Христо Калчев
Спрете полета на сокола (8) (вулгарен роман)

VIII

В шест и половина сутринта започнаха радионовините. Беше неделя, двайсет и девети май. Бившият премиер Иван Костов създаваше нова партия.

Исус, който всъщност се казваше Ангел Сотиров, спеше или поне даваше вид, че спи на горния етаж от къщата, но Козела беше буден отдавна. И на тръни. Отвличането на този младок беше пълна импровизация и още сам не знаеше целта. Но когато чу, че се заражда нова политическа формация, самообявила се за дясна, и по някакъв начин, макар и дискретно, ако не антиислямска, то поне националистическа, изведнъж му хрумна спасителния ход.

Долу в подземието на къщата имаше затвор, правен лично от него и Исус можеше да е там, окован зад решетки, а не да се разполага в собственото му легло, в собствената му спалня, но и това беше импровизация.

Козела наду децибелите на новините, мина зад бара и приготви огромна кана кафе. Тогава по стълбите се зададе и Ангел Сотиров, самообявилият се за Исус „на греха“.

— Добро утро, твое сиятелство! — каза Козела. — Пиеш ли кафе?

— Да — каза този нахален, здрав, млад мъж.

Седна на канапето, кръстоса крака, запали от „Ротманса“ му и го погледна без грам страх в сиво-синия си поглед.

— Добре спах, Козел. Бит и къпан. От дете не ми се беше случвало.

— За мен ти все още си дете, сиятелство! — спокойно каза Козела, взе таблата с чашите и каната и седна срещу него. — Имаш въпроси, нали?

— Да — каза Сотиров.

— Ще ти отговоря на всичките. — Козела наля кафе и седна. — Последният обаче, ще бъде защо те ударих!

— Не — отговори наглият младок. — Това е първият въпрос. Не получа ли разумен отговор, нито ще задавам други, нито ще се интересувам от отговорите!

— Добре, Исусе! — каза Козела. — Разходи се и разгледай тази къща. Аз ще те чакам тук — подаде му връзка ключове. — Обиколи я цялата! Слез в избата, качи се тавана, а аз ще те чакам тук. Най-много да претоплим кафето!

Радио новините бяха свършили. Беше започнало някакво неутрално радиопредаване и, общо взето, бяха минали около четиридесет минути, когато Исус се върна в хола.

— Това е бетер пандиз, Козел, — каза младият мъж, прекосявайки с еластичната си походка хола. — Защо не прекарах нощта в килията?

— Ако това е първият въпрос, да започнем с отговорите — каза Козела.

— Добре, да бъде твоето, генерале. Какво искаш от мен?

— Всичко и нищо! — беше глуповатият, риторичен отговор на Козела. — Имам нужда от мъж, на когото да се доверя, но не познавам такъв. Някой трябва да ме замести, момче! Имах големи синове — мъртви са! Имам друг син, от друг брак, но той е и далече и малък. Моите партньори от службите страдат от професионални деформации. Децата им са алчни крадци.

— И ти си крадец, Козел! — каза Исус.

— Не, момче! Аз съм грабител! Разликата е огромна. Никога в ничий джоб не съм бръкнал и никога не съм ощетил беден човек. Но съм грабил с пълни шепи от крадци, превърнали се в символ на благополучието. Но трябва да се оттегля и да предам занаята на някой.

— И това съм аз! — възкликна Исус.

— Не, тъп ебалник! — отегчено каза Козела. — Ти си само автотест за интелигентност! Сега ще си допиеш кафето, ще отидеш в София и ще намериш начин да проникнеш в партията на Иван Костов. Ще ти дам и кола, и пари, и инструкции. Аргументът ти е един-единствен: „Не вярваш на етническия модел и подаваш ръка на всеки, готов да го оспори, а още повече да го унищожи!“ Разполагаш с пари, можеш да финансираш кампания, но имаш автоконтрол, не можеш да пръднеш по-високо от гъза си! Ясен ли съм, Исусе?

Този агресивен, млад мъж изглеждаше и замислен и като че ли борещ се с някакви вътрешни противоречия. Козела го изчака внимателно и спокойно, доля му кафе, отново му подаде от цигарите си.

— Как да те наричам? — попита Исус след половинчасово мълчание — Например, чичо Йон? Какво ще кажеш? Козела е опасно и за теб, и за мен!

След още една тягостна пауза, младият мъж, който всъщност беше зрял човек (на тридесет години Наполеон владееше целия свят), вдигна светлите си като прожектори очи и каза:

— Ти не знаеш нищо за мен!

— Налага ли се?

— Каква ти е гаранцията, че не съм ислямист и че няма да те изпържа?

— Никаква… — каза Козела. — Всичко, което ще вършиш ти, ще бъде под контрол до деня, в който ти повярвам. Тогава ще си разменим местата.

Ангел Сотиров наведе поглед и дълго гледа съсредоточено в една точка. После зададе въпроса, който Козела чакаше и чийто отговор предварително знаеше:

— Чичо Йон, ти ме удари по принципа на унижението, но ме заплаши по принципа на наказанието. Защо не постъпи обратното?

Бинго! помисли Козела, май попаднах на златоносната жилка.

— Знаеш ли защо, твое сиятелство? — вътрешно отпуснат и разведрен каза Козела. — Защото, ако ти не беше направил разликата между подходите, този разговор щеше да е излишен и тогава аз щях да съм направил две грешки. Че вместо да съм те застрелял, съм те ударил и, че вместо да те заключа в килия, съм ти предложил собственото си легло. Фактът, че ми задаваш тези въпроси ме кара да мисля, че си узрял плод, приятелю!

— Козел… — тихо каза Ангел Сотиров-Исуса. — Двама турци от село Вранин кон, Поповско изнасилиха майка ми. Тя се обеси на дюлята, в двора на бащината си къща. Баща ми отиде да я търси, а след три месеца кучетата изровиха главата му от един ров, тялото от друг. И двете части, завити по ислямски, в чаршафи. Тогава тръгнах на война с резаните фесове. Бях сам и разбрах, че трябва да се махна оттам и да се подготвя.

— Ще ме разплачеш, Исусе, — каза Козела. — Тези глупости са за пресата. Иди в София и свърши това, за което те пращам. Отвън те чака кола, ще ти дам пари и ще те държа под контрол. А колкото до емоциите, момче, сдържай ги, че ще ти отвъртя още една циганска! Досещаш се, че револвера ми е в джоба!

След нова тягостна пауза Исус попита:

— Добре… София, Иван Костов, партия, пари, кола, всичко това ми е, ако не ясно, поне разбираемо. Обаче не мога да не ти задам един въпрос, чичо Йон! Каква е крайната цел?

— Главата на Ахмед Доган — кротко отговори Козела.

Исус зяпна.

— Сериозно? Ти луд ли си? Защо, по дяволите?

Тогава Козела се изправи, закопча си сакото, загаси радиото и отговори кротко:

— Виж, сиятелство, иди в село Вранин кон, застани под дюлята и потърси отговора сам. Ако не ти го нашепнат от отвъдното, нашата среща е била безсмислена, момче! Нямам повече време. Тръгваш ли на път, Исусе?

Младокът скочи като пружина, а на тридесет години мъжете вече не са такива младоци, каквито Козела ги помнеше, и каза:

— Убедителен си… — щеше да каже „Козел“, премълча го, щеше да каже чичо Йон и това преглътна, но прошепна — … шефе! Да, ще пея честно в този хор!

— Исус бъди за своите келеши, младок! — каза Козела. — Твоето истинско име беше Ангел Сотиров, нали?

Русият млад мъж кимна.

— Трябва да се държи далеч от вестникарите, а в момента те са по-опасни от Вътрешно министерство, затова ще имаме една проста парола, аз ще съм чичо Йон, а ти Сотан. Нека ченгетата да гадаят абревиатурата. А сега да ти кажа и друго нещо, приятелю! — Козела му подаде два плика. — В единия има адрес и ключ, в другия — пари, талон и всичко, което ти е необходимо на първо време. Разбъркал съм номерата на телефоните. Преподреди ги през едно. Иди в София и чакай инструкции.

Сотан, както щеше да се нарича от днес, се изправи замислен. От наглия му вид не беше останало нищо, но наглата му структура оставаше, а Козела точно на това разчиташе.

— Добре, чичо Йон! — каза той. — Предполагам, че цената на провала е смъртта ми. Каква е цената на победата?