Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (10)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Сънят на уморения лъв

Издателство „Световит“, София, 2003

Оформление: Йови Николов

История

  1. — Добавяне

Пета глава

— Започвай да пееш, Блинд! — заповяда Козела.

Младият убиец издържа на напрежението, което разбираше, че е умишлено.

— Козел, подготвил съм се предварително за въпросите ти. Има един проблем… Ще го чуеш ли?

— Казвай.

— Ако не ме изслушаш, каквото и да ти кажа, ще бъде като скърцане с пирон по ламарина.

Козела едва си сдържаше нервите. От една страна, Флора го притесняваше с притаената си паника, от друга, не можеше да откаже контакт на Ескадрона, от трета, беше започнал да харесва този млад килър, или вършач, както бяха започнали да се наричат наемните убийци в шибаната България, отдавна превзета от бандитите.

— Да минем по твоята рецепта, Блинд — тихо, миролюбиво каза Козела. — Ала нали знаеш какво ще стане с теб, ако злоупотребиш с гостоприемството ми и установя, че ми губиш времето.

— О, да, господин генерал. Аз съм мъртвец. Дошъл съм при теб да се боря за живота си.

Козела не пиеше кафе. Жегите го уморяваха жестоко и ако наистина искаше нещо, то беше разни дребни бандитчета да не се мотаят между краката му, да не тревожат жена му и Осип, който без съмнение щеше да бъде негов син и до гроб свързан с личната му биография. Глупава мечта, така е, и той от дълги години знаеше, че е невъзможна. През тези трийсетина секунди, докато се взираше в очите на Блинд, осъзна, че всъщност мъртвецът е той, а срещу него стои млад човек, който се бори панически да не го последва по пътя към ада.

— Внимавай, Блинд! Навлизаш в дълбоки води!

— Нащрек съм, господин Милетиев. Знам предварително, че ако не ми повярваш, ще умра бързо с контролно удавяне.

— Страх ли те е от мен, момче? — като че ли разсеяно попита Козела. Всъщност беше изключително съсредоточен и в добра форма. Инфарктът беше отшумял. Или не беше достатъчно мощен, или природата му на убиец беше показала среден пръст на великия телеграфист Господ Бог.

— Да, Козел. Аз съм кълбо от нерви дори когато употребявам прякора ти. Заклевам се в майка си: нямам друг избор. Ако не ме приемеш, съм мъртъв.

— От теб зависи как да стане това.

— Ще стигнем до истината. Имаш ли време?

— Не бързам за никъде. Разчитам на интуицията ти, Блинд. Злоупотребиш ли със стария кокал, който любезно наричаш Козел, сърди се на себе си. Ясен ли съм?

— О, да!

— От следващите ти думи зависи съдбата ти. И не ми одаквай!

— О, да. Ще одаквам и на смъртното си легло, генерале. Навик. Лош, но неизлечим. Да се върнем на действителността. Възразяваш ли?

— Действай!

— Един човек знае къде си, как се казваш, името на жена ти, сина ти, адреса. — Блинд наплюнчи устни, събра кураж и продължи: — Знае дори колежа, където учи Осип, и клиниката, която те върна в живота.

— Кой? — попита Козела с вид на човек, очакващ да получи маловажна или почти досадна информация.

— Деян Дяков!

— Е, и?

— Затова съм тук, генерале. Започваме да ядем лайното.

— Досега имитираме торта гараш.

— Досега обаче! Слушай ме внимателно, господин генерал. Ако ми повярваш, Флора, Осип, Йон Марин и неговите полковници Моимир Барич и Константин Дарделев ще бъдат живи, ако ли не, човекът, който е пред теб, Блинд, Стрелеца в тъмното, ще легне в земята.

— И?

— Дяков замина за „Лайден холладит“, но с клетвена декларация, че като се върне, ще даде адреса и новата ти самоличност.

— Кому? — попита Козела, като почувства учестен пулс в гърлото си.

— На босовете.

— Защо?

— Козел, ти си легенда. Всички гангстери в България знаят кой прати в небесата Нерон, Калигула, Пентхаус и останалите… Да споменавам ли имена?

— Не.

— Един човек в България изпитва панически ужас при мисълта, че си жив, а Дяков му внушава, че е следващата ти цел.

— Кой?

— Без имена, Козел… Твоят вършач е пред очите ти.