Христо Калчев
Сънят на уморения лъв (9) (вулгарен роман)

Девета глава

На другата сутрин Козела, Моимир и Блинд слязоха в центъра на Мегало Кастро. Седнаха на терасата на кафетерия „Епимено“, докато ателието приготви снимките, после Моимир ги взе и отиде на пристанището, откъдето щеше да вземе ферибота за Атина. Когато останаха сами, Блинд попита:

— Какво следва, Козел?

— Рутинна процедура, момче. Интересно ли ти е?

— О, да!

Козела се усмихна приветливо. Блинд отново беше започнал да „одаква“.

— Ще предаде един плик на стюардесата… Барич имам предвид, на вечерния полет от Атина за Москва. На Шереметиево тя ще бъде посрещната от мои хора. Останалото не е твоя работа.

Мълчаха дълго. Блинд пиеше узо с маслина.

Козела — традиционната си водка. После младият гангстер наруши мълчанието:

— Благодаря, Козел.

— Спокойно, момче. Има време за любезности.

Отново млъкнаха.

— Козел?

— Кажи.

— Знаеш какви пари имам… Знаеш, нали? Аз ти казах.

— Е, и?

— Ще покрият ли разходите?

Козела се усмихна вътрешно.

— Блинд, искам да запомниш нещо простичко. Не ме прекъсвай! — Козела сложи ръка на рамото му, както беше виждал висаджиите на Нерон да демонстрират близостта си. — Трима души знаеха къде съм. С твоя помощ знам кои. Единият е мъртъв. Не ти на мен, длъжник съм ти аз. Не ме прекъсвай, копелдак смахнат. — Свали ръката си, отпи от водката. — Твоите пари са си твои пари. Нямам нужда от тях. Операцията по издърпване, прелегитимиране и транспортиране на семейството ти е моя работа. Твоята работа предстои после. Като си изпием кафето, ще идем да огледаме къщи за продан… Сега само ще изберем подходящата и ще я капарираме, но ще я купиш ти едва след като получиш новата си легитимация.

Блинд наведе глава и Козела млъкна.

— Какво има, момче?

— Не искам да те прекъсвам, но трябва да говоря.

— Говори тогава.

— С твои пари ли ще избираме имота?

— Да.

— Какво ще искаш срещу това?

— Същото, което направи в Холандия.

— В София?

— Именно!

— По-добре да лапна дулото, Козел. Тук ще умра веднага, там — в адски мъки и унижения.

— Ако те познаят.

— Мен ли? — Блинд се изсмя истерично. — Няма бандит, който да не ме познава в България, Козел! Аз съм Блинд… Лука Брази, ако си чел „Кръстникът“. Човекът за специални поръчки! Кавалерът на мокрите дела, който беше ужас за всички. И същите тия „всички“ решиха, че съм по-удобен мъртъв.

Козела отново върна ръката си на рамото му.

— Спокойно, адаш! Нямам намерение да те похарча. Една пластична операция, нови очни лещи и ти ще бъдеш неузнаваем.

Блинд зяпна.

— Кога ще стане това, Козел?

— След пет-шест месеца. Сега лешоядите ще бъдат заети с разграбването на Дяков. Ще воюват за кокала и Козела няма да бъде основната им грижа. Ще следим дистанционно тази битка, но когато примирието е налице, ще дойде нашият ред. Трябва да гарантирахме спокойствието, момче. И на твоето, и на моето семейство. Ясен ли съм?

— Аз ще бъда фингърът, нали?

— Да.

— А вършачите?

— Дарделев и Барич.

Блинд подсвирна.

— Ще се навият ли?

— Това е моя грижа.

Българският Лука Брази скочи и се скри в тоалетната. Петнадесет, двадесет минути… половин час. Меча болест — помисли Козела. Тази съмнителна диагноза навремето бе поставена на Мао Дзедун. Симптомите й се обясняваха със стресово състояние, предизвиквано било от внезапен шок или панически страх, а реакцията се изразявала с внезапна, поройна диария.

Блинд все пак се появи. Лицето му беше като платно, ръцете и краката му трепереха. Самият Козел не един път беше изпадал в подобни състояния.

— Как си, Блинд?

— Стомахът… Сюргюн… Сигурно съм ял нещо кофти.

— Най-вероятно — напълно сериозно каза Козела. — Пий още една мастика. Анасонът стяга.

Козела повика келнера и повтори поръчката. Пиха, мълчаха, Блинд започна да възвръща цвета на лицето си.

— По-добре ли си, момче?

— О, да… Конвулсията мина… Както внезапно се яви, така и отшумя.

Козела кимна разбиращо.

— Мухата и Облака… — бавно и провлачено каза той. — Що за птици са тия вършачи?

— Комплексари, интриганти… Изживяват се като бандити, а всъщност са слуги на Дяков. Роби, които минават за близки на големия бос.

— Поименно… Мухата?

— Изключителен случай. Козел. Най-способният организатор на поръчковите убийства в България.

— Окей. Да започнем с него. Кой е той, Блинд?

Младият килър се облегна в стола, запали цигара, после каза тихо:

— Втриса ме, като се сетя за него.

— Тук сме само двамата.

Блинд се прекръсти мислено и започна да рисува портрета на Вършач №1.

— Висок, изключително як тип. Ужасява дори само с вида си. Има писклив, женски глас. Психолозите наричали това разминаване между глас и психика „вроден садизъм“, твърдеше Дяков. Селяндур! Крадеше дълги години, до появата на борците. Дяков току-що се беше върнал от чужбина и някой, не помня кой, го препоръчал.

— Ти вече работеше за Дяков?

— Не, още бях във ВИС, но всички, освен медиите знаеха за убийствата на Дяков и той се ползваше с респект сред „цветарите“. СИК беше още слаб, а ВИС — обезглавен, след като ти отсвири Нерон Вълка. Дяков започна да гради своя структура и повери на Мухата силовите бригади. Дяков направи опит да свитне Карамански, провали се и — „въз“, в Югославия. Мухата тръгна с него. Там се свърза със „земунците“ на Шиптър и Легия и Мухата получи първите мокри поръчки. Справи се и името му нашумя дори в София. Прокуратурата и ченгетата изчистиха Дяков и те се върнаха. Мухата вече беше ужас. Бяхме тримата — Облака, аз и той.

Блинд направи дълга пауза, допи си мастиката, размъти поглед, но продължи:

— Мухата домъкна врачанците и започнаха вършането. Не лично, чрез бригадите. Приписват му осемнайсет убийства, но всъщност са около четирийсет… Две отгоре, две отдолу — все в гъза. Ако взема молив и лист, ще ги изброя точно и поименно.

— Без значение, Блинд, аз не съм прокурор.

— Нито аз следовател… Алчен! За мангизи е готов да заколи и дете като гергьовско агне. Мразен от всички, но не му пука… Или не разбира, че жестокостта и алчността му всяват ужас дори на тези, които го ползват за вършач.

— Ти не си ли същият случай? — тихо попита Козела.

Блинд поклати глава.

— Не, аз бях „механикът“ на Чарлз Бронсън, те — косачите и „бъчарите“, както ги наричат в Америка. Схващаш ли разликата?

— Продължавай, ще ти отговоря накрая.

Блинд поръча нова мастика. Ще се напие! — помисли Козела. — По-добре… Как беше? „Ин вино веритас!“

— Краят дойде. Козел! Трийсет милиона долара и кусур… Под ръководството на Дяков, с лакейството на Облака и с кръвта, пролята от Мухата и бригадата му, тия огромни мангизи са скрити.

— Къде?

— Еба ли му майката… Прав си, предстои война за наследството на Дяков… Но аз грохнах от умора… или се напих… Може ли да продължим утре?…

Козела кимна.

— Добре, Блинд. Утре сутрин ще потърсим къща за семейството, после пак ще се върнем тук. Този разговор е между нас двамата, нали?

— Разбира се, Козел.

— Тогава да тръгваме. И аз се уморих.

* * *

На масата под кедъра вечеряха скумрия в скурдуля сос, пиха родоско вино и слушаха Ерик Клептън. После Флора отиде да приспи Осип. Майка й отдавна си беше легнала. На масата останаха Хелън и Коста, Барич, Блинд и той.

— Моимир, Флора има молба към теб. Иска да я обучиш стрелково.

— А ти?

— Не възразявам, въпреки че е рисковано.

— Пистолет?

— Започни с карабина… На открито. Аз ще ти покажа къде.

— Имаш го. Козел. В какво виждаш риска?

— Жена… — неопределено отговори той и стана. — Аз бях дотук… Лека нощ. Ще се видим на закуска.

* * *

Онзи сън се зароди тази нощ. Тясна наклонена улица във Велико Търново. Козела пие кафе сам на маса и с умиление наблюдава как млада елегантна майка поднася лъжичка по лъжичка сладолед в розовите устни на три-четиригодишното си момченце. Пролет… Слънце грее… Птички пеят… Спокойствие! Детето става от столчето и застава на бордюра. Майката рови в чантата си, търси цигари, намира ги, но пръстите й продължават да шарят. Сигурно й липсва запалка. Козела става да й услужи… В този момент от завоя се появява автобус и с грохот се спуска по наклона към тях. Момченцето се уплашва и хуква да пресича… Спъва се и пада. Автобусът връхлита. Козела вижда ужасените очи на шофьора. Няма спиране — говори погледът му. Гумата на моторното чудовище ще мине точно през вратлето на малкия. Тогава той скача като лъв, ръцете му сграбчват дрешките на детето, претъркулва се през рамо и се изправя с малкото телце на другия тротоар. Автобусът отминава с трясък… Прехапала устни, ужасената майка рони сълзи, но… на щастие.

Козела се събуди с трясък. Беше вир-вода от пот, но кой знае защо горд от себе си.