Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Вулгарни романи (10)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,1 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
fantastyt (2012)
Корекция
Дими Пенчев (2012 г.)

Издание:

Христо Калчев. Сънят на уморения лъв

Издателство „Световит“, София, 2003

Оформление: Йови Николов

История

  1. — Добавяне

Втора глава

Все пак Моимир Барич застреля капитан Ставрос, но властите и полицията приписаха убийството на организацията „17 ноември“. Подозрителен по природа, Козела не можеше да бъде сигурен до каква степен тази информация се базира на невежеството или е тенденциозно „присвиване“ на истинския килър.

Чисто беше пипал Моимир. Пресрещнал бе капитана на входа на пристанището и маскиран като рокер, беше профучал покрай него. Ставрос беше убит с един-единствен куршум в тила, най-вероятно през заглушител, и мотоциклетистът беше изчезнал много преди разстрелът да бъде открит. По-късно полицията беше намерила „Сузуки 250“, рокерски екип, но нито една следа от стрелеца.

„17 ноември“, що за фантом беше тази терористична група?

Флора, мис Хелън Бърнс и Коста Македонеца пиеха кафе на бара до басейна, Козела слушаше новините в бункера си и рееше поглед над пристанището. Беше 20 юли, но все още 9,30 сутринта и жегата поносима. След два часа нямаше да може да се търпи. Както няма съвършени хора, така няма и съвършен климат — помисли той, ядоса се на празното философстване, стана и слезе при басейна. Бъбриха празни приказки, после Флора отиде в кухнята да помага на майка си. Хелън извика Осип за поредния урок по английски и мъжете останаха сами.

— Йон, харесва ли ти Хелън? — попита Коста.

— На мен? В какъв смисъл? Приятно момиче… Може би малко притеснено.

— Флора не ти ли каза?

Козела разбра, но предпочете да се направи на разсеян.

— Жена ми няма тайни от мен, Коста.

И Македонеца изплю камъчето.

— Трета нощ Хелън спи при мен. Флора разбра веднага. Редно е и ти да знаеш.

Козела му се усмихна приветливо.

— По-добър избор от Габриела, Пор.

— И ти нямаш нищо против?

— Ти си пълнолетен мъж, копелдак смахнат. Ако ти трябва благословията ми, имаш я.

Козела мина зад бара, извади лед, наля си водка. Мълчаха известно време, после той попита:

— Какво знаеш за „17 ноември“, Пор?

— Предимно вестникарска информация. Леви терористи и политически фанатици. Появиха се по време на хунтата, но действат и до днес.

— Моимир е свитнал Ставрос. Пресата си мие ръцете със „17 ноември“. Ако терористите решат, че са преебани, може да ни припари под краката. Търси начин да влезем във връзка със „17“-и.

— Трудна задача, Козел.

— Знам, Пор. Обади се на Моимир. Кажи му, че съм бесен. Само в кенефа може да ходи без мое изрично разрешение! — Козела отпи и му се усмихна отново. — Търси „17“-и, момче. Знам, че е много трудно, а и рисковано. А колкото до Хелън… Ако някой ден решиш да се жениш и ни поканиш с Флора за кумове, ще бъдем поласкани.

* * *

Козела беше построил привидното си благоденствие в центъра на много опасен триъгълник: Алкалай в Москва, Исламболи във Валета и Виктор Бут някъде из дебрите на Судан. Достатъчно пари беше направил с тяхна помощ. Разумът му подсказваше, че трябва да се оттегли, но интуицията му на див звяр нашепваше друго. Не бива и да мисли за покой, докато някой от тях е жив. Печелиш, ако играеш в тим. Откажеше ли се, всеки от тях щеше да си поиска обратно парите. „Изсушаване!“ Този израз беше широко популярен сред българските мафиоти, а смисълът му — прилаган безмилостно. Алкалай, Исламболи и Бут имаха армии, той — не. Да, ама без пълководци армиите щяха да се превърнат в обезглавени хидри, а той — не.

Смъртни присъди за Морис Соломонович Алкалай, един от великите сабри на съвременен Израел, за принц Хауки Исламболи — пълновластния господар на Александрия в Египет, и на „self-made man“-a Виктор Бут, полуруснак, полутаджик, но син на два от най-безмилостните народи в света. Това романтика ли беше или глупост? Каквото и да предполагаше в навечерието на петдесет и първата си годишнина, Козела най-напред трябваше да си е отговорил на този въпрос, чувстваше го с кожата си. Чувстваше, повече — знаеше и единствения отговор на загадката: докато тези тримата бяха живи, той беше техен роб.

Козела добре помнеше стария сръбски виц за „трилемието“. Селянин имал да връща пари на съседа си. Седял, потънал в мисли, на камък. Така го сварил един непознат. „Какво ти е бе?“ — попитал непознатият. „Имам трилема“ — отговорил длъжникът. „Какво е това?“ „Имам да връщам пари на Перо — започнал разказа си длъжникът. — Отивам у тях. Няма го. Жена му върти баница, върти дупе… Гледах, гледах, па свалих гащите, вдигнах й полата и върти… Да, ама Перо си идва, сваля гащите и, нали се сещаш, върти мене. Така от понеделник до сряда.“ „Добре де, разбрах, че се въртите, но не разбрах какво е това трилема?“ Угриженият човечец отговорил тъжно: „Тръгнал съм за Перо, но не знам какво искам: да му върна парите, да въртя Перовица или Перо да върти мене. Е те това е трилема!“ Козела беше в подобна ситуация. Какво точно искаше? Да бъде един от асовете на подземния свят, да живее като анонимен еснаф, побягнал панически от всички възможни мафии и репресивни машини, или да избие тези, които знаят кой е Козела, и да заживее като Ага Хан на един благословен от Бога остров. Трябваше да реши този ребус възможно най-бързо или да се оглежда ту за полицаи, ту за „изкушители“. Сам не можеше да реши този проблем. Беше споделил живота си с Флора. Според християнския ритуал — „за добро и зло, в радост и мъка, докато смъртта ни раздели“! Да, време беше Флора да научи всичко за мъжа си.

* * *

— Генерале?

— Кажи, Ас.

— Аз съм в Анталия. Трябва да те видя. В София се отваря пробойна.

Ебал съм ви майката, нещастници! Без мен не можете да си обършете гъза! — избухна вътрешният бяс на Козела. Мълча, колкото да преглътне раздразнението си, после успокои глас и каза бавно:

— Забрави Турция. Ще се видим на първи август в хотел „Фекъд“ в Хомс, Сирия. Дотогава не ме търси!

Изключи телефона. Флора го чакаше долу, до басейна.

* * *

После реши друго. Беше 21 часът. Вечерята беше свършила. Старата молдованка Нина бе отишла да приспива внука си Осип. Хелън и Коста се бяха преместили да пият на вътрешния бар. Козела каза на Флора:

— Ела в бункера. Тази нощ ще прекараме в разговор.

— Мама те дразни, нали, Йон? — попита лудналата от напрежение Флора, когато се затвориха в бункера.

Козела я целуна между очите и внимателно я сложи да седне на канапето.

— Нищо подобно, моето момиче. Ни най-малко. Нямаме общ език и общуването ни е трудно… Това е временно. — Козела й наля уиски, взе водка за себе си и седна. — Майка ти не вярва на очите си. Толкова е втрещена от всичко наоколо, че има чувството, че сънува.

— Повече, Йон — не е сигурна, че е жива! Омъжена дъщеря, внук в колеж, мъж скала… Много е за нея… Ще я разбереш ли?

— Да. Ще свикна, Флора. Майка ти няма нищо общо с този разговор.

Кръвта отново изтече от главата й. Колко ранимо животно е човекът, д’еба мама му! — помисли умилен старият професионален убиец Козела, преди да стане и да се премести до жена си на канапето. После запали цигара, отпи. Излочих Средиземно море. И каза кротко:

— Сега те моля да не ме прекъсваш, моето момиче. Когато свърша, заедно ще вземем решение. Каквото за теб, това и за мен… а и за всички около нас. Както казва Александър Дюма-баща в „Тримата мускетари“: „Един за всички, всички за един!“

* * *

За първи път в своя половинвековен объркан и кървав живот Козела свали маската:

— Родих се в отвратителна беднотия — започна той, но усети, че се самосъжалява, и бързо смени подхода. — Баща и майка селяни, поминък никакъв, амбиции много. Бях силен, див… Но сега, като връщам лентата, не и глупав за момче, родено в село Лесидрен, Троянско, и поради биографията си осъдено на невежество и унизителна бедност. Не ми харесваше такава перспектива и не се подчиних на никаква измислена предопределена съдбовност. Бях добър ученик, без да полагам усилия, и перфектен атлет по даденост…

Козела продължи с низ от разкази за мъртъвци. Беше се оженил и развел. От брака му се бяха родили две момчета. Мъртви. Беше работил за Нерон Вълка — бащата на българската мафия. Мъртъв. За брат му, Калигула Бесния, отдавна гниещ в земята. За сестра им Катя, или Месалина, както я наричаха под сурдинка; за мъжа й, за Пентхаус, или нелегалния щаб на ЦК на БСП. Мъртви. Разказа й за Тодор Такев-Теди, за Марко Архидяконо, за десетките явни или анонимни поръчки, които приемаше или от алчност, или по принуда. За походите си в Сърбия, за Аркан, а после и за целия валс из Балканския полуостров. Брюнетка по рождение, Флора слушаше като албинос. Тъмните й очи бяха кални, бялото мораво. Бюстът й трепереше като шестбалово вълнение. Малко по малко ужасяващият път на мъжа приближи до срещата им в хотела на Тирана. И в един момент, когато разказът — изповед вече стигна Тирана, Флора скочи, наля си уиски, седна до него и каза прегракнало:

— Избий ги, Йон! Моля те, скъпи. Не оставяй жив никой, който може да посегне на спокойствието ни. — Сложи длан на коляното му, извърна глава и се взря в очите му. — Ако ти не успееш, аз ще ги разкъсам… — Очите й бяха скални минерални образувания. — Трябва ми цел. Имена и адреси. Ако си уморен, Йон, аз ще довърша работата.