Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (38)

Глава тридесет и осма

Те бяха в пещерата и мъжете бяха пред огъня, който Мария раздухваше. Пилар вече беше приготвила кафе. Тя не си беше лягала, след като бе разбудила Робърт Джордън, и сега седеше на столчето без облегало в задимената пещера и зашиваше прореза на втората раница. Първата беше вече зашила. Огънят в огнището осветяваше лицето й.

— Вземи още от готвеното — подкани тя Фернандо. — Това, че ще си с пълен стомах, няма значение — така и така няма лекар, за да те оперира, ако те изтърбушат.

— Не говори такива приказки, жено — сопна се Агустин. — Имаш език на последната уличница.

Той стоеше, опрян на леката картечница с крачка, прибрани към очукания кожух, джобовете му бяха пълни с гранати, от едното му рамо висеше чанта с пълнители, а на другото беше преметнал торба с патрони. Пушеше цигара и когато поднасяше чашата с кафе към устата си, духаше дим към повърхността.

— Ти си подвижен магазин за железария — каза му Пилар. — Както си се натоварил и сто крачки няма да можеш да направиш.

— Que va, жено — сопна се Агустин. — Че то е все надолнище.

— Има изкачване до горния пост — каза Фернандо. — Чак тогава започва надолнището.

— Ще се изкача като коза — опери се Агустин.

— Ами брат ти? — запита той Еладио. — Славният ти брат се изпари, така ли?

Еладио стоеше до скалната стена.

— Млъквай — каза той.

Беше неспокоен и знаеше, че всички знаят това. Преди акция винаги ставаше раздразнителен. Приближи се към масата и започна да пълни джобовете си с гранати — вземаше ги от едно от покритите с нещавена кожа плетени куфарчета, прислонено с отворен капак до крака на масата.

Робърт Джордън приклекна до него. Бръкна вътре и взе четири гранати. Три от тях бяха яйцевидни бомби „Милс“, назъбени, дебелостенни с пружинена скоба застопорена с клиновидно предпазителче там, където се издърпва капсулът.

— Как са попаднали при вас тези? — запита той Еладио.

— Тия тук ли? Те са републикански. Старецът ги донесе.

— Е, как са?

— Valen mas que pesan^[1], всяка от тях е цяло съкровище.

— Аз ги донесох — каза Анселмо. Шестдесет в една касетка. Деветдесет фунта, Ingles.

— Използували ли сте ги? — запита Робърт Джордън Пилар.

— Que va, дали сме ги използували? — каза жената. — С такива Пабло изби охраната в Отеро.

Щом чу да се споменава за Пабло, Агустин започна да ругае. Робърт Джордън видя на светлината на огнището как лицето на Пилар се промени.

— Престани — каза тя рязко на Агустин. — От приказки полза няма.

— Винаги ли експлодират? — Робърт Джордън държеше в ръка покритата със сива боя граната и пробваше с нокът клиновидния предпазител.

— Никога не отказват — каза Еладио. — Колко сме хвърлили досега, а нито един не разрив.

— А бързо ли се взривяват?

— На това разстояние, на което можеш да я хвърлиш. Бързо. Доста бързо.

— Ами тези?

Той вдигна една бомба с форма на консервена тенекия от супа, с намотан около нея фитил.

— Това е боклук — каза Еладио. Вярно, че се взривяват, но само огън, а осколки никакви.

— Но винаги се взривяват?

— Que va, винаги! — намеси се Пилар. — Няма никакво винаги нито при тяхното снаряжение, нито при нашето.

— Но нали казахте, че винаги експлодират?

— Аз не съм ти казвала — отвърна Пилар. — Ти запита друг, не мен. Никакво винаги няма за цялата тая железария.

Винаги са се взривявали настояваше Еладио. Говорѝ истината, жено.

— Ти пък откъде знаеш, че са се взривявали? — запита го Пилар. — Нали Пабло ги хвърляше? — Ти никого не уби в Отеро.

— Това мръсно копеле… — започна Агустин.

— Престани — сряза го остро Пилар. После продължи: — Няма разлика между едните и другите, Ingles. Но зъбчатите са по-удобни.

По-добре да ги използувам по двойки за всеки взрив, помисли си Робърт Джордън. Но зъбчатите са по-удобни за връзване и мога да ги прикрепя здраво тъй каквото си искам.

— Ще хвърляш ли бомби, Ingles? — запита Агустин.

— Защо не? — отвърна Робърт Джордън.

Но приклекнал там, докато избираше гранати, той мислеше: Невъзможно е. Не мога да си обясня как съм се самозалъгвал. Песента ни беше изпята, още щом нападнаха Глухия, тъй както неговата бе изпята, щом снегът спря. Но не исках да разбера това, затварях си очите. И започваш да съставяш планове, макар и да съзнаваш, че са неосъществими. После имаш план и си даваш сметка, че няма да ти свърши работа. Сега, като се разсъмна, знаеш. Разполагаш с достатъчно хора, за да превземеш който поискаш от постовете. Но не и двата. Във всеки случай не можеш да бъдеш сигурен. Не се самозалъгвай. На дневна светлина — недей.

Ако се опиташ да превземеш и двата едновременно, нищо няма да излезе. Пабло знаеше това от самото начало. Навярно още тогава е мислел да се изпари, но когато нападнаха Глухия, той разбра, че нямаше шанс. Не можеш да градиш план за действие, като разчиташ на чудеса. Ще изпратиш всички на явна смърт и даже няма да взривиш моста, ако предприемеш акция с това, което сега имаш в наличност. Ще погубиш Пилар, Анселмо, Агустин, Примитиво, Еладио, който нервничи, циганинът, дето за нищо не го бива, и старият Фернандо, а мостът няма да е взривен. Да не мислиш, че ще стане чудо, че Голц ще получи твоето съобщение от Андрес и ще спре операцията? А не се ли спре, изпращащ всички на смърт заради тази заповед. И Мария. И нея ще убиеш заради заповедта. Не можеш ли поне нея да не натопяваш в тази работа? Проклет да е тоя Пабло, помисли си той.

Не. Не се нервирай. Да си ядосан е толкова лошо, колкото и да си уплашен. Но вместо да беше спал с момичето, по-добре да бяхте обходили с Пилар околните хълмове на коне, за да се опитате да съберете още хора. Да, продължаваха да текат мислите му. Че да ми се случи нещо и после да няма кой да взриви моста. Да. Така е. Заради това и не отиде. А и друг не можеше да изпратиш, защото това означава да поемеш риска да изгубиш още един човек. Трябваше да пазиш тези, които имаш, и да си съставиш план за действие, като разчиташ само на тях.

Но планът ти вони. За боклука е, казвам ти. Той беше нощен план, а сега е ден. Нощните планове не са добри на сутринта. Нощем мислиш иначе, на сутринта виждаш, че така не може. И сега знаеш, че планът ти не върши работа.

Ами нали Джон Мосби се е измъквал от още по-невероятни положения, не е ли така? Измъквал се е, разбира се. От много по-трудни. И помни — елементът изненада не трябва да се подценява. Помни това. Помни, че мине ли без провали, значи, е бил добър. Но не би трябвало да вършиш нещата така. От тебе се очаква не възможен успех, а сигурен. Но гледай сега как всичко се обърна. От самото начало тръгна накриво, една такава грешка — и злините като лавина се струпват върху теб.

Както беше приклекнал до масата, той вдигна глава, видя Мария и тя му се усмихна. Той също й се усмихна — но механично, избра още четири гранати и ги разпредели по джобовете си. Мога да отвинтя детонаторите и да използувам само тях, помисли си той. Но разривът на гранатите не пречи. Ще избухнат едновременно със заряда и това няма да го измести. Поне не мисля. Сигурен съм, че няма. Имай малко вяра в себе си. Нали снощи превъзнасяше себе си и дядо си, а презираше баща си, че бил страхливец. Покажи сега малко самоувереност.

Той отново се усмихна на Мария, но и този път усмивката му беше механична — едно сгърчване на лицевите мускули, изпъващо кожата по скулите и около устата му.

Тя те мисли за чудесен, каза си той. А пък ти си тъп като ръб. И тази gloria и всички останали глупости. Имаше чудесни хрумвания, нали? Морето ти беше до колене, нали? По дяволите всичко.

Спокойно, каза си. Овладей се. И това беше някакъв изход. Изходи винаги има. Сега оставаш с пръст в уста. Няма смисъл да оплюваш всичко само защото скоро ще го загубиш. Не бъди като змия с прекършен гръбнак, която хапе сама себе си; пък и не си със счупен гръб, куче такова. Не са те пипнали още, а ти вече ревеш. Дай воля на гнева си, като започне боя. В боя има случаи да го приложиш. В боя можеш да имаш полза от него.

Пилар се приближи с раницата.

— Сега ще държи — каза тя. — Тези гранати са много добри, Ingles. Можеш да разчиташ на тях.

— Как се чувствуваш, жено?

Тя го погледна, поклати глава и се усмихна. Интересно дали тази усмивка е само така, за фасада, или не, помисли си той. Изглеждаше искрена.

— Добре — отвърна тя. — Dentro de la gravedad.

После приклекна до него и продължи:

— Как ти се струва сега, когато вече се започва?

— Че сме малко — отвърна бързо Робърт Джордън.

— И на мен така ми се струва — каза тя. — Много малко сме…

После пошушна, та само той да я чуе:

— Мария може сама да държи конете. Няма какво да правя там. Ще ги спънем. Те са кавалерийски коне и няма да се подплашат от стрелбата. Ще дойда на долния пост и ще направя това, което Пабло трябваше да направи. Така ще имаш един човек повече.

— Добре — прие той. — Помислих си, че може да предпочетеш така.

— Слушай, Ingles! — Пилар се взря в него отблизо. — Не се тревожи. Всичко ще мине добре. Помни, че те съвсем не очакват такова нещо.

— Да — съгласи се Робърт Джордън.

— И още нещо, Ingles. — Пилар говореше толкова тихо, колкото й позволяваше дрезгавият глас. — С това, за ръката…

— Каква ръка? — прекъсна я той сърдито.

— Не, послушай. Не се сърди, малкия. Това, за ръката. Това са цигански измислици и аз ги говоря ей така, за да си придавам важност. Няма такова нещо.

— Стига за това — каза той хладно.

— Не — възрази тя с дрезгав и нежен глас. — Всичко това са мои лъжи и измишльотини. Не искам да си разтревожен в деня на боя.

— Не се тревожа — отвърна Робърт Джордън.

— Да, Ingles, тревожиш се. И се тревожиш за правото дело — заяви тя. — Но всичко ще мине добре, Ingles. За това сме дошли на тоя свят.

— Нямам нужда от политкомисар — каза й Робърт Джордън.

Тя пак му се усмихна, с приятната си искрена усмивка на обветрените си устни на голямата уста, и рече:

— Аз много те обичам.

— Не ми е до такива неща сега — нито до теб, нито до бог. Ni tu, ni Dios.

— Да — прошепна Пилар дрезгаво. — Знам. Исках само да ти го кажа. И да не се тревожиш. Всичко ще направим, както трябва.

— Защо пък не? — Робърт Джордън й се усмихна принудено. — Ще го направим, разбира се. Всичко ще мине добре.

— Кога тръгваме? — запита Пилар.

Робърт Джордън погледна часовника си.

— Всеки миг.

Подаде едната от раниците на Анселмо.

— Как си, старче? — запита го той.

Анселмо дялаше — той привършваше последния клин; бе направил цяла купчинка по модел, който Робърт Джордън му беше дал. Това бяха резервни клинове — в случай, че стане нужда от тях.

— Добре — отвърна възрастният човек и кимна. — За сега съм много добре. — Протегна ръка. — Гледай — каза той и се усмихна. Ръката му не потрепваше.

— Bueno, у que?^[2] — каза му Робърт Джордън. — С цяла ръка мога винаги. Я само с един пръст.

Анселмо протегна пръст. Пръстът му трепереше. Погледна Робърт Джордън и поклати глава.

— Ето и моя — показа му Робърт Джордън. — Винаги. Това си е нормално.

— С мен не — каза Фернандо. Протегна показалеца на дясната си ръка, за да им покаже. После на лявата.

— А да плюеш можеш ли? — запита го Агустин и намигна на Робърт Джордън.

Фернандо се изхрачи и гордо плю на пещерния под, после разтри плюнката с крак.

— Муле мръсно — скара му се Пилар. — Като искаш да покажеш какъв си храбър, плюй в огъня.

— Нямаше да плюя на пода, Пилар, ако не напускахме това място — изрече важно Фернандо.

— Днес внимавай къде плюеш — каза му Пилар. Да не плюеш някъде, където ще останеш.

— Тая е като черна котка — озъби се Агустин. При него нервното напрежение се изразяваше в желание да се шегува — състоянието му беше същото, както и на останалите.

— Аз само се шегувам — успокои го Пилар.

— И аз — каза Агустин. — Но me cago en la leche, доволен ще съм, когато започне.

— Къде е циганинът? — обърна се Робърт Джордън към Еладио.

— С конете — каза Еладио. — Вижда се, ако застанеш на входа.

— Как е той?

— Трепери от страх — усмихна се Еладио. Успокояваше се, когато говореше за чужд страх.

— Слушай, Ingles — започна Пилар. Робърт Джордън погледна към нея и в същия миг видя, че тя стои с отворена уста и гледа тъй, сякаш не вярва на собствените си очи — мигом се извърна към пещерния вход, посягайки към пистолета си. Там, като придържаше чула о една ръка, огнеприкривателят на късия автомат щръкнал зад рамото му, стоеше Пабло, набит, широкоплещест, отдавна небръснат и малките му очи със зачервени клепки не гледаха към никого по-специално.

— Ти… — каза Пилар невярваща. — Ти…

— Аз — каза Пабло безизразно. Той влезе в пещерата.

— Hola, Ingles — каза той. — Доведох петима от отрядите на Елиас и Алехандро. Горе са с конете си.

— Ами взривателя и детонаторите? — запита Робърт Джордън. — Ами другите материали?

— Хвърлих ги в реката, от скалата на ждрелото — каза Пабло пак, без да гледа към никого. — Но сетих се, че взривяването може да стане с граната. Измислих как.

— И аз — каза Робърт Джордън.

— Нямате ли нещо за пиене? — запита изморено Пабло.

Робърт Джордън му подаде плоското шише, той глътна бързо и изтри уста с ръка.

— Какво става с теб? — запита Пилар.

— Nacla — каза Пабло и пак изтри уста. — Нищо. Върнах се.

— Но какво ти става все пак?

— Нищо. Беше минута на слабост. Отидох си, но се върнах. — Той се обърна към Робърт Джордън: — En el fondo no soy cobarde — каза той. — В дъното на душата си не съм страхливец.

Но си много други неща, помисли Робърт Джордън. Да пукна, ако не си. Но радвам се да те видя, кучи сине.

— Само петима можах да докарам от Елиас и Алехандро — обясни Пабло. — Откакто тръгнах оттук, все съм яздил. Само деветимата в никакъв случай нямаше да се справите. Изключено е. Знаех го още снощи, когато el Ingles обясни как ще стане. Изключено. На долния пост са седем войници и ефрейтор. Ами ако се вдигне тревога или окажат съпротива?

Сега гледаше към Робърт Джордън.

— Когато си тръгнах, мислех — ще разбере, че е невъзможно и ще се откаже. После, когато ти изхвърлих материалите, започнах да мисля иначе.

— Радвам се, че те виждам — усмихна му се Робърт Джордън. Той се приближи към него. — Ще минем и с гранати. Ще свършат работа. Останалото не е важно сега.

— Не е — каза Пабло. — И не го правя заради теб. Ти ни донесе нещастие. Всичко започна с теб. И това, което стана със Сордо. Но когато ти изхвърлих материала, почувствувах се много самотен.

— Твойта мама… — викна Пилар.

— И тръгнах да търся хора, за да можем да се надяваме на успех. Докарах най-добрите, които намерих. Оставих ги да чакат горе на билото, за да поговорим най-напред. Те мислят, че аз съм командир на отряда.

— Си — заяви Пилар, — ако поискаш. Пабло я изгледа и не каза нищо. После заговори простичко и спокойно: — Много нещо премислих след това, дето стана с Глухия. И реших: ако ще свършим, да свършим всички заедно. Но теб, Ingles, те мразя, защото ти ни докара това на главите.

— Но Пабло… — започна Фернандо. Той още обираше с хляб соса от яхнията пред себе си, джобовете му бяха натъпкани с гранати и беше нарамил торба с патрони. — Не си ли уверен, че операцията ще мине успешно? Завчера не каза ли, че си убеден, че ще мине успешно.

— Сипи му още яхния — нареди злобно Пилар на Мария. После се обърна към Пабло и погледът й се смекчи. — Значи, ти се върна, а?

— Да, жено — каза Пабло.

— Добре дошъл, тогава — каза Пилар. — Знаех си аз, че не си развалина, макар че изглеждаше.

— Като направиш такова нещо, изпадаш в самота, която не можеш да понесеш — обясни й спокойно Пабло.

— Която не можеш да понесеш — подразни го тя. — Която и петнадесет минути не можеш да изтраеш.

— Не ми се подигравай, жено. Аз се върнах.

— И си добре дошъл — каза тя. — Казах ти го вече, не ме ли чу? Изпий си кафето и да вървим. Омръзна ми от тия представления.

— Това кафе ли е? — запита Пабло.

— Естествено — отвърна Фернандо.

— Налей ми малко, Мария — помоли Пабло. — Ти как си? — Той не я погледна.

— Добре — каза Мария и му подаде канче с кафе. — Ядене искаш ли? — Пабло поклати глава.

— No me gusta estar solo — продължаваше да обяснява Пабло само на Пилар, сякаш другите не бяха при тях. — Не ми е приятно да съм сам. Sabes?^[3] Вчера цял ден яздих сам, но не ми беше тягостно, защото се трудих за общото благо. Но през нощта! Hombre! Que maj lo pase!^[4]

— Твоят предшественик, знаменитият Юда Искариотски се обесил — заяде се Пилар.

— Не говори така с мен, жено — изохка Пабло. — Не виждаш ли? Върнах се. Не говори за Юда и разни такива работи. Върнах се.

— А тия, дето ги докара, как са? — запита Пилар. — Струваше ли си труда да ги докарваш?

— Son buenos^[5] — каза Пабло. Набра смелост и погледна Пилар в очите, после пак извърна поглед.

— Buenos y bobos. Добри и глупави. Готови да умрат и всички останали глупости. A tu gusto. По твой вкус. Каквито ги харесваш.

Пабло отново погледна Пилар в очите и този път не отмести поглед. Гледаше я в упор със зачервените си свински очички.

— Ти — каза тя и хрипкавият й глас пак прозвуча ласкаво. — Ах, ти. Ако в един мъж има нещо, все ще остане частица от него, така си мисля аз.

— Listo^[6] — каза Пабло. Сега той гледаше с твърд, немигащ поглед. — Каквото и да ни донесе днешният ден, готов съм.

— Сега виждам, че наистина си се върнал — каза Пилар. — Сега повярвах. Но hombre, много се беше отдалечил от нас.

— Дай още една глътка — обърна се Пабло към Робърт Джордън — и да тръгваме.