Лиза Джексън
Съдбовни грехове (7)

6.

— Чарлз Бигс е мъртъв.

Съобщението бе направено от Джанет Куин, която забързано влезе в кабинета на Патерно. После се стовари на стола, наместен между прозореца и шкафа за документи.

— Мамка му!

— И аз си помислих същото. — Подхвърли една папка върху разхвърляното и отрупано с документи бюро на Патерно. Джанет, която от години работеше като инспектор в отдела, беше висока жена, която ежедневно се примиряваше с многобройните подигравки, свързани с твърде мъжкия й вид — късо подстригана кафява коса, прошарена със сиви кичури, квадратна челюст, дебели вежди и замислени тъжни очи, скрити зад чифт удобни и функционални очила. Не носеше грим, не се стараеше да изглежда добре и не даваше и пет пари за външния си вид. Несъмнено бе чувала подхвърляните зад гърба й злобни забележки, че е лесбийка и се тъпче със стероиди. Тези приказки бяха разпространявани от завистниците й, които не бяха никак малко. Беше успяла да се издигне в йерархията за рекордно кратко време, защото беше дяволски добро ченге и никога не се отказваше.

— Кога?

— Късно снощи. Или рано тази сутрин. Мониторът, отчитащ сърдечната му дейност, започнал да пищи в три и четиридесет и седем. Не успели да го реанимират. Това може би все пак е благословия, предвид състоянието, в което се намираше.

— Но, предвид случая, който разследваме, не е.

Тя сви рамене и се облегна на шкафа. Облечена беше с дънки, риза и обувки марка „Рокпорт“.

— Не смяташ, че е казал нещо, преди да умре, нали?

— Не е.

— Смъртен акт?

— Още не е издаден. — Тя поклати глава, а Патерно се замисли, сключил ръце на бюрото си. Тази катастрофа не му даваше мира. След смъртта на Бигс жертвите ставаха две. Той, естествено, би могъл да препише всичко на случайността и лошото стечение на обстоятелствата, но нещо в цялата тази история не му харесваше. Нещо не се връзваше.

Забеляза пламъчетата, проблясващи в очите на Джанет.

— Нещо друго?

— Да. Непосредствено след като мониторът на Бигс отчел спиране на сърдечната му дейност, в болницата настъпила суматоха. Някакъв тип, навлякъл чужда бяла престилка, се сблъскал с една от сестрите на първия етаж и побягнал от болницата. Тя видяла табелката с името му и веднага осъзнала, че човекът пред нея не е Карлос Сантяго — стажант в болницата. Докато тичал през фоайето онзи тип едва не съборил някаква възрастна жена от инвалидна й количка.

— Исусе…

— Вече разговарях със Сантяго — информира го Джанет. — И той потвърди, че табелката с името и снимката му липсва.

— Смяташ ли, че този инцидент е свързан по някакъв начин със смъртта на Бигс?

— Възможно е. Помолих сестрата, Бети Цимерман, да дойде в управлението и да поговори с нашия художник. Санитарят, бутал количката на възрастната жена, не си спомня нищо. Бил е твърде зает да опази пациентката си и изобщо не погледнал човека в лицето. Ще видим обаче какво ще се получи, след като сестрата поговори с художника и двамата заедно изготвят портрет на мъжа. До края на деня може би ще разполагаме с някакъв резултат.

— Някой забелязал ли е този човек да се навърта в отделението, в което е лежал Бигс? — Патерно се облегна назад на стола си и погледна през прозореца към гъстата мъгла, спуснала се над залива.

— Не. Но снощи са работили с намален състав. Една от сестрите не се появила, защото колата й се повредила. Друга се обадила, че е болна. Останалите от персонала били твърде заети, за да забележат каквото и да било.

— Ами Сантяго?

— Според мен не е замесен. И е бесен, че името му е забъркано в тази история. Разговарях с него и смятам, че е чист. Той обаче е силно разстроен и ми даде ясно да разбера, че няма да позволи да нарушаваме гражданските му права само защото е испаноезичен… Е, мисля, че и сам се досещаш за какво става дума.

— Но все пак ще ни сътрудничи, нали?

— Да. — Тя кимна утвърдително.

— Смяташ ли, че всичко това е най-обикновено съвпадение? — попита Патерно.

Тя изсумтя презрително, дари го с кривата си, невесела усмивка и се облегна назад.

— Мислех, че не вярваш в съвпадения.

— Не вярвам. — Мислите му бързо препускаха. С всеки изминал ден се затвърждаваше убеждението му, че катастрофата на Марла Кейхил на Магистрала 17 е постановка. Но каква? И защо? Кой стоеше зад случилото се? И дали Бигс щеше да им каже нещо, ако бе дошъл в съзнание? Според теорията на Патерно Бигс беше нещастното копеле, оказало се на неподходящото място в неподходящото време. Намери пакетче дъвка в чекмеджето на бюрото си, предложи на Джанет и когато тя поклати отрицателно глава, взе една дъвка за себе си, разви я и я пъхна в устата си. — Има ли още нещо?

— Да, нещо странно — призна тя. На челото й се появиха дълбоки бръчки, както ставаше всеки път, когато се опитваше да разреши някоя загадка. — В доклада на лабораторията се казва, че на мястото на катастрофата са намерени три вида стъкла. Двата са от прозорците на камиона и на мерцедеса. — Джанет разпери два пръста на едната си ръка. — Но има и трети вид. — Прибави още един пръст. — Според анализа, извършен в лабораторията, може да се предположи, че става дума за някакво огледало, което обаче не съвпада със страничните огледала на двете превозни средства.

— Значи е различно? — Патерно взе една чаша от бюрото си и отпи от вече изстиналото кафе.

— Да. Задната част на въпросното огледало, за разлика от тези на превозните средства, е била боядисано на ръка с някаква отразяваща боя. — Тя се наведе напред и почука с трите пръста по папката, която още с влизането си бе хвърлила върху бюрото му. — Всички подробности са тук вътре. В доклада от техническата лаборатория.

Той разлисти материалите. На мястото на катастрофата наистина бяха открити парченца от огледало, което се различаваше от огледалата на двете превозни средства.

— И какво означава това?

— Не зная. Огледалото би могло да е попаднало на пътя преди катастрофата. Може да е просто съвпадение.

— Още едно? — Патерно се намръщи. — Съвпаденията станаха твърде много и това никак не ми харесва.

— На мен също.

— Знаем ли вече защо металните заграждения са поддали толкова лесно?

— Не още. Камионът просто отнесъл част от мантинелата от неговата страна. Вярно че става дума за огромен камион с тежък товар, но въпросът въпреки всичко е спорен. Точно в тази част от мантинелата има следи от заваряване. Налага се схващането, че там загражденията са били разхлабени и се е наложил ремонт. Проблемът обаче е там, че в Агенцията по поддръжката на пътищата не си спомнят да е извършван някакъв ремонт в този участък от пътя през последните пет години.

— Значи мантинелата просто поддала. — Патерно захапа върха на палеца си и се намръщи. Цялата проклета история изглеждаше абсолютно безсмислена. В тази катастрофа имаше твърде много неясни моменти, които го притесняваха. Двама човека умират, а шофьорът, причинил касапницата, удобно губи паметта си. А сега изведнъж се появиха доказателства за участието на още един играч, който може би бе отнел живота на Бигс. Възможно ли е покушението на пътя да е било насочено срещу Чарлз Бигс? Ако изобщо става дума за покушение, разбира се. Ако е така, то Патерно от самото начало бе насочил разследването в погрешна посока.

— Искам да провериш Бигс най-обстойно.

— Вече съм го направила. Чист е като сълза. Никога не е бил арестуван. Веднъж е глобяван за неправилно паркиране. Женен от четиридесет години. И двете му деца са завършили колеж. Притежава собствена транспортна компания с едно-единствено превозно средство — камиона, който е управлявал в нощта на злополуката. Освен това е собственик на малка ферма за коледни елхички в Орегън. Човекът почтено си вади хляба и редовно плаща данъците си. Двамата със съпругата му успели да заделят настрана почти двеста хиляди долара в очакване на пенсионирането му. Бигс прекарвал свободното си време на река Метолиъс, където си почивал с въдица в ръка и обучавал внуците си как да ловуват и да ловят риба. Няма данни някога да е употребявал наркотици, да е прибягвал към семейно насилие или да е хулиганствал.

— Което ни връща отново към Марла Кейхил и Пам Делакроа. — Той допи кафето си, смачка пластмасовата чашка и я хвърли в препълненото кошче.

Господи, каква бъркотия!

— Жалко, че Бигс така и не дойде в съзнание — изръмжа той и енергично се зае с дъвката, която премяташе из устата си. — Информирай ме веднага щом излязат резултатите от аутопсията. Не мога да се примиря с факта, че човечецът умря, без да ни каже какво е видял.

— Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, че Марла Кейхил ще ни разкаже всичко — заяви Джанет и се усмихна студено. — Когато паметта й се възвърне.

— Което сигурно ще стане чак на кукуво лято.

 

 

Къде съм? Марла мъчително отвори очи и огледа непознатата стая. Беше напълно дезориентирана и й трябваше известно време, за да си спомни, че си е у дома. Това беше нейната стая. Нейното легло. Нейните… неща.

Колко време беше спала? През щорите проникваше бледа сивкава светлина, но Марла имаше чувството, че бе спала цяло денонощие. Главата й беше замаяна, а мехурът й беше толкова препълнен, че сякаш всеки момент щеше да се пръсне. Вкусът в устата й беше ужасен, а косата й — или поне онова, което бе останало от нея — беше рошава и мръсна. Не беше чула Алекс да се прибира в апартамента; не бе чула и плача на бебето. Очевидно бе спала като заклана.

Бавно стана от леглото и, както си беше по гащи и сутиен, с олюляване се замъкна до банята. Използва тоалетната, а след това наплиска лицето си с вода като избягваше да се гледа в огледалото. Съблече се, влезе в стъклената душ-кабина, която беше достатъчно просторна, за да побере двама човека, и пусна водата. Водните струи се забиваха като иглички в изранената й кожа. Бавно и предпазливо, опитвайки се да не докосва шевовете по главата си, тя се изкъпа и изми косата си. Намери самобръсначка и обръсна космите по краката и под мишниците си. Главата й продължаваше да е замаяна. Марла се стегна, завъртя кранчето и пусна студената вода. Ледената вода плисна отгоре й. Тя рязко си пое дъх и се подпря на хлъзгавите плочки.

След няколко секунди отново се почувства почти човек. Главата й се проясни, почувства се по-силна. Спря водата и се присегна за кърпа. Точно в този момент в главата й проблесна откъслечен спомен. За друго място и друго време…

Видя се на плажа… с нея имаше приятели… а може би съпругът й беше там… или… Сиси? Дъщеря й… не, не е така… слънцето обаче грееше ярко, а тя излезе от водата, затича се по горещия пясък, който пареше краката й и взе една хавлия от… от… от кого? Заболя я главата от усилието да се съсредоточи. Беше мъж… Да, мъж. Трябва да е бил Алекс… или… Ник? Гърлото й се сви при тази мисъл и тя енергично се зае да бърше ръцете и краката си. А може да е бил някой друг. Или пък това не се е случвало изобщо. Подпря се с една ръка на облицованата с плочки стена, тръсна глава и се опита да се съсредоточи, да извика обратно този мимолетен спомен, изпълнил я за миг с лъжливи надежди. Той обаче бе изчезнал в тъмните дълбини на съзнанието й.

Твърдо решена да научи повече за себе си, Марла излезе от душ-кабината и се изправи пред огледалото. Мили боже, какъв ужас! Натъртванията вече заздравяха, отоците бяха спаднали почти напълно, само че тя не познаваше лицето, което я гледаше от огледалото. Ами косата й! Истинска катастрофа. От едната страна стигаше до брадичката, а от другата едва покриваше скалпа й. Ще трябва да се подстриже съвсем късо. Двамата с новородения й син, ако не друго, поне щяха да имат сходни прически.

Нямаше ли някаква известна певица, която бе обръснала главата си… като форма на религиозен протест или нещо подобно… А може би просто си въобразяваше? Дявол да я вземе тази амнезия!

— Но това все пак е някакво начало — напомни си Марла, изстиска малко паста на пръста си и се опита да измие обездвижените си зъби. Тези кратки проблясъци със сигурност бяха първите предвестници на пълното й възстановяване.

— Рим, а също и Сан Франциско, не са били построени за един ден…

Само че тя искаше час по-скоро да разбере всичко за себе си и нетърпението й нарастваше с всяка изминала минута.

Подчинявайки се на някакъв не напълно осъзнат импулс, Марла прерови аптечката и шкафовете в банята. Попадна на две шишенца с лекарства, изписани с рецепта. В едното имаше две таблетки тетрациклин, а другото бе празно, но по надписа разбра, че е съдържало премарин. На втория рафт на аптечката намери една ножица и се зае с косата си. Започна да стриже къдриците си с цвят на махагон една по една. Все по-късно и по-късо. Мивката се напълни с кичури коса. Когато свърши, изглеждаше не по-зле от преди. Отвори бурканче с гел и, като заобикаляше внимателно шевовете по главата си, нанесе малко в корените на косата си и я разбуха, доколкото това беше възможно. Не изглеждаше много добре, но косата й постепенно щеше да израсте и да покрие грозните белези. Не си направи труда да използва гримовете, които бяха внимателно подредени в най-горното чекмедже на тоалетната й масичка. В момента не виждаше смисъл да се гримира. Вместо това се запъти към дрешника.

Който се оказа огромен. Препълнен с изрядно подредени костюми, панталони и спортни якета. Едната стена бе изцяло запълнена с разноцветни обувки, подредени прилежно — всеки чифт на специална поставка. Другата стена беше заета от вечерни рокли, прибрани в индивидуални найлонови калъфи. Екипите за тенис и няколко анцуга се помещаваха в единия ъгъл, а чантите й заемаха цели два рафта. Близо до вратата бе закачено голямо огледало, а дъската за гладене бе прибрана в специален шкаф.

— Прекрасно. — Но къде бяха дънките й? Старите пуловери? Дамската й чанта? Да… къде беше дамската чанта, в която сигурно имаше портфейл, чекова книжка и дори може и тефтерче с адреси? Все неща, които са от изключително значение за живота на всеки човек.

Прерови всяка една чанта, раница и куфар, които заемаха двата рафта на дрешника. Оказаха се празни. Чисти. Като че ли са били почиствани с прахосмукачка.

— По дяволите! — Нетърпеливо ги нахвърля обратно по рафтовете, след което прерови чекмеджетата на скрина, където намери чифт дънки с няколко номера по-големи и розов пуловер, който беше толкова мекичък, че тя веднага допусна, че е бил любимата й дреха.

А може би не?

— Не започвай пак! — предупредително изрече тя и се подхлъзна на чифт стари обувки за тенис. Помисли си отново за дъщеря си, за сина си, за съпруга си и за Ник — нейният бивш любовник. Стисна гневно устни, а въпросите, свързани с миналия й живот, я връхлетяха отново и доведоха със себе си неизбежното главоболие.

Излезе от дрешника и отново се озова в стаята, която й се струваше толкова непозната. Поспря пред бюрото и плъзна поглед по снимките, подредени пред огледалото. Една от снимките, поставена в позлатена рамка, привлече погледа й. На нея беше снимана тя. Доста преди инцидента. Махагоновата й коса блестеше на слънцето, а тя крепеше на хълбока си малко, около тригодишно, момиченце. Зад нея се простираше океанът и искреше като синьо, осеяно с пайети одеяло. Марла, присвила очи и отметнала глава назад, стоеше боса на един голям камък. Розовата й лятна рокля се вееше на вятъра и откриваше загорялото й бедро. Сиси се усмихваше и я прегръщаше през врата с пълничката си ръчичка.

Марла взе снимката и я стисна толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха от усилието. Хайде, мисли! Спомни си! Това сте ти и Сиси… а човекът, направил снимката, онзи, чиято сянка се вижда върху пясъка в краката ти, трябва да е Алекс!

Колкото и да се опитваше обаче, тя така и не можа да си спомни онзи ден на плажа. Нито който и да било друг ден, прекаран със семейството й.

— Дай си време — промърмори Марла, понечи да остави снимката на мястото й и едва не я изпусна, защото пръстите й не бяха достатъчно пъргави и подвижни. Чувстваше се схваната и непохватна. Тромава. Преизпълнена с раздразнение, тя се запъти към детската стая. Джеймс не беше в люлката, но Марла не се паникьоса. Бавачката вероятно го бе свалила долу. А може би Юджиния го бе взела при себе си. Нана, както се наричаше самата тя, сигурно обсипваше сина й с любов, защото определено се държеше така, сякаш раждането на това малко момченце бе толкова важно, колкото и Второто пришествие. А защо не и Първото?

Излезе от детската стая и чу гласове, долитащи от долния етаж. Реши обаче да не им се обажда, а да използва времето, в което е сама, за да проучи този дом. Да почувства атмосферата му. Не знаеше дали това се дължи на обхваналата я параноя или на чувството за самосъхранение, но Марла искаше да научи колкото е възможно повече за себе си и за семейството си. Не й се щеше обаче да задава въпроси, защото чувстваше, че в повечето случаи получава отговори, които са внимателно премислени и предварително подготвени. Щеше да й се наложи сама да открие нужните й отговори. Бързо при това. Вече си беше у дома. Готова беше да продължи с живота си, но преди това трябваше да си спомни миналото, за да може да го остави зад себе си.

Но ти не можеш да го направиш. Не още. Все още трябва да си спомниш толкова много неща. Да отговориш на въпросите на полицаите… Душата на Марла се преизпълни с тъга и съжаление, но тя се постара да прогони мрачните мисли от главата си. Знаеше, че трябва да се обади на дъщерята на Пам и на бившия й съпруг, за да сподели с тях огромната си мъка и съжаление за случилото си. Трябваше да го направи час по-скоро. Без да се съобразява с ченгетата. И с адвокатите. Или пък с проклетите застрахователни компании, за които бе чула да се говори шепнешком.

Обиколи семейния апартамент, прекоси всекидневната, която имаше собствена камина и веранда, след което се приближи до спалнята на Алекс. Натисна бравата и откри, че е отключено.

Пристъпи вътре, без да си даде време да помисли. Стаята беше безупречно подредена. Като в казарма. Огромно легло, тоалетна масичка, малко канапе и шкаф, на който имаше телевизор и стереосистема. Еркерен прозорец, от който се разкриваше прекрасна гледка към имението и към града, разпрострял се в подножието на хълма. Вграденият дрешник бе пълен с прецизно подредени костюми и спортни облекла, а от другата му страна се намираше малка спортна зала с необходимото оборудване. Марла прокара пръсти по велоергометъра, насочи поглед към бягащата пътека, шведската стена и стойката за вдигане на тежести. Запита се дали някога бе използвала това оборудване. Намираше се в сравнително добра форма, но просто не можеше да си представи, че е могла да прекарва часове наред в това помещение, тренирайки тялото си. Не, нещо й подсказваше, че винаги е предпочитала да спортува навън… да се разхожда, да тича, да играе тенис, да язди… може би дори да гребе.

Мина през още една врата и се озова в малък кабинет, облицован с ламперия от тъмно дърво. Мебелите бяха с дамаска в гористозелено. Навсякъде из помещението имаше саксии с избуяли цветя. Прозорците бяха разположени високо, близо до тавана и през релефните им стъкла струеше ярка дневна светлина. Гледка обаче нямаше.

Предположи, че това беше личното убежище на съпруга й. В стаята се долавяше слаба миризма на цигарен дим, примесена с аромата на афтършейва му. По стените бяха окачени маслени платна на състезателни коне. Коне… През главата й премина бегъл спомен. Яздеше на воля през някакво поле, а косата й се вееше зад нея. Дробовете й бяха издути до пръсване, вятърът брулеше лицето й, а между краката си усещаше силните мускули на животното… без седло? Тя яздеше без седло? Като дива амазонка? Като индианка от старите филми…? Да! И, като да го бе правила хиляди пъти, тя сякаш отново почувства допира на конските хълбоци. Преглътна мъчително, изумена от това откритие. Дланите й овлажняха, сърцето й започна да бие по-силно. Марла поклати глава. Как този спомен се връзваше с всичко останало в този дом? С картините на породисти състезателни коне, окачени по стените? Коне, водени от облечени в ливреи гледачи… Яздени от жокеи в копринени униформи и шпори, които майсторски да насочат животното към идеално подредените препятствия? В тези картини нямаше нищо диво… безразсъдно… волно. Всичко беше внимателно премерено. Сдържано. В тон с изискванията и нравите на обществото.

Коленете й се разтрепериха и тя се отпусна на стола зад бюрото на Алекс.

— Това е добре — рече си Марла, макар че не беше сигурна дали може да повярва на този спомен. Коженият стол изскърца под тежестта й и тя подскочи. Насили се да убеди сама себе си, че не се опитва да направи каквото и да било зад гърба на съпруга си. Само че отчаяно се нуждаеше от някои отговори и държеше да ги получи възможно най-скоро. Въпреки това не можеше да се избави от чувството на вина докато преглеждаше работния календар на бюрото му. Все й се струваше, че нарушава правото му на личен живот и уединение.

— Ама и ти си една глупачка. Та той ти е съпруг, за бога! Няма никакви тайни между вас двамата.

Съзнаваше обаче, че това не е истина. Беше почувствала тайните му, видяла ги бе в очите му, макар че той упорито се опитваше да ги прикрие. Но в погледа му бе забелязала лъжи, измами и…

— Престани! — Ако продължаваше така, щеше да се побърка напълно. Изправи гръб и се зае отново със страниците на календара. Внимателно изучаваше вписаните в него дати, места и имена с надеждата, че нещо ще провокира паметта й.

Тя бе катастрофирала преди почти осем седмици и затова се върна към деня, в който едва не се бе простила с живота си.

Тази страница от календара беше абсолютно празна.

— По дяволите! — промърмори Марла. Имаше чувството, че това е поредното препятствие, поставено на пътя на възстановяването й. Повечето страници от календара бяха изпълнени с бележки, нанесени с молив или химикал. С два различни почерка. Вечерята у семейство Робъртсън предишната седмица и урокът по езда на Сиси в деня след катастрофата бяха отбелязани със заоблен и плавен почерк. Деловите срещи на Алекс, мачовете му по скуош или тенис бяха надраскани с по-ъгловат и отривист почерк.

Марла взе един химикал. И написа името си. Сравни почерците. Беше по-различен от двата почерка върху календара. Буквите бяха не толкова заоблени колкото тези на Марла… Дали не полудяваше наистина? Написа името си отново. И това на Алекс. И на Ник.

Може би разликата в почерците се дължеше на катастрофата. Обхвана я обаче някакво зловещо предчувствие и тя изпусна химикалката.

Опита се да се пребори с чувството, че нещо не е наред.

Опита се да убеди сама себе си, че се плаши от собствената си сянка.

Ами онова пътуване до Санта Круз? Защо не го е отбелязала в този календар?

Може би се е опитвала да напусне Алекс. Ами бебето? Ами Сиси… Може съвсем спонтанно да е взела решението за това пътуване. В последния момент… Не! Тя не би оставила децата си просто ей така. Майките не постъпваха по този начин. Нещо тук не се връзваше. Нетърпеливо остави календара и се зае с ролодекса. Имената на кои техни приятели и познати знаеше? Робъртсън? Имената на Фил и съпругата му Линда бяха там. А също и Линдкуист… Джоана Линдкуист… да, нейната картичка също беше там. Джоана и Тед. След това идваха семейство Милър… Имената на Ранди и Соня бяха там, но това на Соня беше задраскано. Сякаш беше починала или заминала надалеч… С все още схванати и непохватни пръсти Марла отиде на буквата Д и потърси Пам Делакроа. Не намери картичка на човек с такова име.

— Странно — промърмори тя и се зае отново да прегледа всичко отначало. Бавно, картичка по картичка, прегледа всички имена с надеждата, че името и номерът на Пам може да са били сложени на грешно място. Попадна на визитните картички на някои от хората, които й бяха изпратили цветя и благопожелания в болницата: Бил и Шерил Банкрофт, Марио Диметриус, Джоана и Тед Линдкуист и… Кайл Парис… Сърцето й сякаш спря. Това име й беше познато… много познато… като че ли… като че ли принадлежеше на близък роднина… на някой, който й е много скъп. Адресът и телефонният номер обаче бяха напълно непознати. Мисли, Марла, мисли. Защо името на тази жена ти се струва толкова познато, а всички останали като че ли ги чуваш за пръв път?

Само че не можа да измисли нищо. Никакъв спомен не проблесна в главата й.

— По дяволите! — тихичко изруга тя и отново насочи вниманието си към Пам Делакроа. Защо картичката й я няма тук? Защо не бе включила името на Пам в този тъй дълъг списък от приятели и делови партньори, и познати?

Защото тя никога не е съществувала. Защото е измислена.

Мисълта я порази. Стовари се с тежестта на чук, паднал върху гърдите й.

Разбира се, че съществува, възрази рационалната част от съзнанието й. Само че вече е мъртва. Ти я уби. Със собствената й кола! В момента ченгетата разследват обстоятелствата около смъртта й. Така че мисли логично! Използвай главата си! Разбери какво точно се е случило, по дяволите! Пам бе реално съществуващ човек. Беше нейна приятелка и в тази къща все трябваше да има нещо, което да й напомни за нея.

В единия ъгъл на бюрото тихичко бръмчеше включен компютър и Марла се запита дали разполага с достатъчно време, за да прегледа файловете. Остави го за по-късно, помисли си тя. Ще го направиш, когато си сигурна, че някой няма да те хване на местопрестъплението.

— Престани с тази параноя! — гласно се сгълча тя. — Ако продължаваш така, току-виж си се озовала в лудницата.

Марла докосна клавиатурата. Скрийнсейвърът, на който бяха изобразени пъстри тропически рибки, изчезна и различните икони се появиха на десктопа. С изумителна лекота влезе в обработващата програма и едва не подскочи, когато видя папката, озаглавена: „Файловете на Марла“. Значи тя също бе използвала този компютър! Добре. Тази мисъл й вдъхна известна увереност и тя се опита да отвори папката, но веднага установи, че ще й е нужна парола. Сърцето й се сви. Прегледа чекмеджетата на бюрото, опитвайки се да открие листче със записана на него парола, но не намери нищо. След това се опита да прочете електронната си поща. И се сблъска със същия проблем. Изпробва всяка комбинация, която й дойде на ум — собственото си име, имената на децата… всичко, за което се сети… Не постигна нищо и накрая се предаде. Започна нервно да барабани с пръсти по страничната облегалка на стола. В този момент долови нечии стъпки по стълбището.

Кой знае защо този звук я накара рязко да скочи от стола. Без да иска бутна една чаша пълна с моливи и химикалки. Тя падна от бюрото и цялото й съдържание се разпиля по пода.

— Страхотно! — Клекна на пода. С трескава бързина събра моливите и химикалите и ги сложи обратно в чашата с логото на „Харвард“.

Чу, че вратата на апартамента се отвори. Стъпките се отдалечиха по посока на нейната стая.

— Госпожо Кейхил? — Женски глас. Глас, който не познаваше.

— Тук съм — отвърна тя, твърдо решена да остане на мястото си. — В кабинета. — Отдръпна се от бюрото, отвори вратата към коридора и видя отворената врата на стаята на Сиси от другата страна на стълбището. Сърцето й биеше силно, ръцете й лепнеха от пот, но тя си наложи да запази спокойствие. Намираше се в собствената си къща, по дяволите! А това тук беше спалнята на съпруга й. Имаше всички основания да влиза в нея. Защо тогава се чувстваше като натрапница? Като човек, проникнал без разрешение в чужда собственост?

Няколко секунди по-късно една слаба жена с искрящи кафяви очи и мургава кожа провря глава през открехнатата врата.

— Здравейте.

— Вие… вие сигурно сте Кармен.

— Да.

Марла нямаше никакво желание да се извинява отново.

— Съжалявам, аз…

— Зная. Амнезия. Не се притеснявайте. — Карла влезе в кабинета и с нищо не показа, че е забелязала промяната във външния вид на Марла. Облечена беше с елегантна синя пола и бяла блуза с навити нагоре ръкави. — Госпожа Юджиния ме изпрати да проверя как сте и да попитам ще слезете ли на вечеря. Когато не ви намерих в стаята ви, се притесних.

— Добре съм… Е, предвид обстоятелствата… Точно в този момент всичко е доста относително, предполагам. — Марла насочи поглед към монитора върху бюрото. — Питам се дали случайно не знаете паролата ми за достъп?

— Съжалявам. — Кармен отрицателно поклати глава. — А и не си спомням да сте използвала компютъра кой знае колко често.

— А да се сещате къде може да е дамската ми чанта? Онази, която съм носила в нощта на катастрофата?

На челото на жената се появиха дълбоки бръчки и тя замислено стисна устни.

— Не съм я виждала… Нито нея, нито дрехите, с които сте била облечена.

Сърцето на Марла се сви. Дръпна стола назад.

— А имам ли някакви лични вещи? Например снимки от детството ми? Или мои снимки със Сиси като бебе?

— Разбира се. — Лицето на Кармен се проясни. — Тук вече мога да помогна.

Марла рязко вдигна глава.

— Наистина ли? — И това е нещо. Не кой знае какво, но достатъчно, за да й помогне да надникне в миналото си.

— Разбира се. Всички албуми със снимки се намират в библиотеката.

— Може би трябва да ги разгледам. И зная, че следващата ми молба ще ви се стори твърде странна, но бихте ли ме развели наоколо?

— Няма проблем. С най-голямо удоволствие. А какво ще кажете за вечерята?

— Нима вече е време за вечеря? — Погледна към прозореца високо над стълбището и видя, че небето започва да притъмнява.

— Не, вечерята се сервира в осем. Госпожа Юджиния държи всичко да е добре организирано и подготвено.

— Напълно ви вярвам — отбеляза Марла, представила си своята непреклонна и високомерна свекърва, която нито за миг не забравяше своето място и роля в обществото. Съмняваше се, че Юджиния някога бе заобикаляла някое правило — да не говорим пък за нарушаването му! Не можеше дори да си представи дребната дама да е променяла някога своя уговорка или да е внасяла промени в отдавна установен график.

Двете тръгнаха надолу по коридора.

— Преди малко бях в детската стая. Джеймс не е в леглото си — заяви Марла.

— Той е долу. С Фиона и госпожа Юджиния.

Добре. Една грижа по-малко за момента.

С обиграността на музеен уредник Кармен й показа стаите на третия етаж — спалнята на Сиси, боядисана в жълто и отрупана цялата с безразборно нахвърляни книги, дискети, сидита и списания. Тоалетната й масичка бе претъпкана с всевъзможни бурканчета, тубички и гримове, а стените бяха облепени с плакати на тийнейджърските идоли… някои от лицата й се сториха познати, но в главата й не изплува нито едно име.

На този етаж се намираше и стаята за гости и Марла я разгледа обстойно, опитвайки се да открие някакъв знак за присъствието на Ник в къщата. Нямаше такъв, разбира се. Стаята, също като собствената й спалня, беше обзаведена с изключителна пунктуалност. Изглеждаше прекалено съвършена с маслените рисунки по стените, съчетаните по цвят пердета и килим и нарочно търсения ефект на нехайна елегантност. В нея обаче нямаше живец. Изглеждаше твърде префърцунена. Неистинска. Фалшива. Марла не разбираше защо изпитва подобни чувства, но започваше да вярва, че тази къща, както и собственият й живот, бяха една голяма преструвка. Лъжа.

— Ами Фиона? Тя къде спи? — попита тя, докато вървяха по дългия коридор, осветен от меката светлина на аплиците.

— Прислугата, която живее в къщата, е настанена на последния етаж — обясни Кармен. — Това са готвачката и камериерката. Вероятно там ще настанят и медицинската сестра, след като пристигне.

— Медицинска сестра? — повтори Марла.

— Господин Кейхил е наел сестра, който да бъде денонощно на разположение.

— Заради мен?

Кармен премигна и завъртя тъмните си, изразителни очи.

— Може би не трябваше да ви казвам това.

— Не, няма нищо. И без това скоро щях да разбера. — Двете се насочиха към асансьора. — Казахте, че той ще бъде денонощно на разположение.

Кармен влезе в асансьора.

— Струва ми се, че господин Кейхил спомена, че медицинската сестра е мъж. Том Някой си. Но не казвайте, че сте го научила от мен.

— Няма — обеща Марла и докато асансьорът със скърцане слизаше към втория етаж, тя си помисли, че най-после бе намерила съмишленик в тази внушителна, красива и студена къща, която беше неин дом.

Тръгнаха по един широк коридор и Марла предположи, че се намират в самото сърце на къщата. Коридорът беше тъмен, осветяван единствено от няколкото настолни лампи, поставени върху специални масички. От скритите високоговорители се чуваше тиха музика, а картините, окачени по стените, вероятно бяха все оригинали. Дървеният под бе покрит с пътека с цветни мотиви.

Последва Кармен във всекидневната, обзаведена с подредени в отделни кътове фотьойли и канапета. Между малките масички, разпръснати из стаята, бяха поставени саксии с избуяли филодендрони и папрати. В единия край на стаята имаше голяма, иззидана от камък и тухли камина, която стигаше чак до тавана, а медният й обков отразяваше светлината на лампите.

Кармен я преведе през една плъзгаща се врата и й показа музикалната стая. Стените бяха украсени с антични инструменти, а в ъгъла, между двата прозореца с изглед към града, имаше голям роял.

Следващата врата водеше към библиотеката. Огромните остъклени шкафове стигаха чак до тавана. В самия край на библиотеката имаше дървена стълба на колелца. В единия ъгъл на стаята, сгушен сред саксиите с папрат, стоеше голям глобус, а близо до еркерния прозорец имаше аквариум, в който плуваха тропически рибки с ярки неонови цветове. Марла не знаеше дали някога бе изваждала някой от подвързаните с кожа томове, дали бе заставала край еркерните прозорци, дали някога бе седяла свита върху меките възглавнички, поставени до тях… Съмняваше се. Но пък как би могла да знае със сигурност?

— Ето ги албумите — обади се Кармен и посочи един рафт в ъгъла на стаята.

Марла взе най-горния, отвори го и първата снимка, която видя, беше от сватбения й ден преди петнадесет години. И двамата с Алекс изглеждаха значително по-млади. Той беше облечен с изискан черен смокинг, а тя с бяла дантелена рокля. Воалът й се влачеше на цели мили след нея. Имаше още снимки — от църковната церемония, от тържеството, около тортата, на вечерния прием.

Цялото семейство беше там. Без Ник. Не го видя на нито една от снимките. Самият той й бе споменал, че е изгнаник, човек извън семейството, а тя предполагаше, че това автоматично го превръща в черната овца на фамилията. Бунтар. Непокорен парий. Човек, който си има свои собствени правила и се придържа единствено към тях. Правила, които в повечето случаи са в пълно противоречие с ония, според които живееха майка му и брат му. Нищо чудно, че тя го намираше толкова привлекателен. И опасен.

Погълната от мислите за Ник, Марла се загледа в една от семейните снимки, направена по време на сватбения прием. Юджиния, облечена в индиговосин костюм, издала напред брадичка и изпъчила гордо рамене, стоеше до един висок, сивокос и изключително представителен мъж, който изглеждаше отегчен от цялата суматоха около него. Марла инстинктивно се досети, че това е Самюел Кейхил. Непосредствено до Алекс и Марла беше застанала още една, по-възрастна двойка. Нейните родители. Гърлото й се сви и тя прикова поглед върху тях. Жената беше тънка като тръстика с издадена напред брадичка и високомерно изражение на лицето. Имаше къса тъмна коса и пронизващи очи. Бледорозовата й рокля умело подчертаваше елегантната й фигура. Мъжът до нея беше висок и дългокрак. Напомняше й малко на Джон Уейн и очевидно се чувстваше изключително неловко в скъпия костюм, с който се бе пременил. Усмивката му, ако изобщо можеше да се нарече така, беше насилена и той едва успяваше да прикрие обхваналото го нетърпение.

Това май не е топлото и любящо семейство, което така отчаяно се опитвам да си спомня, помисли си Марла, обхваната от силно разочарование. Най-лошото обаче бе, че изобщо не разпозна родителите си. Особено жената. Образът й не предизвика никакви спомени в главата й. Що се отнася до мъжа… не… като че ли почувства нещо да трепва дълбоко в душата й. Само че чувството никак не й хареса. Не беше топлота или радост… не, по-скоро беше омраза… дълбоко отвращение и ненавист.

— Не — прошепна тя, разтърсена от това прозрение.

— Госпожо Кейхил? — Гласът на Кармен я изтръгна от унеса й. — Нещо не е наред ли? — попита тя и Марла, смутена и засрамена, се върна в настоящето. Изражението на лицето й сигурно отразяваше мислите й, защото усмивката на Кармен веднага помръкна. — Аз… аз съжалявам. Всичко това като че ли ви дойде твърде много… Не трябваше…

— Не, не, добре съм… просто съм малко дезориентирана. И, моля те, стига с това госпожа Кейхил. Наричай ме Марла.

— Щом казвате — отвърна Кармен.

Марла рязко затвори сватбения албум и го върна на мястото му.

— Казвам. И искам да запомниш нещо. Аз трябва да си спомня. Всичко.

— Разбира се.

В другия край на библиотеката имаше малък бар, откъдето се носеше аромат на бренди и скъпи пури. Марла и Кармен прекосиха коридора и застанаха пред друга врата. Тя беше леко открехната и на Марла й трябваше само един поглед, за да се досети, че това е стаята на Юджиния. Въздухът наоколо беше пропит с парфюма на свекърва й. До едната стена, в близост до вратата към банята, имаше огромно, ръчно резбовано легло. Големите френски прозорци със спуснати над тях дантелени пердета се отваряха към просторна веранда. В далечния ъгъл на стаята имаше малка камина, украсена с изрисувани на ръка плочки. Пред нея бяха поставени бюро и малък кът за сядане, които бяха истински антики.

— Очакват те в онази стая — обясни й Кармен, докосна я по лакътя и я насочи към едно дълго помещение, в която имаше телевизор, две канапета и люлеещ се стол. Бебето седеше в скута на Юджиния и широко отворените му очи се местеха из стаята.

Марла се усмихна при вида на меката му косица.

— Мили боже, какво си направила с косата си? — възкликна Юджиния, ококори очи и зяпна с уста подобно на умираща риба.

— Подстригах я.

— Бих казала… ами… не се притеснявай заради нея.

— Не се притеснявам.

— Ще се обадя на моята фризьорка. Сигурна съм, че няма да има нищо против да дойде до тук и… — нервно размаха ръце около собствената си коса — да я изравни и пооправи малко. — След това, успяла отчасти да възвърне самообладанието си, наведе глава и театрално прошепна на Джеймс: — Погледни кой се събуди най-сетне.

— Колко е часът? — Марла прекоси стаята, седна до свекърва си и посегна да вземе бебето.

— Минава четири, скъпа. Ти спа почти двадесет и четири часа. Как се чувстваш?

— Разбита — призна тя, погали сина си по гушката и сбърчи нос, опитвайки се да го разсмее. — Как се чувства голямото момче на мама, а? — попита тя, а гласът й автоматично се извиси с една октава.

— Цял ден е много раздразнителен — отвърна Фиона, която тъкмо влизаше в стаята. — Освен това е време да го нахраним и да му сменим пелените.

— Аз ще го направя.

— Но… — понечи да възрази Фиона.

— Повярвай ми, мога да се справя. Освен това трябва и да се упражнявам.

— Той не е просто раздразнителен — уточни Юджиния. — Стомахчето му беше разстроено.

Кармен, която все още стоеше до вратата, се намеси в разговора.

— Госпожа Кейхил ще вечеря заедно със семейството.

— Наистина ли? — Едната вежда на Юджиния подскочи над рамката на очилата й. — Сигурна ли си, че си готова за това? Доктор Робъртсън изрично подчерта, че трябва да си почиваш колкото е възможно повече.

— Ще се справя… стига храната да е пасирана.

— Струва ми се, че менюто за вечеря е пържола, но за теб ще направим изключение — засмя се Юджиния.

Стомахът на Марла сърдито изръмжа при мисълта за истинска храна. Зае се да сменени пелените на бебето на близката масичка, след което измъкна шишето с млякото му от недоволната Фиона. През цялото време обаче в съзнанието й се лутаха безброй въпроси и тя не можеше да се освободи от неприятното чувство, че нещо в това семейство не е както трябва.

Юджиния, седнала на едното канапе, подпряла удобно краката си, обути с неизменните обувки с високи токове и сложила до себе си красива чанта с прежда и игли за плетене, изглеждаше самото олицетворение на предана и всеотдайна баба. Върху едно одеяло, разстлано на пода, бяха разхвърляни играчки, а Фиона, която, макар и да не изглеждаше като най-милата и добра жена на света, създаваше впечатление за човек, напълно компетентен да се справя със задълженията си. Всички се отнасяха с нея с изключително внимание и загриженост, но тя, въпреки това, бе преизпълнена с подозрения по отношение на всеки един от тях.

Имаше чувството, че тези хора крият нещо от нея; нещо жизненоважно и съдбоносно.

Наложи си да прогони тези мрачни мисли докато хранеше бебето и отвори цялото си сърце за малкото човече, което като че ли започваше да я приема… поне така изглеждаше. Виж Коко, рошавото куче на Юджиния, което лежеше на една възглавница до чантата с плетивото й, беше съвсем друга работа и гледаше Марла така, все едно че беше Мата Хари. Следеше с тъмните си очички всяко нейно движение и, въпреки многократните предупреждения от страна на Юджиния, не спираше да ръмжи заплашително.

— Къде е Сиси? — попита Марла, без да обръща внимание на животното.

— След училище отиде на пазар с приятелки, а Александър, естествено, все още не се е прибрал от офиса. — Тя погледна елегантния златен часовник на китката си.

Ами Ник? — зачуди се Марла, но си замълча. Докосна челюстта си и премигна от болка.

— След няколко дни ще свалят теловете, които обездвижват челюстта ти — информира я Юджиния, навела очи към чантата с плетката й.

— Тези няколко дни ми се струват цяла вечност в момента.

— Представям си. По-късно през седмица имаш уговорен час с лекаря, извършил операцията, и с пластичния хирург. Ако решат, че челюстта ти е заздравяла, ще свалят телта и тогава ще можеш да отидеш на зъболекар. Доколкото ми е известно обаче, зъбите ти не са пострадали.

— Да благодарим на господ и за малките радости.

— Съвсем скоро ще се възстановиш напълно. Ще станеш като нова — увери я Юджиния.

Марла изобщо не се чувстваше като нов човек. По-скоро като ремонтиран. Подобно на стара и разнебитена кола, която, с цената на много труд и усилия, отново е пусната в движение. Не сподели чувствата си на глас и, макар да си наложи мярка на езика, все пак не можа да се избави от усещането, че е манипулирана. Но от кого? И защо? Нямаше отговор на тези въпроси и, за да се избави от тях, се заигра със сина си.

Бебето обаче се разплака и Фиона се спусна като стрела, грабна го от ръцете на Марла и обяви, че отива да го сложи да спи. Излезе от стаята преди Марла да успее да възрази.

Телефонът иззвъня и след няколко секунди Кармен, понесла в ръка преносима слушалка, се появи отново в стаята.

— За теб е — рече на Марла тя. — Госпожа Линдкуист.

— Не е задължително да се обаждаш — обади се Юджиния, но Марла не й обърна внимание и взе слушалката от протегнатата ръка на Кармен.

— Ало? — промърмори тя през глупавите телове, обездвижили напълно челюстите й.

— Марла! Вече си си у дома! — До слуха й достигна ентусиазиран женски глас, който се опитваше да надвика разговорите от другата страна на линията. — Сигурно си се побъркала от скука в онази болница. Как се чувстваш?

— Все още мърдам.

— Какво?

— Казах, че съм добре — поясни тя.

— Извинявай, но в момента съм в клуба и тук е твърде шумно. А и твоят глас звучи доста странно. Това е от теловете в челюстта ти, нали? Реших да звънна с надеждата, че може случайно да те уцеля у дома. Кога бих могла да дойда да те видя?

— По всяко време — отвърна Марла и забеляза гримасата на неодобрение, изписала се на лицето на Юджиния. Тя се наведе и взе иглите за плетене и кълбо кораловочервена прежда.

— Можеш ли вече да приемаш посетители?

— Разбира се. — Защо да не може да се види с приятелите си? Свекърва й започна да брои бримките, мърдайки с устни, а миг след това се чу тихото подрънкване на иглите.

— Ами и аз така си помислих, но Алекс ми заяви по много категоричен начин, че никой не трябва да те безпокои в болницата. Опитах се да дойда, но попаднах на някаква медицинска сестра, която спокойно би могла да участва в световното първенство по борба. И тя не ми позволи да вляза при теб.

— Наистина ли? — Марла хвърли един поглед към Юджиния, която плетеше толкова съсредоточено, сякаш самият й живот зависеше от това. — Вероятно не са те пуснали, защото бях в кома.

— Предполагам.

— Сега обаче ще се радвам да те видя — увери я Марла, макар че за нищо на света не би могла да си представи лицето на Джоана. С периферното си зрение забеляза, че Юджиния стисна ядно зъби. Възрастната жена бавно поклати глава, опитвайки се да възрази. Марла не й обърна внимание. — Какво ще кажеш за тази вечер? Бихме могли да пийнем по нещо.

Юджиния рязко вдигна глава. На лицето й се изписа тревога.

— Разбира се. Добре. Няма да мога да остана много, но ще се отбия, след като изиграя последния си сет. Да кажем след около… час и половина?

— Чудесно. Доскоро тогава. — Сбогува се с Джоана и затвори телефона преди свекърва й да успее да изкаже на глас възраженията си. Юджиния промърмори нещо неразбираемо и се зае да разваля последния ред от плетивото си. Държеше се така, сякаш телефонният разговор на Марла бе станал причина за пропуснатата бримка.

— Идеята не е добра — най-сетне заяви Юджиния и отново се залови с иглите.

— И защо да не е?

— Не си в състояние да посрещаш гости. И не бива да пиеш алкохол заради лекарствата, които приемаш… — Юджиния плетеше с бясно темпо, а иглите отсечено потракваха.

— Дори и чаша вино?

— Абсолютно нищо.

— Но аз имам нужда се видя с приятелите си… и, между другото, имаш ли някаква представа къде е чантата ми? Онази, с която съм била в нощта на катастрофата?

Юджиния въздъхна.

— Чудех се кога точно ще ми зададеш този въпрос. В колата нямаше твоя чанта. Или поне полицаите не можаха да намерят такава. Нямаше нито дамска, нито пътна чанта. Нищичко.

— Но аз със сигурност… чакай малко!

— Зная, зная. Наистина звучи странно, но това е всичко, което мога да ти кажа по въпроса.

Свекърва й неохотно остави плетката настрана.

— Нищо не е сигурно. Нали разбираш… заради катастрофата… Може чантата ти да е в полицията, но те да не желаят да ни я покажат.

— Няма начин… Искам да кажа, всичко е толкова необяснимо.

— Така ли?

— Да! Защо биха постъпили по този начин? Защото ме подозират в нещо ли? — възкликна Марла и телефонът отново иззвъня в ръцете й. Отговори, без да се замисли. — Ало?

— Марла? Значи си будна. Това е добре. — Гласът на Алекс прозвуча твърде рязко. — Току-що разговарях с инспектор Патерно. Чарлз Бигс е починал тази сутрин.

— О, господи, не! — Имаше чувството, че костите й омекнаха и тя едва се задържа на краката си. Вече не един, а двама човека бяха мъртви вследствие на катастрофата.

— Марла? Добре ли си? Исках само да ви информирам — теб и майка — за последното развитие на нещата. Полицаите вероятно отново ще искат да разговарят с теб. Има и известни подозрения, свързани със смъртта на Бигс. Възможно е да не е починал единствено от раните си. — Той замълча за секунда. — Ченгетата предполагат, че може би става дума за убийство. Някой му е помогнал да се пресели на онзи свят.

— Не разбирам — промълви тя, но внезапно цялата се вледени от обхваналия я ужас.

— Нито пък аз. Но исках да ви предупредя. — Алекс беше ядосан и притеснен. Марла долавяше напрежението в гласа му, представяше си тревогата, изписана на лицето му. — Патерно няма да се откаже докато не изкопае нещо. И друг път съм си имал работа с него.

— Така ли?

— Нали си спомняш… о, не… ами преди известно време той разследваше известни неприятности, които имахме в „Кейхил хауз“… нещата се оправиха от само себе си, но той продължи да души наоколо… Както и да е, исках само да те предупредя. Той несъмнено ще ти се обади. И ще ти зададе още въпроси. Много въпроси.

— Но аз не мога да му кажа каквото и да било…

— Зная, зная. Просто бъди предпазлива.

— Но той е полицай, за бога!

— Работи в полицейското управление на Сан Франциско. И макар че катастрофата е станала високо в планината на доста голямо разстояние от града, той някак си успя да оглави разследването. Виж, просто не му се доверявай, разбра ли? Запази самообладание, дръж се хладно и резервирано.

— Нямам какво да крия — заяви тя и веднага долови колебанието в настъпилото отсреща мълчание.

Сърцето й започна да бие оглушително.

— Или? — властно попита тя.

— Разбира се, че нямаш какво да криеш, скъпа! Нямах намерение да те плаша. Искам само да бъдеш предпазлива.

Разтърсена до дъното на душата си, уплашена от нещо, което не разбираше, Марла кимна утвърдително, без да си помисли, че Алекс не би могъл да я види.

— Какво има? — попита Юджиния, стиснала устни в напрегната гримаса. Марла й подаде телефона и се опита да надмогне глухото бучене в главата си. Какво ставаше с нея? Стомахът й се преобърна при мисълта за нещастния човек, който бе получил ужасни изгаряния по цялото тяло, а след това бе умрял.

Заради нея.

По-лошо от това не може да стане, каза си тя, но не можа да се отърве от ужасното предчувствие, че греши. Можеше да стане по-лошо. Много по-лошо.