Христо Калчев
Сънят на уморения лъв (14) (вулгарен роман)

Четиринайсета глава

Беше неделя, 15 май 2003 година. Коста Македонеца и Хакел вече бяха в София. На другата сутрин заминаваха Козела и Блинд.

Флора разбираше всичко, но мълчеше и той й беше благодарен, повече — благоговееше пред нея в тази душна критска вечер.

Вечеряха всички заедно под кедрите, но вече наставаше време един по един да се оттеглят по стаите си. Когато старата отведе Осип да го сложи да спи, Козела попита:

— Искаш ли да кажеш нещо, Флора.

— Върни се, Йон.

— Разбира се, скъпа. Свърша ли си работата, веднага се прибирам.

— Чакам те.

— Знам.

Козела стана.

— Няма да те будя, Флора. Тръгваме по тъмно. — Целуна я дълго и чувствено… Поне така се надяваше, че я е целунал. — Лека нощ, скъпа.

— Лека да е. Йон… Успешна работа в София… И запомни — ако ти не се справиш, аз ще довърша делото ти.

* * *

Тази нощ сънят се появи отново. Детето пресича стръмната улица, автобусът се спуска с трясък по наклона… Очите на ужасения шофьор… Козела скача, прави крачка, две, спъва се в бордюра, но… не посмява да скочи… Стар е, уморен… Вие му се свят. Автобусът профучава и отминава. Козела затваря очи…

Събужда се в море от пот. Скача от леглото и влиза в банята. Ще спя в самолета — решава той и запалва цигара. Излиза на терасата. И в стаята на Блинд свети. Какъв ли сънен кошмар държи буден този млад убиец?