Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
For Whom the Bell Tolls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
Дими Пенчев (2012)
Допълнителна корекция
mrumenov (2013)

Издание:

Ърнест Хемингуей. За кого бие камбаната

Американска

Първо издание

Превел от английски: Димитри Иванов

Редактор: Жени Божилова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Ясен Васев

Техн. редактор: Стоян Панчев

Коректори: Петя Калевска, Евдокия Попова

Дадена за набор: юли 1979 г.

Подписана за печат: декември 1979 г.

Излязла от печат декември 1979 г.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДПК „Димитър Благоев“ — София, ул, „Н. Ракитин“ 2

История

  1. — Добавяне

Глава втора

Бяха излезли от гъстата гора към горния край на чашовидната котловинка и той веднага се досети, че лагерът е тук — под плочестата скала, която се виждаше пред тях между дърветата.

Да, това беше лагерът и той беше добър лагер. Такъв лагер ще забележиш едва като стигнеш до него, и Робърт Джордън знаеше, че не могат да го забележат от въздуха. Беше скрит като меча бърлога. Но като че ли не беше много по-добре охраняван от меча бърлога. Когато стигнаха до него, той го огледа внимателно. В плочестата скала имаше голяма пещера и при нейния вход седеше един мъж, облегнат на скалата, изпънал крака на земята пред себе си, опрял карабината на камъка. Той дялкаше една пръчка, погледна ги, когато се приближиха, и продължи да дяла.

— Hola — каза седналият. — Кой идва?

— Старецът и един динамитчик — отвърна Пабло и остави раницата при входа на пещерата. Анселмо също остави раницата си, а Робърт Джордън свали карабината от рамо и я облегна на скалата.

— Само по-далеч от пещерата — каза дялкащият, чиито сини очи се открояваха на мургавото, красиво и мързеливо циганско лице с цвят на опушен гьон. — Там гори огън.

— Стани и ги премести сам — каза Пабло. — Отнеси ги до онова дърво.

Циганинът не помръдна, промърмори нещо неподходящо за отпечатване, после добави:

— Добре де, там да стоят. Хвръкваш си във въздуха, и край на всичките ти болести — добави той флегматично.

— Какво правиш? — Робърт Джордън седна до циганина. Циганинът му показа. Това беше четвъртит капан и той оформяше напречната дъга.

— За лисици — поясни той. — Ето тая дървена дъга, за да им пречупи гръбнака. — Той се усмихна на Джордън. — Ето тъй, разбираш ли? — Задвижи четвъртитата рамка и показа как захапва и как напречната дъга се стоварва, после поклати глава, вкара вътре дланта си и разпери ръце, за да изобрази лисица с прекършен гръбнак. — Много е удобен — поясни той.

— Той лови зайци — каза Анселмо. — Той е циганин: хване ли заек, казва, че бил хванал лисица. Хване ли лисица, ще каже слон.

— Ами ако хвана слон? — запита циганинът, отново показа белите си зъби и намигна на Робърт Джордън.

— Тогава ще кажеш, че е танк — отвърна Анселмо.

— И танк ще хвана — каза му циганинът. Ще хвана танк. А вие си го кръщавайте, както си щете.

— На циганите улова малък, устата големи — каза му Анселмо.

Циганинът намигна на Робърт Джордън и продължи да дяла.

Пабло не се виждаше, той бе влязъл в пещерата, Робърт Джордън се надяваше, че е отишъл да донесе ядене. Той седна на земята до циганина, а слънцето, което надничаше над върховете на дърветата, грееше изпънатите му крака. От пещерата се разнесе мирис на зехтин, лук и пържено месо и той почувствува как му стърже от глад в стомаха.

— Можем да ликвидираме танк — каза той на циганина. Не е толкова трудно.

— С това ли? — Циганинът посочи двете раници.

— Да — отвърна Робърт Джордън. — Ще те науча как. Правиш една ямка. Не е трудно.

— Ти и аз?

— Разбира се — каза Робърт Джордън. — Защо не?

— Ей — викна циганинът на Анселмо. — Скътай тези две раници на сигурно място, чуваш ли? Това е ценен товар.

Анселмо изръмжа нещо.

— Отивам за вино — каза той на Робърт Джордън. Робърт Джордън се изправи и премести двете раници далече от входа на пещерата, остави ги облегнати ох двете страни на един дънер. Знаеше какво съдържат и предпочиташе да не са много близо една до друга.

— Донеси и на мен една чаша — каза му циганинът.

— Има ли тук вино? — запита Робърт Джордън и пак седна до циганина.

— Вино? И още как! Цял мех. Цял може да не е, но половин мех има.

— А за ядене?

— Всичко има, човече — каза циганинът. — Храним се като генерали.

— А циганите какво правят във войната? — запита го Робърт Джордън.

— Продължават да са си цигани.

— Това е добре.

— Най-доброто — каза циганинът. — Как ти викат?

— Роберто. А на теб?

— Рафаел. Това за танка, сериозно ли го каза?

— Разбира се. Защо не?

Анселмо излезе от пещерата с дълбока каменна гаванка, пълна с червено вино, а на пръстите си бе нанизал дръжките на три канчета.

— Гледай! — каза той. — Даже и чаша си имат. — След него излезе Пабло.

— Яденето скоро ще бъде готово — каза той. — Имаш ли тютюн?

Робърт Джордън отиде при раниците, отвори едната, бръкна във вътрешния джоб и извади една от плоските кутии с руски папироси, които му бяха дали в щаба на Голц. Прокара нокът около ръба на кутията, отвори капака и предложи на Пабло, който взе пет-шест. Пабло ги държеше в една от големите си ръце, взе една и я разгледа срещу светлината. Те бяха дълги, тънки, с картонена тръбичка за мундщук.

— Въздух много, тютюн малко — каза той. — Знам ги тия. Такива пушеше онзи другия, с особеното име.

— Кашкин — каза Робърт Джордън и предложи цигари на циганина и на Анселмо, които си взеха по една.

— Вземете още — каза той и всеки си взе по още една. Даде им по още четири и те му поблагодариха два пъти с жест, така че запалените цигари в ръцете им се сведоха двукратно като саби за почест.

— Да — каза Пабло. — Особено име.

— Ето вино. — Анселмо гребна с канчето от купата и го подаде на Роберт Джордън, после гребна за себе си и за циганина.

— А за мен няма ли? — запита Пабло. Седяха всички заедно пред входа на пещерата.

Анселмо му подаде своето канче и влезе в пещерата да донесе още едно. Като се завърна, наведе се над купата, напълни канчето си и четиримата се чукнаха.

Виното беше хубаво, с малко смолист привкус от меха, но превъзходно, пивко и оставяше чувство за чистота на езика. Робърт Джордън изпи бавно канчето си, усещайки как в умореното му тяло се разлива топлина.

— Ей сега ще дойде яденето — каза Пабло. — А оня, чужденеца с особеното име, как умря?

— Обкръжиха го и се уби.

— Как стана това?

— Бил е ранен и не е искал да го пленят.

— Подробности?

— Не знам — излъга той. Подробностите му бяха известни много добре, но знаеше, че не е подходящо да ги разказва сега.

— Беше ни накарал да му обещаем, че ще го застреляме, ако го ранят и не може да се изтегли, когато действувахме при влака — каза Пабло. — Той говореше някак си особено.

Сигурно още тогава е бил с изопнати нерви, помисли си Робърт Джордън. Бедният Кашкин.

— Той беше против самоубийството — каза Пабло. — Той сам ми е казвал. Но имаше голям страх да не го изтезават.

— И това ли ти е казвал? — запита го Робърт Джордън.

— Да — каза циганинът. — На всички ни е говорил за това.

— И ти ли беше, когато взривихте влака?

— Да. Всички бяхме там.

— Той говореше много особено — каза Пабло. — Но беше смел човек.

Бедният Кашкин, помисли си Робърт Джордън. От него тук сигурно е имало повече вреда, отколкото полза. Да бях знаел, че още тогава не е бил добре с нервите. Трябваше да го изтеглят. Хора, които говорят такива неща, не са за тая работа. Така не се говори. Такива хора, дори ако си изпълнят задачата, носят повече вреда, отколкото полза, като говорят за такива неща.

— Той беше малко особен — каза Робърт Джордън. — Струва ми се, че не беше съвсем с ума си.

— Беше майстор на взривовете — каза циганинът. — И много смел.

— Но не беше съвсем наред — каза Робърт Джордън. — В тази работа трябва да имаш глава и да преценяваш хладнокръвно. Такива неща не се говорят.

— Ами ти — каза Пабло. — Ако тебе те ранят в такава акция като при моста, ще искаш ли да те оставят?

— Слушай — каза Робърт Джордън, наведе се я си гребна още едно канче вино. — Слушай внимателно. Ако ми се случи да поискам от който и да било човек някаква особена услуга, ще му я поискам, когато му дойде времето.

— Добре — одобри циганинът. — Това е мъжки разговор. Аха! Идва.

— Ти вече яде — каза Пабло.

— Мога още два пъти по толкова да ям — отвърна му циганинът. — Я виж кой го носи.

Момичето се наведе, излизайки от входа на пещерата с големия железен тиган, и Робърт Джордън видя лицето й под ъгъл и в същото време забеляза странното в нея. Тя се усмихна и каза:

— Hola, camarada.

— Salud — отвърна Робърт Джордън, като си наложи да не я гледа в упор, нито пък да отвръща поглед от нея. Тя остави железния тиган на земята пред него и той забеляза красивите й мургави ръце. Сега тя го погледна право в лицето и се усмихна. Белите й зъби се открояваха на обветреното лице, кожата и очите й преливаха в еднакъв златисто кестеняв цвят. Имаше високи скули, весели очи, пълни устни и права линия на устата. Косата й беше златисто кестенява като обжарена от слънцето пшенична нива, но беше тъй късо остригана, че не бе по-дълга от космите на боброва кожа. Тя се усмихна пред лицето на Робърт Джордън, вдигна смуглата си ръка и я прокара по главата си — косата се слягаше и пак се изправяше, след като дланта бе отминала. Има красиво лице, помисли си Робърт Джордън. Щеше да бъде много красива, да не я бяха остригали.

— Ето тъй се сресвам — каза тя на Робърт Джордън и се засмя. — Хайде, яж. Не ме гледай. Тази прическа ми я направиха във Валядолид. Сега пак израства.

Тя седна насреща му и се вгледа в него. Той също я загледа и се усмихна и скръсти ръце на коленете си. Под маншетите на панталоните се подаваха дълги стройни крака и както бе седнала с ръце на коленете, той отгатна формата на нейните малки, вирнати нагоре гърди под сивата риза. Всеки път, когато поглеждаше към нея, Робърт Джордън усещаше, че нещо му присяда в гърлото.

— Чинии няма — каза Анселмо. — Режи си с твоя нож. — Момичето беше оставило четири вилици, опрени на ръба на железния тиган със зъбците надолу.

Те ядяха направо от тигана, без да разговарят, както повелява испанският обичай. Месото беше заешко, сготвено с лук, грах и зелени чушки във винен сос. Заекът беше готвен дълго време, месото му се отделяше само̀ от костите, а сосът беше много вкусен. Робърт Джордън изпи още едно канче червено вино, докато се хранеше. Момичето го гледаше през цялото време. Останалите гледаха само в тигана и ядяха. Робърт Джордън обра с парче хляб соса от тази част на тигана, която беше пред него, отмести заешките кости, обра и соса, който беше останал под тях, после изтри вилицата си с хляб, избърса и ножа, сложи го на мястото му и изяде хляба. Наведе се, загреба пълно канче вино, а момичето продължаваше да го гледа.

Робърт Джордън отпи канчето до половина, но когато заговори на момичето, пак усети, че нещо му задира в гърлото.

— Как се казваш? — запита той. Пабло бързо го погледна, когато чу как звучи гласът му. После стана и се отдалечи.

— Мария. А ти?

— Роберто. Отдавна ли си тук в планината?

— От три месеца.

— Три месеца? — Той гледаше косите й, гъсти, ниско остригани и преливащи се като вълна, когато тя прокара ръка по тях, този път от смущение, като вълнуваща се от вятъра пшенична нива на склон.

— Бяха ме обръснали — каза тя. — Постоянно ни бръснеха в затвора във Валядолид. За три месеца, ето колко порасна. Аз бях във влака. Отвеждаха ни на юг. След като хвърлиха влака във въздуха, много от пленниците ги заловиха, но мен не. Аз тръгнах с тези.

— Намерих я да се крие в скалите — каза циганинът. — Вече се оттегляхме. Страшно плашило беше. Взехме я със себе си, но после неведнъж си мислех, че ще трябва да я оставим.

— А този, който беше с тях? — запита Мария. — Рус като тебе. Чужденец. Той къде е?

— Умря каза Робърт Джордън. — През април.

— През април? И влака беше през април.

— Да — каза Робърт Джордън. — Загина десет дни след влака.

— Бедничкият — каза тя. — Беше много смел. И ти ли вършиш същото като него?

— Да.

— Разправял ли си се и с влакове?

— Да. Три влака.

— Тук?

— В Естремадура — каза той. — Преди да дойда тук, бях в Естремадура. Такива като мен има много в Естремадура. Там имаме много работа.

— А какво търсиш тук из тия планини?

— Изпратиха ме на мястото на другия, русия. Освен това познавам тия места от преди събитията.

— Добре ли ги познаваш?

— Не, не особено добре. Но бързо се запознавам. Имам добра карта и добър водач.

— Старецът — кимна тя. — Човек на място.

— Благодаря — каза й Анселмо и Робърт Джордън неочаквано осъзна, че той и момичето не са сами, разбра още, че му е трудно да я гледа, защото, когато я гледа, гласът му се променя. Той нарушаваше второто от двете правила, които човек трябва да съблюдава, за да бъде добре с хората, говорещи испански: да предлага на мъжете тютюн и да не закача жените, но изведнъж разбра, че му е все едно ще ги съблюдава ли, или не. Имаше толкова много неща, с които не се съобразяваше, защо тогава ще се съобразява с това?

— Имаш много красиво лице — каза той на Мария. — Колко жалко, че не съм могъл да те видя, преди да ти острижат косата.

— Тя ще порасне — каза тя. — След шест месеца ще бъде вече дълга.

— Трябваше да я видиш каква беше, като я доведохме от влака. Толкова грозна беше, че лошо да ти стане, като я погледнеш.

— Чия жена си? — запита я Робърт Джордън, опитвайки се да се овладее. — Да не си на Пабло?

Тя го изгледа и се засмя, после го тупна по коляното.

— На Пабло? Ти не видя ли Пабло?

— Е, тогава на Рафаел. Видях Рафаел.

— И на Рафаел не съм.

— Тя е ничия — каза циганинът. — Чудачка. Ничия не е. Ама добре готви.

— Наистина ли си ничия? — запита я Робърт Джордън.

— На никого не съм. На никого. Нито на шега, нито наистина. И на теб не съм.

— Тъй ли? — каза Робърт Джордън и почувствува как гърлото му пак се стяга. — Това е добре. Защото, което си е право, нямам време за жени.

— И петнайсет минути ли нямаш? — подразни го циганинът. — Поне четвърт час. — Робърт Джордън не отговори. Погледна момичето Мария и усети гърлото си тъй стегнато, че не се реши да заговори.

Мария го погледна и се засмя, после внезапно се изчерви, но продължи да го гледа.

— Ти се изчерви — каза й Робърт Джордън. — Често ли се изчервяваш?

— Никога.

— А сега се изчерви.

— Тогава ще вляза в пещерата.

— Остани тук, Мария.

— Не — каза тя, без да се усмихва. — Сега ще вляза в пещерата. — Тя вдигна железния тиган, от който бяха яли, и четирите вилици. Движеше се малко непохватно като жребче, но със същата грация на младо животно.

— Канчетата трябват ли ви? — запита тя.

Робърт Джордън продължаваше да я гледа и тя отново се изчерви.

— Не ме карай да правя така — каза тя. — Не обичам да правя така.

— Остави ги — каза й циганинът. — На. — Той загреба от каменната гаванка и подаде пълно канче на Робърт Джордън, който гледаше как момичето снишава глава и влиза в пещерата с тежкия железен тиган.

— Благодаря — каза Робърт Джордън. Сега, след като я нямаше, гласът му пак звучеше нормално. — Това е последно. Пихме достатъчно.

— Дай да изпразним гаванката — каза циганинът. — Има повече от половин мех. Падна ни с един от конете.

— Това беше последният набег на Пабло — каза Анселмо. — Оттогава насам нищо не е направил.

— Колцина сте? — запита Робърт Джордън.

— Седем и две жени.

— Две?

— Да. La mujer[1] на Пабло.

— Къде е?

— В пещерата. Момичето не разбира много от готвене. Казах, че готви хубаво, за да й направя удоволствие. Но тя повече помага; la mujer на Пабло готви.

— А тя, la mujer, каква е?

— Страшна — засмя се циганинът. — Истински звяр. Ако Пабло ти се струва грозен, трябва да видиш жена му. Но пък е смела. Сто пъти по-смела от Пабло. Само дето е звяр.

— Едно време и Пабло беше смел — каза Анселмо. — Голямо нещо беше Пабло едно време.

— Погубил е повече хора от холерата — каза циганинът. — В началото на движението Пабло е върлувал така, че е взел живота на повече хора от тифуса.

— Но той вече отдавна е muy flojo — каза Анселмо. — Сдаде фронта. Много го е страх от смъртта.

— Възможно е да е от това, че самия той е убил толкова много хора в началото на войната — забеляза философски циганинът. — Пабло е убил повече хора от бубонната чума.

— Това — едно, и после имането — каза Анселмо. — Пък и много пие. Иска му се да си осигури спокойни старини като matador de toros. Като бикоборец. Но не му се удава.

— Ако мине от другата страна на фронта, ще му вземат конете, а него ще го вкарат в армията — каза циганинът. — А и на мен не ми се ще да ходя в армията.

— Кой циганин обича да е в армията — каза Анселмо.

— И за какво да я обичаш? — запита циганинът. Кой отива с охота в армията? За това ли правим революция — за да служим в армията? Съгласен съм да се сражавам, ама не в армията.

— Къде са другите? — запита Робърт Джордън. След изпитото вино се чувствуваше приятно сънлив и легнал на горската земя, той виждаше между върхарите как планинските следобедни облачета бавно пътуват във високото испанско небе.

— Двама спят в пещерата — каза циганинът. — Двама са часови горе, дето ни е картечницата. Един е на пост долу. Сигурно всички са заспали.

Робърт Джордън се обърна настрана.

— Каква ви е картечницата?

— Някак си особено се казва — каза циганинът. — Излезе ми сега от главата. Ама е картечница.

Сигурно е лека картечница, помисли Робърт Джордън.

— Колко тежи? — запита той.

— Може и сам човек да я дигне, ама е тежка. Има тринога, дето се сгъва. Взехме я при последния истински набег. Набегът преди онзи с виното.

— А колко патрона имате за нея?

— Безброй — каза циганинът. — Цял сандък, пък тежи — да не повярваш.

Навярно около петстотин патрона, помисли Роберт Джордън.

— С пълнител ли е или с лента?

— С кръгли железни кутии отгоре на цевта.

По дяволите, та това е картечница „Lewis“, помисли си Робърт Джордън.

— Разбираш ли нещо от картечници? — запита той стареца.

— Nada — каза Анселмо. Нищо не разбирам.

— А ти? — обърна се той към циганина.

— Знам само, че стрелят много бързо и цевта им така се нажежава, че ще ти изгори ръката гордо отвърна циганинът.

— Това всеки го знае — каза презрително Анселмо.

— Може — каза циганинът. — Но той ме попита какво знам за такава maquina и аз му казах. — После добави: — И за разлика от обикновените пушки не престават да стрелят, докато не спреш да натискаш спусъка.

— Ако не направят засечка или не се свършат патроните, или цевта не се нажежи до стопяване — каза на английски Робърт Джордън.

— Какво разправяш? — запита го Анселмо.

— Нищо — каза Робърт Джордън. — Предсказвах бъдещето на английски.

— Това е много необикновена работа. — Да предсказваш бъдещето на тоя Ingles. А на ръка можеш ли да гледаш?

— Не — отвърна Робърт Джордън и загреба още едно канче вино. — Но ако ти умееш, ще те помоля да ми гледаш на ръка и да ми кажеш какво ме чака в тия три дни.

— La mujer на Пабло може да гледа на ръка — каза циганинът. — Но е такава гневлива и зла, че не знам дали ще иска.

Робърт Джордън приседна и отпи от виното.

— Искам още сега да видя la mujer на Пабло — каза той. — Ако е толкова страшна, дай да свършим по-скоро тая работа.

— По-добре да не й се мяркам пред очите — каза Рафаел. — Тя не може да ме търпи.

— Защо?

— Казва, че съм бил безделник.

— Каква несправедливост — подразни го Анселмо.

— Тя не търпи циганите.

— Каква голяма грешка — каза Анселмо.

— Тя има циганска кръв — каза Рафаел. — Зная какво говори — усмихна се той. — Но езика й реже — все едно, че те попарват с вряла вода и те бият с биволски камшик. На нищо ще те направи, много жестоко може да те подреди. Невероятно зла е.

— Как се разбират двете с момичето, с Мария? — запита Робърт Джордън.

— Добре. Тя обича момичето. Но само някой да се приближи до нея… — Поклати глава и издаде силен звук с език.

— С момичето тя се отнася много добре — каза Анселмо. — Грижи се за нея.

— Когато намерихме момичето при влака, то не беше на себе си — каза Рафаел. — Не искаше да говори и през цялото време плачеше, а докоснеше ли я някой — разтреперваше се като мокро куче. Едва напоследък се оправи. Напоследък е много по-добре. Днес беше съвсем наред. Сега, преди малко, нищо й нямаше, когато говореше с теб. За малко щяхме да я оставим там, при влака. Помисли си — има ли смисъл да се помайваш заради такова грозно същество, от което явно нищо няма да излезе — тъжна работа. Но старата я завърза с едно въже и когато момичето не можеше да върви, старата я биеше с края на въжето, за да я накара да върви. После, когато вече наистина не можеше повече да върви, старата я понесе на рамо. Когато старата се умори да я носи, аз я понесох. Катерехме се по едни баири — храсталаци и папрати до пояс. Когато и аз не можех повече да я нося, Пабло я понесе. Но какво ли не ни нарече старата, за да ни накара да я носим! — Той поклати глава при спомена. — Момичето наистина е източеничко в краката, но не е тежко. Има дребна кост и е лекичка. Само че няма да ти се види лека, ако трябва да я носиш, да спираш и да стреляш, после пак да я носиш, а старата бие Пабло с въжето и му носи пушката, подава му я, щом той пусне момичето, после го кара пак да го вдигне, пълни му пушката и го кълне, вади патроните от паласките му, блъска ги в пълнителя и го кълне. Но вече се смрачаваше и като се стъмни, беше добре. Добре, че за наш късмет нямаше кавалеристи.

— Сигурно е било много трудно при влака — каза Анселмо. — Аз не бях там — обясни той на Робърт Джордън. — Там бяха отряда на Пабло, отряда на El Sordo — Глухия. Днес ще се видим с него — и още два отряда, все тукашни, от планините. По това време аз бях от другата страна.

— Беше и оня, русия, с особеното име — каза циганинът.

— Кашкин.

— Да. Все не мога да го запомня. И още двама с картечница. И тях ги бяха изпратили от армията. Много им дойде да носят картечницата и я захвърлиха. А тя тежеше по-малко от момичето. Да беше старата до тях, нямаше да им даде да я захвърлят. — Той поклати глава при спомена, после продължи: — През живота си не бях виждал такъв взрив. Задава се влака. Ние го видяхме още отдалеч. Нямаш представа как бях напрегнат. Виждаме го, пуска пара, а чак после чуваме свирката. Сетне — чу-чу-чу-чу-чу-чу и идва все по-близо и по-близо, после изведнъж взрив, предните колела на машината се вдигат и цялата земя като че ли бухва в грамаден черен облак и гръм и локомотива литва във въздуха, хвърчи пръст и траверсите също литват, като че ли сънуваш, и после се тръшна на една страна като голямо ранено животно, а още не бяха спрели да се сипят буците пръст от първата експлозия, те валяха около нас — втора експлозия и бял облак пара и la maquina залая — та-тат-тат-та! — не спираше циганинът и друсаше свитите си юмруци нагоре и надолу пред себе си, с обърнати нагоре палци, сграбчил въображаема картечница. — Та! Та! Тат! Тат! Та! Та — ръмжеше той. — В живота си не съм виждал такова нещо, войниците тичат от влака, a la maquina лае право в тях и те падат. Тогава, без да съобразявам, сложих ръка върху la maquina и открих, че цевта пари и в същия миг старата ме перна по лицето и викна: „Стреляй, глупак такъв! Стреляй, че като те сритам, ще ти смачкам главата!“ Тогава започнах да стрелям, но пушката ми играе в ръцете, а войниците бягат нагоре по отсрещния хълм. После, като се смъкнахме долу при влака да видим какво можем да вземем, един офицер беше успял да подкара с насочен пистолет някои от войниците надолу към нас. Размахва пистолета и им крещи, а ние всички стреляме по него и никой не го уцелва. После някои от войниците залегнаха и започнаха да стрелят, а офицера се разхожда зад тях с пистолета, ние пак не можем да го улучим, a la maquina не може да стреля по него, защото влака пречи. Офицерът застреля двама войника, както бяха залегнали, а другите пак не щат да се мръднат, той ги псува и те накрая се дигнаха, отпърво един, после по двама, по трима и хукнаха към нас и към влака. После пак залегнаха и започнаха да стрелят. После ние започнахме да отстъпваме, la maquina пак лае над главите ни, както отстъпваме. Тогава намерих момичето, в камъните, дето беше избягала от влака, и тя избяга с нас. Войниците ни гониха, докато се стъмни.

— Голяма пукотевица ще да е било — каза Анселмо. — Голяма олелия.

— Единственото нещо, което го свършихме както трябва — обади се един дебел глас. — А какво правиш сега, мързелив пияница, мръсно циганско копеле?

Робърт Джордън видя една около петдесетгодишна жена, едра почти колкото Пабло, колкото висока, едва ли не толкова и широка, с черна селска риза и блуза, тежки вълнени чорапи на тежките крака, черни платнени обувки с въжени подметки и лице, мургаво като модел за гранитен паметник. Имаше едри, но красиво оформени ръце, а гъстата й черна коса беше свита на кок на тила.

— Отговаряй — каза тя на циганина, без да обръща внимание на останалите.

— Аз говоря с другарите. Този ни го пращат за динамитчик.

— Всичко това знам — каза la mujer на Пабло. — Сега марш оттук и да смениш Андрес, той караули на върха.

— Me voy — каза циганинът. — Отивам. — Обърна се към Робърт Джордън: — Ще се видим на вечеря.

— Това и на шега няма да мине — каза му жената. — Днес, ако знам да броя, вече три пъти яде. Върви горе и ми изпрати Андрес.

— Hola — каза тя на Робърт Джордън, протегна ръка и се усмихна. — Как си, какво става с Републиката?

— Добре — каза той и отвърна на силното й ръкостискане. — И аз съм добре, и Републиката е добре.

— Радвам се — каза тя. Гледаше право в лицето му, усмихната, и той забеляза, че има хубави сиви очи. — Да не си дошъл, за да взривяваме пак влак?

— Не — каза Робърт Джордън, който мигновено почувствува доверие в нея. — Не влак, а мост.

— No es nada — каза тя. — Мостът е нищо работа. Няма ли да взривим още един влак, сега имаме и коне.

— По-нататък. Мостът е много важен.

— Момичето ми каза, че твоят другар, дето беше с нас при влака, загинал.

— Да.

— Жалко. Никога не бях виждала такъв взрив. Той добре си знаеше работата. Харесваше ми. Няма ли как да хвърлим във въздуха друг влак? Сега тук из планините има много хора. Прекалено много. Стана трудно с изхранването. По-добре ще е да се изтеглим оттук. А имаме и коне.

— Трябва да взривим моста.

— Къде е той?

— Съвсем близо.

— Още по-добре — каза la mujer на Пабло. — Дай да хвърлим във въздуха всички мостове тука и да се пръждосваме. Омръзна ми това място. Много хора станахме. А това не е на добро. Тука стана застояло блато, това не мога да търпя.

Тя зърна Пабло между дърветата.

— Borracho! — викна. — Пияница! Пропаднал пияница! — Обърна се весело към Робърт Джордън. — Взел е кожено мехче с вино да си пие сам в гората — обясни тя. — Непрекъснато пие. Този живот го съсипва. Много се радвам, че дойде при нас, малкия. — Тупна го по гърба. — А! — възкликна. — По-як си, отколкото изглеждаш! — И като плъзна ръка по рамото му, опипа мускулите под фланелената риза. — Добре. Много съм доволна, че дойде.

— Аз също.

— Ще се разбираме двамата. Чаша вино?

— Вече пихме — каза Робърт Джордън. — Може би ти ще пиеш?

— Преди да седнем да ядем, няма — каза тя. — Не ми понася. — После пак зърна Пабло. — Borracho! — кресна. — Пияница! — Обърна се към Робърт Джордън и поклати глава. — Истински мъж беше. — Но сега е свършено с него. И послушай ме какво още ще ти кажа: бъди много добър и внимателен с момичето. С Мария. Тя е преживяла много нещо. Разбираш ли ме?

— Да. Защо ми казваш това?

Забелязах я каква беше, когато се върна в пещерата, след като те беше видяла. Забелязах как те гледа, преди да излезе.

— Аз малко се пошегувах с нея.

— Тя беше много зле — каза жената на Пабло. — Сега е по-добре и хубаво ще е да не стои повече тук. — Нали Анселмо може да я преведе през фронта? — Ти и Анселмо можете да я преведете, когато вършиш твоята работа.

Робърт Джордън усети, че пак нещо го дави в гърлото и че гласът му звучи глухо. — Може — каза той.

La mujer на Пабло го последна и поклати глава:

— Ей, ей! Това сте вие, мъжете!

— Какво толкова съм казал? Сама знаеш, че е хубава.

— Не, не е хубава. Искаш да кажеш, че е започнала да се разхубавява — възрази жената на Пабло. — Мъже! Срам за нас, че ви раждаме такива. Не! Сериозно. Сега, при Републиката, няма ли специални места за такива като нея, без семейство?

— Има — каза Робърт Джордън. — Има добри домове. На морския бряг край Валенсия. И на други места. Там ще се погрижат за нея, а тя ще се занимава с деца. Там има деца, евакуирани от селата. Ще я научат да гледа деца.

— Тъкмо това искам — зарадва се la mujer. — Пабло е като болен по нея. Това е още едно нещо, което го яде отвътре. Като я види, и не е на себе си. Най-добре ще е да си върви.

— Можем да я вземем, щом си свършим работата тук.

— Ще ти се доверя, но ще се отнасяш ли добре с нея? Говоря ти така, като че ли открай време се знаем.

— Винаги е така — отвърна Робърт Джордън, — когато хората се разбират един друг.

— Седни — нареди жената на Пабло. — Не желая да ми даваш обещания, защото, каквото ще стане, то ще стане. Но ако няма да я вземаш със себе си, тогава ще ми дадеш дума.

— Защо — ако няма да я взема със себе си?

— Защото не искам да полудее, когато си отидеш. Зная каква е, когато не е с ума си, и не искам пак да я видя такава.

— Ще я вземем, когато свършим с моста каза Робърт Джордън. — Ако сме живи след моста, ще я вземем.

— Не ми е приятно да говориш така. Такива приказки не са на хубаво.

— Казах го само защото давах обещание. Не съм от ония, дето обичат да се вайкат.

— Дай да ти видя ръката — каза жената. Робърт Джордън протегна ръка, жената я обърна с дланта нагоре, подържа я със своята едра ръка, прокара палеца си по нея, вгледа се внимателно, после я пусна. Тя се изправи. Той също се изправи и тя го погледна, без да се усмихва.

— Какво видя написано там? — запита я Робърт Джордън. — Не вярвам в такива работи. Няма да ме изплашиш.

— Нищо — отвърна тя. — Нищо не видях.

— Видя. Просто ми е любопитно. В такива работи не вярвам.

— А в какво вярваш?

— В много неща, но в това не.

— В какво?

— В моята работа.

— Да, видях това.

— Кажи ми какво друго видя.

— Друго нищо — каза тя сърдито. — Казваш, че с моста ще е трудно, така ли?

— Не. Казах, че е важно.

— А може да стане и трудно?

— Да. А сега ще отида долу да му хвърля един поглед. Колко хора имате тук?

— Само петима, дето могат да свършат работа. Циганина не го бива, макар че иска да помага. Има добро сърце. На Пабло вече не вярвам.

— A El Sordo колко души има, на които може да се разчита?

— Да кажем, осем. Довечера ще видим. Той ще дойде тук. Много е оправен. Освен това има малко динамит, не много, но има. Ще говориш с него.

— Изпрати ли да го повикат?

— Той идва всяка вечер. Съседи сме. Той е и приятел, и другар.

— Какво ти е мнението за него?

— На него може да се разчита. И добре се оправя. Когато взривявахме влака, той направи чудеса.

— А в другите групи?

— Ако са предупредени навреме, може да се наберат петдесетина щика, на които горе-долу можеш да разчиташ.

— До колко?

— Зависи накъде ще тръгнат нещата.

— А по колко патрона на пушка?

— Двайсетина. Зависи колко ще донесат те. Ако решат да участвуват. Не забравяй, че това е мост — значи, от него няма да паднат пари, нито плячка, значи, че е опасно и ти нарочно премълчаваш това и че после ще трябва да напуснем тия планини. Мнозина ще са против тая акция.

— Ясно.

— Затова колкото по-малко приказки, толкова по-добре.

— Съгласен съм.

— Иди да го погледаш този твой мост, а довечера ще поговорим с El Sordo.

— Ще тръгна надолу с Анселмо.

— Тогава го събуди — каза тя. — Искаш ли да вземеш една карабина?

— Благодаря — отвърна й той. — Да имаш оръжие, е добре, но няма да ми потрябва. Отивам само да огледам, не да вдигам излишен шум. Благодаря ти за всичко, което ми каза. Обичам така да се говори.

— Старая се да говоря откровено.

— Тогава кажи какво прочете на ръката ми.

— Няма — отвърна тя и поклати глава. — Нищо не съм видяла. Сега върви при твоя мост. Аз ще ти наглеждам раниците.

— Покрий ги и никой да не ги пипа. По-добре да ги оставим тук, отколкото да ги внасяме в пещерата.

— Ще бъдат покрити и никой няма да ги пипне — каза жената на Пабло. — Върви при твоя мост.

— Анселмо — повика го Робърт Джордън и сложи ръка на рамото на стареца, който спеше, опрял глава на лактите си. Старецът отвори очи.

— Да — каза. — Разбира се. Да вървим.

Бележки

[1] Жената (исп.). — Б.пр.