Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (3)

Глава трета

Последните двеста ярда от спускането те преминаха внимателно, като се прокрадваха от дърво до дърво, без да излизат от сянката, и спряха, когато до моста, който се виждаше между последните борове по стръмния склон, оставаха едва петдесетина ярда. Слънцето се беше скрило зад тъмнеещото планинско било и мостът се чернееше в празнотата на пролома. Той беше стоманен, едносводест мост и в краищата имаше по будка за часовия. Беше достатъчно широк, за да се разминат два автомобила, и здравата му, изящна метална арка прехвърляше дълбокия пролом, в чието дъно, далеч долу пенливият поток се белееше между скалите и балваните, за да се влее в рекичката, прорязала ждрелото.

Слънцето блестеше в очите на Робърт Джордън и се виждаше само силуета на моста. После слънцето заблестя по-слабо и се скри — а той погледна нагоре, между дърветата, към кафявото заоблено било, зад което се беше спуснало, и сега, когато лъчите вече не го заслепяваха, видя, че склонът е обрасъл в нежна млада зеленина, а малко под гребена на планината още има снежни преспи.

После пак обърна очи към моста — бързаше да използува кратките минути, в които можеше да го види такъв, какъвто е, за да разгледа конструкцията. Взривяването му нямаше да е трудно. Без да престава да го наблюдава, той извади от джоба на ризата си бележник и бързо нахвърли няколко скици. Докато чертаеше, не мислеше какви заряди са нужни. Това можеше да свърши по-късно. Сега само отбелязваше тези точки, където трябва да се сложи динамит, така че при взрива мостът да остане без опора и средата му да рухне в пролома. Това можеше да стане без бързане, обмислено и точно с пет-шест шашки, съединени така, че да се взривят заедно; същото можеше да се постигне и по по-прост начин с два големи заряда. Но тогава зарядите би трябвало да са много големи, да се сложат на противоположните краища на моста и да се взривят едновременно. Той чертаеше бързо и с удоволствие; приятно му беше, че има да разрешава една ясна задача и че най-накрая трябва да се залови с нейното изпълнение. Затвори бележника, пъхна молива в кожената петлица на ръба на корицата му, сложи бележника в джоба си и закопча копчето.

Докато той бе чертал, Анселмо беше наблюдавал пътя, моста и будките на часовите. Той смяташе, че са се приближили прекалено много и въздъхна облекчено, когато Робърт Джордън престана да рисува.

Щом Джордън закопча джоба си и след това се просна зад един боров дънер, иззад който можеше да надзърта, Анселмо сложи ръка на лакътя му и посочи с пръст.

В будката при отсамния край на моста часовият седеше, поставил между коленете си пушката с надянат щик. Пушеше цигара, имаше плетена шапка и наметка като одеяло. От петдесет ярда разстояние лицето му не се виждаше добре. Робърт Джордън вдигна към очите си полевия бинокъл, като засланяше внимателно лещите с длани, макар че те вече не можеха да блеснат на слънцето; изведнъж перилата на моста се преместиха тъй близко, че му се стори — ще протегне ръка и ще ги докосне, а лицето на часовия бе тъй ясно, че се виждаха хлътналите бузи, пепелта на върха на цигарата и щика, излъскан с оръжейно масло. Това беше селско лице — хлътнали бузи под високите скули, четинеста брада, очи, засенчени от дебели вежди; едрите ръце държаха пушката, изпод гънките на пончото се подаваха тежки ботуши. На стената на будката висеше старо, потъмняло кожено мехче за вино, бяха оставени вестници, а телефон нямаше. Разбира се, може би имаше телефон от другата страна, която той оттук не можеше да види, но не се виждаше от будката да излизат жици, макар покрай пътя да минаваше телефонна линия и жиците да бяха обтегнати над моста. Отвъд до будката някой беше измайсторил мангал за дървени въглища — положено върху два камъка старо бензиново варелче с отрязан капак и дупки, пробити в стените му; но в него нямаше огън. Под него в пепелта се валяха почернели от огъня празни консервени кутии.

Робърт Джордън подаде бинокъла на Анселмо, който бе залегнал до него. Старецът се усмихна и поклати глава. Почука с пръст по сляпото си око.

— Ya lo veo — каза той на испански. — Видях го — прецеди той през зъби, почти без да помръдва устни — този начин на говорене е по-тих дори от шепот. Когато Робърт Джордън му се усмихна, той погледна към часовия, посочи го с пръст, с другата ръка направи движение, сякаш си прерязваше гърлото. Робърт Джордън кимна, но престана да се усмихва.

Будката на другия часовой на отвъдния край на моста беше обърната към тях със задната си страна и те не можеха да видят какво става в нея. Пътят, който беше широк, равен и асфалтиран, свиваше наляво след моста, после завиваше вдясно и се скриваше. Там той се сливаше със стария път — новият беше разширение на стария, след като бяха отрязали част от високата скала на отсрещната страна на пролома; неговата лява и същевременно западна страна минаваше край отвъдния ръб на пролома и моста; там при ръба, който беше досами пропастта на пролома, имаше маскировка от предпазни каменни блокчета. Тук проломът се превръщаше почти в ждрело, особено където ручеят, прекрачен от моста, се вливаше в реката.

— А другият пост? — обърна се Робърт Джордън към стареца.

— На петстотин метра зад оня завой. В заслона на пътния — той е издълбан в самата скала.

— Колко души? — запита Робърт Джордън.

Той отново наблюдаваше часовият през бинокъла. Часовият угаси цигарата си в дървената стена на будката, после извади от джоба си кожена кесия за тютюн, разкъса хартията на угарката и изтръска остатъка от използувания тютюн в кесията. Часовият се изправи, опря пушката си на стената на будката, протегна се, после взе пушката, преметна я през рамо и излезе на моста. Анселмо се сниши на земята, а Робърт Джордън пъхна бинокъла в джоба на ризата си и скри глава зад боровия ствол.

— Седем войника и един ефрейтор — прошепна Анселмо в ухото му. — Узнах от циганина.

— Да се отдалечи, и ще тръгнем — каза Робърт Джордън. — Много сме близо.

— Видя ли каквото ти трябва?

— Да. Всичко, което ми беше нужно.

Сега, след като слънцето се бе скрило, бързо захладняваше, здрачаваше се, а зад билото проблясваха последните разсеяни лъчи на залеза.

— Как ти се струва? — запита тихо Анселмо, без да изпуска от очи часовия, който крачеше по моста към втората будка; щикът му проблясваше в чезнещата светлина на залеза, фигурата му изглеждаше безформена под широкия плащ.

— Всичко е наред — каза Робърт Джордън. — Съвсем наред.

— Радвам се — каза Анселмо. — Ще тръгваме ли? Сега вече не може да ни види.

Часовият стоеше с гръб към тях, на отсрещния край на моста. От пролома идваше шумът от водата, която се стичаше по балваните. После този шум се примеси с друг — равномерно, засилващо се бучене, и те видяха, че часовият вдига глава и гледа нагоре, така че плетената му шапка се килва към тила; те също вдигнаха глави и високо във вечерното небе видяха три едноплощника, наредени клиновидно; те изглеждаха миниатюрни и сребристи там горе, все още огрени от слънцето — носеха се в небето невероятно бързо под равномерния рев на моторите.

— Наши?

— Изглежда — каза Робърт Джордън, но знаеше, че на такава височина не е възможно да си напълно сигурен. Този вечерен патрул можеше да бъде и на едната, и на другата страна. Но видиш ли летящи изтребители, винаги казваш — наши, защото това действува добре на хората. С бомбардировачите работата стои иначе.

Анселмо очевидно мислеше същото.

— Наши са — каза той. — Познавам ги. Това са „Moscas“^[1].

— Вярно — каза Робърт Джордън, — и на мен ми се струва, че са „Moscas“.

— Да, „Moscas“ са — потвърди Анселмо.

Робърт Джордън можеше да извади бинокъла и да разбере какви са, но предпочиташе да не го прави. Тази вечер му беше все едно чии са самолетите и щом като на стареца му беше приятно да бъдат наши, не искаше да го разочарова. Сега, след като бяха изчезнали в посока към Сеговия, той си помисли, че те никак не приличаха на зелените самолети с червени елерони и ниско поставено крило — руският вариант на „Боинг П-32“, които испанците наричаха „Moscas“. Цветът не можеше да се различи, но силуетът явно беше друг. Не. Това беше фашистки патрул, който се връщаше в базата си.

Часовият все още стоеше на отсрещния край на моста, с гръб към тях.

— Да вървим — каза Робърт Джордън. Той започна да се изкачва по склона, като се придвижваше внимателно и се прикриваше зад боровете, докато се отдалечи достатъчно, за да не могат да го забележат от моста. Анселмо го следваше на стотина ярда. Когато се отдалечиха достатъчно, Робърт Джордън се спря, изчака стареца, пусна го да мине отпред и те се заизкачваха равномерно в тъмнината по оврага.

— Имаме силна авиация — каза доволно старецът.

— Да.

— И ще победим.

— Трябва да победим.

— Да. А като победим, ела тук на лов.

— На лов за какво?

— За глигани, мечки, вълци, диви кози…

— Обичаш ли лова?

— И как още. Повече от всичко друго. В нашето село до един сме ловци. Ти не обичаш ли?

— Не — каза Робърт Джордън. — Не обичам да убивам животни.

— Аз пък обратното — каза старецът. — Не обичам да убивам хора.

— Никой не обича, освен някой, който не е наред с ума — каза Робърт Джордън. — Но аз не съм против, когато се налага. Когато е за делото.

— Все пак това е друго — каза Анселмо. — В моя дом, когато имах дом — сега нямам — имах зъби от глиган; бях го застрелял в предгорието. Имах вълчи кожи. За вълци ходех зиме, в снега. Бях убил един много едър по здрач край село, като се връщах в къщи веднъж, през ноември. У дома имах четири вълчи кожи. Поизтъркани бяха от много ходене по тях, но все пак вълчи кожи си бяха. Имах рога на див козел; бях го застрелял в Горна Сиера, имах и орел — беше ми го препарирал един човек от Авила, специалист препаратор — беше с разперени крила, а очите му жълти като на жив. Много красив беше и аз много обичах да си гледам трофеите.

— Да — съгласи се Робърт Джордън.

— На вратата на църквата в моето село имаше прикована меча лапа; тази мечка я бях убил през пролетта, бях я срещнал на един скат в снега, както обръщаше един пън със същата тази лапа.

— Кога е било това?

— Преди шест години. Изсушиха й лапата и я приковаха на черковната врата и всеки път, като я видех — а тя като човешка ръка, но с едни такива дълги нокти — беше ми приятно.

— Горд ли беше?

— Горд, защото си спомнях как бях срещнал мечката в ранна пролет по тоя скат. А когато си убил човек, човек, какъвто си и ти, нищо хубаво не ти остава в паметта.

— Не можеш да му заковеш лапата на черковната врата — каза Робърт Джордън.

— Не можеш. На никой няма да му дойде наум такова ужасно нещо. И все пак човешката ръка прилича на меча лапа.

— И в туловището мечката и човекът си приличат — каза Робърт Джордън. — Като одереш кожата на мечката, виждаш, че мускулатурата доста прилича.

— Да — кимна Анселмо. — Циганите вярват, че мечката е брат на човека.

— Индианците в Америка също — потвърди Робърт Джордън. — И като убият мечка, кланят й се и й искат прошка. Слагат й черепа на едно дърво и преди да си тръгнат, молят я да не им се сърди.

— Циганите вярват, че мечката е брат на човека, защото под козината й тялото й е същото, защото пие бира, обича музика и умее да танцува.

— Същото вярват и индианците.

— Значи, индианците са цигани?

— Не са. Но за мечката вярвах същото.

— Ясно. Циганите вярват, че мечката ни е брат още и защото обича да краде.

— Ти имаш ли циганска кръв?

— Не. Но много съм бил с цигани, а откакто започна войната, още повече. Из планината ги има много. За тях не е грях, ако убиеш някой, който не е от твоето племе. Отричат, че е така, но е вярно.

— Като мароканците.

— Да. Циганите имат много закони, дето не признават, че ги имат. Понеже е военно време, много цигани станаха, пак лоши, каквито са били едно време.

— Те не разбират за какво се води тази война. Не знаят за какво се бием.

— Не знаят — каза Анселмо. — Знаят само, че има война и хората пак могат да се убиват един друг, както едно време, без да е сигурно, че ще ги накажат за това.

— Ти убивал ли си? — запита Робърт Джордън, защото в тъмнината и след деня, прекаран заедно, между тях имаше по-голяма близост.

— Да. Няколко пъти. Но никога не ми е било приятно. За мен е грях да убиеш човек. Даже фашистите, дето трябва да ги убиваме. За мен има голяма разлика между мечката и човека и не вярвам в тия цигански приказки за братство с животните. Не. Аз съм против всякакво убиване на хора.

— И все пак си убивал.

— Да. И пак ще убивам. Но ако оживея, ще гледам след това така да живея, че никому да не причинявам зло и да ми се прости.

— Кой да ти прости?

— Знам ли? Сега като си нямаме вече бог, нито син божи, нито светия дух, кой ще ни прощава? Не знам.

— Ти вече нямаш бог, така ли?

— Няма бог, човече. Разбира се, че няма. Ако имаше бог, щеше ли да позволи това, което съм го видял с очите си? Нека те да имат бог.

— Те казват, че той е с тях.

— Разбира се, на мен ми липсва бога, защото от дете вярвам. Но сега човек трябва да отговаря пред себе си.

— Значи, не друг, а ти трябва да си простиш за това, че си убивал?

— Мисля, че да — каза Анселмо. — Ти така ясно го каза, че аз вярвам да е така. Но все едно има ли бог, или няма, мисля, че е грях да убиваш. Да отнемеш живота на друг човек — това не е шега работа. Наложи ли се, ще го направя, но не съм от тия като Пабло.

— За да спечелиш една война, трябва да убиваш враговете. Това е стара истина.

— Вярно. На война трябва да убиваш. Но аз си имам особени разбираният — заяви Анселмо.

Сега те вървяха редом в тъмнината и говореха тихо от време на време, той извръщаше глава, както се изкачваше.

— Аз дори епископ не бих убил. Не бих убил какъвто и да било собственик. Ще ги карам да работят всеки ден, както ние сме работили на полето или в планината, да секат дърва, докато са живи. Да разберат за какво е роден човек. Да спят, където ние спим. Да ядат, каквото ние ядем. И най-важното — да работят. Че да се научат.

— Че да оцелеят и пак да те поробят.

— Като ги убиваш, на нищо няма да ги научиш — каза Анселмо. — Не можеш да ги изтребиш, защото от семето им ще дойдат повече с още по-силна омраза. И от затвора няма полза. Затворът само създава омраза. Всичките ни врагове трябва да проумеят това.

— Но ти все пак си убивал.

— Да — потвърди Анселмо. — Много пъти и пак ще убивам. Но с нежелание и винаги съм знаел, че правя грях.

— А часовоя? Ти се пошегува, че ще убиеш часовоя.

— Това беше само шега. Бих го убил. Да. Разбира се, че ще го убия, и то, без да се замислям, като знам какво трябва да свършим. Но това няма да ми е приятно.

— Тогава да убиват тези, които обичат да убиват — каза Робърт Джордън. — Там има осем души, тук петима. Общо тринайсет за тези, които обичат.

— Има много, дето обичат — изрече Анселмо в тъмнината. — И у нас има много. Повече са от тези, на които можеш да разчиташ в боя.

— Ти сражавал ли си се?

— Не — призна старецът. — Бихме се в Сеговия, в началото на войната, но ни разбиха и избягахме. И аз избягах с другите. Не разбрахме много добре какво вършим и не знаехме как трябва да го свършим. Имах само една ловджийска пушка и патрони с едри сачми, а ония от guarda civil бяха с маузери. Аз със сачмите от сто крачки нищо не мога да им направя, а те от триста ни бият както си искат — като да сме зайци. Стреляха много и добре стреляха, а ние бяхме като стадо овце пред тях. — Той замълча. После запита: — Мислиш ли, че при моста ще има бой?

— Възможно е.

— Никога не съм виждал бой без бягане — каза Анселмо. — Не знам как ще се държа в боя. Стар човек съм и се чудя.

— За теб ще отговарям аз — отвърна му Робърт Джордън.

— Ти в много сражения ли си бил?

— В няколко.

— А как мислиш, какво ще стане при моста?

— Първата ми грижа е мостът. Това ми е задачата. Да се разруши моста, не е трудно. Но ще обмислим и останалото. За подготовката. Всичко ще се напише.

— Много малко от тях умеят да четат — предупреди го Анселмо.

— Всичко ще се напише, за да знае всеки, че го има черно на бяло, но освен това ще се обясни съвсем ясно с думи.

— Аз ще направя всичко, каквото ми възложиш — обеща Анселмо. — Но помня как беше при Сеговия, като започна пукотевицата, и ако ще има бой и дори само обикновена престрелка, искам да знам точно какво трябва да правя, каквото и да се случи, за да не побягна. Спомням си, че там в Сеговия през цялото време мислех как да избягам.

— Ще бъдем заедно — отвърна му Робърт Джордън. — Аз непрекъснато ще ти казвам какво да правиш.

— Тогава всичко е наред — успокои се Анселмо. — Казват ли ми какво да правя, ще го направя.

— Задачата ни е мостът и боят — ако се завърже бой — обяви Робърт Джордън и в тъмнината тези думи му прозвучаха малко театрално, но на испански звучаха добре.

— Сигурно е от голяма важност — каза Анселмо. И като го чу как каза това, просто, искрено и без всякакво позиране, без да позира, като омаловажава опасността, както би направил един англичанин и без да се перчи и да я преувеличава като латинец, Робърт Джордън си даде сметка колко му е провървяло, че има за помощник този старец и макар вече да беше огледал моста и да бе обмислил и опростил задачата, отказвайки се от плана да превземе двата поста и едва тогава да взриви моста, както се практикува обикновено — вътрешно той се противеше на заповедите на Голц и на практиката да се дават подобни заповеди. Бунтуваше се заради това, което можеха да му струват тези заповеди — на него и на този старец. Нищо добро не можеха да очакват от такива заповеди ония, които трябваше да ги изпълнят.

Не бива да се разсъждава така, каза си той, и да не би ти да си нещо специално, да не би да има някакви хора, които са специални и които нищо не трябва да сполети? Какво толкова представляваш ти, какво толкова представлява старецът? Вие сте оръдия, които трябва да изпълнят предназначението си. Дадена е заповед, която е необходима, за която ти не си виновен, и има мост и този мост може да се окаже преломната точка, около която ще се завърти съдбата на човечеството. Може да се окаже преломна точка за цялата тази война. Има само едно нещо да правиш и трябва да го направиш. Глупости — само едно нещо, помисли си той. Ако беше само едно — лесно. Стига си треперил, страхливо копеле, каза си Джордън. Мисли си за друго.

И започна да мисли за момичето Мария, с нейната кожа, коса и очи в еднакъв кафеникаво златист оттенък, косата малко по-тъмна, но ще изсветлее, когато кожата й загори повечко, гладката й кожа с мургавина, скрита под бледозлатистата повърхност. Навярно кожата й навсякъде е тъй гладка, цялото и тяло е гладко и как се движеше несръчно, като че ли в нея имаше нещо или с нея ставаше нещо, което я смущава, сякаш имаше такова нещо, а всъщност нямаше, то беше само в ума й. И тя се изчерви, когато той я погледна, както беше седнала, обгърнала коленете си с ръце и ризата разтворена на шията, гърдите вирнати и напиращи под ризата; и докато мислеше за нея, нещо го давеше в гърлото и той изпитваше трудност при вървежа и двамата с Анселмо мълчаха, докато старецът каза:

— Сега слизаме по тия скали и оттам в лагера.

Когато отминаха скалите, някой в тъмнината им викна:

— Стой! Кой е? — Чуха как щраква затворът на пушката, когато ръкохватката бе изтеглена назад, и как чукна глухо по ложата, когато я изтласкаха напред.

— Другари — каза Анселмо.

— Какви другари?

— Другари на Пабло — каза му старецът. — Не ни ли знаеш?

— Знам ви — рече гласът. — Но имам заповед. Знаете ли паролата?

— Не. Ние идваме отдолу.

— Знам — каза човекът в тъмнината. — Вие идвате от моста! Всичко знам. Но не съм я аз издавал тая заповед. Трябва да знаете втората половина на паролата.

— А каква е първата половина? — запита Робърт Джордън.

— Забравих — прихна човекът в тъмнината. — Хайде, майната му, давай към лагерния огън, дето ти е проклетият динамит.

— Това се казва партизанска дисциплина — каза Анселмо. — Спусни курока на твоята играчка. — Спуснал съм го — каза човекът в тъмнината. — Спуснах го леко с палеца и показалеца.

— Някой път ще направиш така с маузер, дето няма насечка на затвора и ще гръмне.

— Това е маузер — каза човекът. — Ама нямаш представа какъв съм здрав в ръцете. Винаги така го отпускам.

— Накъде я беше насочил? — запита Анселмо в тъмното.

— В тебе — отвърна човекът, — през цялото време, докато отпусках ударника. И стигнеш ли в лагера, кажи някой да дойде да ме смени, щото съм зверски пригладнял и забравих паролата.

— Как се казваш? — запита Робърт Джордън.

— Агустин — каза човекът. — Казвам се Агустин и ще се пукна от скука на това място.

— Ще им кажем — додаде Робърт Джордън и си помисли, че aburmiento, скука на испански е дума, която един селянин не би употребил на никой друг език. А тук тя е обикновена дума в устата на човек от която и да било класа.

— Чуй — каза Агустин, приближи се и сложи ръка на рамото на Робърт Джордън. После извади огниво, удари кремъка, вдигна праханта и раздухвайки я, се вгледа в лицето на младежа на светлината на тлеещото огънче.

— Приличаш на онзи другия — каза той. — Ама си малко по-друг. Чуй. — Той угаси праханта и застана с пушката в ръка. — Я ми кажи, вярно ли е това за моста?

— Какво за моста?

— Че ще хвърлим във въздуха тоя мръсен мост и после ще трябва да се разкараме оттук и да вървим на майната си?

— Не знам.

— Не знаел! — възкликна Агустин. — Ама че идиотщина! А динамита твой ли е?

— Мой.

— И не знаеш за какво ти е? Приказки ще ми разправяш.

— Знам за какво е и ти също ще узнаеш, като му дойде времето — сопна се Робърт Джордън. — А сега отиваме в лагера.

— Върви на майната си — каза Агустин. — Върви се заври, където щеш. Ама искаш ли да ти кажа нещо, дето ще е добре да го знаеш?

— Искам — каза Робърт Джордън. — Само да не е пак някоя… — И той повтори думичката, която бе оцветявала досегашния им разговор. Този Агустин непрекъснато псуваше и Робърт Джордън се съмняваше дали той може да си отвори устата и да каже нещо, без да вплете някое ругателство или като съществително, или като прилагателно, или като глагол. Агустин се засмя в тъмнината, когато Робърт Джордън повтори неговия израз. — Свикнал съм така да си говоря. Може да е некрасиво. Кой знае? Всеки си говори посвоему. Слушай какво ще ти кажа. Не ме е грижа за моста. Нито за моста, нито за каквото и да било друго. И ми е омръзнало вече в тая планина. Трябва ли да се махаме — ще се махаме. Плюя на тия места. Ако трябва да вървим другаде, добре. Ама едно ще ти кажа. Пази си динамита.

— Благодаря — каза Робърт Джордън. — От тебе ли да го пазя?

— Не — каза Агустин. — От някои хора, които по-малко псуват от мен.

— Е, и? — запита Робърт Джордън.

— Ти разбираш испански — каза Агустин, този път сериозно. — Пази го добре тоя дяволски динамит.

— Благодаря.

— Няма какво да ми благодариш. Отваряй си очите на четири за твоя материал.

— Някой пипал ли го е?

— Не, ако беше, щях ли да си губя времето за празни приказки?

— Благодаря ти все пак. А сега — в лагера!

— Добре — каза Агустин. — И да изпратят някой, дето помни паролата.

— Ще се видим ли в лагера?

— Да, човече. И то скоро.

— Хайде — каза Робърт Джордън на Анселмо.

Те започнаха да се спускат по края на полянката, наоколо бе паднала сива мъгла. След като бяха ходили по горската земя, осеяна с борови игли, сега усещаха меката трева под краката си и влагата от росата през въжените подметки. Пред тях между дърветата Робърт Джордън забеляза огън и се досети, че там е входът на пещерата.

— Агустин е добър човек — каза Анселмо. — Говори неприлично и все се шегува, но е сериозен човек.

— Добре ли го познаваш?

— Да. Знам го отдавна. Много му вярвам.

— И на думите му ли вярваш?

— Да, приятелче. Пабло сега никак не е човек на място, нали виждаш?

— Какво може да се направи?

— Да има непрекъснато някой да го пази.

— Кой?

— Ти. Аз. Жената и Агустин. Нали той сам вижда, че има опасност.

— Ти очакваше ли нещата да са толкова зле?

— Не — отвърна Анселмо. — Не предполагах, че толкова бързо ще стане така. Във всеки случай трябваше да дойдем тук. Това са планините на Пабло и на Ел Сордо. Трябваше да се обърнем към тях, защото сами не бихме могли да се справим.

— Ами Ел Сордо?

— Него го бива — каза Анселмо. — Колкото единият е лош, другия пък е добър.

— Значи, мислиш, че на Пабло вече наистина не трябва да се вярва?

— Цял следобед все за това мисля и вече знам, че не трябва. Спомни си какво чухме. Наистина не трябва.

— Може би е по-добре да си тръгнем, да им кажем, че ще взривяваме друг мост и да съберем хора от другите отряди?

— Не — каза Анселмо. — Из тия места действува той. Не можеш стъпка да направиш скришом от него. Но трябва да се действува много внимателно.