Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (40)

Глава четиридесета

Докато Робърт Джордън бе спал, докато бе обмислял как да взриви моста и докато беше с Мария, Андрес не беше напреднал кой знае колко. Преди да достигне републиканските линии, той бе печелил време, провирал се беше край фашистките постове толкова бързо, колкото може да върви в тъмнината здрав, издръжлив селянин, който познава околността. Но веднъж навлязъл в републиканските позиции, придвижването му се бе забавило много.

Теоретически, достатъчно беше да показва пропуска, удостоверението с печата СВР, получено от Робърт Джордън, и пакета със същия печат, за да му помагат всички да се добере, ковкото е възможно по-бързо до местоназначението. Но, попаднал на републиканска територия, той се бе натъкнал на ротния командир, който бе погледнал на цялата негова мисия с глуповата мрачна подозрителност.

С този ротен командир Андрес беше отишъл в щаба на батальона и батальонният командир, бръснар до започването на движението, го бе изслушал с жар и се бе заловил за работа. Този командир, на име Гомес, наруга ротния за глупостта му, потупа Андрес по гърба, почерпи го с евтин коняк и му каза, че самият той, бивш бръснар, винаги е искал да стане guerrillero. После бе разбудил своя адютант, беше му предал командуването на батальона и бе изпратил ординареца си да доведе мотоциклетиста му. Вместо да изпрати Андрес в щаба на бригадата с мотоциклетиста, Гомес бе решил, че ще е по-добре да го отведе сам, за да ускори нещата; Андрес се бе вкопчил в предната седалка и те се бяха понесли с рев по планинския път, осеян с ями от снарядите, подскачайки по неравностите. От двете страни на пътя имаше високи дървета, лъчът на мотоциклетния фар осветяваше варосаните им дънери, на места наранени, белосаната кора, надраскана и разкъртена от вбилите се куршуми и шрапнели през сраженията, водени по този път в първата година на движението. Свърнаха към един планински курорт, където в сграда с продънен покрив се помещаваше бригадният щаб, Гомес спря рязко като мотоциклетен състезател, опря машината до стената, мина край дремещия часови, който стреснат, застана мирно, и влезе в голяма стая със стени, покрити с карти, където един съвсем сънен офицер със зелен сенник над очите седеше зад работна маса с два телефона, лампа и един брой на „Мундо обреро“.

Този офицер вдигна очи към Гомес и каза:

— Защо си тук? Не знаеш ли за какво е измислен телефонът?

— Трябва да видя подполковника — каза Гомес.

— Той спи — бе отговорът на офицера. — Още от една миля ти видях фара, като идваше по пътя. Някоя бомбардировка ли искаш да ни навлечеш?

— Извикай подполковника, — каза Гомес. — Работата е от първостепенна важност.

— Казах ти, че спи — отсече офицерът. — Какъв е тоя бандит с теб? — кимна той към Андрес.

— Той е guerrillero от другата страна на фронта и носи важно съобщение за генерал Голц. Генералът, командуващ настъплението, което трябва да почне на разсъмване при Навасерада — каза Гомес сериозно и възбудено. — За бога, разбуди el Teniente-Coronel.

Офицерът го изгледа с полузатворените си очи, засенени от зелената целулоидна козирка.

— Вие сте луди — каза той. — Не ми е известно никакво настъпление и никакъв генерал Голц. Вземай този шегаджия и се връщайте в батальона.

— На теб говоря, разбуди el Teniente-Coronel — каза Гомес и Андрес забеляза как устата му се изопна.

— Върви на майната си — отвърна му лениво офицерът и се извърна.

Гомес извади от кобура тежкия си деветмилиметров пистолет „Стар“ и го опря в рамото на офицера.

— Събуди го, фашистко копеле! — ревна той. — Събуди го или ще те убия.

— Успокой се — каза офицерът. — Вие бръснарите много се горещите.

На светлината на настолната лампа Андрес видя как на лицето на Гомес се изписа ненавист. Но той издума само:

— Събуди го!

— Ординарец! — викна офицерът с презрителен глас.

На вратата се показа войник, отдаде чест и излезе.

— Годеницата му е на гости — обясни офицерът и отново се залови за вестника. — Сигурен съм, че много ще ти се зарадва, като те види.

— Такива като теб провалят всичките ни усилия да победим — ухапа Гомес щабния офицер.

Офицерът не му обърна внимание. После, като продължаваше да чете, каза сякаш на себе си:

— Какво странно издание е това!

— Тогава защо не четеш „Ел Дебате“? Това е вестник за такива като теб. — Гомес беше назовал водещия консервативно католически орган, издаван в Мадрид до началото на движението.

— Не забравяй, че аз съм по-старши по чин и ако направя рапорт за теб, ще има тежест — каза офицерът, без да вдигне глава. — Никога не съм чел „Ел Дебате“. Не си позволявай неверни обвинения.

— Не, не го четеш. Четеш „А-БЕ-СЕ“ — каза Гомес. — Армията още гъмжи от такива като теб. Кадрови офицери като теб. Но това няма да продължи вечно. Работим с невежи и с циници, защото нямаме друг избор. Но едните ще ги обучим, а вторите ще ги махнем.

— Не се казва махане, а чистка — поправи го офицерът, без да вдига глава. — Ето тук пише, че твоите руски приятели са си направили нова чистка. В последно време те прочистват повече от английската сол.

— Наричай го, както искаш — палеше се Гомес. — Както искаш, само да ликвидираме такива като теб.

— Ликвидираме — повтори нагло офицерът, сякаш говореше сам на себе си. — Още една нова дума в кастилския испански.

— Разстрел тогава — каза Гомес. — Тази дума я има в кастилския. Разбираш ли я?

— Да, човече, само не викай. Тук в щаба спи не само el Teniente-Coronel, а и други и това, че толкова се палиш, ми досажда. За това винаги сам се бръсна. Такива разговори не ми се харесват.

Гомес погледна Андрес и поклати глава. Очите му се бяха насълзили от ярост и омраза. Но той само поклати глава, без да казва нищо — запазваше си го за когато му дойде времето. Много такива неща беше натрупал в паметта си за осемнадесетте месеца, през които се бе издигнал до батальонен командир в Сиера, но сега, когато подполковникът влезе в стаята по пижама, той застана мирно и отдаде чест.

Подполковник Миранда, нисък човек със сиво лице, прослужил целия си живот в армията, загубил любовта на жена си, останала в Мадрид, и по този начин разстроил семейството си, докато той самият разстройваше стомаха си в Мароко, станал републиканец, след като се бе убедил, че е невъзможно да получи развод (за оправяне на стомаха не можеше и да се мисли), бе започнал Гражданската война с чин подполковник. Имаше само едно желание: да завърши войната със същия чин. Добре бе водил отбраната на Сиера и му се искаше да го оставят там за в случай, че се наложи отново да бъде отбранявана и да не го закачат. Чувствуваше се много по-добре, откакто бе започнала войната, вероятно благодарение на принудителното ограничаване на местните ястия, имаше огромен резерв сода бикарбонат, имаше си уиски за вечерите, двадесет и три годишната му любовница чакаше бебе, както почти всички момичета, станали milicianas през юли миналата година, и сега той влезе в стаята, кимна в отговор на поздрава на Гомес и му подаде ръка.

— Какво те води насам, Гомес? — зашита той, после, обръщайки се към адютанта си на бюрото, добави: — Пепе, дай ми една цигара, моля те.

Гомес му показа документите на Андрес и рапорта. Подполковникът хвърли бърз поглед на пропуска, наречен salvoconducto, после към Андрес, кимна му, усмихна се и хвърли хищен поглед към пакета. Опипа печата, подръпна канапа с пръст, после върна на Андрес пропуска и пакетчето.

— Трудно се живее в планината, а? — запита той.

— Не, господин подполковник — отвърна Андрес.

— Казаха ли ти кой е най-близкият пункт, откъдето да тръгнеш за щаба на генерал Голц?

— От Навасерада, господин подполковник — отговори Андрес. — El Ingles каза, че е някъде около Навасерада, зад линиите, към десния фланг.

— Какъв Ingles? — спокойно запита подполковникът.

— El Ingles, който ни е динамитчик.

Подполковникът кимна. За него това беше още един от съвършено необяснимите куриози в тази война. „El Ingles, който ни е динамитчик.“

— Най-добре ти да го отведеш с мотоциклета, Гомес — предложи подполковникът. — Напиши им едно внушително salvoconducto за Estada Mayor на генерал Голц и ми го дай да го подпиша — нареди той на офицера с целулоидния сенник над очите. — Напиши го на машината, Пепе. Данните ще препишеш оттук — той направи знак на Андрес да си даде пропуска — и сложѝ два печата. — Той се обърна към Гомес. — Ще ви трябва нещо по-внушително, категорично написано. И правилно. Когато се готви настъпление, хората трябва да внимават. Ще се постарая да бъде съвсем категорично. — После каза на Андрес ласкаво: — Искаш ли нещо? За ядене, за пиене?

— Не, господин подполковник. Не съм гладен. Почерпиха ме с коняк на последния пост и ако пия още, ще ме хване морската болест.

— Като идваше, да си забелязал някакво придвижване или подготовка срещу моя фронт? — обърна се вежливо подполковникът към Андрес.

— Беше както обикновено, господин подполковник. Спокойно. Всичко е спокойно.

— Не съм ли те виждал в Серседиля преди три месеца? — запита подполковникът.

— Да, господин подполковник.

Така си и мислех — потупа го по рамото подполковникът. — Ти беше със стария Анселмо. Как е той?

— Добре е, господин подполковник — отвърна му Андрес.

— Хубаво. Радвам се — каза подполковникът. Офицерът му показа пропуска, който беше написал на машината, и той го прочете и подписа. — Сега трябва да бързате — обърна се той към Гомес и Андрес. — Внимавай с мотоциклета — посъветва той Гомес. — Не карай със загасен фар. От един мотоциклет нищо няма да стане, трябва да виждаш къде караш. Поздрави от мен другаря генерал Голц. С него се срещнахме след Пегеринос. — Той стисна ръцете на двамата. — Пъхни документите под ризата. Вятърът брули, когато си на мотоциклет.

Когато те излязоха, той се приближи до един шкаф, извади оттам бутилка и чаша, наля си уиски и досипа вода от една стомна, оставена на пода до стената. После, с чашата в ръка, отпивайки съвсем бавно от уискито, застана пред голямата карта на стената и започна да оценява какви са възможностите за разгръщане на настъпление с изходна точка Навасерада.

— Добре, че не съм аз, ами е Голц — сподели той накрая с офицера, седнал пред масата. Офицерът не отговори, подполковникът откъсна очи от картата, погледна офицера и го видя, че спи, положил глава на лактите си. Подполковникът се приближи до работната маса и премести двата телефона до главата му — единия отдясно, другия отляво. После се приближи към шкафа, наля си още едно уиски, досипа вода и пак се върна към картата.

Андрес, уловил се здраво за предната седалка — тя се затресе, щом Гомес припали мотора, — сведе глава срещу вятъра, когато се понесоха с оглушителен рев в разсечената от фара тъмнина на междуселския път, разстилащ се пред тях в тъмата между двата реда тополи, после тъмнината избледня, изжълтя, когато пътят започна да се спуска в мъглата покрай един поток, после отново се сгъсти и стана непрогледна, след като пътят тръгна нагоре, и тогава пред тях, на един кръстопът, лъчът освети сивите очертания на празни камиони, които се спускаха откъм планината.