Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (17)

Глава седемнадесета

В пещерата стана тихо, чуваше се само краткият съскащ звук от снежинките, които падаха през дупката, служеща за комин, и превърнали се в капчици, изчезваха в жаравата.

— Пилар — запита Фернандо. — Има ли още от готвеното?

— Остави ме на мира — каза жената. Но Мария взе пръстената купа на Фернандо, отиде до голямата желязна тенджера, оставена на земята до огъня, и я напълни с черпака. След това се върна с купата, постави я на масата пред Фернандо и го погали по рамото, когато той се наведе над купата. Постоя така за миг, с ръка на рамото му. Но Фернандо дори не я погледна. Той бе изцяло отдаден на яхнията.

Агустин стоеше прав до огъня. Останалите бяха насядали около масата. Пилар седеше срещу Робърт Джордън.

— Сега, Ingles — каза тя, — видя какво е положението.

— Какво ще направи? — запита Робърт Джордън.

— Всичко може да направи — каза жената със сведен поглед. — Сега е способен на всичко.

— Къде ви е картечницата? — запита Робърт Джордън.

— Ей там, в ъгъла, увита в одеялото — посочи Примитиво. — Искаш ли я?

— Сега не. — Исках само да знам къде е.

— Тук е — каза Примитиво. — Внесох я тук и я завих с моето одеяло, за да не ръждяса механизма. Пълнителите са в торбата.

— Такова нещо няма да направи — рече Пилар. — Нищо няма да направи с la maquina.

— Нали каза, че бил способен на всичко?

— Да — кимна тя. — Но не знае да борави с la maquina. Да хвърли бомба — да. Такова нещо по̀ бих очаквала от него.

— Слабост и пълна идиотщина беше, дето не го убихме — обади се циганинът. До този момент той не се бе намесвал в разговора. — Роберто трябваше да го убие снощи.

— Да се убие — повтори Пилар. Едрото й лице потъмня, на него се изписа умора. — Вече и аз съм за това.

— Аз бях „против“. — Агустин стоеше пред огъня, дългите му ръце висяха отпуснати, брадясалите му бузи изглеждаха хлътнали под скулите в светлината на огъня. — Сега вече съм „за“. Сега той е озлобен и ще иска всички ни да види мъртви.

— Нека всички да кажат. — Гласът на Пилар прозвуча уморено. — Ти, Андрес?

— Matarlo^[1] — кимна по-възрастният от двамата братя, този, на когото тъмните коси в средата на челото се вдаваха надолу като нос в морето.

— Еладио?

— Също — каза другият брат. — Той е много опасен човек. А полза от него — никаква.

— Примитиво?

— Също.

— Фернандо?

— Не може ли да го арестуваме? — запита Фернандо.

— Кой ще пази арестант? — възрази Примитиво. — Нужни са двама души, за да пазят един арестант, а и какво ще направим с него накрая?

— Можем да го продадем на фашистите — предложи циганинът.

— Такива работи не — отсече Агустин. — Гадости по никакъв начин.

— Аз само така, като идея — оправда се циганинът Рафаел. — Предполагам, че los faccisos ще бъдат много щастливи да им падне в ръцете.

— Дума да не става — ядоса се Агустин. — Такива мръсотии — не.

— Не е по-голяма мръсотия от Пабло — опита се да се оправдае циганинът.

— Една мръсотия не може да оправдае друга — каза Агустин. — Е, всички казаха. Останаха само старецът и el Ingles.

— Те не са вътре в тая работа — каза Пилар. Той не е бил техен командир.

— Почакайте — спря я Фернандо. — Не съм свършил.

— Говори тогава — ухапа го Пилар. — Продължавай да говориш, докато се върне и ни метне изпод чула една бомба, та да хвръкнем заедно с динамита и всичко останало.

— Струва ми се, че преувеличаваш, Пилар — обади се Фернандо. — Не мисля, че има такива намерения.

— И аз не мисля — каза Агустин. — Защото тогава и меха с виното ще хвръкне във въздуха, а той скоро ще иска да се върне тук заради виното.

— Ами защо да не го дадем на Ел Сордо, а Ел Сордо да го продаде на фашистите? — предложи Рафаел. — Ще му извадим очите, че да го пазим по-лесно.

— Затваряй си устата — викна Пилар. — Настръхвам, като те слушам какви гадости говориш.

— Фашистите и без това няма да платят нищо за него — каза Примитиво. — Други вече са опитвали и нищо не излиза. Ще те разстрелят и тебе заедно с него.

— Все ми се струва, че като го ослепим, можем да получим нещо за него — не се отказваше Рафаел.

— Млъквай — кресна Пилар. — И заговориш ли пак за ослепяване, можеш и ти да се махаш заедно с него.

— А Пабло не ослепи ли ранения guardia civil? — не се отказваше от своето циганинът. — Ти забрави ли?

— Млъквай — повтори Пилар. Срамуваше се, че този разговор се води пред Робърт Джордън.

— Не получих възможност да завърша — прекъсна ги Фернандо.

— Завършвай — каза му Пилар. — Хайде, свършвай.

— След като няма смисъл да държим Пабло като арестант — започна Фернандо — и след като е недостойно да го предлагаме…

— Свършвай — помоли Пилар. — За бога, свършвай!

— … в каквато и да било замяна — продължи спокойно Фернандо, — аз съм съгласен, че е може би най-разумно той да бъде елиминиран, за да се осигурят най-големи изгледи за успех на набелязаната операция.

Пилар изгледа дребния човечец, поклати глава, захапа устни и не каза нищо.

— Това е моето мнение — продължи Фернандо. — Смятам, че ние имаме основание да го считаме за опасен за Републиката…

— Света Богородице! — въздъхна Пилар. — Дори тук един човек може да създаде бюрократизъм с приказките си.

— … като отчитаме както думите му, така и последните му постъпки — продължи Фернандо — и макар и да заслужава благодарност за действията си в началото на движението и тези до неотдавна…

Пилар отиде до огъня. След това се върна при масата.

— Фернандо — спокойно каза тя и постави пред него пълна купа. — Ето ти още ядене, моля те, приеми го съобразно с полагаемия ред, запуши си устата с него и не говори повече. Ние съответно се запознахме с твоето мнение.

— Но как… — започна Примитиво, ала се запъна и не довърши.

— Estoy listo каза Робърт Джордън. — Готов съм аз да го направя. След като всички са съгласни, че то трябва да бъде направено, готов съм да ви направя тази услуга.

Какво става с мен, помисли си той. Започвам и аз да говоря като Фернандо. Започвам да му подражавам. Излиза, че езикът е заразителен. Френският — език на дипломацията. Испанският — език на бюрокрацията.

— Не — каза Мария. — Не.

— Това не е твоя работа — сопна се Пилар на момичето. — Затваряй си устата.

— Ще го направя довечера — каза Робърт Джордън.

Той забеляза, че Пилар го поглежда и слага пръст на устните си. С очи тя му посочи входа на пещерата.

Чулът, който го преграждаше, се отметна и Пабло подаде глава вътре. Той се захили на всички, провря се под чула, след това се обърна и го нагласи, както си беше. Тогава съблече наметката през глава и я изтърси от снега.

— За мен ли говорихте? — обърна се той към тях. — Попречих ли?

След като не получи отговор, той окачи наметката си на едно забито в стената колче и се насочи към масата.

— Que tai^[2] — запита той, взе чашата си, която си стоеше празна на масата, и гребна с нея от купата вино. — Свършило се е — каза той на Мария. — Иди да наточиш от меха.

Мария взе купата, приближи се към прашния, разкривен и засмолен мех, провесен на стената с шията надолу, и разхлаби канелката, поставена на предния крак, така че към купата се насочи тънка струйка. Пабло я наблюдаваше как стои на колене, докато прозрачната червена струя бълбука в купата и така бързо се стича в нея, че течността в съда се върти.

— Внимателно — предупреди я той. — Изпразнен е вече до плешката.

Всички мълчаха.

— Днес изпих от пъпа до плешката — обясни Пабло. — За един ден я свърших тая работа. Какво ви е? Да не сте си глътнали езиците?

Те продължиха да мълчат.

— Завърти я по-здраво, Мария — нареди Пабло. Да не капе.

— Ще имаш достатъчно вино — каза Агустин. Достатъчно, за да се напиеш.

— Един си намери езика — ухили се Пабло и кимна към Агустин. — Поздравления. Помислих, че сте онемели.

— От какво да онемеем? — запита Агустин.

— От това, че влязох.

— Толкова ли е важно, че си влязъл?

Може би Агустин го предизвиква, помисли си Робърт Джордън. Може би Агустин ще го направи. Ясно е, че много го мрази. Аз пък не го мразя, продължаваше да си мисли. Не, не го мразя. Отвращава ме, но не го мразя. Макар тази история с ослепяването да ме кара да мисля, че случаят му е по-особен. И все пак, това си е тяхна вина. Но макар и така, не му е мястото тук през следващите два дни. Ще се държа настрана, мислеше си той. Тази вечер веднаж вече станах глупак, че се залових с него, сега съм напълно готов да се разправя с този човек. Но няма преди това да си губя времето с празни приказки. И няма да превръщаме пещерата в стрелбище, защото динамитът е вътре. Пабло е премислил това, разбира се. А аз помислих ли си? Не, не си помислих. На Агустин също не му мина през ума. Каквото и да стане с нас, пада ни се.

— Агустин — повика го той.

— Какво? — Агустин мрачно вдигна глава и откъсна очи от Пабло.

— Искам да ти кажа нещо.

— После.

— Не, сега — настоя Робърт Джордън. — Por favor.^[3]

Робърт Джордън тръгна към изхода, а Пабло го изпрати с очи. Агустин, висок и с хлътнали бузи, се изправи и го последва. Той се движеше неохотно, с презрителен вид.

— Забрави ли какво има в раниците? — запита го Робърт Джордън толкова тихо, че да не го чуят останалите.

— Мамка му! — възкликна Агустин. — Така свикваш, че забравяш.

— И аз бях забравил.

— В млякото! — изохка Агустин. — Leche! Какви сме глупаци! — Със свободни, отпуснати движения, той се насочи към масата и седна. — Пийни си, Пабло. Как са конете?

— Много са добре — каза Пабло. — И виелицата е започнала да утихва.

— Дали ще спре, как мислиш?

— Да. Сега снежи по-малко. И започва суграшица. Вятърът ще продължи, но снегът ще престане. Вятърът си промени посоката.

Дали ще се проясни утре? — запита го Робърт Джордън.

— Да. Времето ще бъде ясно и студено. Вятърът вече си промени посоката.

Гледай го ти, мислеше си Робърт Джордън. Сега е дружелюбен. И той като вятъра се промени. Закоравял убиец, същински шопар, като го гледаш, а притежава чувствителността на добър барометър. Но да, продължи да развива той тази си мисъл, прасето е умно животно. Пабло ни ненавижда, ако не нас, поне нашите планове и започва да се държи толкова предизвикателно, че ни довежда до състояние, в което сме готови да го убием. Долавя, че този миг е настъпил, спира и всичко започва пак отначало.

— Ще имаме късмет с времето, Ingles каза Пабло на Робърт Джордън.

— Ние? — учуди се Пилар. — Ние ли?

— Да, ние — усмихна й се Пабло и отпи от чашата. — И защо не? Докато бях навън, размислих. Защо да не се разберем?

— За какво? — запита жената. За какво да се разберем?

— За всичко — каза й Пабло. — За моста например. Сега съм с теб.

— С нас ли си сега? — запита го Агустин. — След всичко, което наговори?

— Да — отвърна Пабло. — След като времето се промени, аз съм с вас.

Агустин поклати глава.

— Времето — каза той и пак поклати глава. — И след като те удрях в зъбите?

— Да. — Пабло му се ухили, и прокара пръсти по устните си. — И след това.

Робърт Джордън наблюдаваше Пилар. Тя гледаше Пабло, сякаш беше странно животно. На лицето й все още имаше сянка от онова изражение, което се бе изписало на него, когато заговориха за ослепяването. Тя поклати глава, сякаш искаше да се освободи от него, после я отметна назад.

— Чуй — обърна се тя към Пабло.

— Да, жено.

— Какво става с теб?

— Нищо. Сега мисля иначе. Това е всичко.

— Подслушвал си ни на вратата — каза му тя.

— Да — призна той. — Но не можах нищо да чуя.

— Боиш се, че може да те убием.

— Не — възрази той и я погледна иззад винената си чаша. — От такова нещо не се боя. Ти сама знаеш.

— Тогава какво става с теб? — запита Агустин. — Ту си пиян и започваш да лаеш против всички ни, казваш, че нямаш нищо общо с това, с което сме се заловили, правиш мръсни подмятания, че ще умрем, оскърбяваш жените, пречиш ни да направим това, което трябва да се направи…

— Бях пиян — обясни Пабло.

— … а сега?

— Сега не съм пиян. И мисля иначе.

— Другите, ако искат, да ти вярват. Аз не ти вярвам — каза Агустин.

— Ако щеш ми вярвай. Но аз най-добре мога да те преведа до Гредос.

— До Гредос?

— След моста само там трябва да отидем.

Робърт Джордън погледна въпросително Пилар, вдигна ръка, така че Пабло да не го забележи, и почука с пръсти дясното си ухо.

Жената кимна. После кимна още веднъж. Тя каза нещо на Мария и момичето се приближи до рамото на Робърт Джордън.

— Тя казва: разбира се, че е слушал — прошепна Мария в ухото на Робърт Джордън.

— Значи, Пабло — каза Фернандо с обективния тон на съдия, — ти сега си с нас и си за акцията с моста?

— Да, човече — отвърна Пабло. Той изгледа Фернандо в упор, право в очите, и кимна.

— Наистина ли? — запита Примитиво.

— De veras — увери го Пабло.

— И мислиш, че може да мине успешно? — продължи да го разпитва Фернандо. — Сега имаш вяра?

— Имам, защо да нямам? Ти нямаш ли?

— Аз да — каза Фернандо. — Но аз винаги съм вярвал.

— Ще се махна оттук — заяви Агустин.

— Недей, навън е студено — спря го Пабло приятелски.

— Нека да е студено. Но не мога повече да стоя в тоя manicomio.

— Не трябва да наричаш нашата пещера лудница — каза Фернандо.

— Manicomio за опасни луди — повтори Агустин. — И ще се махна оттук, преди да съм полудял и аз.