитваше да измисли начини за всевъзможни чувствени преживявания и наслади, кожата й пламтеше от страст и той трябваше само да зърне пламъчетата, проблясващи в немирните й очи, за да загуби цялото си благоразумие и да приеме нейните тъй сладки и опасни аванси. Целият се разтапяше от желание, от копнеж, когато усетеше допира на топлия й и влажен език, който проникваше до всяко кътче на тялото му. Имал бе и други жени от тогава насам, но никоя от тях не можеше да се сравнява с Марла.

Беше готов да премине през ада, за да получи правото да я люби пет минути. И тогава, един ден тя се срещна с него, целуна го целомъдрено по бузата, дари го с ярката си усмивка, която сякаш казваше зная, че ще ме забравиш веднага, и му каза, че всичко между тях е свършено, защото срещнала друг мъж.

Този другият случайно се оказа собственият му брат.

— Кучи син! — изръмжа Ник и изгълта питието си наведнъж. Какво, по дяволите, правеше тук? Защо позволяваше отново да си изгуби акъла заради нея? Май трябва да отиде на лекар да му прегледат главата. Ако и това не помогне, просто да го застрелят. Приближи се отново до барчето с напитките и покри кубчетата лед, които все още не бяха се разтопили, с още няколко глътки уиски. Отпи и чу, че портите на имението се отварят. Приближи се до прозореца и погледна. Заслепиха го ярки фарове. Ягуарът на Алекс профуча пред очите му. Стомахът на Ник се сви. Пресуши питието си на една глътка. Няколко минути по-късно асансьорът забръмча и той пое нагоре по стълбите. Стиснал чашата си в ръка, Ник посрещна брат си и съпругата му на етажа, на който бяха разположени спалните им. Марла изглеждаше ужасно. Бледа, с подута челюст и хлътнали от умора очи. Опита се да се усмихне на Ник, но не успя. Остра болка прониза сърцето му, но той само здраво стисна зъби.

— Значи ти наистина се премести — отбеляза Алекс, отвори вратата на апартамента им и пропусна съпругата си пред себе си. — Помислих си, че може би ще промениш решението си.

— Имах подобни намерения, но реших да не ви разочаровам — бавно отвърна Ник.

Марла го погледна за кратко, след което обяви, че се оттегля.

— Извинете ме, но наистина трябва да си полегна — рече им тя. В очите й се четяха болка, несигурност и страх, които просто късаха сърцето му. Крехка и неуверена, жената пред него нямаше нищо общо с дръзкото сексапилно същество, сграбчило душата му.

Като капак на всичко останало, тази вечер Марла Кейхил бе преминала през самия ад.

— Добре ли си? — попита я Ник.

В очите й, макар и само за миг, проблеснаха весели пламъчета.

— Зависи какво разбираш под думата добре. В сравнение с човек, прегазен от валяк, съм в доста добра форма, но иначе… — Завъртя ръката си в китката, за да покаже неопределеността на състоянието си. — Е, имала съм и по-добри дни. — Подпря се на вратата и се засмя горчиво. — Само дето не си ги спомням.

— И това ще стане.

— Да се надяваме. — Хвърли един поглед към перилата и към килима, върху който бе повърнала. Като се изключи тъмното влажно петно, всички останали следи от премеждието бяха премахнати. Тя видимо потрепери. — Дължа ти голяма благодарност, Ник. Ако не беше тук…

— Щеше да ти помогне някой друг.

— Не, не, Марла има право — сковано се обади Алекс. — Слава богу, че си бил наблизо.

— Радвам се, че успях да помогна. — Ник сви рамене.

Последва неловко мълчание, нарушено след няколко секунди от Марла.

— Трябва да проверя как са децата.

Но Алекс вече се бе запътил към стаята на Сиси.

— Аз ще се погрижа.

— Ще го направиш ли? Благодаря — рече тя, обърна се през рамо и срещна погледа на Ник. — Лека нощ, Ник.

Господи, изглеждаше толкова слаба и уязвима. Нестабилна. Толкова различна от онази Марла, която познаваше. Жената, която бе избягвал години наред.

Вдигна празната си чаша в подигравателен тост.

— Лека нощ.

Сърцето на Марла се сви от болка. Тя мина през вратата и влезе в апартамента, опитвайки се да прогони образа на Ник от главата си.

Не си причинявай това, уморено си помисли тя, докато се тътреше към стаята си. Да, той наистина спаси живота ти, но ти не му дължиш нищо. Трябва да сложиш край на противоречивите си чувства към него. Ти си омъжена за Алекс.

Стомахът й се разбунтува само при мисълта за това. Между нея и Алекс нямаше нищо. Не прехвърчаха искри. Нямаше любов. Ако някога изобщо бе изпитвала любов към съпруга си, то това сигурно е било преди много години. Или любовта, както толкова много други неща, бе потънала в мъглата, обгърнала предишните й спомени. Дай си време. Скоро ще си спомниш всичко. Ще разбереш защо си се влюбила в Алекс и тогава сексуалното привличане към Ник ще ти се стори глупаво и неестествено.

Не, нищо подобно нямаше да се случи и Марла го знаеше. Чувствата, които Ник разпалваше в душата й, начинът, по който тялото й откликваше на близостта му, бяха твърде силни и дълбоки. Неповторими.

— Дори не си го и помисляй — каза си тя. Не можеше да си позволи да се поддаде на съблазънта на сините му очи. Ти си омъжена. Имаш деца. Тя… тя… о, господи, тя започваше да се влюбва в него. — Но ти дори не го познаваш — възкликна Марла, погледна отражението си в огледалото и цялата потрепери, защото, независимо от това, че все още не разпознаваше собственото си лице, нямаше как да не забележи пламенното желание, стаено в очите й. — О, ти си пълна идиотка! — Нервно забарабани с пръсти по тоалетната масичка и се загледа в кутията с бижутата. Онази, в която така и не можа да намери пръстена си. Имаше твърде много неща в живота й, които не изглеждаха както трябва. Не се връзваха.

Изпълнена с безсилие, Марла разкопча палтото си и го хвърли на леглото. Тъкмо сваляше ципа на спортното горнище, когато някой леко почука на вратата й и Алекс надникна в стаята.

— Исках само да ти кажа за децата — съобщи той, а тя едва устоя на импулса да дръпне ципа и да го затвори до горе. През разкопчаната дреха се виждаха сутиенът й, част от гърдите и голия й корем, но тя се чувстваше чисто гола и изложена на показ. Очите на Алекс се плъзнаха по тялото й, но не последва никакъв коментар. — И двамата спят.

— Добре. — Вратът й сякаш се схвана от обхваналото я смущение.

— Имаш ли нужда от още нещо?

— Не, не мисля. — Искаше единствено Алекс да напусне стаята й. Веднага.

— Ще информирам Том за новите лекарства, които ти изписа лекарят. Той ще се погрижи да ги взимаш на време.

Тя тръсна глава в знак на протест.

— Не го притеснявай. Мисля, че мога да се справя и сама. Просто остави хапчетата тук и, повярвай ми, когато болката стане непоносима, ще ги изпия, без да чакам някой да ми напомня за това.

Спокойствието на Алекс го напусна на мига. Устните му потрепериха от обхваналото го раздразнение.

— Хайде тази вечер да не спорим повече. Особено по отношение на Том. Той е професионалист. И ще се погрижи за лекарствата ти. — Гласът на Алекс беше неотстъпчив. Властен. Заповядващ.

Марла едва не се озъби в отговор, но успя някак си да сдържи езика си зад зъбите. Беше твърде уморена, за да спори с него. За момента. На следващия ден щеше да се погрижи за всичко.

— Добре.

Алекс, осъзнал, че тя няма намерение да продължава спора, заговори с далеч по-спокоен глас.

— В такъв случай ще се видим утре сутринта…

— Чакай! — прекъсна го Марла. Внезапно й хрумна нещо. Той се обърна, а тя вдигна дясната си ръка и помръдна безименния си пръст. — Предполагам, че нямаш представа къде е пръстенът ми?

— Ти си спомняш за него? — недоверчиво попита Алекс.

— Бих искала, но не е така. Знам за него само защото Джоана го спомена. Помислих си, че може би знаеш къде е… или поне знаеш къде го прибирам, когато го свалям от ръката си.

— Вероятно някъде тук. — Той посочи спалнята й.

— Но не е. Проверих. Прерових цялата стая. Не е ли странно? Според Джоана никога не съм го сваляла от пръста си. Тя предполага, че някой може да го е откраднал в болницата.

— Съмнявам се. Може би трябва да го потърсиш отново. — Алекс запристъпва от крак на крак, а след това погледна часовника си. — Много неща ти се струпаха през последните няколко дни, Марла. И смятам, че пръстенът е най-малката ти грижа за момента.

— Джоана ми каза, че той е подарък от баща ми.

— Конрад ти правеше много подаръци.

— Наистина ли? — Тази информация я изненада. Беше видяла достатъчно снимки на строгия си баща и всеки път, когато се опитваше да извика някакъв спомен в главата си, тя интуитивно чувстваше, че двамата с баща й никога не са били особено близки и че той дори не я е харесвал достатъчно. В представите си виждаше Конрад Амхърст като затворен и саможив човек, който никога не бе имал време за децата си. Нямаше усещането двамата да са се разбирали добре. Тъкмо обратното. Макар че изобщо не си го спомняше, Марла инстинктивно знаеше, че той никога не я бе обичал достатъчно и подозираше, че е била едно от разочарованията в живота му.

Може би това се дължеше на факта, че тя е момиче, а не първороден син. Тези архаични схващания принадлежаха към миналото, но Марла не можеше да се избави от убеждението, че те все още са широко разпространени. Собственият й син, Джеймс, беше живото доказателство за това. С него се отнасяха като към дългоочакван принц, а по-голямата му сестра недоволстваше и се смяташе за пренебрегната.

— Баща ти те обсипваше с подаръци — увери я Алекс. Пъхна ръце в джобовете на палтото си и се облегна на касата на вратата.

— Какви например?

— О, господи, Марла! Ами например коли, акции, облигации, сгради. Достатъчно беше да поискаш нещо и веднага го получаваше.

— Точно в това е проблемът, Алекс. Аз не си спомням нито един от тези подаръци. Засега зная само за пръстена. — Тя разтърка схванатия си врат и завъртя глава няколко пъти. Господи, толкова беше уморена! — И, както вече ти казах, искам да видя баща си — заяви тя.

— Зная, зная — с раздразнение отвърна Алекс. — Не е нужно да го повтаряш постоянно. Обещавам да се погрижа за това и да те заведа при баща ти след няколко дни. Нека обаче оставим този въпрос за утре сутринта.

— Аз няма да забравя.

— Не се и съмнявам — без следа от хумор отвърна той и излезе от стаята.

Марла бе твърде уморена, за да му отговори. Изчака го да затвори вратата на собствената си спалня, след което съблече и останалите си дрехи и ги нахвърля на купчина на пода. Въпреки преживяния ужас по-рано вечерта и противоречивите чувства, които изпитваше по отношение на Ник, въпреки дълбокото й убеждение, че в цялата тази история има нещо ужасно гнило, Марла заспа в секундата, в която положи глава върху възглавницата.

 

 

Ник допи питието си, съблече се и, останал само по боксерки, се излегна на леглото. Затвори очи с надеждата да заспи, но в главата му изплуваха различни образи на Марла. Някои от тях бяха на по-младата жена, която бе познавал толкова отблизо, а други — на тази нова жена, по-възрастна, но и по-сърдечна, жена без памет и без минало, жена, която все още откликваше на привличането помежду им.

Дали наистина някой се бе опитал да я убие? Но кой? Защо? И защо Алекс така отчаяно се опитваше да го накара да се настани отново в къщата? Всичките тези въпроси не му даваха мира и той не можеше да се освободи от усещането, че е попаднал във внимателно замислен капан.

Защо Марла толкова много приличаше на Пам Делакроа? Странната жена, загинала по време на катастрофата? Нейна приятелка ли беше тя? Или позната? Коя точно беше тя, по дяволите?

Чу вратата на апартамента да се затваря и долови нечии стъпки, отдалечаващи се по коридора. Вероятно Алекс, също като него, бе изпитал потребност от едно питие преди лягане. Въпреки това се надигна и седна в леглото. Мигновено застана нащрек. Марла не му ли бе казала, че е почувствала чуждо присъствие около леглото си? Не беше ли споменала, че е видяла някой надвесен над леглото й да я заплашва с убийство?

Ник тихичко се изправи, прекоси стаята и отвори вратата към коридора в мига, в който вратата на асансьора се затвори. С разтуптяно сърце той влезе в отключения апартамент и надникна в стаята на Марла, където тя, изтощена до смърт, спеше дълбоко. С все сила стисна зъби и устоя на импулса да се приближи и да я докосне по бузата. Скръцна със зъби и надникна в стаята на бебето. Открехна дори вратата на Сиси. И тогава чу тихото бръмчене на автомобилен двигател и проскърцването на вратите на гаража.

Някой напускаше имението. По това време на нощта?

Ник се приближи до прозореца в стаята на Сиси и видя задните светлини на ягуара на Алекс да просветват, когато той спря пред портите и изчака да се отворят. В следващия миг ягуарът излетя от имението и изчезна надолу по хълма. Ник погледна часовника си. Минаваше един и половина след полунощ.

Къде, по дяволите, отиваше брат му? Да се срещне с някого.

Но с кого? И защо?

Трябва да е нещо, свързано с Марла.

 

 

Следващите няколко дни Марла преживя като в мъгла, причинена от болката и силните медикаменти. Атрофиралите й мускули постепенно започваха да функционират. Том, точно според предвижданията на Алекс, акуратно спазваше часовете за лекарствата и й сервираше пасирана храна, която тя едва успяваше да преглътне. Всеки път, когато съзнанието й се проясняваше, макар и за малко, той й даваше поредната доза и Марла отново се унасяше в сън. Щорите на прозорците й бяха спуснати, а стаята, осветена от една-единствена лампа, приличаше по-скоро на камера на смъртник, отколкото на спалня на млада жена.

Марла не различаваше деня от нощта, нямаше грам силица и едва успяваше да се помръдне в леглото.

Чувстваше обаче, че нещо тук не е наред. Моментите на просветление бяха твърде кратки. Всеки път, щом си помислеше, че силите й започват да се възвръщат, а главата й да се прояснява, мъглата я обгръщаше отново и тя потъваше в безпаметен сън. Дори и когато беше будна, не беше съвсем на себе си. Съзнанието й се рееше и тя не успяваше да се съсредоточи. Понякога изпадаше в безсъзнание, а в душата й се бе настанило черно отчаяние.

— Никакви хапчета повече — настоя тя на втория… или може би на третия ден. — Чувствам се… твърде замаяна от тях.

— Но те ти помагат да оздравееш. — Том й помагаше да преглътне няколко лъжици грахова супа.

— Не… нещо не е наред… — Том обаче настоя, че хапчетата трябва да се пият и когато Марла се оплака на Алекс, той само я погали по главата и я увери, че се възстановява изненадващо бързо. Въпреки това тя продължаваше да се чувства замаяна и упоена. Затворена беше по цял ден и по цяла нощ в стаята си и ставаше от леглото само за да отиде в тоалетната.

— Безпокоя се за нея — заяви Юджиния, след като я посети заедно с бебето. Марла копнееше да прегърне малкия Джеймс, но не можеше да помръдне ръцете си. Не можеше дори да се надигне и да седне в леглото. — Не мислиш ли, че трябва да се обадим на доктор Робъртсън?

— Вече разговарях с Фил — увери я Алекс. — Състоянието й е нормално.

— Не мисля така. — Юджиния поклати съвършената си фризура, а Марла се опита да каже нещо, но отново се отнесе нанякъде.

— Марла е изтощена и се нуждае от почивка. Ето защо Фил й предписа медикаменти против болката и успокояващи хапчета, които да й позволят да се възстанови отново.

— Но…

— Шшш. Нека я оставим да поспи. — Алекс поведе майка си навън и Марла го чу да казва: — Казах ти, че съм се консултирал с Фил. Той смята, че реакцията на Марла е съвсем нормална, но въпреки това ще смени болкоуспокояващите хапчета с други, от които няма да се чувства толкова отпаднала.

Новината беше добра, но на Марла сякаш изобщо не й пукаше. Не се развълнува и когато отвори едното си око и видя Сиси да стои до леглото й. На лицето й беше изписана тревога и тя нервно хапеше долната си устна.

— Господи, мамо, ще се оправиш ли?

— Да — успя да промълви Марла с надебеления си език. — Аз… ще се оправя — рече тя и заспа отново. Спа в продължение на часове… или може би минути… а дали не бяха и дни… когато чу друг глас. Този на Ник.

— Това не е нормално.

Марла едва-едва отвори очи и видя загриженото му лице. Той сви устни и заяви с нетърпящ възражение глас:

— Веднага ще я заведа на лекар.

В стаята имаше още някого. Проклетият болногледач пристъпи към леглото и попадна в полезрението й.

— Господин Кейхил изрично се разпореди съпругата му да не бъде безпокоена — възрази Том, но Ник само го изгледа предизвикателно, давайки му да разбере, че не бива да му се противопоставя отново.

— Разбрах. — Ник напъха пантофите на Марла в джоба на якето си.

— Госпожа Кейхил е поверена на моите грижи. Аз отговарям за нея.

— Ще го запомня. — Ник се наведе, внимателно взе Марла на ръце и, без да обръща внимание на немощните й протести, я понесе към асансьора.

— Не можете да направите това! — развика се Том след тях.

— Ти само стой и гледай. — Вратите на асансьора се отвориха и Ник пристъпи вътре. Марла за миг зърна болногледача. Лицето му бе разкривено от ярост, тънките му устни бяха побелели от безсилие.

— Не е нужно да ме носиш — възрази тя.

— Да бе, сигурно.

Слязоха на първия етаж и Ник я изнесе през входната врата. Отвън беше студено. В утринния въздух се усещаше приближаващата зима. Ник тръгна надолу по стълбите. Ларс, понесъл едно градинско гребло, се появи измежду стволовете на два рододендрона и препречи пътя му.

— Какво правиш? — попита Ларс.

— Смятам да заведа госпожа Кейхил на лекар. — Ник мина край него, а Марла, почувствала се като разглезена глупачка, се опита да се измъкне от ръцете му и да стъпи на земята. Ник не й позволи.

— Господин Кейхил знае ли за това? — подозрително попита Ларс.

— Надявам се. — Лицето на Ник беше изпито, чертите му сурови, а погледът — безкомпромисен и неотстъпчив. Той решително тръгна към пикапа си. — Надявам се, че все някой от вас ще прояви достатъчно здрав разум, за да каже на копелето, че отивам с жена му в болницата.

— Но това… това е нелепо. Мога да вървя и сама — продължи да настоява Марла, макар че не беше съвсем сигурна дали краката й няма да се огънат под тежестта й. А и не знаеше доколко би могла да разчита на размътеното си съзнание.

— Съмнявам се.

— Не, наистина… — Главата й обаче безсилно се залюля и тя се почувства като пълна глупачка, загдето позволяваше на този мъж да определя съдбата й. — Аз… Аз няма да се върна пак в болницата.

— Мисля, че е време да ти намерим друг лекар.

Главата й постепенно започна да се прояснява.

Ник отвори предната врата на доджа. Извади пантофите й от джоба си, пусна ги на пода, а след това съблече якето си и го наметна на раменете й.

— Недей да спориш с мен — посъветва я той и затръшна вратата.

— Мисля, че би трябвало сама да вземам решенията, свързани със собствения ми живот — отвърна Марла и свали малко стъклото на прозореца. Точно в този момент рев на мощен двигател привлече вниманието й. Тя погледна през замъгленото предно стъкло на пикапа и зърна ягуара на Алекс. — Страхотно — промърмори тя, когато видя съпруга си да излиза с разкривено от ярост лице от колата. Хвърли фаса на цигарата си в храсталака и решително тръгна към Ник.

— Какво, по дяволите, става тук? — грубо попита Алекс.

Ник, разкрачил крака и скръстил ръце пред гърдите си, стоеше точно пред пикапа. Не направи никакъв опит да отговори на зададения въпрос.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — повтори Алекс.

— Ще водя жена ти на лекар.

— Не е необходимо. Фил вече пътува насам.

— Ще дойде тук? — невярващо възкликна Ник. — Нещо като домашна визита?

— Да, ще дойде тук… какво става с Марла? — Алекс понечи да се приближи до вратата на пикапа, но Ник го сграбчи за ръката и му препречи пътя.

— Нищо, което един свестен лекар да не може да оправи. При положение, че й намали лекарствата, естествено.

Ноздрите на Алекс потрепнаха от обхваналата го ярост. Той грубо издърпа ръката си.

— Това няма нищо общо с Фил.

— Да бе! Как не! Той е човекът, който я държи постоянно упоена. Той е виновен за сегашното й състояние.

— Не, аз съм виновен — предизвикателно заяви Алекс. — Исках Марла да не се преуморява и да си почива повече. За да се възстанови напълно. Фил само изпълни молбата ми.

— Не смяташ ли, че Марла трябваше да реши това?

— Вероятно, но тя беше толкова уплашена и обхваната от параноичните си видения, че аз реших да поема нещата в свои ръце. Спомни си, че бяха започнали да й се привиждат разни неща. Уверяваше ме, че видяла непознат човек в спалнята си, за бога! И аз реших, че й е нужно известно време, за да се успокои и съвземе.

— Ти, арогантно копеле такова! — гневно изръмжа Ник.

— Но това сега е без значение. Вече се обадих на Фил. Той ще смени лекарствата й и утре сутринта тя отново ще е с бистър ум.

— Дано да стане точно така.

— Или какво? Не ме заплашвай, Ник. Допуснах грешка. Но вече край. — Заобиколи брат си и се приближи до вратата на пикапа. — Марла? Виж, съжалявам. Предполагам, че чу разговора ни с Ник. Допуснах грешка.

— Огромна грешка — заяви тя. Кръвта й кипеше от гняв. Погледна го право в очите през полуотворения прозорец.

— Вече казах, че съжалявам. Фил ще бъде тук след няколко минути. Иска да те прегледа и да спре част от медикаментите, които вземаш. Трябва само да ми имаш доверие.

Никога, помисли си тя. Никога повече няма да ти повярвам. В този момент през отворените врати на имението влезе един кадилак. Фил Робъртсън беше зад волана.

Ник го възнагради с убийствен поглед в мига, в който Робъртсън слезе от колата.

— Позволил си на брат ми да ти казва какви лекарства да предпишеш на съпругата му?

— Какво?

— Сънотворните. Позволил си той да реши от какво лечение се нуждае Марла?

Алекс сграбчи ръкава на брат си.

— Чакай малко, Ник. Не го хващай веднага за гърлото.

Марла бавно обу пантофите си, отвори вратата на пикапа и се измъкна навън. Краката й бяха слаби и несигурни, но тя се подпря на вратата и успя да се задържи права.

— Искам да зная защо се чувствам толкова… отпаднала… толкова замаяна… и защо постоянно спя.

Фил Робъртсън сви устни.

— Трябваше да ме повикате по-рано.

— Колко време мина… от посещението ми в клиниката? — попита Марла.

— Пет дни. — Лекарят вдигна яката на палтото си.

— Пет, значи — прошепна Марла, неспособна да повярва на ушите си.

— Хайде да влезем в къщата. Ще те прегледам и ще ти предпиша някакви други обезболяващи, от които няма да се чувстваш толкова дезориентирана и сънлива.

— Не желая никакви лекарства — твърдо заяви тя. Готова беше на всичко, за да запази разсъдъка си бистър. Не можеше да разчита на Ник да я спасява всеки път. — Ще се оправя и без хапчета.

— Мисля, че трябва да послушаш Фил. В края на краищата, той е лекарят тук. — Алекс сложи ръка на раменете й.

Марла се отдръпна начаса.

— Не, не съм съгласна. А сега ме чуйте добре — продължи тя и почувства болка в челюстта. Очевидно въздействието на лекарството започваше да намалява. — Аз съм зряла жена. И сама ще вземам решенията за всичко свързано с мен и тялото ми.

— Аз просто смятах, че действам в твой интерес — обясни Алекс, но в очите му нямаше топлота, а едната му ръка бе свита в юмрук, който той побърза да скрие в джоба на палтото си.

— Сериозно? Е, аз не смятам така. И престани да се отнасяш с мен като с крехко саксийно цвете. — Все още бе по пижама и домашни пантофи, а на раменете й бе наметнато якето на Ник. Въпреки студа, Марла го свали и го хвърли на Ник, който го улови във въздуха, а тя се обърна и тръгна към къщата. В началото пристъпваше неуверено, но силите й сякаш се възвръщаха с всяка направена крачка.

Мъже, сърдито си помисли тя. За какво ли са ни изобщо?

Изкачи се по стълбите и, макар че все още се чувстваше малко замаяна, рязко отвори входната врата. Само един поглед към тримата мъже й беше достатъчен, за да разбере онова, което я интересуваше. Алекс, който едва контролираше гнева си, тъкмо бъркаше в джоба за цигарите си. Фил Робъртсън изглеждаше разтревожен, а Ник просто стоеше и гледаше след нея. В сините му очи блестеше познатото непочтително предизвикателство, което тя намираше за изключително секси и очарователно. И така беше от мига, в който бе излязла от проклетата кома.

Той беше единственият мъж, на когото можеше да се довери.

 

 

През целия си живот до сега Ник никога не бе имал връзка с омъжена жена. Никога не си бе и помислял, че това е възможно. А ето че сега лежеше на леглото, взираше се в тавана и се опитваше да прогони Марла от мислите си. Невъзможна мисия. Образът й бе като запечатан в главата му. Само при мисълта за съблазнителната й усмивка челото му се оросяваше от пот, остра болка сграбчваше слабините му. В къщата беше съвсем тихо. Всички останали вече спяха. Ник се преобърна по корем, опита се да извика някакъв друг образ, който да прогони страстните очи на Марла, но не успя.

А тя е съвсем близо. През две стаи надолу по коридора.

Но е съпруга на Алекс.

Бракът им и без друго е сериозно разклатен. Знаеш това. Той не й обръща никакво внимание. Тя не го помни и те желае толкова силно, колкото я желаеш и ти. Хайде, стани от леглото. Иди да видиш как е.

Стомахът му се сви и той рязко отметна завивките. Това беше същинска лудост. Намъкна чифт дънки и, без да си прави труда да слага риза или обувки, отвори вратата и излезе в коридора, осветен едва-едва от резервните лампи, оставени да светят през нощта. Отправи се директно към вратата на апартамента, сложи ръка на бравата и се спря. Какво ще й каже като я види? Какво ще направи? Нищо. Не можеше да направи абсолютно нищо.

Скръцна със зъби, слезе на долния етаж и си сипа питие. Каква беше цената, която семейството ще трябва да плати заради тази негова страст? Един разбит брак? Две деца, които ще бъдат принудени да растат, избирайки между двамата си родители? Освен това Марла никога нямаше да се съгласи да се премести в Орегън, а и той самият все още не беше съвсем сигурен какво точно иска. Знаеше само, че копнее да я целуне и да я докосне отново, да почувства онова пламенно единение, което ги свързваше преди петнадесет години.

Освен това искаш да натриеш носа на Алекс. Да му отмъстиш поне малко. Признай си го! Не ти харесва начина, по който той се отнася към нея. Освен това така и не можа да превъзмогнеш факта, че на времето Марла те заряза заради брат ти.

— Кучи син! — Изпи питието на една глътка, избърса устата си с ръка и тръгна нагоре по стълбите. Господи, ама и той беше един глупак! Стигна до етажа, на който се намираха спалните им, и тъкмо тръгваше към стаята си, когато вратата на апартамента се открехна предпазливо и Марла излезе в коридора.

— О! — Притисна ръка към гърдите си и широко отвори очи. — Ник — прошепна тя. — Изплаши ме до смърт.

— Съжалявам. Не можах да заспя.

— Аз също. Стори ми се, че чух Сиси да излиза от стаята си.

— Не, аз бях.

— О!

— Съжалявам, ако съм те разочаровал.

— Не, не си. — Изглеждаше притеснена. Обърна се и надникна в апартамента. Господи, беше толкова красива! Облечена беше с някаква атлазена пижама, която й беше поне с два номера по-голяма, косата й беше разрошена, а очите й все още бяха размътени от съня.

— Аз… аз бих искала да поговоря с теб — рече Марла, а той едва успяваше да контролира желанието да сведе поглед към V-образното деколте на пижамата й. Над последното копче се виждаше трапчинката в основата на шията й и женствената извивка на раменете й, които бяха все така пленителни и примамливи, както и преди.

— Ще те черпя едно питие. Барът долу предлага всякакви видове алкохол.

— Точно това ми трябва след всичките лекарства, с които съм натъпкана — подразни го тя, а след това се усмихна ослепително. — Дай ми само минутка, за да си облека халата. — Тя мигновено изчезна вътре в апартамента, а Ник не спря да се ругае през тридесетте секунди, които й бяха нужни, за да облече робата си и да излезе отново. Постъпката му беше глупава. Подмолна и нечестна.

Само че вече нямаше връщане назад. Марла излезе в коридора и стомахът на Ник се сви болезнено, когато долови аромата на парфюма й. Тя предпазливо затвори вратата, завърза колана на робата си и двамата заедно слязоха по стълбите и се насочиха към тъмната всекидневна. Дъждът равномерно барабанеше по стъклата на прозорците. Ник драсна клечка кибрит, за да запали дървата в камината, а след това си наля едно питие. Марла, която нервно си играеше с краищата на колана, застана близо до пламтящия огън.

Стаята, осветена единствено от огнените отблясъци, изглеждаше по-малка и уютна.

— Сигурна ли си, че не искаш нищо? — попита Ник и пусна няколко кубчета лед в чашата си.

Тя се поколеба, но не го погледна.

— Може би едно бренди. Малко.

Ник се ухили, намери гарафата с бренди и сипа малко от кехлибарената течност в една ниска кристална чаша.

— Ето това вече е моето момиче — отбеляза той и едва тогава забеляза реакцията й, обърна внимание на нервността, с която хапеше устни. Подаде й питието и докосна чашата й със своята. — Пия за по-добрите дни, които ни очакват.

— И нощи — додаде тя, отпи малка глътка и се обърна към Ник. Очите й, огромни и зелени, се взираха в него над ръба на чашата. Лицето й вече бе напълно оздравяло, белегът в основата на косата й почти не се забелязваше, а махагоновите къдрици обрамчваха красивото й лице.

— Е, какво има, Марла?

— Аз… аз искам да зная какво става. Прекарах в леглото си пет дни, през които изобщо не бях на себе си. Спомням си, че имаше хора, които влизаха и излизаха от стаята, но иначе не помня нищо конкретно. Помислих си, че би могъл да ме запознаеш с последните новини. Дали някой вече се е свързал със семейството на Пам?

— Аз поне не зная такова нещо. Но пък бях затънал до гуша в работа, опитвайки се да прегледам всички счетоводни книжа на компанията.

— И какво установи?

— Установих, че „Кейхил лимитид“ ще отиде по дяволите, ако Алекс не предприеме някакви драстични мерки.

— Тази огромна корпорация? — невярващо възрази Марла.

Ник погледна за миг устните й и отпи от питието си.

— Частните компании не са чак толкова големи. Не и в днешно време.

— Може ли да бъде спасена?

— Мисля, че да. Ако Алекс има желание да въведе известни ограничения.

— Той като че ли работи непрекъснато — отбеляза Марла, приближи се до прозореца и се загледа в светлинките, които премигваха надолу по хълма. — Имам чувството, че влиза от едно събрание в друго. Или в офиса на компанията, или в борда на болницата, или пък в „Кейхил хауз“.

— Липсва ли ти? — попита Ник.

Тя се поколеба, а след това отрицателно поклати глава.

— Не, за жалост. Истината е, че изобщо не се чувствам свързана с него. — Ник забеляза червенината, обагрила врата й при това признание. — Не мога да обясня защо е така.

— Алекс не е лесен човек.

— И ти не си — отбеляза Марла и го погледна през рамо. Нямаше намерение да се държи провокативно, но се получи точно това. Робата й леко се разтвори от едната страна и погледът му беше привлечен от изящната й шия и гладката кожа на раменете й. Беше готов на всичко, за да я целуне точно там.

— Как можеш да си сигурна в това, след като изобщо не си спомняш миналото?

— Женска интуиция — отвърна тя. — У теб има нещо, което всяка жена инстинктивно долавя. Нетърпение, безпокойство… Предполагам, че не са много нещата в този живот, които ти доставят удоволствие. Освен това трудно се установяваш на едно място и отказваш да следваш отъпканите пътища и коловози. Искаш ли нещо, отиваш и си ги вземаш.

— Невинаги.

— Напротив. Винаги.

— Искам теб.

Марла видимо се напрегна. Шията й почервеня и тя сведе поглед към пода.

— Но все още ми нямаш доверие.

— И как бих могъл? — възкликна Ник и пристъпи към нея, като не спираше мислено да се ругае за слабостта. Беше се заклел да не се поддава на очарованието й, обещал си бе да не я допуска близо до себе си, но с всеки изминал ден се чувстваше все по-силно заинтригуван и неудържимо привлечен от тази жена. Многократно бе предупреждавал сам себе си и, въпреки това, ако искаше да бъде напълно откровен, трябваше да признае, че най-много от всичко на света искаше да я докосне, да я целуне, да я обсипе с ласки и да проникне до най-съкровените кътчета на женската й същност.

— Толкова жестоко ли те нараних тогава? — попита Марла, загледана в дъждовните ручейчета, които се стичаха по стъклата на прозорците.

— Аз сам си бях виновен. — Още една крачка към нея.

— Но в момента наказваш мен.

— Как?

— Като… като се опитваш да стоиш далеч от мен. — Все още бе с гръб към него. Оставила бе чашата на перваза на прозореца и напрегнато се взираше навън през мокрите прозорци.

— Това се нарича чувство за самосъхранение, Марла. Първичен животински инстинкт. — Също като другите, които събуждаш в мен. Вече бе толкова близо до нея, че долавяше аромата на кожата й, виждаше фините косъмчета на тила й, фантазираше си за прелестите, скрити под меките гънки на атлазената роба.

— Ти спаси живота ми — отбеляза Марла, а гласът й прозвуча задъхано. Тя сякаш усещаше близостта му, сякаш знаеше, че ги разделят само няколко сантиметра. Ароматът на парфюма й достигна до ноздрите му. Ухаеше леко на лавандула и му напомни, че твърде дълго не бе държал жена в прегръдките си.

— Казваш, че съм спасил живота ти? Може и така да е. А може и да не е. Направих онова, което трябваше да се направи. Не преувеличавай заслугите ми, моля те. Не се опитвай да ме представиш като някакъв герой. Защото, повярвай ми, не съм.

— Прекарваш доста време, опитвайки се да убедиш всички, че не си герой.

— И това не е никак трудно — отвърна той и с ясното съзнание, че допуска съдбоносна грешка, протегна ръце и ги сложи върху раменете й, а пръстите му се забиха в мекия атлаз и сочната й плът. Тя потрепери, рязко си пое дъх, но не направи опит да се отдръпне.

Пламъците танцуваха по косата й и позлатяваха кожата й. Обикновеният розов цвят на робата придоби страстно прасковени отблясъци. Ник продължаваше да стои зад нея и да масажира раменете й. Марла леко простена и се облегна назад. Той сведе глава и притисна устни към врата й. Яростно желание разтърси тялото му и прогони всяка разумна мисъл от главата му. Болката между краката му стана непоносима и той се отдаде изцяло на чувственото удоволствие да държи тази жена в прегръдките си. Беше толкова съблазнителна. Толкова примамлива. Толкова дяволита и разпътна. И напълно забранена.

— Ник… — Промълви името му толкова тихо, че той не беше съвсем сигурен дали е чул добре.

С ясното съзнание, че отива твърде далеч, Ник позволи на чувствата да вземат превес. Обсипа врата й с целувки и, опиянен от аромата на пламналата й кожа, смъкна копринената тъкан от раменете й. Докосна с език голата й плът и тя цялата потрепери. Ник преметна ръка през кръста й, намери възела на колана й и го разхлаби.

Марла почувства обхваналата го възбуда. Притисна се към него, изви се назад и зарови пръсти в косата му. Той обсипа цялата й ръка с целувки и я накара да забрави, че си бе обещала да не се поддава на първичната му сексуалност. Забрави напълно и убеждението си, че любовта й към него ще разбие сърцето й. Забрави, че ще съсипе целия си живот, ако само допусне да се люби с него.

Възелът се развърза.

Робата се разтвори, само за да разкрие пижамата под нея.

Ник изпъшка и се зае да разкопчее горнището на пижамата. Ръката му се плъзна под меката тъкан и Марла ахна задавено, почувствала топлината на пръстите му и огнения отпечатък на дланите му върху гърдите й. Кожата й запламтя и тя наклони главата си на една страна, откривайки цялата си шия за ласките на ненаситните му устни.

Почувства болезнения копнеж, зародил се дълбоко в душата й. Горнището на пижамата се плъзна по раменете й заедно с робата и се спря чак на кръста й. Ник докосна с език ухото й, а косъмчетата на гърдите му погалиха гърба й, когато той с все сила я притисна към себе си. Марла почувства силната му ерекция.

— Оох… — простена тя, притисна се към възбудения му член, а ръцете му се спряха върху гърдите й и нежно погалиха зърната й. Жаркият му дъх опари врата й. По кожата й заблестяха капчици пот. Кръвта й пламна и потече като разтопен восък по тялото й.

— Марла, о, господи, Марла… аз… не искам да… — Движеше се, допрял тяло до нейното, търкаше болезнено възбудения си член о атлазеното долнище на пижамата й. Марла, неспособна да му устои, се притискаше все по-силно и по-силно към него. Част от нея съзнаваше, че допуска най-голямата грешка в живота си, но на останалата част изобщо не й пукаше.

Ти си омъжена, за бога!

Нейният брак обаче беше само една преструвка.

Майка си!

Но аз желая този мъж, чувствам се свързана с него и вярвам, че единствено той може да задоволи копнежа, изгарящ душата ми.

Не смесвай страстта с любовта, Марла. Помисли си пак!

Ник плъзна надолу едната си ръка, пъхна я под мекия атлаз, ласкаво погали корема й и се спря едва когато стигна до възвишението между краката й. Силните му пръсти силно я притиснаха към него, принуждавайки я да почувства възбудата и неконтролируемата му страст. Марла цялата се разтрепери от желание. През тънката тъкан на гащичките й той я докосваше, милваше, масажираше, запалваше огън, който сякаш нажежи до бяло цялото й тяло. Кожата й пламтеше, а пулсиращата болка дълбоко в нея ставаше все по-силна и настойчива.

Коленете й омекнаха, когато Ник плъзна устни по извивката на лицето й. Затвори очи, отметна глава назад и го остави да целува раменете и шията й. Неравномерните удари на сърцето й отекваха оглушително в главата й, дъхът й излизаше на къси, задъхани тласъци. Марла отчаяно желаеше този мъж. Искаше да се завърти в ръцете му, да докосне твърдите зърна на гърдите му, да погали стегнатите му мускули. Отчаяно копнееше да изживее сладко-горчивата наслада от сливането на телата им.

Главата й се изпълни с образи на Ник. Гол, с блеснала от пот кожа, надвесил се над нея, притиснал я под тежестта на силното си тяло… Представи си напрежението на жилестите му ръце, видя се как забива нокти в гърба му, а той прониква дълбоко в тялото й… тласъците продължават един след друг… отново и отново… О, господи… започна да й се вие свят…

— Марла — задъхано прошепна Ник с предрезгавял от желание глас. — Това не е редно… аз… ние… аз… трябва…

Тя не можеше да мисли… не можеше да диша дори. Тресеше се от възбуда, по челото й бяха избили ситни капчици пот. Пот се стичаше и по гърба й и мокреше тялото й. Устните му… о, господи… ако само можеше да се обърне и да го целуне, да свали ципа на дънките му и да…

На горния етаж се отвори някаква врата, а след това се затвори с приглушено изщракване.

Ник замръзна.

Главата на Марла мигновено се проясни. Какво, за бога, правеше?

Ник я пусна рязко и я отблъсна сякаш изведнъж запари в ръцете му. Робата и горнището на пижамата й се свлякоха на пода. Марла веднага се наведе и ги вдигна.

— По дяволите! — изруга Ник и безшумно прекоси стаята, за да се отдалечи възможно най-далеч от нея. Асансьорът тихичко забръмча.

Марла напъха ръце в ръкавите на пижамата и робата, непохватно се зае с копчетата, а след това трескаво завърза колана около кръста си. Как ще обясни присъствието си в тази стая? Разрошената коса, пламналото лице, раздърпаните дрехи и желанието, което сигурно пламтеше в очите й? Как можа да допусне това? Защо си позволи да се поддаде на това забранено изкушение?

Ник отново пристъпи към нея, сграбчи я за ръката и я дръпна в нишата до еркерния прозорец. Очите му, все още замъглени от страстта, срещнаха нейните и той постави пръст на устните си.

Сърцето й биеше оглушително, мислите й се лутаха в различни посоки. Сега ще ги хванат и тогава… О, как би могла да обясни на дъщеря си чувствата, които изпитваше към Ник. Или на свекърва си? Или… на… собствения си съпруг?

Пропаднала жена! Развратница! Курва! Всичките тези архаични и обидни думи пламтяха в главата й.

Асансьорът най-после спря в приземния гараж. Въпреки оглушителните удари на сърцето си Марла чу отварянето на вратата, а след това и равномерното бръмчене на мощен двигател.

— Алекс — прошепна Ник, доближил устни до ухото й, издърпа я в единия край на прозореца, откъдето двамата наблюдаваха задните светлини на ягуара, които проблясваха и се отразяваха в дъждовните капки. Портата се отвори и колата изчезна от погледа им.

— Къде отива? — попита Марла.

— Предполагам, че има среща с някого.

— С кого?

— Не зная, но едва ли е намислил нещо хубаво. Нищо хубаво не се случва след полунощ.

— Струва ми се, че двамата с теб току-що го доказахме — заяви Марла, бясна на себе си. Възможно ли е да е чак толкова глупава, че да се остави в плен на първичните си страсти и низки желания? — Трябва да си лягам. — Поколеба се за момент и додаде: — Сама.

Тръгна към вратата, но Ник сграбчи китката на ръката й.

— Няма да се извинявам, Марла — каза й той с предизвикателно блеснали сини очи.

Тя надменно вирна брадичка.

— Добре. Нито пък аз. — А после, преди да е изрекла още нещо, за което по-късно да съжалява, се обърна и тръгна нагоре, като прескачаше по две стъпала наведнъж, за да се скрие в убежището на своята съвършено декорирана и толкова студена и бездушна стая.

 

 

Пачавра! Проклета, мръсна пачавра!

Той се взираше право в къщата, дъждът се лееше върху голата му глава и замъгляваше очилата му, но той продължаваше да вижда двамата любовници, застанали до прозореца. Мъжът стоеше зад нея, галеше я, целуваше я, но лицето му бе скрито в сенките на слабо осветената стая. Той ги гледаше от разстояние през напръсканото от дъждовните капки стъкло и през бинокъла не успяваше да различи всички подробности, но разпозна Марла, която позволи на мъжа да я съблече и да я докосва. Беше прекалено тъмно и не можа да види всички подробности, но въпреки това той самият се възбуди толкова силно, че трябваше да започне да се докосва, неспособен да изчака момента, в който щеше да има възможност да я милва и гали, да усети под грубите си ръце меката плът на пищните й гърди.

— Ти само почакай, кукличко — прошепна той, а след това видя, че вратата на гаража се отваря и се затича надолу по улицата. Дъждът се стичаше по врата му, но той не му обръщаше внимание, защото знаеше, че скоро ще дойде и неговият ред. Беше само въпрос на време.

Облиза устни.

Не можеше да чака повече.