Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (16)

Глава шестнадесета

— Ел Сордо беше тук — каза Пилар на Робърт Джордън. От виелицата бяха влезли в топлата задимена пещера и жената бе кимнала на Робърт Джордън да се приближи към нея. — Отиде да се погрижи за коне.

— Добре. Каза ли да ми предадете нещо?

— Не, само че отива за коне.

— А ние? Как сме?

— No se^[1] — отвърна тя. — Погледни го.

Робърт Джордън беше видял Пабло още щом влезе в пещерата и Пабло му се беше ухилил. Сега той пак погледна към Пабло, който седеше до широката маса, усмихна му се и му махна с ръка.

— Ingles! — подвикна му Пабло. — Още вали, Ingles.

Робърт Джордън кимна.

— Свали си обувките да ги сложа да се сушат — каза Мария. — Ще ги окача тук пред огъня.

— Гледай да не ги изгориш — предупреди я Робърт Джордън. — Нямам намерение да ходя бос. Какво става? — обърна се той към Пилар. — Събрание ли правите? Не сте ли оставили постове навън?

— В тая виелица? Que va!

Край масата, прислонени до стената, бяха насядали петима души. Анселмо и Фернандо все още изтръскваха снега от куртките и панталоните си и триеха крака в стената до входа.

— Дай ми куртката си — каза Мария. — Не оставяй снега да се стопи, че ще се намокри.

Робърт Джордън свали куртката, изтръска снега от панталоните си и развърза връзките на обувките си.

— Ще измокриш всичко наоколо — каза Пилар.

— Ти ме повика.

— Добре де. Какво ти пречи да се върнеш при вратата и там да се изтръскаш?

— Съжалявам — извини се Робърт Джордън и застана бос на пръстения под. — Извади ми едни чорапи, Мария.

— Стопанин и господар — каза Пилар и бутна една главня в огъня.

— Hay que aprovechar el tiempo — отвърна й Робърт Джордън. — Използувай това време, което ти е дадено.

— Тук е заключено — каза Мария.

— Ето ключа — и той й го подхвърли.

— Не става за тая раница.

— Не в тази, в другата. Най-отгоре са, отстрани.

Момичето намери чорапите, пристегна раницата, заключи катинарчето и ги подаде на Робърт Джордън заедно с ключето.

— Седни, обуй ги и си разтрий хубаво краката — каза тя. Робърт Джордън й се усмихна.

— Няма ли да ги изсушиш с косите си? — каза той така, че да го чуе Пилар.

— Ама че свиня — каза тя. — Първо се прави на господар на къщата, сега пък иска да заеме мястото на бившия наш дядо господ. Я го тресни с една цепеница, Мария.

— Недей — успокои я Робърт Джордън. — Шегувам се, защото съм доволен.

— Доволен ли?

— Да — потвърди той. — Според мен всичко върви много добре.

— Роберто — каза Мария. — Седни ей там, подсуши си краката, а аз ще ти донеса нещо за пиене, че да се сгрееш.

— Можеш да си помислиш, че той е първият човек, който си е намокрел краката — каза Пилар. — Че сега за първи път вали сняг от небето.

Мария му донесе една овча кожа и я хвърли на пръстения под на пещерата.

— Ето — подкани го тя. — Стъпвай на това, докато ти се изсушат обувките.

Овчата кожа беше наскоро изсушена и недъбена и когато Робърт Джордън стъпи на нея, тя издаде звук като пергамент.

Огнището димеше и Пилар викна на Мария:

— Раздухай огъня, мързелано. Ще се окадим целите.

— Ти го раздухай — каза Мария. — Търся бутилката, дето я донесе Ел Сордо.

— Зад раниците е — каза й Пилар. — Какво си се загрижила за него, като че ли е пеленаче.

— Не като за пеленаче — каза Мария, — а като за мъж, който е бил на студа и на влагата. И който сега се прибира в къщи. Ето го. — Тя занесе бутилката на Робърт Джордън. — Това е бутилката, която отворихте по обед. От тази бутилка може да стане хубава лампа. Когато пак имаме електричество, можем да направим чудесна лампа от нея. — Тя погледна с възхищение бутилката, която беше така сплесната, че да може да се хване удобно. — Как го пиеш това, Роберто?

— Нали досега бях Ingles.

— Пред хората ти казвам Роберто — отвърна тихо тя и се изчерви. — Как ще го пиеш, Роберто?

— Роберто — обади се Пабло с дебел глас и кимна с глава към Робърт Джордън. — Как ще го пиеш, дон Роберто?

— Не искаш ли да опиташ? — предложи му Робърт Джордън.

Пабло поклати глава.

— Аз се напивам с вино — каза той с достойнство.

— Върви при Бакхус — каза му Робърт Джордън на испански.

— Кой е тоя Бакхус? — запита Пабло.

— Едно твое другарче — каза Робърт Джордън.

— За първи път чувам за него — заяви Пабло тежко. — Не знам да има такъв из тия планини.

— Дай чаша на Анселмо — каза Робърт Джордън на Мария. — Той се настудува най-много. — Той обуваше сухите чорапи, усещаше в устата си чистия и леко сгряващ вкус на уиски с вода. Но не е като абсента да те облее като вълна отвътре, помисли си той. От абсента по-хубаво няма.

Кой би казал, че тук горе ще се намери уиски? Всъщност, ако някъде в Испания може да се намери уиски, то ще е тъкмо тук, в Ла Гранха. Като си помислиш само, че Сордо е набавил бутилката за динамитчика, който ще дойде при тях, и след това се е погрижил да я донесе и остави. Тези хора проявяваха нещо повече от любезност. Любезност — това е да извадиш бутилката и церемониално да вдигнеш чаша с госта. Така биха постъпили французите, а остатъка от бутилката ще запазят за друг случай. Но да проявиш истинско внимание към госта, да помислиш какво би му харесало и след това да му го донесеш и оставиш, докато ти самият си зает с нещо друго, при което можеш да мислиш единствено за себе си и за онова, което вършиш в момента — на това бяха способни само испанците. Разбира се, някои от тях. Да се сетиш да донесеш уиски — ето едно от нещата, заради, които този народ заслужава да го обичаш. Недей да ги идеализираш — помисли си той. — Испанците са различни, както има различни американци. Но все пак това с уискито беше красив жест.

— Харесва ли ти? — запита той Анселмо.

Старецът седеше до огнището и усмихнат държеше чашата. Той поклати глава.

— Не? — запита го Робърт Джордън.

— Детето му сипа вода — каза Анселмо.

— Роберто точно така го пие — каза Мария. — Ти да не си нещо специално?

— Не съм — отвърна Анселмо. — Нищо специално не съм, но обичам да го усещам как ме изгаря, като слиза надолу.

— Дай това на мен — рече Робърт Джордън на момичето, — а на него му налей така, че да пари.

Той изсипа съдържанието на неговата чаша в своята и я подаде празна на момичето, което наля внимателно от бутилката.

— А-а! — Анселмо взе чашата, отметна глава и я изсипа в гърлото си. После погледна към Мария, която стоеше до него с бутилката, и намигна с насълзените си очи. — Ето — каза той. — Това е. — После облиза устни. — Това убива червея, който ни гризе отвътре.

— Роберто! — Мария се приближи към него, все още с бутилката в ръка. — Искаш ли вече да ядеш?

— Готово ли е?

— Щом кажеш, ще бъде готово.

— Другите ядоха ли?

— Всички, освен теб, Анселмо и Фернандо.

— Да ядем тогава. А ти?

— После, заедно с Пилар.

— Яж този път с нас.

— Не. Няма да е прилично.

— Сядай и се нахрани. В моята страна мъжът и жената сядат заедно на масата.

— Това е в твоята страна. А тук е прието да ядем след вас.

— Яж с него — обади се Пабло от масата. — Яж с него. Пий с него. Спи с него. Умирай с него. Прави всичко, както го правят там, в неговата страна.

— Пиян ли си? — запита го Робърт Джордън, като се приближи и застана пред него. Мръсното четинесто лице го погледна с блажено изражение.

— Да — каза Пабло. — Къде е твоят край, Ingles, където жените ядат заедно с мъжете?

— В Estados Unidos^[2], щат Монтана.

— Там ли е, дето мъжете носят полички като жените?

— Не. Това е в Шотландия.

— Ама виж какво — продължи Пабло, — като носиш такава поличка…

— Не нося — каза Робърт Джордън.

— Като носиш такава поличка — продължаваше Пабло, — какво носиш под нея?

— Не знам какво досят шотландците — отвърна Робърт Джордън. — И аз съм се чудил.

— Остави ги ти Escoceses^[3] — каза Пабло. — Кой те пита за Escoceses? Кой го е грижа за хора, дето се казват така особено? Аз пет пари не давам. Аз питам за теб, Ingles. Теб. Какво носите под полите във вашата страна?

— Вече два пъти ти казах, че не носим поли — отвърна Робърт Джордън. — Нито на шега, нито като се напием.

— Да, ама под полите — настояваше на своето Пабло. — След като всеки знае, че носите поли. Даже войниците. Виждал съм ги на снимка и също в цирк Прайс. Какво носите под полите, Ingles?

— Los cojones — каза Робърт Джордън. — Мъдете.

Анселмо се разсмя, засмяха се и всички останали, които слушаха разговора — всички, с изключение на Фернандо. За него беше обидно една такава груба дума да прозвучи в присъствието на жени.

— Така трябва да бъде — каза Пабло. — Но ми се струва, че ако имахте достатъчно cojones, не бихте носили поли.

— Не се залавяй с него, Ingles — посъветва го плосколикият със счупения нос, когото наричаха Примитиво. — Той е пиян. Кажи, какво отглеждате във вашата страна?

— Говеда и овце. Също много жито и фасул. И захарно цвекло много садим.

Робърт Джордън, Анселмо и Фернандо сега бяха около масата, към тях се приближиха и другите, с изключение на Пабло, който се беше уединил пред кана вино. Поднесоха готвения заек от предишната вечер и Робърт Джордън, който беше много гладен, започна да се храни с апетит.

— А има ли у вас планини? Ако човек съди по названието, сигурно имате много планини — запита вежливо Примитиво, който се стараеше да поддържа разговора. Чувствуваше се неудобно заради пияния Пабло.

— Много планини и много високи.

— Има ли добри пасища?

— Прекрасни! Летните високопланински пасища са държавни. Есенно време добитъкът слиза в по-ниското.

— А чия е земята — на селяните ли?

— Повечето земя е на тези, които я обработват. Отначало земята била на държавата, тогава хората си избирали по един участък, пишели заявка, че ще го обработват и ще живеят на него и така придобивали собственост върху сто и петдесет хектара.

— Кажи, как е ставало това — запита Агустин. — Такава аграрна реформа има смисъл.

Робърт Джордън обясни закона, наречен някога хоумстед акт. Никога не му беше хрумвало, че той би могъл да се счита за аграрна реформа.

— Това е чудесно — каза Примитиво. — Значи, у вас има комунизъм.

— Не. Това е било направено едно време, малко след обявяването на Републиката.

— Според мен — каза Агустин — при Републиката всичко може да се направи. Не виждам нужда от друга форма на управление.

— Нямате ли едри собственици? — запита Андрес.

— Има, и то много.

— Тогава сигурно има и несправедливости.

— Разбира се! Има много несправедливост.

— Но ще я ликвидирате?

— Борим се все повече и повече. Но все пак има много несправедливост.

— А има ли големи владения, които трябва да се разделят на части?

— Има. Но някои смятат, че те ще се разпаднат от само себе си, ако ги обложат с високи данъци.

— Как ще стане това?

Обирайки соса с хляб, Робърт Джордън обясни системата на подоходните данъци и закона за облагане на наследството.

— Но големите вдадения си остават, макар че има и данък върху земята — каза той.

— Едрите собственици и богаташите сигурно ще направят революция против такива данъци. Според мен такива данъци са революционни. Те ще въстанат срещу правителството, като видят, че са застрашени, както направиха у нас фашистите — каза Примитиво.

— Възможно е.

— Тогава и вие във вашата страна ще трябва да воювате, както ние тук.

— Да, ще трябва да воюваме.

— Но няма много фашисти у вас, така ли?

— Има много, които не знаят, че са фашисти, но като му дойде времето, ще им стане ясно.

— Не можете ли да ги ликвидирате, преди да са направили метеж?

— Не — каза Робърт Джордън. — Не можем да ги ликвидираме. Но можем да възпитаме хората така, че да се боят от фашизма, да го разпознават и когато той се прояви, да излязат на борба срещу него.

— Знаеш ли къде няма фашисти? — запита Андрес.

— Къде?

— В градчето на Пабло — засмя се Андрес.

— Знаеш ли какво са направили там? — обърна се Примитиво към Робърт Джордън.

— Да. Разказаха ми.

— Пилар ли?

— Да.

— Не е могла да ти разкаже всичко — намеси се тежко Пабло. — Защото тя не видя края — падна от един стол, както беше застанала до прозореца.

— Тогава ти му разкажи — обади се Пилар. — Аз като не знам, разкажи му ти.

— Не — каза Пабло. — На никого не съм разказвал.

— Не си, нали — сопна се Пилар. — И не искаш да разказваш. И сега ти се иска това да не беше ставало.

— Не — отсече Пабло. — Това не е вярно. И ако всички се бяха разправили с фашистите, както аз се разправих, тая война сега нямаше да я има. Но ми се иска да беше станало по-иначе.

— Защо говориш така? — запита го Примитиво. — Да не би да си променяш убежденията?

— Не. Но беше зверство — каза Пабло. — В ония дни бях зъл като звяр.

— А сега си пиян — изсъска Пилар.

— Да — съгласи се Пабло. — С ваше разрешение, пиян съм.

— По̀ ми харесваше, когато беше звяр, от пияница по-лошо няма. Крадецът, когато не краде, е човек като човек. Мошеникът не мами в къщи. Убиецът ще се прибере и ще си измие ръцете. Но пияницата вони и повръща в собственото си легло и спирта го разяжда отвътре.

— Ти си жена и не разбираш — каза спокойно Пабло. — Напил съм се с вино и щеше да ми е добре на душата да не бяха хората, които съм убил. Мисълта за тях ме мъчи. — Той мрачно поклати глава.

— Дайте му малко от това, дето го донесе Ел Сордо — каза Пилар. — Дайте му нещо да живне. Става толкова печален, че не се понася.

— Да можех да им върна живота, бих го направил — каза Пабло.

— Върви на майната си — каза Агустин. — Къде сме попаднали?

— Всички бих възкресил — тъжно каза Пабло. — Всички до последния.

— Твойта мама… — кресна му Агустин. — Престани с тия приказки или се махай оттук. Убивал си фашисти!

— Чу ме какво казах — каза Пабло. — На всички бих върнал живота.

— И ще те обявят за светия — присмя се Пилар. През живота си не съм виждала такъв човек! До вчера у тебе имаше някакви останки от мъжество. А днес няма и следа от това, което е останало, едно кекаво котенце не може да се направи. Пък се и радва на собствената си мерзост.

— Трябваше или всички да ги убием, или никого — каза Пабло натъртено, като кимаше. — Всички или никого.

— Слушай, Ingles — обърна се Агустин. — Как стана така, че дойде в Испания? Не обръщай внимание на Пабло. Той е пиян.

— Дойдох най-напред преди дванадесет години, за да изучавам страната и езика — отвърна Робърт Джордън. — Преподавам испански в университета.

— Никак не ми приличаш на професор — каза Примитиво.

— Няма брада — каза Пабло. — Гледайте го, няма брада.

— Наистина ли си професор?

— Лектор.

— Ама преподаваш?

— Да.

— Но защо испански? — запита Андрес. — Като си англичанин, няма ли да ти е по-лесно да преподаваш английски?

— Той говори испански не по-зле от нас — намеси се Анселмо. — Защо да не преподава испански?

— Вярно, че говори. Но от къде на къде чужденец ще предава испански? — настоя Фернандо. — Не че имам нещо против теб, дон Роберто.

— Той се преструва на професор — заяви Пабло, особено доволен от себе си. — Няма брада.

— Английски сигурно знаеш по-добре — каза Фернандо. — Според мен щеше да е по-добре и по-лесно, и по-ясно, да преподаваш английски.

— Той не учи испанци — опита се да се намеси Пилар.

— Надявам се, че не — усмихна се Фернандо.

— Остави ме да довърша — обърна се към него Пилар. — Твърдоглав си като муле. Той преподава испански на американци. На североамериканци.

— Че те не могат ли да говорят испански? — запита Фернандо. — Южноамериканците могат.

— Дебелоглаво муле — повтори Пилар. — Той предава испански на североамериканците, които говорят по английски.

— И все пак, според мен ще му е по-лесно да предава английски, след като това е езикът, който говори — настояваше Фернандо.

— Не го ли чуваш, че говори испански? — Пилар погледна Робърт Джордън и поклати глава с вид, който означаваше, че случаят е безнадежден.

— Да, говори. Но с акцент.

— Какъв? — запита Робърт Джордън.

— Естремадурски — заяви важно Фернандо.

— Майчице! — обади се Пилар. — Какви хора!

— Възможно е — съгласи се Робърт Джордън. — Преди да дойда тук, бях в Естремадура.

— А на него това му е известно — каза Пилар. — Ей ти, дърта госпожице — обърна се тя към Фернандо. — Наяде ли се?

— Бих могъл да ям още, ако знаех, че имаше достатъчно ядене — отвърна Фернандо. — А ти, дон Роберто, не мисли, че имаме нещо против теб…

— В млякото… — каза лаконично Агустин. След това повтори недовършеното ругателство. — За това ли правим революция — за да наричаме другаря дон Роберто?

— Според мен революцията е затова, всеки на всекиго да казва „дон“ — каза Фернандо. — Така трябва да бъде при Републиката.

— На всички в майчиното ви мляко — викна Агустин.

— Аз пък си оставам на моето: за дон Роберто щеше да е много по-лесно и по-ясно да предава английски.

— Дон Роберто няма брада — каза Пабло. — Той се прави на професор.

— Как така да нямам? — каза Робърт Джордън. — Това какво е? — Той се погали по бузите и брадичката, обрасли в тридневна руса брада.

— Та това брада ли е? — заяде се Пабло. — Това не е брада. — Сега беше почти развеселен. — Само се прави на професор.

— На всички ви в млякото — каза Агустин. — Тук стана цяла лудница.

— Пий тогава — подкани го Пабло. — На мен всичко ми се струва нормално. Само дето дон Роберто няма брада.

Мария прокара ръка по бузата на Робърт Джордън.

— Има брада — заяви тя на Пабло.

— Ти по-добре знаеш — ухапа я Пабло и Робърт Джордън го изгледа.

Май че не е толкова пиян, помисли си Робърт Джордън. Не, не е толкова пиян. И с него трябва да бъда нащрек.

— Слушай ти, Пабло — каза той. — Как мислиш, ще се задържи ли тоя сняг?

— Ами ти как мислиш?

— Питам теб.

— Питай някой друг — отвърна му Пабло. — Да не съм ти информационна служба. Имаш си документ от твоята информационна служба. Питай жената. Тя е командир.

— Питах теб.

— Върви се таковай — отвърна му Пабло — И ти, и жената, и момичето.

— Той е пиян — обясни Примитиво. — Не му обръщай внимание, Ingles.

— Според мен не е толкова пиян — каза Робърт Джордън.

Мария стоеше зад него и Робърт Джордън видя, че Пабло я гледа през рамото му. Малките му, като на глиган очи я гледаха от кръглото, брадясало лице и Робърт Джордън си помисли: много убийци съм виждал и през тая война, и по-рано, и всички са различни — един с друг не си приличат. Няма някаква обща черта, да си приличат по нещо — измислица е това, че имало престъпен тип. Но, безспорно е, че Пабло не е красавец.

— Не вярвам, че умееш да пиеш — каза той на Пабло. — И не вярвам, че си пиян.

— Пиян съм — с достойнство, рече Пабло. — Пиенето е нищо работа. Важното е да си пиян. Estoy muy borracho.^[4]

— Съмнявам се — отвърна му Робърт Джордън. — А в това, че си страхливец — не.

В пещерата изведнъж стана тъй тихо, че той започна да чува съскащия шум, който издаваха горящите дърва в огнището, където Пилар готвеше. Той чуваше и кожата, която зашумоля, щом се изправи на нея с цялата си тежест. Струваше му се, че чува дори как навън пада снегът. Това не беше възможно, но той долавяше тишината отвън, където продължаваше да навалява.

Най-добре е да го убия и да знам, че с това е свършено, мислеше Робърт Джордън. Не знам какво замисля, но не очаквам нищо добро. Вдругиден е мостът, а този човек не е сигурен и може да провали всичко. Няма какво да се отлага. Да свършим с това!

Пабло се ухили срещу него, опря пръст на гърлото си и направи движение, сякаш коли. След това поклати глава, която едва-едва се завърташе на дебелия му, къс врат.

— Не, Ingles — каза той. — Няма да се хвана. — Той погледна Пилар и добави: — Не по този начин ще се отървеш от мен.

— Sinverguenza^[5] — продължаваше Робърт Джордън, който беше решил да действува. — Cobarde.^[6]

— Може и така да е — съгласи се Пабло. — Но не се хващам в такива капани. Пийни си, Ingles, и намигни на жената, че номера не е минал.

— Затваряй си устата — каза Робърт Джордън. — С теб се разправям аз.

— Губиш си времето — настояваше Пабло. — Не се поддавам.

— Ти си bicho raro^[7] — каза му Робърт Джордън, като не искаше за втори път да пропусне удобния случай; същевременно му се струваше, че всичко това вече се е случвало, че той повтаря нещо, което е прочел или сънувал, играе роля, която е запаметил, и всичко се движи в кръг.

— Да, подъл съм — призна Пабло. — Много подъл и много пиян. За твое здраве, Ingles. — Той гребна с чашата си в купата с вино и я надигна. — Salud y cojones!

Да, подъл си, мислеше Робърт Джордън, и хитър, и твърде сложен. Дишането му бе тъй учестено, че вече не чуваше съскането на огъня в огнището?

— За твое здраве. — Робърт Джордън, и той гребна с чашата си от купата с вино. Ако ги нямаше тия тостове, и предателството нямаше да е предателство, помисли си той. Не оставай назад и ти. — Salud — каза той. — Salud и още веднъж salud. Ах ти! Salud такъв. Salud, salud.

— Дон Роберто — тежко изрече Пабло.

— Дон Пабло — отвърна Робърт Джордън.

— Не си професор — каза Пабло, — защото нямаш брада. — А за да ме ликвидираш, трябва да ме убиеш, без да си ме предизвикал, само че нямаш cojones, за да го направиш.

Той гледаше Робърт Джордън и плътно стиснатите му устни образуваха права линия — също като рибешка уста, мина през ума на Робърт Джордън. И главата му е валчеста като онези бодливи риби, на които казват морски таралежи — като ги извадиш на сухо, започват да гълтат въздух и се издуват като балон.

— Salud, Пабло. — Робърт Джордън вдигна чашата си и отпи. — Много нещо научих от теб.

— Значи, аз уча професора — кимна Пабло. — Ще станем приятели с теб, дон Роберто.

— Ние вече сме приятели — потвърди Робърт Джордън.

— Но ще станем добри приятели.

— Вече сме добри приятели.

— Ще се разкарам оттук — викна Агустин. — Право казват; че през живота си човек изяждал един тон лайна, но сега във всяко ухо ми наблъскахте по двайсет и пет фунта.

— Какво има, чернилко? — запита Пабло. — Не ти ли харесва, че сме приятели с дон Роберто?

— Внимавай как ме наричаш. — Агустин се приближи към Пабло и спря пред него с ниско стиснати юмруци.

— Нали така ти викат? — каза Пабло.

— Зависи кой.

— Добре, ще ти казвам снежко…

— И това няма да ти позволя.

— Какъв си тогава — червен?

— Да. Червен. Rojo. Нося червената звезда на армията, и съм за Републиката. А името ми е Агустин.

— Какъв патриот — въздъхна Пабло. — Гледай, Ingles, какъв примерен патриот.

Агустин го удари силно през устата с лявата си ръка, удари го не с длан, а с опакото на ръката си. Пабло не помръдна. Ъгълчетата на устата му бяха мокри от виното, изражението на лицето му не се промени, но Робърт Джордън забеляза, че очите му се присвиват като котешки зеници, които се превръщат във вертикални чертички при силна светлина.

— И така няма да стане. Не разчитай на това, жено. — Пабло извърна глава към Пилар. — Не се хващам.

Агустин го удари отново. Този път го удари през устата с юмрук. Робърт Джордън бе сложил ръка върху пистолета си под масата. Беше вдигнал предпазителя и отблъсна настрани Мария с лявата си ръка. Тя се поотмести малко, тогава той я блъсна в ребрата с лявата си ръка, за да я накара да се отдалечи съвсем. Сега вече тя се отстрани и с ъгълчето на очите си той видя, че тя се плъзна покрай стената на пещерата към огнището и тогава Робърт Джордън се взря в лицето на Пабло.

Човекът с валчестата глава седеше и гледаше Агустин с непроницаемите си очички. Зениците се бяха свили още повече. Той облиза устни, вдигна ръка, изтри уста с опакото на ръката си, сведе очи и видя кръв на пръстите си. Облиза си устните и плю.

— И така не става — каза той. — Не съм глупак. Не се хващам.

— Cabron — изрече Агустин.

— Сигурно си прав — каза Пабло. — Знаеш жената и какво й е нужно.

Агустин го удари трети път през устата и Пабло се изсмя, като показа гнилите си, жълти, изпотрошени зъби между окървавените тънки устни.

— Откажи се — посъветва го Пабло, взе чашата си и загреба вино от купата. — Никой тук няма истински cojones, за да ме убие, а да давате воля на юмруците си, е глупаво.

— Cobarde — каза Агустин.

— И с думи няма да ме хванете — добави Пабло. — И това е глупаво. — И той издаде странен звук — плакнеше устата си с виното — и плю на пода. — Думите отдавна вече не ме засягат.

Агустин стоеше, гледаше надолу към Пабло и го псуваше бавно, отчетливо, злобно и презрително, псуваше го тъй равномерно, сякаш гребеше с вилата оборски тор от колата и го хвърляше на нивата.

— И тия не помагат. Откажи се, Агустин. И не ме бий повече. Ще си нараниш ръцете.

Агустин се извърна и тръгна към изхода.

Не излизай — викна му Пабло. — Навън вали сняг. Разположи се удобно тук.

— Ти! Ти! — Агустин се бе извърнал при изхода и се опитваше да изрази цялото си презрение с тази единствена дума. — Ти.

— Да, аз — изпъчи се Пабло. — Аз ще бъда жив, когато вие сте мъртви.

Той гребна нова чаша вино и я вдигна към Робърт Джордън.

— Пия за професора. — После се обърна към Пилар. — И за сеньора командир. — После вдигна чаша за тях всички: — За вас, заблудени.

Агустин се приближи до него с и бърз замах изби чашата от ръката му с ръба на дланта си.

— Това е глупаво — отбеляза Пабло. — Жалко за виното.

Агустин му каза нещо обидно.

— Не. — Пабло гребна нова чаша. — Не виждаш ли, че съм пиян? Когато не съм пиян, не приказвам. Кога си ме чул да говоря толкова. Но умния човек е принуден понякога да се напива, след като живее с глупаци.

— Да ти пикая в страхливото майчино мляко — изруга го Пилар. — Наизуст те зная теб и твоята страхливост.

— Какъв език има тая жена! — възхити се Пабло. — Ще ида да видя как са конете.

— Върви да се таковаш с тях — каза Агустин. — Май че си свикнал на това.

— Лъжеш се — поклати глава Пабло. Той свали от стената тежкото си наметало и изгледа Агустин. — Само знаеш да налиташ на бой.

— Какво ще вършиш с конете? — не спираше Агустин.

— Знаеш, че отивам да ги наглеждам — отвърна Пабло.

— Иди да им се качиш — каза Агустин. — Върви да таковаш конете.

— Аз ги обичам — заяви Пабло. — С конете по-лесно можеш да се разбереш, даже задниците им са по-красиви от тая паплач. Приятно прекарване — добави той и се засмя. — Говори им за моста, Ingles. Обясни на всеки какво трябва да прави, когато ще атакувате. Инструктирай ги как да се изтеглят. Накъде ще ги поведеш, Ingles, след моста? Накъде ще поведеш тези твои патриоти? Цял ден, докато пиех, все за това си мислех.

— И какво измисли? — запита Агустин.

— Какво измислих ли? — повтори Пабло и без да отваря уста, опипа с език венците си. — Que te importa^[8], какво съм измислил?

— Казвай — настоя Агустин.

— Много нещо съм измислил — каза Пабло. Той се загърна с мръсното бозаво покривало, над което сега се подаваше валчестата му глава. — Много.

— Какво? — настояваше Агустин. — Какво?

— Мислех си, че вие сте наивници — каза Пабло. — Оставяте се да ви води една жена, дето ума й е между краката, и един чужденец, който е дошъл да ви погуби.

— Махай се! — кресна му Пилар. — Върви си го заври в снега, maricon и скотоложец.

— Не ти остана длъжна — възхити се Агустин, но личеше си, че мисли за друго. Беше загрижен.

— Отивам — каза Пабло. — Но скоро ще се върна. — Той вдигна чула от входа на пещерата и излезе. Отвън долетя гласът му: — Продължава да вали, Ingles!