Лиза Джексън
Съдбовни грехове (18)

17.

— Аз какво ще спечеля от цялата работа? — попита Джули Делакроа Джонсън, седнала в един фотьойл с пискюли в апартамента си в Санта Роза.

Облечена беше с мини пола и прилепнал към тялото й черен пуловер. Седеше кръстосала крака и нервно полюляваше единия си крак, обут с чехъл, който всеки момент щеше да се изхлузи на пода. Позволи на Ник и Уолт да влязат в дома й, но през цялото време беше нащрек. Съпругът й, Робърт, който изглеждаше около осемнадесетгодишен, ги наблюдаваше с тъмните си, предпазливи очи, възседнал един кухненски стол. В ръцете си с изпъкнали бицепси стискаше кутийка бира и я подпираше на облегалката на стола. Опитваше се да изглежда железен. Но според Ник нещо не се получаваше. Хлапето беше най-обикновен пънкар. И очевидно криеше нещо.

Уолт се настани на някакво канапе с тапицерия от кадифе, което изглеждаше съвсем ново. Редом с него, върху светлокафявите възглавнички, се излежаваше черен котарак, който само след миг вдигна глава, презрително изгледа натрапника, скочи на пода и се скри под масата, украсена с ваза с изкуствени цветя. От мощните колони гърмеше оглушителна музика. Басовете бяха толкова силни, че подът под краката им леко потреперваше.

— Какво ще спечеля, ако ви разкажа всичко за мама? — отново попита Джули.

— Спокойствие на духа — отвърна Ник.

— Тя говореше за мангизи — намеси се съпругът, опитвайки се да изясни положението. — За твърдо заплащане в брой.

— А пък аз говорех за евентуалното й оставане на свобода. — Ник бе застанал до вратата. Нямаше намерение да позволи на това пънкарче с козя брадичка и самодоволно изражение да диктува правилата на играта. — Ако сега ни каже всичко, може би ще отърве затвора. Знаеш, че могат да я осъдят за подпомагане и укриване на престъпление.

— Но тя не е направила нищо незаконно — възрази пънкарчето. Гърдите му се издуха от справедливо възмущение и той заби пръст в облегалката на стола.

— Ако разполага с някаква информация за извършено престъпление и откаже да я сподели, може да бъде обвинена — студено заяви Ник. — Ако не за подпомагане, то поне за прикриване на информация. Чарз Бигс бе убит. Предполагаме, че Пам Делакроа също. — Ник отново насочи поглед към момичето. — Все си мисля, че би искала да открием убиеца й.

— Мама загина при катастрофа — заяви тя. Гласът й обаче прозвуча неуверено, а в кръглите й очи се четеше подозрителност.

— Не мисля. Полицията е на същото мнение. Така че не се опитвай да ме изнудваш. Не съм в настроение за подобни сделки.

— И защо не, копеле? — попита съпругът. — Ти каза, че името ти е Кейхил, нали? А те са фрашкани с мангизи.

— Говориш за брат ми — обясни Ник. — Алекс. Той е копелето с мангизите. — Отвратен от цялата тази история, той се приближи до стереото и спря музиката.

— Ей! — възрази Робърт.

— Ще си я пуснете отново, след като си тръгнем.

— Мамка му!

Лицето на Джули пребледня като тебешир.

Уолт побърза да се намеси.

— Познаваш ли Алекс Кейхил? — попита той. — Срещала ли си го някъде?

— Не — бързо отвърна тя. Твърде бързо.

На Ник такива не му минаваха.

— Единственото, което трябва да направя, е да попитам брат си.

— И той няма да каже нищо. Тя не го познава — настоя Робърт.

— Добре, добре, но познаваш Доналд Фавие, нали? Преподобния?

Джули премигна със силно гримираните си очи и отмести поглед. Нервно облиза устни. По всичко личеше, че й се иска просто да се изпари. Да изчезне някъде.

— Няколко пъти посещавах църквата му. „Света Троица“. Заедно с мама.

— И, в крайна сметка, се озова в „Кейхил хауз“, където той работеше като пастор.

Тя преглътна мъчително и се изчерви. Част от самоувереността й се стопи и тя заприлича на хлапе. Каквато си беше всъщност.

— Да. Бях бременна.

— Ти ли беше бащата? — попита Ник и погледна към Робърт.

— Да. И какво от това? — наперено отвърна момчето. — Джулс, не сме длъжни да казваме каквото и да е на тези скапаняци.

— Какво стана с бебето? — продължи да разпитва Ник.

Джули затвори за миг очи. Като че ли се отнесе нанякъде, но бързо се съвзе и вирна брадичка.

— Направих аборт.

— Твоя ли беше идеята? — Ник отново се обърна към Робърт.

Той сви рамене.

— Проблемът… ъ-ъ, решението си беше на Джули. Аз просто се съгласих. Стана както тя пожела.

— А какво ще кажеш за обвиненията срещу преподобния? Наистина ли те опипваше, вместо да те съветва и да ти дава упование в бога? — внимателно попита Ник. Очите на Джули се зачервиха. Тя отчаяно се опитваше да не се разплаче. После загриза нокътя на единия си палец. — Джули?

— Той… той беше добър с мен — отвърна тя и една сълза се търкулна по лицето й. Момичето продължи енергично да гризе нокътя си.

— Той ли те убеди да направиш аборт?

Джули преглътна мъчително. Поклати глава.

— Това… това си беше мое решение. Не можех да понеса мисълта, че някой друг ще отгледа детето ми… Аз трябваше да го задържа, но… не го направих… — Лицето й се окъпа в сълзи и Ник трябваше да впрегне цялата си воля, за да остане на мястото си.

— Ей… Не си длъжна да отговаряш на въпросите му, Джулс — отново се обади съпругът й. Рязко скочи от стола, застана до нея и сложи голямата си ръка върху раменете й. — Вижте, пичове, мисля, че трябва вече да си вървите. Само я разстройвате.

— Не… няма нищо. Те имат право. Трябва да разговарям с ченгетата — прошепна момичето.

— Няма начин! Джулс, не забравяй, че сключихме много сладка сделчица. Не можем сега да преебем всичко.

— Но аз не искам да отида в затвора.

— Няма, скъпа. Тия двамата само се опитват да те сплашат — заяви той и целият се наежи. Ник се запита дали не е надрусан. Приличаше му на наркоман, пристрастен към метадрин.

— На твое място не бих му вярвал — намеси се Уолт. — И за каква точно сделка става дума? С кого я сключихте?

— Тя няма да ви каже нищо.

— Не говори от нейно име. Тя и сама може да говори. — Ник погледна момичето право в очите. — Не си навличай излишни неприятности. И помисли отново за майка си.

Джули преглътна отново и взе някакво мъхче, паднало върху страничната облегалка на креслото й.

— Джулс, моля те, не проваляй една толкова готина сделка! — Робърт силно стисна рамото й. Ако погледът му можеше да убива, Уолт и Ник вече трябваше да са на два метра под земята, а на гробовете им да растат маргаритки.

Джули подсмръкна шумно, неспособна повече да се справя със сълзите. Черни ручейчета грим потекоха по лицето й. Тя сърдито изтри очи.

— Аз… аз трябва да кажа на някого! — заяви момичето. — Тази тайна ме изяжда отвътре.

— О, мамка му, не! — Роберт гневно поклати глава и отново стисна рамото й. — Помисли си какво означава тази сделка за нас, скъпа. Тя е нашият билет…

— Нашият билет? Какво си направил, по дяволите? — попита тя.

— Ей, чакай малко. — Отстъпи крачка назад и насочи пръст към Ник. — Тия копелета само ти мътят мозъка, скъпа.

— Я по-полека, пънкарче, че да не ти размътим и на теб нещо! — предупреди го Ник, след което отново се обърна към момичето. — За какво става дума, Джули?

— За мама… Разговарях с нея около седмица преди да умре — започна тя, а Робърт, вбесен до крайност, изразително завъртя очи, изруга гръмогласно и връхлетя в кухнята. Толкова силно изрита някакъв шкаф, изпречил се на пътя му, че Джули подскочи на мястото си, а котката изхвърча изпод масата и избяга в спалнята. — Престани, Робърт — извика момичето. — Просто престани.

— О да, ще престана. Няма проблем. Спирам. — Робърт изхвърча от кухнята. В ръката си държеше връзка ключове. — Махам се от тук. Щом искаш да съсипеш една толкова изгодна сделка, давай! Твоя работа. Само че без мен. — Спусна се към входната врата, разтреперан от гняв. Закачи с рамо Ник докато излизаше и Ник едва се сдържа да не го сграбчи за якия врат и да го разтърси с все сила, опитвайки се да влее малко разум в главата му. Вместо това го остави да мине необезпокояван през вратата, която с трясък се затръшна след него. Секунда по-късно се чу оглушителния рев на мотор. Гумите изпищяха, двигателят заработи на по-високи обори и мотоциклетът отпраши някъде в нощта.

— Прав ти път — промърмори Джули и скръсти ръце пред гърдите си. — Не зная защо изобщо се омъжих за него. — А след това, сякаш припомнила си, че двама непознати току-що бяха станали свидетели на нещастието й, се облегна назад и леко се залюля на стола. Устните й се разтрепериха и тя ядосано ги прехапа. — Неблагодарен негодник.

— Щеше да ни казваш нещо за майка си? — напомни й Ник, опитвайки се да насочи Джули към предишния им разговор. — Знаеш ли къде е отивала през онази нощ?

— Мисля, че да. Тя ми се обади. Имала нужда от място, на което да се покрие за известно време. Място, на което никой няма да я намери. Моите приятелки от университета държат под наем един апартамент в града, който щеше да е свободен през уикенда. Уговорих се с тях мама да отседне там.

— Защо е искала да се скрие?

— Мисля, че това пътуване по някакъв начин бе свързано с книгата, която пишеше. Посветена беше на осиновяванията и родителските права. Нещо от сорта. Тази тема й беше нещо като мания. Обади се и заяви, че незабавно се нуждае от място, на което да се скрие за ден-два. Уточни, че преди това трябва да свърши нещо, а веднага след това се налага да се покрие. Звучеше доста притеснено. Спомена, че има приятелка, която се нуждае от помощ. Въпросната приятелка искала да се раздели със съпруга си, но се бояла, че той няма да й позволи да получи попечителство върху новороденото им бебе. Аз… изобщо не знаех, че става дума за Марла Кейхил. Искам да кажа, че, ако знаех, нямаше… О, мамка му, няма значение. Мама ми каза, че ще направи известно проучване и ще поработи с жената, за да се опита да й помогне да задържи детето. В замяна жената щяла да й позволи да опише историята в книгата си.

Марла. Марла е възнамерявала да отведе децата на Алекс.

— Смяташе да използва и моята история в книгата си, но аз не бях особено очарована от идеята. Макар да знаех, че част от нещата в книгата щяха да са плод на въображението й, все се опасявах, че някой може да се досети, че става дума за мен. Не исках приятелите ми да научават за бебето… — Джули сви рамене. — Е, това вече няма как да стане. — Лицето й отново се окъпа в сълзи. — Защо… защо мислите, че някой я е убил? Онази жена, която е шофирала… тя нарочно ли е катастрофирала? Татко иска да я съди. Тя… тя е съпруга на Александър, нали?

— Според нас някой е предизвикал катастрофата, принуждавайки жената зад волана да свие рязко и да изгуби контрол върху автомобила — отговори Уолт, а Ник обърна внимание на фамилиарността, с която момичето спомена името на Алекс.

Какво означаваше всичко това, по дяволите?

— И така, каква е сладката сделчица, за която спомена Робърт? — настоятелно попита Уолт.

— О, господи… — Тя се поколеба. Продължи да дъвче нокътя на палеца си докато го изгриза до кръв. — Сега, когато знам, че всички замесени в тази история са свързани по някакъв начин, всичко ми се струва доста странно и зловещо. Аз… ами докато бях в „Кейхил хауз“ започнах връзка с по-възрастен от мен мъж. Той… ъ-ъ… той ме харесваше. С Робърт се скарахме заради бебето, а този мъж… той беше много мил. Отнасяше се добре с мен. Мама обаче разбра и едва не получи удар. Веднага се свърза с някакъв неин познат адвокат и започна да се заканва, че ще съди този мъж до дупка. По онова време знаеше само, че той е по-възрастен от мен и е женен. Това й беше достатъчно, за да пожелае да го обеси за топките.

— Кога и как майка ти научи, че въпросният мъж е проповедникът? — попита Уолт.

Джули отвори уста, понечи да каже нещо, но след това промени мнението си, затвори уста и прехапа устни.

— Не си ли спомняш? — настоя Уолт.

Тя премигна няколко пъти.

— Джули? — подкани я Ник.

— Проповедникът не беше мъжът, с когото имах връзка — прошепна тя, забола поглед в земята.

— Чакай малко! — Уолт разтри врата си с ръка. — Мислех, че ти и той…

Джули поклати глава.

— Всички смятаха така. Всъщност, такъв беше планът. Това е сделката, за която говори Робърт. — Погледна изпитателно Ник и слабото й личице, нашарено с черни бразди от разтеклия си грим, се сгърчи болезнено. — Само че нещата не стояха така, както смятаха хората. Той просто беше изключително добър и… ами, Алекс… — с разтреперани устни прошепна тя.

— Брат ми?

— Да! Той сключи сделка с мен и преподобния Фавие. Искаше хората да повярват, че свещеникът ме е задирял, надявайки се по този начин да принуди майка ми да не повдига обвинения в съда.

— И защо Доналд Фавие би се съгласил името му да бъде окаляно по този начин? — попита Ник.

— Този скандал е можел да му струва паството. Изненадан съм, че хората не са го порицали и изхвърлили от църквата.

— Но това е неговата църква. Няма друга като нея — обясни Джули. — Тя не е подчинена на никого. Над Фавие не стои архиепископ, папа или патриарх.

— И въпреки това репутацията му е пострадала значително — настоя Ник. — Защо се е съгласил с подобна сделка?

Устните на Джули се изкривиха в цинична усмивка и момичето сякаш изведнъж се състари.

— Защо ли? Ти как смяташ? — попита тя и обърса нос с опакото на ръката си. — Поради същата причина, поради която се съгласих и аз. Заради парите.

 

 

Къщата беше тъмна. Тиха. Единственият звук, който достигаше до слуха на Марла, беше свистенето на вятъра в клоните на елите в задния двор. Сега или никога, помисли си тя, отхвърли завивките и грабна робата си. Наметна я върху пижамата и чу тихото подрънкване на ключовете — ключовете на Юджиния — в джоба. Дошъл беше моментът да ги използва. Беше си наложила да остане будна. Не стана от леглото си докато не се увери, че свекърва й, Сиси и прислугата са се прибрали по стаите си. Ник бе изчезнал по-рано вечерта, а Алекс отново се бе завърнал към заниманията си — каквито и да бяха те, — които го караха да излиза от дома си всеки ден след вечеря. До този момент Марла не го бе чула да се прибира.

Затвори вратата на стаята си и прекоси апартамента с ръка в джоба, стиснала скъпоценните ключове, за да не подрънкват. Опита да отвори вратата на Алекс. Заключена. Нищо изненадващо до тук.

— Какво толкова криеш? — полугласно възкликна Марла. Излезе в коридора и на светлината на единствената лампа, оставена да свети през нощта, тихо се прокрадна до вратата на кабинета. Нервите й бяха опънати до скъсване, ръцете й лепнеха, по гърба й се стичаха струйки пот. Опита се да отключи с първия ключ от връзката. Не стана. Опита с втория. Той също не стана. Във фоайето на долния етаж големият стенен часовник удари един часа.

Хайде, хайде, помисли си тя. Пробва още два пъти, преди, най-накрая, да попадне на съответния ключ. Чу се тихо изщракване и вратата се отвори. Сърцето на Марла сякаш се качи в гърлото й. Тихо пристъпи в стаята, в която се долавяше слабия аромат на цигарен дим и афтършейв.

— Хайде, Марла, мисли — промълви тя, безшумно затвори вратата след себе си и прибра ключовете обратно в джоба си. Запали настолната лампа, прекоси кабинета и влезе в малкия гимнастически салон. Заобиколи рядко използваните уреди и се приближи до дрешника на Алекс. Ароматът на парфюма му тук се усещаше по-силно. Якетата и костюмите на Алекс заемаха цялата стена. Марла предпазливо открехна вратата и надникна в личното убежище на съпруга си. Заля я вълна на облекчение, когато забеляза, че леглото е напълно оправено. Завивките бяха изпънати като в казармата.

Марла изпусна въздуха, насъбрал се в гърдите й, върна се бързо в кабинета и набързо прерови ролодекса на Алекс с разтрепераните си пръсти. Сега много повече от имената й се сториха познати. През изминалите няколко седмици се бе запознала с някои хора, подслушала бе разговори, касаещи други, в резултат на което успя да разпознае почти една трета от фамилиите, на които се натъкна.

Съсредоточи се максимално, опитвайки се да запомни имената на приятелите, познатите и деловите партньори на Марла и Алекс Кейхил. Рязко спря, когато погледът й бе привлечен от визитна картичка с името Кайли Парис. Кайли. Отново. Сърцето й сякаш спря. Значи наистина съществуваше жена с името, използвано от Конрад Амхърст.

Гърлото й пресъхна. Марла прехапа долната си устна. Мили боже, Кайли нейното име ли беше? Подобна мисъл й минаваше през главата не за пръв път, но тя всеки път я бе отхвърляла като невъзможна. Защо иначе всички, включително и съпругът й, ще я смятат за Марла? А може би името Кайли принадлежеше на друга жена? Възможно ли бе тя, Марла, да има половин сестра, както бе намекнал баща й? И дали обхваналият го гняв не бе породен единствено от бълнуванията на един много болен и дезориентиран стар човек?

Никога няма да разбереш, нали? Ти не си моя дъщеря. Махай се от тук, Кайли. И никога повече не се връщай. Няма да получиш нито цент от мен, разбра ли?

Пари? Той говореше за пари? Мъжът, който бе решил да завещае цялото си богатство на едно новородено бебе?

Обвиненията му, произнесени с дрезгав и гневен глас, продължаваха да отекват в главата й. Марла извади картичката и прочете адреса и телефонния номер, изписани под името на Кайли Парис. Опитвайки се да убеди сама себе си, че късният час е без значение, тя облиза устни и вдигна телефонната слушалка.

— Който не рискува, не печели — прошепна тя и се заслуша в свободния сигнал.

С треперещи пръсти набра номера. Изчака. Стисна палци за късмет. След няколко секунди се включи телефонен секретар и отсреща се разнесе женски глас — игрив, немирен, закачлив.

— Здрасти. И знаете ли какво? Не ви провървя. Не съм у дома. Съжалявам, че ме изпуснахте, но знаете какво се прави в подобни случаи. Оставете името и телефонния си номер и аз ще ви се обадя по-късно. Ако извадите късмет. Чао.

Последва сигнал. Марла затвори. Преглътна мъчително. Дали не трябваше да остави съобщение? Коя беше тази жена? Нейната сестра? Или просто непозната? А може би самата тя бе записала това несериозно и пренебрежително съобщение на телефонния секретар на Кайли Парис?

Само ако можеше да си спомни! Стоеше, вперила поглед в телефона и обмисляше възможността да позвъни отново. Какво толкова щеше да стане, ако споменеше, че е Марла Кейхил и търси сестра си… Не, по-разумно щеше да се срещне с въпросната жена на четири очи. Може би лицето на Кайли щеше да задейства някакъв спомен в съзнанието й. В момента обаче й беше ясно, че не можеше да губи повече време. Пусна картичката в джоба си при ключовете на Юджиния и още веднъж прегледа имената в ролодекса с надеждата да види нечие име, телефонен номер или адрес, които да задействат паметта й по някакъв начин. За нейно огромно разочарование нищо подобно не се случи.

— Никога не се отказвай! — рече си тя и насочи вниманието си към компютъра. Трябваше й парола, за да отвори електронната поща на Алекс. Използва различни комбинации от дати и имена — все неща, които бе научила през изминалите няколко седмици, — но така и не успя да отвори проклетите файлове. Часовникът във фоайето отброи половин час. Един и половина след полунощ. Колко още щеше да отсъства Алекс? Цялата нощ? Опита се да отвори бюрото, но всички чекмеджета се оказаха заключени. Разбира се. — По дяволите… — изруга Марла и бръкна в джоба си за връзката ключове на Юджиния. Веднага видя трите малки ключета. Едното вероятно беше за барчето с напитките. Другото сигурно беше от бюрото в стаята на Юджиния, а третото… третото беше за това бюро.

Чу се леко изщракване и чекмеджетата се отвориха.

Алилуя!

Марла бързо прерови купчината папки, в които откри копия от данъчни декларации и сметки, ипотечни и банкови документи, подредени прилежно в изряден ред. Сметките бяха потресаващи. Заемите бяха получени след ипотекиране на семейна собственост, включително и къщата, в която живееха, и възлизаха на суми, които Марла просто не бе в състояние да си представи. Заеми за милиони долари! Нима Алекс не бе наследил тази къща и имението от баща си? Прегледа портфолиото с инвестициите и веднага забеляза тенденцията през последните години. Бяха теглени не само дивидентите и лихвите, но и части от главницата, в резултат на което през изминалите три години фамилното състояние бе намаляло драстично до една трета от първоначалния му размер.

Къде бяха отишли всичките тези пари?

Според тези документи излизаше, че Алекс и Марла Кейхил са затънали до шия в заеми. Нищо чудно, че Алекс работеше толкова до късно и водеше преговори с чуждестранни инвеститори. Марла затвори чекмеджето и отвори следващото. Попадна на сметки за медицинско обслужване през последните няколко години. Разгърна папката, озаглавена „Марла“. На слабата светлина на настолната лампа внимателно прегледа всички извлечения, от които научи, че преди няколко години е била лекувана от разтегнато сухожилие на лакътя. Четири години преди това пък е лекувала изкълчен глезен. Няколко от сметките бяха за леки хирургически интервенции — пластични операции, извършени през последните две години, целящи да заличат поражението на времето.

Истинско разхищение предвид случилото се при катастрофата. Тъкмо се канеше да прибере купчината сметки обратно в папката, когато погледът й бе привлечен от последната хирургическа операция. Прочете документа и се намръщи озадачено. Тук нещо не се връзваше. От сметката обаче съвсем недвусмислено ставаше ясно, че Марла Амхърст Кейхил се бе подложила на хистеректомия преди три години.

Цели три години преди раждането на сина й Джеймс. Две години преди зачеването му.

— О, господи — прошепна тя. Зави й се свят. В главата й се завъртяха безброй въпроси. Припомни си нощното си посещение в клиниката и отказа на доктор Робъртсън да й предостави собствения й медицински картон. Тогава Алекс бе настоял, че трябва да се прибират у дома, а тя бе твърде уморена, за да разсъждава логично, и не бе схванала, че съпругът й се опитва да скрие от нея медицинския й картон.

Заради хистеректомията.

Защото картонът й би доказал, че Джеймс не би могъл да бъде неин син.

Стомахът й се сви болезнено. Лепкава пот изби по цялото й тяло. Подпря глава на бюрото, неспособна на отговори на въпросите, които не й даваха мира. Какво ставаше, по дяволите? Тя си спомняше раждането на сина си. Това бе един от малкото ясни и напълно завършени спомени, които имаше. Не можеше обаче да пренебрегне факта, че бе открила празно шишенце от премарин — женски хормони — в аптечката. Прекрасно знаеше, че те се изписват на жени по време на менопаузата или след хирургическо отстраняване на яйчниците им.

Но бебето… бебето… О, господи, нима споменът за раждането му бе само продукт на разстроения й ум? И защо изобщо не си спомняше раждането на Сиси?

Защото не си Марла Кейхил, по дяволите! Подозираш го още от самото начало на тази история! Започваше да се побърква… Това не се случваше в действителност. Стегни се, Марла! Веднага! Не позволявай да се разпаднеш на милион парченца. Търси. Прегледай всички останали документи на Алекс. Открий защо крие тези неща от теб!

С разтреперани пръсти сгъна уличаващия документ и го натъпка в джоба на робата си при визитната картичка с адреса и телефонния номер на Кайли Парис. Тя ли беше майката на Джеймс? Или беше жената, претърпяла хистеректомия? Бяха я изписали от болницата едва преди три седмици и все още не можеше да прецени дали има редовен менструален цикъл. По тялото й обаче нямаше белези от подобна операция. Съвременните хирурзи не оставят такива големи външни белези. Да, но тя не пиеше хормони. Не я измъчваха горещи вълни… Освен ако някой не слагаше хапчетата в храната й. Ти обаче няма как да знаеш, нали? Не знаеш дали си съпруга на Алекс и майка на децата му. Не знаеш дали имаш матка и яйчници. Не знаеш дори проклетото си име.

Обхваналата я силна паника сякаш я сграбчи за гърлото. Мина й през ума, че някой — не знаеше със сигурност кой точно — може би се опитва да я подлуди. Да я изкара луда параноичка. Но защо? За да й отнеме децата?

Дълбоко си пое дъх. Положи неимоверно усилие да сложи под контрол емоциите, които разкъсваха душата й. Налагаше се да направи и невъзможното, но да разбере какво става. Разполагаше с достатъчно време, за да изкара наяве всичките мръсни тайни на клана Кейхил.

А също и твоите собствени, Марла. Какви ли тайни криеш пък ти?

— Не мисли по този начин! — скастри се тя. Времето й изтичаше, а оставаше още едно чекмедже, в което не бе надникнала. — Дай ми сили, господи — прошепна тя.

Хвана дръжката, издърпа чекмеджето и видя пистолета.

Малък, посребрен пистолет.

Сърцето й почти спря. Прокара пръсти по гладкия метал и кръвта й се вледени. Защо му е на Алекс пистолет? За да защитава себе си и семейството си? Семейство, което почти не виждаше? Или за да причини смъртта на някого? Гърлото й пресъхна. Взе пистолета, погледна пълнителя и видя патроните. Проклетото оръжие беше заредено. Лежеше неудобно в ръката й. Струваше й се тежко. Пусна предпазителя и реши да го върне обрано в чекмеджето. Не искаше Алекс да разбере, че е душила наоколо, но… може би самата тя щеше да има нужда от оръжие. Освен това, ако пистолетът е при нея, Алекс нямаше да може да го използва…

О, господи, дълбоко в сърцето си знаеше, че не може да има доверие на този мъж. Какъв беше този човек, който живееше обгърнат в тайни и въоръжен зад заключените врати на апартамента си? Кой беше мъжът, за когото бе омъжена? Хвърли един поглед на брачната си халка и обви пръсти около пистолета. Коя беше самата тя? Жена, претърпяла хистеректомия, която си спомня скорошното раждане на сина си?

Ти не си Марла Кейхил. Знаеш го от мига, в който излезе от комата и чу това име. Конрад Амхърст също го знае. А също и Сиси. Малкият Джеймс се разплака, когато го прегърна за пръв път, а Коко, онова проклето псе, непрекъснато лае по теб. Целият ти живот е една голяма лъжа, Марла… или Кайли… или както там ти е името. Една смъртоносна лъжа.

Сърцето й биеше оглушително, а в главата й отекваха безброй въпроси без отговор. Внезапно чу как Коко тихичко излая на долния етаж. Марла мигновено замръзна неподвижно, наострила уши. Трябваше да се махне от тук. Незабавно. Ами пистолетът? Ако го вземеше от чекмеджето, Алекс веднага щеше да разбере, че някой е влизал в стаята му. Ако пък го оставеше на мястото му, той би могъл да го използва… срещу нея… или децата. Внимателно пусна оръжието в джоба си и чу нечии стъпки. Качваха се нагоре по стълбите.

Алекс!

Мамка му!

Стомахът й се сви. Нямаше време да излезе в коридора и да се прибере в стаята си. Той непременно щеше да я забележи през парапета на стълбището. Оставаше й само да се надява, че ще влезе през вратата на семейния им апартамент, а тя, през това време, ще се измъкне от кабинета и ще се промъкне по коридора към стаята на Джеймс. После от детската ще се прибере в собствената си спалня.

С разтреперани пръсти прибра папките, затвори чекмеджетата, заключи ги, а след това се присегна и заключи и вратата на кабинета откъм коридора. Той вече беше на най-горното стъпало. Марла чу изскърцването му. Тя безшумно бутна стола назад, изправи се и върна стола на мястото му.

Само с едно движение загаси лампата, влезе в гимнастическия салон и придърпа вратата след себе си, оставяйки я открехната едва-едва. След това застина неподвижно. Цялото й тяло се къпеше в пот, сърцето й блъскаше с хиляда удара в минута. Тежките му стъпки отекнаха по коридора и поспряха за миг пред вратата на апартамента.

Господи, не позволявай да ме намери, моля те…

Отново чу стъпките му, но този път в обратната посока. Очевидно се връщаше към вратата на кабинета. В следващата секунда ключът му вече бе в ключалката. Марла предпазливо заобиколи бягащата пътека и се оттегли в дрешника на Алекс. Едва дишаше. Ослуша се отново и го чу да влиза в кабинета.

— Мамка му! — през зъби изруга той. Всички косъмчета по тялото на Марла настръхнаха.

— Какво е това, по дяволите? Защо се е включил скрийнсейвърът? Кой е влизал тук?

Сърцето й се качи в гърлото. Естествено, че ще разбере, че някой е влизал в кабинета му! Ако не беше така, мониторът на компютъра нямаше да премигва в мрака. Чу се приглушен звън на телефон и Марла подскочи на мястото си. Едва в следващия миг си даде сметка, че този мек, църкаш звук идва от клетъчния телефон на Алекс.

— Ало? — рязко изрече той и Марла го чу да сяда на въртящия се стол зад бюрото.

Излез от тук сега. Това е твоят шанс. Мини през стаята му, излез в малката всекидневна и се прибери в собствената си спалня.

Тя тихо излезе от дрешника, прекоси на пръсти огромния килим и се приближи до вратата. Едва тогава с ужас осъзна, че вратата не само е заключена, но и резето бе спуснато от вътрешната й страна. Невъзможно беше да се измъкне от тук и да спусне резето след себе си.

По дяволите! Умът й трескаво работеше. Избърса влажните си длани в предницата на халата. Какво би могла да направи? Можеше ли да поеме риска да излезе през тази врата и да остави резето вдигнато? С разтуптяно сърце се върна през дрешника в гимнастическия салон, опитвайки се да открие някое скришно местенце, в което да се спотаи и да го изчака да си легне и заспи. След това щеше да се измъкне през кабинета.

Гласът му достигаше до нея през вратата, която бе оставила открехната.

— Да… зная… Не, не съм се обаждал… казах, че не съм… Мамка му! Това сигурно ли е? Да, зная за устройствата, които изписват номера, от който се обаждат… Кога? Преди около половин час? Тогава все още не се бях прибрал… Исусе Христе, някой се е досетил!

Марла замръзна. Опита се да разгадае разговора. Алекс очевидно разговаряше с Кайли Парис, която го информираше за необмисленото обаждане на Марла. О, господи, не! Тази жена заговорничеше с Алекс и бе свързана по някакъв начин с объркания й живот. Но как? И защо? Главата й пулсираше от болка. Марла разбираше, че трябва да се махне от тази стая. Възможно най-бързо.

— Не зная как, по дяволите! Най-вероятно е Ник. Знаех си, че допуснах грешка като го извиках тук… добре, добре, успокой се. Всичко ще се оправи. Но ти трябва да заминеш… Да, сега, по дяволите! Може би вече пътуват към теб. Иди в къщата… там ще бъдеш в безопасност ден или два… не се показвай наоколо, а аз ще дойда да те видя при първа възможност… Какво? Разбира се, че те обичам. Ако не те обичах, щях ли да направя всичките неща, които сторих заради нас? — В гласа му се прокрадваше отчаяние. Той обичаше тази жена… тази Кайли. Направил бе всичко за нея. Каквото и да означаваше това. — Какво? Да. Добре. Така е по-добре.

Марла не изчака да чуе останалото. Съпругът й очевидно бе замесен в някаква смъртоносна комбинация. Комбинация, която може би бе коствала живота на Пам Делакроа и на Чарлз Бигс. Комбинация, която едва не бе причинила и собствената й смърт през онази нощ. О, господи, никой не беше в безопасност. Трябваше да се махне от тук. Да вземе децата и да бяга. А след това, когато се увери, че Сиси и малкият Джеймс са в безопасност, ще се опита да разбере какво точно става с живота й. Едно нещо обаче знаеше със сигурност — Алекс обичаше друга жена. И тази жена вероятно беше Кайли Парис, която можеше да се окаже нейна половин сестра.

С разтуптяно сърце Марла крадешком се прокрадна през дрешника на Алекс, прекоси спалнята му и излезе през вратата към всекидневната. Реши, че няма време да се притеснява за резето. Опитвайки се да овладее обхваналата я паника, тя пребяга по дебелия килим на всекидневната и се прибра в спалнята си. Тази нощ не можеше да направи нищо повече. Трябваше да се прави на ударена и да се преструва, че не се е случило нищо необичайно. Налагаше се да приспи подозрителността на Алекс. Да го накара да повярва, че тя все още не знае нищо.

О, господи, ако само Ник беше тук, отчаяно си помисли Марла, а след това се скастри заради тази своя потребност да се опре на някакъв мъж. Можеш да го направиш и сама, Марла. Трябва да го направиш. Животът на децата ти зависи от това. Пъхна пистолета под матрака, съблече робата си и я хвърли в долния край на леглото. Тъкмо се пъхаше под завивките, когато чу вратата на Алекс да се отваря. Тежките му стъпки прекосиха всекидневната и се спряха пред вратата на спалнята й. Марла стисна очи и се застави да диша нормално. Бавно. Равномерно. Успокой се. Отпусни се.

Вратата на спалнята й предпазливо се отвори. Марла се престори на заспала. Дишаше дълбоко, а очите й изобщо не помръдваха, макар че сърцето й препускаше като обезумяло.

Той се приближи, спря се до леглото й и, също като натрапникът предишната седмица, се надвеси над нея. Марла едва не се разпищя, почувствала топлия му дъх върху лицето си. Дишай бавно. Не се паникьосвай. Това е единствената ти възможност.

— Марла? — прошепна той, доближил лице до нейното. Тя едва не подскочи в леглото, но си наложи да продължи да лежи неподвижно. — Скъпа?

Тя премлясна с устни и тихичко въздъхна.

Секундите бавно се нижеха. Искаше й се да отвори очи и да се вгледа в лъжливото му лице. Неин съпруг ли беше той? Любовник? Или враг?

— Марла? — отново я повика Алекс. Гласът му беше съвършено спокоен. Гальовен.

Тя отново не отговори.

— Будна ли си? — Дявол да го вземе, нямаше да се откаже. Марла се претърколи на една страна, сбръчка чело и протегна едната си ръка върху възглавницата като човек, изтръгнат от прегръдките на дълбок сън. — Марла? — Този път гласът му прозвуча по-високо. Ядосано.

Налагаше се да отговори.

— К… какво? — Бавно отвори очи и премигна срещу него. — О, господи, изплаши ме! Алекс? — На лицето й се изписа искрено объркване, тя погледна часовника и се прозина. — Колко е часът?

— Късно е. Зная. Току-що се прибрах у дома. Мисля, че някой е влизал в кабинета ми тази вечер.

— Кой?

— Точно това те питам?

— Не зная… О, господи! — Тя ахна като човек, връхлетян неочаквано от ужасяваща мисъл. — Натрапникът! Мислиш ли, че се е върнал отново? — Седна в леглото, придърпа завивките до брадичката си и запали лампата. — Децата!

— Не мисля, че е дело на непознат човек — заяви той и плъзна поглед по лицето й.

— Така ли? Защо тогава ме събуди? — попита тя, позволила си да даде воля на страха, сграбчил душата й. — Трябва да сменим ключалките. Аз… аз мислех, че ще се погрижиш за това. Децата! — Тя рязко отметна завивките.

— Те са добре.

— Провери ли? — попита Марла и тръгна към детската. Спусна се към люлката. Държеше се така, сякаш наистина вярваше, че някой отново е проникнал с взлом в дома им. Джеймс спеше дълбоко.

— Слава богу! — прошепна тя.

— Просто ми се стори, че някой е влизал в кабинета ми и… — Последва я в коридора. Марла открехна вратата на Сиси и надникна в стаята. Сиси спеше, а телевизорът хвърляше синкави отблясъци по лицето й. — Прекрасно знае, че не трябва да оставя телевизорът да работи — с раздразнение заяви Марла, прекоси стаята и спря телевизора. Сиси дори не помръдна.

Върна се в коридора и вдигна очи към Алекс.

— Ще провериш ли и другите етажи?

— Не… Марла… Не мисля, че някой е влязъл с взлом.

— Но ти каза…

— Помислих, че може би ти си влизала в кабинета.

— Аз? Как? Вратата не е ли заключена?

— Да.

— Как тогава…?

— Не зная — отвърна той. В полутъмния коридор лицето му изглеждаше зло, а сивите му очи — студени като смъртта. — Но ключовете на майка изчезнаха, както знаеш.

— Ти смяташ, че аз съм ги намерила и съм влязла в кабинета ти? — Прокара пръсти през косата си. Държеше се като човек, преуморен до смърт. — О, Алекс, не ставай смешен.

— Скрийнсейвърът на компютъра беше включен.

— И какво означава това?

— Че някой е използвал компютъра през последните десет минути. Програмиран е да се задържи само десет минути, след което мониторът изгасва.

— Е, нямам обяснение за това. — Погледна го измъчено, а след това вдигна ръка и го погали по лицето. — Напоследък работиш прекалено много. Лягай си, Алекс. Ще мислим върху това на сутринта.

— Само ми кажи, че не ме лъжеш — подкани я той. Очите му я гледаха студено и преценяващо.

— Добре, аз не лъжа, а ти се държиш като лунатик. — Обърна се, твърдо решена да се прибере в стаята си. В този момент Алекс я сграбчи за лакътя и я завъртя към себе си.

На лицето му бе застинала сурова гримаса. Той едва сдържаше яростта си. Ноздрите му нервно потрепваха, а устните му почти не се движеха, когато заговори:

— Не се изпречвай на пътя ми — предупреди я той, забил пръсти в ръката й. — Това би било голяма грешка от твоя страна. — След това я пусна и тръгна към кабинета си. Вероятно, за да открие, че пистолетът му е изчезнал. Коленете на Марла се разтрепериха. Тя се хвана за парапета. Трябваше да се стегне. И да издържи още няколко часа в тази къща. Освен това вече разполагаше и с оръжие.

А на сутринта ще вземе децата и ще замине.

Къде? Ти не разполагаш с никакви пари. Нямаш документи за самоличност. Нито пък кола.

Въпреки това щеше да намери начин да се измъкне от този затвор.

Дори и с цената на живота си.