Христо Калчев
Сънят на уморения лъв (7) (вулгарен роман)

Седма глава

В един августовски вторник четирима непознати излетяха от Мегало Кастро в Крит и кацнаха в Атина. Пасажерите бяха Козела, Блинд, Перо Пора, или Константин Дарделев, и Тигъра Моимир Барич.

В Атина Козела въпреки медицинската забрана взе полет на „Ал Италия“ за Москва за среща с великия сабри Морис Алкалай, а останалите трима — „Суис еър“ за Амстердам, където щяха да го чакат в хотел „Тюлип“.

Хората на Алкалай посрещнаха на летище Шереметиево бившия генерал от МВР, КГБ, ФСБ и т.н. Иван Милетиев и го откараха в хотел „Россия“, където пред водка и хайвер вече го очакваше човекът, който ту беше негов сътрудник и дори приятел, ту го съдеше на смърт и беше негов екзекутор. Козела обаче можеше да се справи със задачата си само ако поискаше помощ от сабри, друг начин нямаше. Всъщност Козела се нуждаеше от достъп до документалните ателиета на ФСБ, а Алкалай беше единственият ключ за вратата на най-прецизната фалшификаторска лаборатория в света.

В Мегало Кастро и Атина температурата беше убийствена, от 40 градуса по Целзий през деня до 27 — 29 нощем. В Москва обаче беше около 20 и Козела се почувства по-добре и по-млад.

Използва резервацията си, изкъпа се в кристалната вана на апартамента, облече костюм „Джаспърс“, обу суперскъпи поенкаре „Бруукс“, избра клубна вратовръзка „Ротери“ на Фере и взе асансьора за ВИП ресторанта на хотела. Беше три часът следобед, залата, наречена „Кристална“, беше почти празна, ако не се броят трите тройки охрана на генерал-полковник Морис Алкалай и той самият, очакващ го на отрупаната с лакомства и питиета маса.

Когато Козела тръгна срещу него, сабри стана да го посрещне, целуна го по славянски, прегърна го и каза в ухото му:

— Добре изглеждаш, копеле! Никой не би казал, че скоро си прескочил трапа.

— Благодаря, Морис — отговори също на английски Козела. — Отдавна не сме се виждали, но често мисля за теб.

— С отвращение? — Морис го погледна и се засмя сърдечно. — Седни, старо. Ти си истински „сървайвър“, а аз винаги съм ценял твоята порода.

Козела седна, наляха му двеста грама водка в кристална чаша, кой знае дали не беше от времето на Романовите, напълниха му по една чиния с черен и червен хайвер и персоналът се оттегли.

— Какво те води във великата съветска империя, Козел? — попита усмихнат Алкалай, вдигайки чаша за наздравица.

— Нужда от помощ, сабри. Бъди здрав. Ти си един от тримата на тоя свят, които са в състояние да ми помогнат.

— Говори, Иван. Щом си потърсил мен, няма да те питам кои са другите двама.

Беше август 2002 г., сряда следобед.

* * *

В събота сутринта Козела взе редовен полет на „Дъч еърлайнс“ от Москва за Амстердам. Пътуваше с истинското си име Иван Милетиев. На летището го посрещна Коста Македонеца. Козела му предаде новите легитимации: на „сърбите“ — Дарделев и Барич, и на „руснака“ — Иван Стоянов-Блинд. В документите имаше шофьорски книжки, кредитни карти и резервации.

Коста се върна в града, а Козела влезе в ресторанта на аерогарата да обядва и да изчака полета си от Амстердам за Атина.

В седем часа Йон Марин кацна в гръцката столица, в девет — в Мегало Кастро, в десет Флора го посрещна в дома им. Лицето й грееше, но ръцете й трепереха.

— Изглеждаш чудесно, Йон! Да вярвам ли на очите си?

— Така и се чувствам. Флора. Не е нужно да вярваш. Достатъчно е да ме обичаш, момиче.

* * *

Вечерта беше измислена от художник. Виолетово небе, кобалтово море и всички цветове на дъгата, пръснати в изумрудена растителност. Облечен в къси панталони и сандали, с черни лещи на очите, боядисана в черно коса и едноседмична брада „небритос“, Блинд се надяваше, че видът му е неузнаваем; той такъв и си беше, особено за иначе подозрителните престъпници в спокойния свят на град Лайден.

Седяха на различни маси. Двамата „сърби“ на една, той, „руснакът“ — на друга, на маркизата, в пълния с туристи хотел „Хенриета“. Очакваха появата на Деян Дяков. Блинд щеше да го посочи на килърите, да плати сметката, да прекоси площада пред хотела и да вземе такси до Амстердам. Той имаше билет за полет в полунощ от Холандия за Атина.

Половин час по-късно Дяков се появи в компанията на Кирил Цочев и две жени. Слезе по стъпалата на хотела, но докато прекосяваше маркизата и обръщаше гръб, Блинд отиде при Коста Македонеца, каза:

— Русият мъж, по-дребният е Дяков.

После изчезна в тълпата.

„Сърбите“ тръгнаха след двойките, разделиха се и скитайки като любопитни туристи, добре огледаха бъдещата си жертва.

Дяков не усети нищо подозрително и продължи разходката си из града.

На другия ден същата компания се връщаше от центъра, а „сърбите“ се разплащаха на рецепцията на „Хенриета“. Двамата вече бяха платили, когато забелязаха Дяков. Те се сбогуваха учтиво и пресрещнаха компанията във фоайето. Дяков застана пред тях и Моимир Барич изстреля три куршума от своя „Смит енд Уесън“ в сърцето и гръдния кош на българина, Константин Дарделев — един контролен в главата. Дяков падна мъртъв. „Сърбите“ използваха паниката на придружителите му и излязоха от хотела, заобиколиха маркизата, яхнаха предварително купеното сузуки и необезпокоявани потеглиха.

Един час по-късно излетяха с Ка Ел Ем от Амстердам.

* * *

Вестта за разстрела на Деян Дяков „гръмна“ още на следващия ден в София. Гангстерите бяха сигурни, че това е дело на Козела, но радостта и облекчението им бяха толкова големи, че нито му се сърдеха, нито се въздържаха от бурно веселие с дрогиране и безпаметно напиване.