Христо Калчев
Спрете полета на сокола (7) (вулгарен роман)

VII

Няма нищо по-страшно от ренегата! мислеше Козела, докато преглеждаше пресата. Най-правоверните мюсюлмани бяха бившите християни, наричани ту гьонмета, ту муаджири, ту помаци. Същото беше и в света на оръжието. „Барутът и бензинът влизат в гъза!“ — беше казал някой. Това можеше да се третира като болест, но и като страст. Затова беше толкова трудно да напуснеш фронта. По-лесно беше да минеш от другата страна на фронтовата линия.

В България вреше и кипеше. Някакви нови „артисти“ Клюна, Демби, Таки, Златко Баретата изместваха гангстерите от неговото време и го правеха по най-грубия начин. Джентълменското споразумение отдавна беше минало и отдавна никой не беше застрахован.

Първият боклук, който наруши тази рецепта, беше неговият личен роб, синът на Аса — Любомир Лазов, когото за удобство беше нарекъл Малас. Той беше посегнал на баща си. Щом и отцеубийството влизаше в правилата на играта, защо трябваше да се третира като изненада това, че бандите посягат върху семействата на враговете си. Не, нищо изненадващо нямаше. Просто джунглата беше излязла от контрол.

Козела се справи трудно и със сутрешния си дискомфорт. Горещият душ му усили сърцебиенето, студеният му предизвика треперене сякаш беше на Северния полюс.

Върна се обратно в леглото, зави си с две одеяла и близо час се бори с тръпките на тялото си. После го заляха вълни и плувна в локва пот. За сън не можеше да става и дума. Още по-малко за покой.

Ловец, не забравяй, че си прицел! беше мисълта, която го държеше буден. Не помнеше нито произхода, нито автора й. В един момент вътрешният му срам надделя и скочи от леглото. Съблече се гол и хвърли мокрите дрехи във ваната. Последни усилия, Иване! каза той сам на себе си. Последни усилия, момче! После или мъртъв завинаги, или вечен покой! Тази мисъл го развесели вътрешно и преди да влезе в банята, той заяви с патетична гордост сам на себе си: Това е едно и също, ебалник!

Дълго време прекара пред огледалото. Завърза си вратовръзката, огледа всички следи, които времето беше нанесло по лицето му и кой знае защо забрави моментната криза. Имаше един стар лаф, който беше свързан с шофирането, от времето на тоталитаризма и гласеше: „Един миг невнимание, и после цял живот мъртъв.“ Тежка, тягостна глупост, неиздържана нито граматично, нито носеща някаква логика, но за Козела това беше послание. Той нямаше право на този миг невнимание.

Преди да слезе в ресторанта отново набра телефона на Маласа:

— Къде си, келеш?

— Близко до теб, генерале!

— Още един път с това обръщение и ще ти завра револвера в гъза, без да му пиля мушката! Знаеш ли какво имам предвид?

— О, да, шефе! — каза Маласа. — На влизане се трае, на излизане страшно боли!

— И така, и така започваш да ставаш мъдрец, младок, поне с информацията как си?

— Поне тази, която те интересува, ми е под ръка. Захарчук удря едновременно навсякъде. Братя Пехливанови, Златко Баретата, сикаджиите, Клюна, Демби и Таки гърка.

— Защо? — попита Козела.

— Защото някой му е светнал далаверата.

— Каква е далаверата? — продължи да пита Козела.

— Маскиран внос на стаф — без да се замисля отговори младокът.

— Кой?

— Ей сега си еба майката! — каза Маласа след известна пауза. — Не знам дали има жив човек, който може да ти отговори на този въпрос.

— И ти си временно жив, ако не отговориш, подло лайно! — каза тихо Козела.

След известна консултация, която чуваше откъслечно, Козела все пак получи нещо подобно на отговор. Има две версии. Или чрез Уахабитския университет на Ахмед Доган, или чрез Билденбергови през легацията на Щатите.

— Втората част ми е тъмна Индия, шефе.

— Знам — каза Козела. — Искам пълна документация на Имамския факултет поименно, биографично и снимково. Това е твоя грижа, Малас, и твое задължение. И още нещо, кой води войната при тунела на Вакарел?

— О, шефе, и децата знаят, че Таки се опитва да измести Поли Пантев, а Златко Баретата, макар и в сянка, подгрява огъня до червено.

— Дванайсет души са в затвора, Малас. Това е сериозна цифра, младежо!

— Моля те, шефе! — отговори оня нахалник. — Нито един от основните играчи не е в капана.

Козела затвори телефона и слизайки по стълбите на хотела се обади на еврейския вариант на Кетрин Хепбърн.

— Кажете, Йон?

— Как се казваше селището, където се произвеждат имами?

— Това не е разговор за телефон, приятелю! — отговори тя и преди да затвори апарата каза:

— Ще изпия един коктейл „Маргарита“ с вас, след час.

— Имате ли представа къде да ме намерите? — попита Козела, знаейки отговора.

— О, да, приятелю! Ще спазим уговорката!

 

 

Какво всъщност се беше случило и какво представляваше ноу-хауто на Володя Аберман? Имитация или мимикрия на една стока, представяща се за друга. Наблюдавайки природата, младият евреин беше схванал прости правила. Хамелеонът ставаше ту жълт, ту зелен, ту кафяв, ту черен, паунът ту разперваше опашка и блясваше като слънце, ту изчезваше в растителността, камилата имаше цвят на пясък и пр. Природата беше измислила мимикрията, а Володя Аберман — имитацията на природата.

Кокаинът беше дериват на кока, но той можеше да се появи във вид на опаковка, примесен с картофено пюре, във вид на бонбони нестле, в кафе, в какао. Бандитите на Латинска Америка бяха схванали тази проста рецепта и към България бяха потеглили гигантски количества банани, портокали и киви, инжектирани с кокаин. Това значеше, че ноу-хауто е разкрито и че подходът трябваше да се смени по най-бързия възможен начин.

Докато слушаше Джоана, на Козела му щукна една безумна идея, която можеше да сподели само с един-единствен човек.

— Ще ме извините ли, мадам? — каза той — Все пак съм мъж на средна възраст…

Но още по пътя към тоалетната набра телефона, който му трябваше.

— Сине Авраамов, — каза той. — Ноу-хауто е разкрито. Има ли начин да се смеси с бензин?

Не беше стигнал до тоалетната, когато чу отговора:

— Бензинът не подлежи на флотация. Йон, но с нафта и етерични масла може да се опита!

— Действай! — каза Козела и подмина тоалетната.

Ще трябва да му видя сметката на тоя шибан фес! беше последната му мисъл, преди да се върне на масата на еврейката, която знаеше всичко за него. И ако не беше генерал от Мосад, поне беше генерал от Шин Бет или ДЕА.

И ти си генерал, шибано, смрадливо козле! вътрешно развеселен, но външно бесен мислеше той, когато се върна на масата.

— Мадам, няма да ви наричам другояче, искам спокойствие. Каква е гаранцията на моето семейство? Че ще я осигурите?

— Мосю… — отговори иронично имитацията на Кетрин Хепбърн. — Трябва да заслужите тази привилегия. И последно нещо. Аз съм еврейка, моята майка е завършила Истанбулския Роберт колеж. Единственото нещо, което ни пази от фанатици, е заветът на Мустафа Кемал, по-известен като Ататюрк или Гаази паша. Заветът е прост: „Не допускайте емоциите да победят здравия разум!“ Аз цял живот съм служила на каузата на разума, Козел.

— Не ползвайте това обръщение, госпожо?

— Не сте в ситуация, в която можете да ми давате нито съвети, нито заповеди, — приветливо усмихната отговори Джоана. — Свършете си работата! Искате мир за дома си? С кой акъл го искате, г-н генерал? При положение, че държите граната лимонка във вътрешния джоб на сакото си?

— И коя е тази бомба, колежке? — попита Козела.

— Ахмед Доган… Йон. И университетът Уахабит. Справѝсе с този проблем и аз ще гарантирам сериозни колежи за сина ти и спокойни старини за тебе, колега! Искам обаче един анализ на мъж! Не на генерал, не на ченге, не на българин, арабин или евреин. Искам анализ на мъж. Ясно ли се изразявам?

Козела знаеше много повече, отколкото беше чул. Той беше чул предостатъчно заплахи в живота си, но никога по-категорични. Беше загубил синовете си, жена си, семейството си. Беше избил лично десетки „стари артисти“, но никога не беше чувал по-елегантна заплаха.

— Да, Джоана! — каза той. — Навремето си въобразявах, че разбирам от половин дума, вие май ще ме научите да разбирам и от интонация!

 

 

Стратегия по време на тактика. Изречението само по себе си беше нонсенс и Козела го знаеше идеално. При наличие на реална война той трябваше да изгради някаква имитация на анализ, която да задоволява всичките заинтригувани и най-вече да му осигурява спокойствие.

Козела повика старите ескадронисти, седнаха в една бирария в Долни Богров и го подкараха като в добрите стари години. Ядене, пиене, празни приказки. Всички присъстващи на масата обаче, а това бяха девет души мъже знаеха, че в един момент ще започнат сериозния разговор. Козела гледаше Плъха в очите и знаеше, че трябва да започне разпита преди старият му партньор да „загуби поглед“.

— Ще пия още една водка, шефе! — каза бившият ескадронист и посегна да повика келнера, когато Козела реши, че е време да се намеси.

— Чакай малко, Плъх! Какво става на улицата?

— Ти я командваш! — пиянски развеселен каза Плъха. — Малка част и за жалост недостатъчна!…

— Добре, колега. Сега същия въпрос, но другояче. Каква е картината в София?

Ескадронистите се смълчаха, а като че ли и децибелите в заведението спаднаха.

— Особена, шефе! — каза той. — Младите вълци…

— Стига, Плъх! — каза Козела — Стига клишета… искам имена…

Майор Мишев, старата кримка от запаса, нямаше нужда от дълго замисляне, за да избълва една дузина от имената:

— Антон Милтенов-Клюна, Демби, Илиян Версанов. Малка война, но безпощадна. Друга битка се води в Люлин. Там командва Таки. Има напрежение между баретите. Златомир беше взел една дистанция аванс, но медиите го върнаха в изходно положение. Като прибавим и международните гастрольори картината става повече от неясна.

— Кой дърпа конците, Плъх? — попита Козела, сигурен, че отговор на такъв въпрос няма.

— Не знам! — отговори Симеон Мишев. — Но мога да гадая в чия полза е всичко това.

— И това е нещо — отговори Козела. — Слушам те…

Плъха все пак си поръча водка. Търпеливо изчака да му сервират, въпреки че виждаше нетърпение в очите на колегите си. После подпря лакти на масата и каза тихо:

— Козел, кой има аванта от държавна нестабилност?

— Този, който иска да управлява държавата в бъдеще, — механично отговори старата кримка.

— А кой може да е той?

— Царят!

Плъха поклати глава:

— Той управлява и сега! А опонентите му рухнаха. Едни са пред прага на пандиза, други пред прага на следствието, трети за лудницата. Те не играят.

— Тогава… кой? — попита Козела. — Ахмед Доган?…

— Бинго, началник! Ще те черпя малка водка!

— Чакай малко! — Козела повиши тон. — За какъв хуй му е деструкция на тоя фес? Защо мъти водата и каква риба иска да лови?

Най-малкото, което беше очаквал, беше бурният смях, който пламна на масата.

— Толкова ли си наивен, Козел? — попита Мишев. — Ислямът разпределя триста милиарда долара за подготовката на джихад. Твоите приятели евреите са циции, шефе! Десет процента от тая сума ако бяха заделили, един жив имам нямаше да има по света.

Да, беше логично това, което чуваше.

— Тогава да вдигнем мизата! — каза Козела. — Сега пийте колкото искате, ще се видим в понеделник!

Когато се върна в селската си къща, Козела преписа всичките имена, които беше успял да запомни, а някои от тях дори пресата натрапваше. Едно име обаче му дразнеше и паметта, и нервите — Захарчук.

Кой, по дяволите, е тоя Захарчук, когато никой, никъде не го споменава? помисли той. Обади се на всички възможни източници. От девет и половина вечерта почти до полунощ прекара на телефона. Никой не му даде задоволителен отговор.

Да опитам с Кетрин Хепбърн?помисли той, сигурен, че чука на брониран сейф.

— Колежке, — каза Козела, когато чу гласа на старата еврейка — тук жаргона мърляви едно име — Захарчук. Има някаква конспирация около персоната. Случайно да имаш ключ към вратата?

— Много си млад, Йон! — отговори Джоана. — Захарчук е оня украинец, който е създал пожарната команда в Царство България. А, ако приписват на някой това прозвище днес, това е на другия пожарникар, който имитира, че ви гаси пожарите.

— И кой е той, по дяволите? — пил и грохнал от умора попита Козела.

— Бойко Борисов, глупчо! — каза старата еврейка и линията заглъхна.

 

 

„Война и мир“ беше епохално съчинение на Лев Толстой. Цял свят знаеше за това съчинение, включително Козела, макар че не беше го чел. Това заглавие обаче му се натрапваше от известно време. Разбира се, в обратния ред — мир и война. Мирът свърши, беше време да излиза на бойното поле.

Тялото му скърцаше от умора и старост, стомашните му сокове бяха пренаситени от кръв, нервната система, зрението и тремола на ръцете му изневеряваха и въпреки това ситуацията беше безизходна.

Мирът свърши, започва второто действие на пиесата.

Беше краят на май, студено и дъждовно. Време добро за селски стопани, лошо за бандити. Точно в това беше неговият коз. И Козела реши да се възползва. Решение? Какво значи тази дума? мислеше той, докато се бръснеше в лесидренската си къща. Решение е от две безизходици да избереш по-лошата. На това журналистите му викаха алтернатива.

Козела свика цялата гвардия на Маласа и всички бивши ескадронисти в хотел „Истанбул“ при Траянови врати. Очакваше да дойдат към петдесет души бандити и десетина бивши офицери от службите. Но, когато с ръце в джобовете и с цигара в устата влезе в заведението, изпита вълнения, които отдавна смяташе за непосилни. Очакваха го триста души негодници, най-голямата мърша, която тази държава беше произвела. Но го чакаха да ги поведе на война. И нещо друго не му убягна от съзнанието. Като всяко заведение, и мотелът жужеше като кошер. Още по трите стъпала към входа той чу вътрешния тътен и това беше нормално. Това беше поведението на всеки жив организъм, а нямаше същество, което да нямаше свой живот. Когато влезе и застана на входа, децибелите рухнаха на половина, персоналът престана да се движи, чашите, да дрънчат. Музиката спря.

Трябва да овладея тези скотове! мина като светкавица през мозъка му, щом видя Любомир Лазов-Маласа, да върви с фалшива усмивка и протегната ръка и го чу да обявява гръмко:

— Господа, да приветстваме, г-н Йован Милетич!

Козела извади цигарата от устата и подпрял ръка на рамото му, попита кротко:

— Момчета, знаете ли какво означава този жест? Няма да ви мъча! Има го при масоните, макар че техните сигнали са други. По времето на Нерон вълка, мъжка длан поставена на мъжко рамо, означаваше едно-единствено нещо „Аз ще умра за теб!“

Козела направи пауза, усмихна се криво и добави:

— Ако се налага! Не се налага да мрем, момчета! Трябва да оцеляваме! Затова сега искам да ви кажа една фраза: „Светлото бъдеще е заложено в разумното настояще!“ Не знам кой е авторът й, но ми харесва. Ако сме разумни днес, децата ни ще оцелеят! Ясно ли се изразявам?

— Не, Козел, — обади се дълбок бас баритон и на една от масите се изправи трийсетинагодишен, строен, рус мъж, който много повече приличаше на офицер от МИ-6, отколкото на бандит от Балканския полуостров.

— Какво не ти е ясно, приятелю? — попита Козела, загубил и първоначалната емоция, и доброто си настроение, а още повече, желанието да общува с недоказани престъпници.

Да си престъпник беше професия. Това предполагаше характер и умения. Че срещу него има престъпници по душа, у Козела нямаше съмнения, но че имат необходимите умения — дълбоко се съмняваше. А той не беше даскалица в детска градина и никога нямаше да бъде.

— Какъв ти е проблемът, приятелю? — попита Козела.

— Дал господ проблеми! — каза нахаканият блондин. — Аз искам пари и затова съм престъпник. Не се подчинявам на законите и затова съм враг на държавата. Но ето, че идваш ти и заявяваш: „Не е така! Аз съм вашият бос, вие сте във война и имате враг!“ Като всички наемници от Чуждестранния легион до Ирак, наемниците воюват за пари. Затова, Козел, очакваме да чуем от тебе, кой е врагът и каква е цената?

Вътрешно бесен, „старият артист“ седна на масата, запали цигара и дълго мълча, докато тишината не стана мъртва. Тогава заговори тихо:

— Ако персоналът е наш, заведението — транзитно и ние временни, трябва да се разберем по един прост въпрос, момчета! Така поставен, този въпрос създава проблеми, а проблемът се решава просто. Някой си отива! Да, обаче ние не сме пощенски офис и при нас напускат само мъртви! Ясно ли ти, господин Блондин? Не чакам отговор. Ела на моята маса!

Козела изчака младият мъж, който скочи като пружина от стола си и без грам колебание прекоси заведението и наистина седна до него на масата. Козела повика с показалец Маласа, но го задържа прав, не го покани на стола до себе си.

Ще се справя ли с тая шибана обстановка? мислеше той, загледан в тълпата пред себе си. После започна да говори по силата на някакво вътрешно внушение. Нито си беше подготвил реч, нито, ако се беше опитал, знаеше как да го направи. Обстоятелствата обаче го принуждаваха и той знаеше, че трябваше да овладее тези хора.

— Момчета… — почна Козела — България е майка за едни, мащеха за други, затова гледайте на тази среща, като на среща на сираци. Няма да ви обещавам нищо, но мога да ви посоча пътя. Вие искате пари? Вземете ги! Имате врагове? Избийте ги! Имате семейства? Пазете ги! Но най-сложното в този свят, момчета, е да направите всичко това и да останете легални личности. Знам го по себе си. Аз съм минал по тоя път и от двайсет години… хайде да не са двайсет, петнайсет… съм в непрекъсната мимикрия. За да не правите моята грешка, ви предлагам нещо просто. Изберете си поведение, което да е удобно за държавата и законите й, и златоносно за вас!

— И какво е то? — обади се русият мъж до него.

Тогава Козела замахна и му разби носа с т.нар. „цигански удар“. В пълна тишина извади магнума си и го постави на масата.

— Мога ли да продължа? — попита Козела. Гласът му беше вече леден, беше се овладял и знаеше какво трябва да направи оттук нататък. Не се намери кой да противоречи. Русолявият му партньор се опита да стане от масата. Козела го задържа с лявата си ръка за рамото, подаде му една салфетка, изчака го да попие кръвта си и продължи. — Все някой един ден гушва чемшира, момчета! Тука сред вас присъстват бивши офицери и нови, агресивни и прибързани „артисти“. Ако организираме усилията си, може да обърнем логиката на великия Лев Толстой. Война и мир! За жалост, мирът свърши! Дайте бързо да приключваме войната, защото всички имат семейства и деца!

После се обърна към блондина и попита:

— Как се казваш, колега?

— Исус — отговори младокът под дулото на магнума.

— Наричай ме, Варава! — отговори Козела. — Ела с мен! Господа, от мое име един човек ще ви обясни защо трябва да се справим с уахабитите! Защо не от Международния валутен фонд и Световната банка, а от техните фондове трябва да живеем. Представям ви един достоен офицер!

Козела повика Плъха с върха на пръста си, показа го на смълчаната аудитория и добави:

— Той ще ви каже тактиката! Ще ви научи на някои умения, които улицата не предлага. Аз обаче ще ви кажа целта. Ако не искате да ви обрежат и да ви превърнат в тъпо шиитско стадо, не вярвайте на сунита Доган и слушайте какво ще ви каже моят колега! Ние с този млад човек ще се оттеглим. Заклевам се в паметта на мъртвите си синове, че не му желая злото и косъм няма да падне от главата му!

После се обърна към този дебелоглас вариант на Робърт Редфорд и каза:

— Тръгвай с мене, момче! Ще ти дам възможност да се реваншираш!