Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (8)

Глава осма

Нощта беше хладна и Робърт Джордън спа дълбоко. Веднъж се събуди, протегна се, почувствува, че момичето е до него, свито под рамото му в чувала, то дишаше леко и равномерно и като подаде глава навън в нощния хлад, небето беше ясно, с изцъклени звезди, въздухът студен в ноздрите; скри глава обратно в топлината на чувала и целуна гладкото й рамо. Тя не се събуди и той се обърна на другата страна, пак подаде глава навън в студа, остана да лежи известно време така, като се наслаждаваше на разнежващата умора и гладкото щастие от съприкосновението на техните две тела, а после изпъна крака, докъдето стигаха в чувала, и мигновено потъна в сън.

Събуди се, щом пукна зората. Момичето го нямаше. Той разбра това, щом отвори очи, протегна ръка и напипа мястото, стоплено от тялото й. Погледна към входа на пещерата: чулът беше заскрежен, а от пукнатината в скалата струеше тънка ивица сив дим, което означаваше, че в огнището вече има огън.

От гората се зададе човек, който се бе загърнал с одеяло през глава, тъй както се носи пончо. Робърт Джордън видя, че това е Пабло, който пушеше цигара. Сигурно е бил долу и е вкарал конете в загона, помисли, си той.

Пабло отметна чула и влезе в пещерата, без да погледне към Робърт Джордън.

Робърт Джордън опипа с ръка лекия скреж върху петнисто зеленото покривало от парашутна коприна, с което бе обшит спалният чувал, използуван от него вече пет години, после пак се вмъкна и се намести в него. „Bueno“ — каза си той, почувствувал познатия уют на мъхестата подплата и опитвайки се да намери по-удобно положение, широко разпери крака, после пак ги прибра, после се обърна настрана, с гръб към онази страна, откъдето трябваше да се появи слънцето.

— Que mas da^[1], може още малко да поспя.

Той спа, докато го разбуди шумът на самолетни мотори.

Легнал по гръб, той ги видя веднага: фашистки патрул от три малки, блеснали на слънцето самолети „Фиат“; те бързо прекосяваха планинското небе в тази посока, от която той и Анселмо бяха пристигнали вчера. Тройката отмина, след нея се зададоха още девет, които летяха на много по-голяма височина — три островърхи триъгълничета: три, три и три.

Пабло и циганинът стояха в сянката при входа на пещерата, вдигнали глави към небето, а Робърт Джордън лежеше, без да помръдне; сега небето беше изпълнено с високия равномерен рев на моторите, към него се присъедини друго, по-басово бучене и се зададоха още три самолета, които преминаха на по-малко от триста метра над полянката. Те бяха двумоторни бомбардировачи „Хайнкел — 111“.

Главата на Робърт Джордън беше под сянката на скалите и той знаеше, че те не могат да го забележат, а и да го забележеха, нямаше значение. Знаеше, че можеха да забележат конете в загона, ако търсят нещо в планините. Ако не търсят нищо, даже и да ги забележеха, щяха да помислят, че това е някой от техните кавалерийски патрули. Разнесе се ново, още по-силно ниско бучеше и се зададоха нови три „Хайнкел — 111“, които летяха още по-ниско, в железен строй, почти в бръснещ полет, ревът им се усили в нестихващо кресчендо, премина в оглушителен грохот и започна да затихва, когато отминаха полянката.

Робърт Джордън разгъна скатаните дрехи, които му бяха служили за възглавница, и започна да навлича ризата си. Още не бе успял да я нахлузи през глава, когато чу, че се приближава нова ескадрила и без да излиза от чувала, бързо надяна панталоните си и замря. В небето се появиха още три двумоторни бомбардировача. Те прелетяха и се скриха зад билото на планината, а през това време той успя да се препаше с револвера, да сгъне чувала и да го сложи до скалата, но докато завързваше въжените си обувки, снишен до скалата, ревът на новопоявилите се машини стана още по-оглушителен от предишния, над главата му профучаха девет от леките бомбардировачи „Хайнкел“ и небесната шир сякаш се разби на късчета.

Робърт Джордън се прокрадна край скалите към входа на пещерата, където единият от братята, Пабло, циганинът, Анселмо, Агустин и жената стояха и гледаха към небето.

— Летели ли са по-рано такива самолети? — запита той.

— Никога досега — каза Пабло. — Влизай, че ще те видят.

Слънцето още не беше огряло входа на пещерата. Сега то осветяваше полянката и ручея и Робърт Джордън знаеше, че никой не може да ги забележи в плътната утринна сянка на дърветата и тъмната сянка от скалите, но за да ги успокои, влезе в пещерата.

— Много са — каза жената.

— Ще има още — каза Робърт Джордън.

— Откъде знаеш? — запита Пабло подозрително.

— Такива като тези винаги са ескортирани от изтребители.

В същия миг се разнесе по-високо, свистящо бръмчене и Робърт Джордън преброи петнадесет фиата, на около хиляда и петстотин метра, като клиновидните тройки образуваха един по-голям клин, както летят дивите гъски.

Всички се бяха свили в отверстието на пещерата със замислени лица, а Робърт Джордън запита:

— Никога не сте виждали толкова много самолети наведнъж, така ли?

— Никога — отвърна Пабло.

— В Сеговия няма много, нали?

— Никога не е имало много, повече от три няма да видиш. Освен изтребители — понякога летят в шесторка, или три от юнкерсите, тези големите, тримоторните, придружавани от изтребители. А такива никога не сме виждали.

„Лошо — помисли си Робърт Джордън. — Много лошо. Такова струпване на самолети означава, че става нещо много лошо. Трябва да се ослушвам кога ще започне бомбардировката. Но не, нашите няма как да са струпали вече частите за настъплението. Те могат да започнат най-рано довечера или утре вечер — по-рано няма как. В този час в никакъв случай не ще да са започнали изнасянето на изходни позиции.“

Той все още чуваше заглъхващото бучене. Погледна си часовника. Вече трябва да са прелетели фронтовата линия — поне първите. Той включи секундомера и започна да следи как стрелката обикаля циферблата. Не, сигурно не още. Сега да. Ето — сега. А сега вече са преминали. Двеста и петдесет мили в час — това е скоростта на тези „111“. Ще долетят дотам за пет минути. Сега вече сигурно са минали над прохода и прелитат Кастилия; под утринното слънце тя се разстила под тях червеникавожълта, прорязана от белите линии на шосетата, тук-там разхвърляни селца, а сенките на хайнкелите се плъзгат по земята като сенки на акули по пясъчното дъно на океана.

Не се чуваше приглушеното, пулсиращо „бум-бум“ на бомбите. Часовникът му продължаваше да тиктака.

„Отиват към Колменар, към Ескориал, а може би към летището при Мансанарес ел Реал — помисли си той, — там, където над езерото има стар замък, в камъша се въдят патици, а малко по-нататък след истинския аеродрум има летище макет с бутафорни самолети, дето вятърът им върти перките. Сигурно нататък са се запътили. Не биха могли да знаят за настъплението“ — каза си той, а нещо в него възрази: „Защо пък да не знаят? Не знаеха ли за всички предишни настъпления?“

— Как мислиш, видяха ли конете? — запита Пабло.

— Те не търсеха коне — отвърна Робърт Джордън.

— Ама видяха ли ги?

— Само ако им е поставена задача да ги търсят.

— Но са могли да ги видят?

— Едва ли — каза Робърт Джордън. — Освен ако слънцето вече се е било подало над върхарите.

— Огрява ги още в зори — каза Пабло разстроен.

— Те имат по-важна работа, не да търсят твоите коне — каза Робърт Джордън.

Бяха минали осем минути, откакто засече времето, а все още не се чуваше да бомбардират.

— Какво правиш с твоя часовник? — запита жената.

— Слушам да разбера къде са отишли.

— О! — възкликна тя. Когато изтекоха десет минути, той престана да си гледа часовника, защото знаеше, че това, което става, е твърде далече, за да може да го чуе, дори като отчете и една минута, през която звукът ще пропътува разстоянието. Обърна се към Анселмо и му каза:

— Трябва да поговоря с теб.

Анселмо излезе от входа на пещерата, двамата се отдалечиха на няколко крачки от нея и спряха под един бор.

— Que tal? — запита той Робърт Джордън. — Как е?

— Добре.

— Хапна ли?

— Не. Още никой не е ял.

— Тогава нахрани се и вземи нещо да се подкрепиш по обед. Ще трябва да наблюдаваш пътя. Ще си отбелязваш всичко, което минава и в едната посока, и в другата.

— Не мога да пиша.

— Не е и нужно. — Робърт Джордън откъсна от бележника си два листа, а с ножа си отряза парче от молива, дълго два-три сантиметра. — Ще вземеш това за танковете ще отбелязваш ей така — той нарисува един скосен танк — и после за всеки танк по още една чертичка и като станат четири, с петия задраскваш четирите чертички.

— И ние така броим.

— Добре. Сега гледай — квадратче и две колелца. Това е за камионите. Ако са празни — правиш едно кръгче. Ако са пълни с войници — права линия. Оръдията ей така ще ги отбелязваш. Големите така, малките — ето как. Така пък ще отбелязваш автомобилите. Ето как санитарните: две колелца и върху тях квадратче с кръстче. Това е за пехотинци, една рота — ей така. Малко квадратче и до него си отбелязваш. Кавалеристите пък ги отбелязваш ей така, ясно ли е? Като кон. Квадратче с четири крака. Това значи отряд от двайсет кавалеристи. Нали разбираш? Всеки кавалерист — една отметка.

— Да. Хитро измислено.

— А сега — той нарисува две по-големички колелца, прекара около тях още по една окръжност и на мястото на оръдейния ствол постави чертичка. — Това са противотанкови оръдия. Те са с гумени колела. Така ще ги отбелязваш. А тези са зенитни. — Той нарисува две колела и стволът под остър ъгъл нагоре. — И тях ще отбелязваш, разбираш, нали? Виждал ли си такива оръдия?

— Да, разбира се — каза Анселмо. — Всичко е ясно.

— Вземи със себе си циганина, нека да види къде ще застанеш, че да може да те смени. Ще избереш хубаво, безопасно място, да не е прекалено близко, но пък да можеш добре да виждаш и да ти е удобно. Ще седиш там, докато те сменят.

— Ясно.

— Добре. Като се върнеш, ще знам какви придвижвания са станали по пътя. На това листче ще отбелязваш какво минава нагоре по пътя, а на това — всичко, каквото отива надолу.

Те се върнаха в пещерата.

— Изпрати Рафаел при мен — каза Робърт Джордън и зачака до дървото. Той видя как Анселмо влезе в пещерата и как чулът падна зад него. След минута от пещерата изскочи циганинът, като бършеше уста с ръка.

— Que tal? — запита циганинът. — Забавлява ли се снощи?

— Спах.

— Още по-добре — каза циганинът и се засмя. — Имаш ли цигари?

— Слушай — каза Робърт Джордън и бръкна в джоба си за цигари. — Искам да отидеш с Анселмо на едно място, откъдето ще се наблюдава пътят. Ще го оставиш там, ама добре ще запомниш мястото, че да можеш после да доведеш мен или някой друг, дето да го смени. После ще отидеш на някое място, откъдето се вижда дъскорезната, за да видиш има ли някакви промени там.

— Какви промени?

— Колко хора има там сега?

— Осем. Последния път бяха осем души.

— Ще видиш колко са сега. И ще проследиш през какъв интервал става смяната на караула на моста.

— Интервал?

— Колко часа стои часовоя и по кое време го сменят.

— Да, ама нямам часовник.

— Вземи моя. — Той разкопча каишката.

— Това се казва часовник — възхити се Рафаел. — Ама гледай какви сложни работи. Тоя часовник само дето не чете и не пише. И какви ли не цифрички няма по него. Това е часовник на часовниците.

— Не си играй с него — каза Робърт Джордън. — Познаваш ли часа?

— И още как? Дванайсет часа — значи пладне. Когато огладняваш. Дванайсет полунощ — сън. Шест сутринта — яде ти се. Шест вечерта — когато ти се допива и ако си късметлия, ще се напиеш. Десет вечерта — когато…

— Млъквай — смъмри го Робърт Джордън. — Не се прави на смешник. От теб искам да провериш кога се сменят часовите не само при дъскорезната и при малкия мост, а и при големия мост, и при заслона на пътния.

— Много стана — засмя се циганинът. — Сигурен ли си, че тъкмо аз трябва да отида, а не някой друг?

— Да, Рафаел. Важно е. Трябва да извършиш това много старателно и да внимаваш да не те забележат.

— Разбира се, че ще се крия — каза циганинът. — Защо ми казваш, че трябва да се крия? Да, не мислиш, че искам да ме застрелят?

— Отнасяй се по-сериозно — каза Робърт Джордън. — Това е сериозно нещо.

— Да се отнасям по-сериозно? Ами ти какво прави снощи? Трябваше да убиеш човек, а пък с какво се залови? Вместо да направиш хората с един по-малко, ти реши да ги направиш с един повече! И то сега, когато видяхме толкова самолети, че стигат да избият и дядовците, и прадядовците, и неродените ни внучета заедно с козите и котките и дървениците. Пълно небе със самолети и така реват, че млякото в майчините ти гърди ще се пресече, а той ми разправя да съм се държал по-сериозно. Толкова много самолети, че небето почерня от тях и реват като зверове, а той иска от мен да се отнасям сериозно. Към тях даже много сериозно се отнасям.

— Добре, добре — засмя се Робърт Джордън и сложи ръка на рамото на циганина. — Недей да си чак толкова сериозен. Довърши си закуската и върви.

— Ами ти? — запита циганинът. — Ти какво ще правиш?

— Ще отида да видя.

— След тия самолети възможно е да не намериш никого в цялата планина — каза циганинът. — Сигурно мнозина здравата са се изпотили тая сутрин, когато прелитаха.

— Те имат друга, по-важна работа, не да гонят партизаните.

— Да — съгласи се циганинът. После поклати глава. — Но я си представи, че без да се обиждат, се заловят и за по-дребна работа?

— Que va — поклати глава Робърт Джордън. — Това са най-добрите леки бомбардировачи на немците. Не ги изпращат да гонят цигани.

— Накараха ме да настръхна — каза Рафаел. — Много ме е страх от такива работи.

— Те отидоха да бомбардират едно летище — обясни му Робърт Джордън, докато влизаха заедно в пещерата. — Почти съм сигурен, че това им е задачата.

— Какво разправяш? — запита жената на Пабло. Тя наля на Робърт Джордън чаша кафе и му подаде консервена кутийка кондензирано мляко.

— Даже мляко? Какъв лукс!

— Всичко си имаме — каза тя. — И страх даже си имаме след тия самолети. Та какво разправяш ти, на къде са отишли?

Робърт Джордън сипа в кафето си малко от сгъстеното мляко през прореза, направен в капака на консервената кутийка, отърка ръба на кутийката в чашата, за да се оцеди капчицата, разбърка кафето и то стана светлокафяво.

— Предполагам, че са отишли да бомбардират едно летище. Или пък към Ескориал и Колменар, А може и трите да ги бомбардират.

— Дано само да са отлетели някъде по-далеч и да не се връщат тук — каза Пабло.

— А защо са те тук сега? — запита жената. — Откъде се взеха? Никога не сме виждали такива самолети. И толкова много. Може би това е подготовка за настъпление?

— Имаше ли някакво движение по пътя снощи? — запита Робърт Джордън. Момичето Мария беше до него, но той не я поглеждаше.

— Ей, Фернандо — викна жената. — Нали снощи беше в Ла Гранха. Имаше ли там някакво движение?

— Никакво — отговори един нисък, около тридесет и пет годишен човек с открито лице, когото Робърт Джордън досега не бе виждал. Беше леко кривоглед с едното си око. — Няколко камиона, както обикновено. Няколко автомобила. Докато бях там, нямаше никакво движение на военни.

— Всяка вечер ли ходиш в Ла Гранха? — запита го Робърт Джордън.

— Или аз, или някой друг — отвърна Фернандо. — Но все някой отива.

— Отиват да научат новините. И за тютюн. Също за някои дреболии — обясни жената.

— Имаме ли наши хора там?

— Има. Как иначе? Работят в електростанцията. И някои други.

— Е, и какви са новините?

— Pues nada. Никакви. На север продължава да се развива зле. Ама това не е новина. На север от самото начало тръгна лошо.

— Да си чул нещо за Сеговия?

— Не, hombre^[2]. Не съм питал.

— В Сеговия ходиш ли?

— Понякога — каза Фернандо. — Но там е опасно. Има патрули, дето ти искат документите.

— Летището знаеш ли го?

— Не, hombre. Знам къде е, но никога не съм се приближавал. Там веднага ще ти поискат документите.

— Снощи никой ли не спомена нещо за самолетите?

— В Ла Гранха? Никой. Но днес сигурно ще говорят. Вчера говореха за речта на Киепо де Ляно по радиото. Повече нищо. А, да. И че както изглежда, Републиката готвела настъпление.

— Че какво?

— Че Републиката готвела настъпление.

— Къде?

— Никой не знае. Може и тук да е. А може би и в друга част на Сиера. Ти чувал ли си?

— И това го казаха в Ла Гранха?

— Да, hombre. Съвсем бях забравил. Но винаги има разни приказки за настъпления.

— Откъде идват тия приказки?

— Откъде ли? От разни хора.

— Офицерите си говорят в кафенетата в Сеговия и в Авила и келнерите ги чуват. И ето ти — слуха плъзва. От известно време се заговори, че Републиката готвела настъпление някъде насам.

— Републиката или фашистите?

— Републиката. Ако бяха фашистите, всеки щеше да знае. Не, изглежда, че това ще бъде едно по-големичко настъпление. Някои казват даже — две офанзиви. Едната тук, другата към Алто дел Леон при Ескориал. Ти не си ли чувал?

— Какво друго говорят?

— Nada, hombre. Нищо. А, да. Разправя се, че републиканците щели да се опитат да хвърлят във въздуха мостовете, ако ще има настъпление. Но мостовете са охранявани.

— Ти шегуваш ли се? — запита Робърт Джордън и отпи от кафето си.

— Не, hombre — отвърна Фернандо.

— Тоя не се шегува — каза жената. — За съжаление, не се шегува.

— Тогава, благодаря ти за новините — каза Робърт Джордън. — Да си чул нещо друго?

— Не. Както винаги, разправят, че щели да изпратят войска да прочисти тия планини. Някои дори приказват, че войската била тръгнала. Че били изпратени части от Валядолид. Но това открай време се приказва. Няма смисъл да му се обръща внимание.

— Чу ли? — обърна се жената към Пабло почти злорадо. — И ще ми говориш за безопасност, а?

Пабло я изгледа замислено и се почеса по брадата.

— Ти, с твоите мостове! — каза той.

Какви мостове? — запита весело Фернандо.

— Глупчо — обърна се към него жената. — Дебелоглавец. Tonto. Налей си още кафе и се постарай да си припомниш още новини.

— Не се ядосвай, Пилар — каза Фернандо спокойно и весело. — От слухове човек не трябва да се тревожи. Всичко, което можах да си спомня, ти го казах на теб и на този другар.

— Нищо повече ли не можеш да си спомниш? — запита го Робърт Джордън.

— Нищо — с достойнство отвърна Фернандо. — Добре, че и толкова запомних, защото са празни приказки и аз не им обръщам внимание.

— Значи, говорили са се и други неща?

— Да, възможно е. Но не обърнах внимание. Вече цяла година само слухове чувам.

Робърт Джордън чу как Мария, която беше зад него, се опита да сдържи смеха си, но не успя и изхлипа.

— Разкажи ни още един слух, Фернандито — каза тя и раменете й пак се затресоха.

— И да си спомня, пак няма да ви кажа — каза Фернандо. — Под достойнството на човека е да слухти и да обръща внимание на хорските мълви.

— И ей с такива ще спасяваш Републиката! — каза жената.

— Не, ти ще я спасяваш, като взривяваш мостове — отвърна й Пабло.

— Вървете — подкани Робърт Джордън Рафаело я Анселмо. — Ако сте се нахранили.

— Тръгваме — каза старецът и двамата се изправиха. Робърт Джордън усети една ръка на рамото си. Това беше Мария. — Трябва да закусиш — каза тя, без да снема ръката си. — Хапни си, че стомаха ти да смели повече слухове.

— Слуховете ми убиха апетита.

— Недей. Не бива така. Закуси, докато не са достигнали до нас нови слухове. — Тя постави една купа пред него.

— Не си прави шеги с мен — каза й Фернандо. — Аз съм ти приятел, Мария.

— Не се шегувам с теб, Фернандо. Шегувам се само с него — да яде, че ще остане гладен.

— Всички трябва да закусим — рече Фернандо. — Пилар, какво става, че не ни дават да ядем?

— Нищо, човече — ухили се жената на Пабло и напълни купата със задушено. — Яж. Това поне умееш. Хайде яж.

— Много е вкусно, Пилар — похвали я Фернандо с ненакърнено достойнство.

— Благодаря ти. Благодаря ти и пак ти благодаря.

— Сърдита ли си ми? — запита Фернандо.

— Не съм. Яж. Хайде, яж.

— Ям. Благодаря.

Робърт Джордън забеляза, че раменете на Мария пак се затресоха и тя отвърна очи встрани. Фернандо започна да яде методично, с гордо и достойно изражение; нищо не можеше да накърни неговата важност, ни грамадната лъжица, с която си служеше, нито капките, които се стичаха от ъгълчетата на устата му.

— Харесва ли ти готвеното? — запита го жената на Пабло.

— Да, Пилар — отвърна той с пълна уста. — Както винаги.

Ръката на Мария легна на лакътя на Робърт Джордън и той почувствува, че пръстите й се присвиват от възторг.

— За това ли го харесваш? — запита жената Фернандо.

— Да — продължи тя. — Виждам. Яхнията е както обикновено. Como siempre. На север работите не вървят на добре както обикновено. Както обикновено тук се готви настъпление. Както обикновено войската се готви да ни прогони. Могат да ти издигнат паметник и на него да пишат: както обикновено.

— Но тези последните две неща са само слухове, Пилар.

— Ах, тази Испания — възкликна горчиво жената на Пабло. После се обърна към Робърт Джордън: — И в другите страни ли има хора като ей тоя?

— Няма друга страна като Испания — каза вежливо Робърт Джордън.

— Прав си — каза Фернандо. — Няма на света друга страна като Испания.

— Ти бил ли си в друга страна? — запита го жената.

— Не съм. Не съм и не искам да ходя.

— Чу ли го? — обърна се жената към Робърт Джордън.

— Фернандито — помоли Мария. — Разкажи ни как си ходил във Валенсия.

— Не ми харесва във Валенсия.

— Защо? — запита Мария и пак стисна лакътя на Робърт Джордън. — Защо не ги харесва?

— Там хората са невъзпитани и така говорят, че нищо не можеш да им разбереш. Само си крещят един на друг: che^[3].

— А разбираха ли ти какво им казваш? — запита Мария.

— Правеха се, че не ме разбират.

— А ти какво прави във Валенсия?

— Отидох си, без да видя дори морето — каза Фернандо. — Не ми харесаха хората.

— Марш оттук, дърта мома такава — викна жената на Пабло. — Махай се, че не мога да те гледам. Във Валенсия прекарах най-щастливите дни от живота си. Vamos!^[4] Валенсия! Никой да не ми говори за Валенсия.

— Какво си правила там? — запита Мария. Жената на Пабло седна пред чаша кафе на масата, а до него постави парче хляб и купа готвено.

— Que? Питаш ме какво сме правили? Бях там с Финито, а той имаше договор за три боя през фиестата. Никога не съм виждала толкова много хора. През живота си не бях виждала толкова хора по кафенетата. С часове трябваше да чакаш да се освободи маса и няма място да се качиш в трамвая. Във Валенсия ден и нощ е гъмжило.

— Но ти какво прави там? — запита Мария.

— Какво ли не правих — въздъхна жената. — Ходехме на плажа и се излягахме във водата и гледахме как изтеглят с впряг волове ветроходните лодки. Воловете нагазват във водата, вкарват ги чак в дълбокото — после ги впрягат, те плуват, а като усетят дъно под краката си, теглят с всички сили и извличат платноходката на пясъка. Утро, вълнички се плискат на брега и десет чифта волове изтеглят от морето ветроход с вдигнати платна. Ето, това е Валенсия!

— Освен че си гледала волските впрягове, какво друго си правила?

— Хранехме се на павилионите на плажа. Пирожки с печена или кълцана риба и червени и зелени чушки, и една подправка като мънички орехчета. Пирожките се топят в устата ти, а рибата е така вкусна, не можеш да си представиш! Скариди — току-що уловени и върху тях изстискан лимонов сок. Розови и вкусни и толкова големи, че всяка скарида я изяждаш на четири хапки. Много ги ядяхме. Ядяхме и paella — ризото и вътре скаридки, стриди, миди, рибки, змиорчици. Ядяхме и съвсем малки змиорки, колкото зелени фасулчета — изпържени и такива като накъдрени, щръкнали на всички страни и толкова нежни, че се топят в устата ти, без да ги дъвчеш. И през цялото време пиехме бяло вино, студено, много хубаво и пивко, по трийсет сантима бутилката. А за десерт пъпеш. Там е родината на пъпешите.

— Кастилските пъпеши са по-хубави — каза Фернандо.

— Que va — викна жената на Пабло. — На кастилските само името им е пъпеши. Ако искаш да ядеш пъпеш, само от Валенсия. Като си помисля само за тия пъпеши, дълги от дланта ти до лакътя, зелени като морето и захарни и сочни, като ги разрежеш, и по-сладки от лятно утро! Ей, като си помисля за змиорчиците, такива едни мънички и нежни и ти сложат цяла купчина в чинията. Или бира — цял следобед си пиехме бира, даваха я в кани, а пък те запотени и събират колкото цяла карафа.

— А какво правеше друго, освен яденето и пиенето?

— Любехме се в стаята, на прозорците имаше щори от летвички, можеха да се заметнат като сенник на перваза на балкона и в стаята полъхваше, като пооткрехнеш балконската врата — тя нали е на панти. Любехме се в стаята, там и денем беше тъмно, защото щорите спуснати и мирише на цветя, долу имаше пазарче за цветя, миришеше и на барут от фойерверките, защото беше времето на traca, всеки ден по пладне панаира започваше и шествието тръгваше по улиците. През целия град се проточваше traca, цяла мрежа фойерверки, съединени помежду си, и се запалват от трамвайната искра и тръгват по жиците и по стълбовете, а улиците кънтят, навсякъде пука, гърми, експлозиите скачат от стълб до стълб, да не повярваш на очите си.

Любехме се и после пращахме да ни донесат още една кана бира, такава, цялата запотена, и когато момичето я донесеше, аз я взема от вратата и както е студена, я лепна на гърба на Финито — пък той лежи, не се събудил, като донесли бирата, и ми вика: „Недей, Пилар, недей, жено, остави ме да спя.“ А аз му казвам: „Недей, събуди се и пий, гледай каква е студена“ и той пие, без да си отвори очите, и пак заспива, а аз се настанявам на леглото, слагам една възглавница и се изпъвам, облягам се на отсрещната страна и го гледам как спи, мургав и чернокос, и млад и си спи спокойно и сама изпивам бирата, музиката — оркестрантите минават по улицата и свирят. А ти — обърна се тя към Пабло. — Какво знаеш ти за тия работи?

— И ние имаме за какво да си спомняме — отвърна Пабло.

— Да — каза жената. — Така е. На времето ти даже беше повече мъж от Финито. Но с теб никога не сме ходили във Валенсия. Никога не сме лежали, а отвън да минава оркестър по улиците на Валенсия.

— Не беше възможно — възрази Пабло. — Не сме имали случай да ходим във Валенсия. Помисли си и ще видиш, че е така. А с Финито не си дигала влак във въздуха.

— Не съм — призна жената. — Това ни и остана. Влакът. Вярно. Да. Вярно е. За влака никой нищо не може да каже. При целия мързел и безделие и куцузлък. При целия страх, дето ни е сковал сега. А и преди това имаше много други неща. Не искам да съм несправедлива. Но и против Валенсия нищо не можеш да кажеш. Ясно ли ти е?

— На мен не ми хареса — невъзмутимо каза Фернандо. — Валенсия не ми хареса.

— А разправят, че мулетата били инат — каза жената. — Вдигай масата, Мария. Време е.

Щом каза това, те чуха далечния звук на завръщащите се самолети.