Христо Калчев
Сънят на уморения лъв (11) (вулгарен роман)

Единайсета глава

Константин Дарделев и Хелън Бърнс се венчаха в критската православна църква „Св. Кирик“. Флора и Козела кумуваха в присъствието на оскъдни свидетели: старата с Осип, Тигъра и Блинд. След претупването на ритуала побързаха да се скрият от недоброжелателни погледи зад високите зидове на Козела.

Утре сутрин Коста и Хелън щяха да заминат за Малта на сватбено пътешествие (тя мислеше така), а всъщност по работа (при Хауки Исламболи). С други полети, но също от Атина, щяха да заминат Моимир за Москва при Алкалай и Блинд за Хартум през Кайро при Виктор Бут, или Булат Варо, както се наричаше напоследък. Налагаше се момчетата да заработят огромните разходи, които му костваха, но утре… Сега беше време за непредвидено сватбено тържество и принудено веселие.

Всъщност се веселяха двама души. Хелън, която упорито не искаше да се раздели с крайно неудобната си булчинска рокля, и Осип — като всички деца и за него всяко тържество беше истинско, а затова и тържествено.

Беше в реда на нещата Хелън и Коста да заминават на другия ден, но че и другите двама хукват някъде по света, за Флора, която и без това бе нащрек, беше сигурен сигнал, че мъжът й предприема масирана акция. Знаеше, че не бива да пита, но никой не можеше да й забрани да се тревожи, а тя бе луда от тревога…

Майка й, човек с опит, четеше по лицето на дъщеря си като по книга и се досещаше какво става с нея. Козела виждаше тревогите им и се дразнеше. Тигъра и Блинд мислеха за предстоящите акции и присъстваха формално на сватбата. Коста се опитваше да бъде младоженец — добър, щастлив, ласкав, а беше просто гангстер — подозрителен, напрегнат и лукав. Д’еба и фалша — мислеше Козела, — всяко погребение би било по-искрено.

На другата сутрин духна „драмодан“, както го наричат гърците. Този израз беше развален „лингва франка“, или левантийски език, и означаваше „транс монтан“, през планински вятър, който духаше от север, прекършваше врата на бриза и ознаменуваше началото на зимата.

Зима нямаше. Сняг — още по-малко. Просто температурата падаше от 40 на 20 градуса и започваха дъждове и егейски бури.

Козела скучаеше. Сутрин закусваше със семейството си и до обяд слушаше новините от България. Новини нямаше или поне не бяха по неговата част. После отново хапваше, лягаше за час, час и половина. Отделяше време за стрелковите мераци на Флора и отново се прибираше в стаята си. Пак слушаше новини и пиеше… Залъгваше се, че пие малко, но пиеше много и всеки ден, после лягаше да спи и на другия ден отново същото.

Октомври изтичаше. Време беше момчетата да си дойдат, но те щяха да дадат „признаци на живот“ едва когато се съберат в Атина.

В София гангстерската война продължаваше, ала големите играчи бяха притихнали като зайчета в храсти. Стреляха се третостепенни бандити, полицията се задоволяваше да брои труповете за статистиката и водеше трогателната си битка с властовата корупция и митническата контрабанда. Разбира се, никой не й вярваше, нито медиите, още по-малко онзи механичен сбор от хора, който за удобство наричаха нация.

На осми ноември вечерта иззвъня телефонът. Алкалай! Моимир Барич и семейството на Блинд току-що бяха излетели с редовен полет Москва — Атина. От самия Блинд обаче нямаше помен.

Козела се обръсна, облече тъмносин блейзър, бежови панталони, мека шапка „Хабик“, синя вратовръзка на бели точки, взе първия ферибот и потегли през враждебната, настръхнала морска шир за Атина. Ако всичко вървеше нормално, Барич щеше да лети три часа и половина, да загуби един час на терминала и още половин час от летището до хотел „Елион“ на булевард „Василиос“. Горе-долу толкова време му трябваше и на Козела, за да стигне ако не преди него, поне навреме.

* * *

Къщата на Блинд беше готова, дори мебелирана. Козела я беше подредил на своя глава и по свой вкус. Все пак семейството му не можеше да живее между голи стени. Козела остана доволен от избора си. В къщата имаше всичко необходимо — без излишен просташки вкус, но и без скъперническа скромност. Оставаше да има и кой да живее вътре.

На пристанището в Пирея Козела купи пет фонокарти и опита да намери Виктор Бут в Хартум. Имаше пет различни номера, но можеше да го търси само по веднъж от апарат, без да използва една и съща карта два пъти. Хартумският телефон мълчеше. Козела захвърли фонокартата, взе такси и потегли за Атина. По негови пресмятания самолетът се беше приземил току-що на летището.

* * *

Най-напред видя Моимир Барич, после различи жената на Блинд, водеща за ръка детето. Козела махна слънчевите очила и вдигна шапката над челото си.

Моимир го забеляза, но като всеки опитен конспиратор не реагира. Наведе се, каза нещо на жената, ала като се изправи, очите му вече бяха мъртви. Хвърли ръчната си чанта встрани и рухна.

Козела не чу изстрела, но вече знаеше всичко. Беше стрелял снайперист със заглушител. Профи? Ако истинската цел беше той, а не Барич, снайперистът щеше да презареди и да опита отново шанса си. Разполагаше с няколко секунди, после щеше да избухне паниката. Козела нахлупи отново хабиката си, стрелна се в тълпата, грабна чантата на Моимир, мина зад жената на Блинд, която все още не беше разбрала какво се е случило. Каза й на български:

— Вземи детето на ръце и тръгвай след мен! Веднага!

Като всяка гангстерска жена, свикнала да живее в страх и напрежение, тя бе научена да не задава въпроси и безпрекословно да се подчинява. Тръгнаха към изход „Ц“, откъдето при нормални обстоятелства щяха да вземат такси за центъра, но миг преди да стигнат въртящата се врата, Козела я избута в насрещния поток, който вървеше от изход „А“ към ВИП-а. Паниката пламна. Женски викове докараха полицаите, а това значеше, че шансовете на снайпериста да повтори изстрела намаляват. Огледа се. Барич беше прострелян в тила. Работа на майстор? Държейки чантата на Моимир в едната ръка и лакътя на жената в другата, Козела се измъкна през фоайето и се огледа. Тълпи прииждаха и като че ли никой не мислеше да напуска летището… Поне от този вход.

— Върви спокойно — каза той. — Всичко е наред. Нищо не е наред, д’еба мама му! Това беше истината, но не беше за изричане. Не и в този момент. Влезе в стар мерцедес такси, но по интуиция вместо хотел „Елион“ на булевард „Василиос“ каза на шофьора:

— Порт Пирея.

* * *

Козела не се съмняваше, че документите са в чантата. В предсмъртната си агония Тигъра Моимир Барич му беше дал ясен знак. Самият той би постъпил по същия начин.

— Господине… — плахо се обади жената.

— Да.

— Къде е Иван?

— И аз бих искал да зная… Как се казваш?

— Ася. Детето — Васко… Васил.

— Довери ми се, Ася. Мъжът ти ще се върне. Ще те отведа на сигурно място. Там ще го изчакаме. Вие с Васко и аз с моето семейство.

— Къде е това?

— Остров… Крит. Чувала ли си?

— Да.

— Добре, моето момиче. Довери ми се. Знам какво върша.

Ася кимна мълчаливо и прегърна сина си през раменете. Козела отвори чантата. Спи спокойно, брате сърбино! Изпъ̀лни достойно дълга си! Както и предполагаше, новата самоличност на семейство Стоянови беше в плика с воден знак М. А., инициалите на Морис Алкалай. Блинд и семейството му запазваха малките си имена, но фамилията ставаше Дреков. Има ли такава фамилия в България?

Бяха на един час път от Мегало Кастро, когато Блинд се обади. Виктор Бут го беше изпратил с мисия при Хауки Исламболи във Валета. Същата вечер щяха да вземат самолета за Атина.

— Директно в Крит! — каза Козела и подаде телефона на Ася.

* * *

Кой уби Барич? УТБА, някоя от мафиите на Марко Милошевич. „17 ноември“? Кой? Барич или той беше целта?… Тежки въпроси вряха в главата на Козела. Отговор — никакъв!