Ърнест Хемингуей
За кого бие камбаната (5)

Глава пета

Робърт Джордън отмести чула, който закриваше входа на пещерата, и като излезе навън, вдъхна дълбоко прохладния нощен въздух. Мъглата се бе разсеяла, показали се бяха звездите. Нямаше вятър и след спарения въздух в пещерата, в който се смесваха тютюнев дим и пушек от огнището, миризма на пържено месо и ориз, шафран, чушки, зехтин, винено смолистия дъх от големия мех, провесен до вратата, окачен там за шията, четирите му крака щръкнали встрани, на единия крак канелка, а от нея капчици по земята, които слягаха прахоляка; след уханието от различните билки, на които не знаеше имената, провиснали на китки от тавана, до дългите плитки чесън, с тежък привкус в устата от червеното вино и чесъна; след миризмата на конска и човешка пот, пропила дрехите на хората край масата, острата кисела миризма на човешка пот, смесена с неприятно сладникавата воня от засъхналата пяна от устата на коня, полепнала по потните му хълбоци — след всичко това приятно беше да вдъхне дълбоко чистия нощен планински въздух с аромат на борови игли и росна трева край брега на потока. Беше паднала обилна роса, защото вятърът бе стихнал, но докато стоеше там, си помисли, че призори сигурно ще има скреж.

Той стоеше и дишаше дълбоко, после се вслуша в нощта, дочу, че някъде далеч се стреля, после крясък на сова в гората долу, където беше опънат загона за конете. После от пещерата се разнесе песента на циганина и звънът на струните от китарата, която той тихо акордираше.

„Наследство баща ми остави“ — извиси се гласът, който нарочно пееше дрезгаво, задържа се на високия тон и продължи:

Луната и слънцето аз притежавам.

И макар че се скитам по целия свят,

да ги похарча — все не успявам!

Китарата забръмча с бързи акорди — аплодисменти за певеца.

— Хубаво пееш — чу Робърт Джордън нечий глас. — Давай сега каталонската, циганино.

— Не.

— Давай. Давай. Каталонската.

— Е, добре — каза циганинът и запя скръбно:

Носът ми е плосък.

Лицето ми — черно.

Но все пак аз съм човек.

— Olé! — викна някой. — Давай, циганино!

Гласът на циганина се извиси трагикомично.

Слава богу, аз съм негър.

А не каталонец!

— Много се разшумяхте — дочу се гласът на Пабло. — Млъквай, циганино!

— Да — подхвана гласът на жената. — Много се разшумяхте. С тоя глас ще ни докараш тук la guardia civil, а и гласа ти не струва.

— Знам още един куплет — каза циганинът и пак засвири на китарата.

— Дръж си го за себе си — отвърна му жената.

Китарата замлъкна.

— Тази вечер гласа ми не е наред. Значи, загуба няма — каза циганинът и като отметна чула, излезе през тъмния отвор.

Робърт Джордън го забеляза как се отправя към едно дърво, а след това се приближи към него.

— Роберто! — повика тихо циганинът.

— Да, Рафаел — отвърна той. По гласа на циганина веднага разбра, че виното го е хванало. И той не беше пил малко — два абсента, а след това и вино, но главата му беше хладна и ясна, защото сложната обстановка, създадена от спора с Пабло, го държеше в напрежение.

— Защо не уби Пабло? — запита го циганинът тихичко.

— Защо да го убивам?

— Рано или късно ще трябва да го убиеш. Защо не използува случая?

— Сериозно ли говориш?

— А ти какво мислиш, че очакваха всички? Ами защо Пилар накара момичето да излезе? Да не мислиш, че след като се кажат такива думи, всичко може да си остане постарому?

— А защо не го убихте вие?

— Qué va^[1] — каза спокойно циганинът. — Това си е твоя работа. Три или четири пъти ни се стори, че, аха, аха, и ще го убиеш. Пабло няма приятели.

— Хрумна ми такова нещо — каза Робърт Джордън. — Ала се отказах.

— Това го видяха всички. Всички забелязаха, че се приготвяш. Защо не то направи?

— Реших, че ще бъде неприятно за вас или за жената.

— Que va! Жената сама чакаше това да стане, както курвата чака да излети голямата птица. Ти си по-зелен, отколкото изглеждаш.

— Възможно е.

— Убий го сега — настояваше циганинът.

— Ще бъде подло.

— Ще бъде даже по-добре — промълви съвсем тихо циганинът. — По-малко опасно. Хайде! Убий го! Убий го сега.

— Не мога така. Подло е, а за нашето дело не трябва да се действува подло.

— Тогава предизвикай го — каза циганинът. — Ама трябва да го убиеш. Друг лек няма.

Докато разговаряха, без да нарушават тишината, между дърветата прелетя сова, спусна се към плячката си и се издигна, бързокрила, но безшумна.

— Виждаш ли я — каза циганинът в тъмното. — Така трябва да се движат и хората.

— А през деня със слепи очи на някое дърво и враните кълват — възрази Робърт Джордън.

— Рядко става така — каза циганинът. — И когато стане, то е случайно. Убий го — продължи той. — Не оставяй тъй тая работа, после ще бъде по-трудно.

— Моментът е пропуснат.

— Можеш да предизвикаш нов — настояваше циганинът. — Или използувай, че сега можеш да го издебнеш.

Чулът на входа на пещерата се отмести и навън се процеди светлина. Някой излезе и се запъти към тях.

— Нощта е ясна — каза нечий глух, безизразен глас. — Утре ще има хубаво време.

Беше Пабло.

Той пушеше една от руските папироси и когато придърпваше, огънчето се разгаряше и осветяваше кръглото му лице. При светлината на звездите те можеха да различат набитото му, дългоръко тяло.

— Не обръщай внимание на жената — каза той на Робърт Джордън. В тъмнината цигарата се разгоря по-ярко и снижавайки се, освети ръката му. — Тя понякога е особена. Ама е добра жена. Много предана на Републиката. — Огънчето на папиросата заподскача при всяка негова дума. Говори с цигара в уста, мина през ума на Робърт Джордън. — Няма за какво да се караме. И двамата мислим едно. Доволен съм, че ти дойде. — Огънчето на цигарата пак светна по-силно. — Не обръщай внимание на разни препирни — каза той. — Тук си добре дошъл.

— А сега ме извини — добави, — отивам да видя добре ли са вързали конете.

— Отдалечи се между дърветата към края на полянката и отдолу се разнесе цвилене.

— Видя ли? — каза циганинът. — Видя ли сега? Ето как изпусна момента.

Робърт Джордън не отговори.

— И аз отивам долу — каза сърдито циганинът.

— Защо?

— Que va, защо? Поне да гледам да не избяга.

— Може ли да вземе кон и да се измъкне надолу?

— Не.

— Тогава иди там, откъдето би могъл да мине, че да му попречиш.

— Там е Агустин.

— Върви тогава и поговори с Агустин. Разкажи му какво стана.

— Агустин с удоволствие ще го убие.

— Още по-добре — каза Робърт Джордън. — Тогава иди горе и му разкажи какво се случи.

— А после?

— Ще се спусна на полянката да видя какво става.

— Добре. Това вече е добре. — В тъмнината Робърт Джордън не виждаше лицето на Рафаел, но се досещаше, че той се усмихва. — Виждам, че започваш да се стягаш — каза одобрително циганинът.

— Върви при Агустин — повтори му Робърт Джордън.

— Отивам, Роберто, отивам — каза циганинът.

Робърт Джордън тръгна между боровете и опипвайки пътя си от дърво до дърто, наближи края на полянката. Там, под звездите, тъмнината не бе тъй непроницаема и той забеляза тъмнеещите се силуети на конете, оставени да пасат на поляната, привързани към забити колчета между него и потока. Той ги преброи. Бяха пет. Робърт Джордън седна под един бор и впери поглед към пространството отвъд поляната.

Уморен съм, мислеше си той, и може би разсъждавам неправилно, но моята задача е мостът и не трябва да се излагам на излишни опасности, докато не я изпълня. Разбира се, понякога е по-опасно, когато избягваш тези опасности, които трябва да приемеш, но досега гледах да не преча на естествения развой на нещата. Ако е наистина така, както казва циганинът, ако са очаквали от мен да убия Пабло, трябвало е да го убия. Но аз не можех да зная със сигурност какво очакват от мен. Не е хубаво чужд човек да убие един от тия, с които ще трябва да работи. Да го убиеш в боя — може, заради дисциплината; но струва ми се, че тук щеше да излезе много лошо, макар изкушението да беше голямо и това да изглеждаше най-простото и ясно решение. Само че в тази страна няма нищо просто и ясно и макар жената на Пабло да ми вдъхва пълно доверие, трудно е да се каже как би приела такава тежка мярка. Смърт на такова място, може да бъде нещо много низко, отвратително и грозно. Не знаеш как би посрещнала тя такова нещо. А без жената тук няма да има нито ред, нито дисциплина, докато с нея всичко може да потръгне много добре. Най-хубаво би било тя самата да го убие или пък циганинът (само че той няма да го убие), или часовият Агустин. Анселмо ще свърши тая работа, ако му кажа, че го изисквам, макар и да разправя, че бил против убийството. Според мен той ненавижда Пабло, а на мен се доверява, в неговите очи аз представлявам онова, в което той вярва. Тук само той и жената вярват истински в Републиката; впрочем, засега е рано да се каже.

Когато очите му привикнаха към светлината на звездите, той забеляза до един от конете Пабло. Конят рязко вдигна глава, после нетърпеливо я сведе и отново защипа тревата. Пабло стоеше до коня, облегнал се на него, поклащаше се заедно с животното, когато то опъваше въжето, и го потупваше по шията. Ласката дразнеше коня, пречеше му да си пасе спокойно. Робърт Джордън не виждаше какво прави Пабло, не го чуваше какво говори на коня, но виждаше, че не го развързва и не го оседлава. Той седеше и следеше Пабло, като се опитваше да прецени обстановката, в която бе попаднал.

— Ти, мое конче-вихрогонче — нареждаше в тъмнината Пабло на дорестия жребец. — Ти, белочел красавецо мой. С шия, извита като виадукта над село. — Той замълча. — Не, по-извита е и е много по-красива. — Конят щипеше трева, опъваше въжето и отмяташе глава настрани, отегчен от човека и от приказките му. — Не си ти нито жена, нито глупак — говореше Пабло на дорестия кон. — Ти, ех ти, мило мое конче. Не си ми ти някоя жена загоряла. Нито момиченце остригано и несръчно като новородено жребче. Ти няма да оскърбиш, няма да излъжеш и всичко разбираш. Ти, ех ти, мое конче-вихрогонче.

На Робърт Джордън щеше да бъде много интересно, ако беше чул какво говори Пабло на дорестия жребец, но той не го чу, защото, убеден вече, че Пабло е слязъл тук само за да провери наред ли е всичко при конете и след като бе решил, че сега да го убие, би било неправилно и неразумно, той се изправи и се запъти обратно към пещерата. Пабло още дълго стоя на поляната, като разговаряше с коня. Конят не разбираше нито дума и само усещаше по гласа, че му говорят ласкави слова, но той бе стоял цял ден в загона, беше гладен и нямаше търпение да опасе тревата, докъдето стигаше въжето, и човекът му досаждаше. Пабло заби колчето на друго място и пак застана до коня, но сега без да говори. Конят продължи да пасе, доволен, че човекът не му додява повече.