Христо Калчев
Спрете полета на сокола (10) (вулгарен роман)

X

Ангел Сотиров беше рус, светлоок, слаб и жилав. Хората се раждаха по най-различен начин — едни умни, други глупави, трети силни. Той просто се беше родил бърз. Осемнайсетгодишен той пробяга с кецове сто метра за единайсет секунди. Имаше гъвкаво тяло и дълго време го наричаха „Змията“, докато веднъж на улицата, от някаква кино продукция не бяха го спрели с предложение да го пробват за ролята на Христос във филм, който той така и не видя никога.

Тогава се появи и прякора му Исус. Беше му все едно как ще го наричат. Той знаеше много повече, отколкото показваше на обкръжението си. Баща и майка — Роберт колежани, баба — завършила френски йезуитски пансион в Гренобъл и фрау Урсуле — гувернантката, докато болшевиките удариха балтия на семейството му. Той се оправяше и с трите езика, без да знае добре нито един от тях. Ако трябваше да говори, щеше да говори с грешки, но налагаше ли се да преведе нещо, знаеше, че е перфектен. Знаеше и още нещо — в бандитската глутница имаше малко като него, почти липсваха. Изключение правеше Поли Пантев, но той отдавна беше мъртъв, Бен Търпин… За други не се сещаше. Затова и много старателно се мъчеше да скрие биографията си от „сродните души“, а бандитството не беше нищо друго, освен братство, бързо оредяващо с времето.

Когато каза на Козела, че не знае езици, Исус разбра, че е направил грешка. Разбира се, имаше своите обяснения. Ако някой ден легендарният генерал разбереше за биографията и уменията му, щеше да му поиска сметка. Тогава ще отговоря: Едно е да знаеш един език, а съвсем друго да схващаш смисъла му!

Исус или Сотан, както щеше да се казва оттук нататък, не предполагаше обаче, че Козела отдавна му е проверил биографията и знае за него повече, отколкото сам той за себе си.

Когато видя да се задава тази жена срещу него, Сотан, а той си налагаше да свиква с този прякор, не повярва на очите си. Що за тигрова котка е тази шунда, вцепенен мислеше той, когато една тежка ръка падна на рамото му.

— Не се захласвай, блонди!

Че е Козела нямаше съмнение, а и младият мъж не се опита да го проверява.

— Мислех, че си гей! — кротко каза Козела.

— И други са си мислели същото, шефе, — каза Сотан. — Едва в интензивното разбраха, че не са на прав път.

Бенина се приближи и без да чака покана седна на масата.

— Добър ден, Бени! — каза Козела. — Това е Сотан!

— Звучи ми като Пол Пот! — нахакано отговори момичето. — Що за клоун е този, Козел? Манекен, фитнесър или специалист по боди масаж?

— Твоят партньор… — кротко каза Козела. — В краката му има една чанта, там са вашите билети, „але ретур“, пари за пътни разноски. Преди да си тръгна ще му дам един плик с инструкции. Той ще го прочете на аерогарата и ще унищожи плика още там. Останалото са междинни връзки по телефона.

— И къде отиваме, по дяволите? — попита Бенина, разглеждайки с любопитство новия си партньор.

— На среща с братовчед ти, Влад! — каза Козела.

Пъхна плика във вътрешния джоб на сакото на Исус и излезе от терасата на мотела.

Бяха в Дома на киното в Лесидрен, на десет минути от бащината му къща. Точно затова беше дошъл и пеша. Така че по никакъв начин Мосад не можеше да го „изпържи“. Той знаеше терена, те — не. Той имаше укритие, а те щяха да разчитат на случайност. А случайности на този свят, както беше всеизвестно, са любовта, пиянството, дори смъртта, но никога разсеяността. Тя просто се наричаше другояче — глупост.

Когато хлътна в гората, Козела набра Влад Аберман.

— Очаквай братовчедка си, момче! И… не се подвеждай от емоции! Пращам я на гърба на расов кон, който има повече качества от теб и е много, много по-опасен!

След тридневно лентяйство, Козела се върна в София. Беше спал с диазепам, по петнайсет часа на денонощие, ял сирене, масло и мед с козе мляко от селяните. Разбира се, беше пийнал някоя и друга бутилка водка, но на фона на хигиенотерапията, която си беше провел, това му се струваше маловажен факт.

Спря колата при пилоните на НДК и с ръце в джобовете бавно тръгна по Витошка. Трябваше да си подмени гардероба, не защото се налагаше, а защото не можеше да бъде сигурен, че някой няма да го разпознае по елементарния амбалаж, наречен доспехи. Купи един бял, кенарен костюм, един сив и пренс дегал. Поръча да му ги доставят на адреса на „Екзарх Йосиф“ 17. Уговори часа, купи обувки, ризи, връзки, няколко чифта слънчеви очила и се прибра да чака пратката. Когато му я доставиха, стегна багажа и напусна адреса.

От следващия ден под името Йован Милетич щеше да живее в хотел „Баянов“ в Драгалевци. Имаше девет мобилни телефона в една чанта и към никой от тях не беше посягал все още. Знаеше обаче, че и тази анонимност е временна. От центъра на града изкупи всички възможни лекарства, които не му трябваха: антибиотици, седалгини, аналгини и в един момент разсеяният му поглед, а всъщност крайно съсредоточен попадна на една опаковка, на която пишеше „Hear color“.

— Дайте ми и тази химия — каза той, плати и излезе.

Извървя около километър пеша до колата, в различни кошчета изхвърли лекарствата, които така и така не му трябваха, прибра се в хотела и каза на собственика:

— Боби, ще си боядисвам косата, намерил съм страшна пичка, брато! Но твърди, че я е срам да излиза със старци като мен!

— Ще пратя жена ми да ти помогне — каза собственикът. — Тя и без това се боядисва от двайсет години.

На другата сутрин фон Веер не го позна в „Радисън“. Мина два пъти покрай него, но търсеше прошарен мъж и не му обърна внимание.

— Мен ли търсите, бароне? — попита Козела при третото разминаване.

— Майн гот! — каза развеселеният евреин, имитиращ немски благородник. — И майка ти няма да те познае, г-н генерал!

— По-важно е, да не ме познае Ахмед Доган, твое благородие! — ясно отговори Козела. — Сядай!

Фон Веер не чака нова покана и се отпусна срещу него.

— Къде е Бенина, Козел? — попита той.

— Далече, Йохан! По наши, общи дела! Подсигурил съм й добра охрана. Какво ще пиеш?

— Сълза от сърна — каза евреинът. — И не бързай с Доган! Преди това трябва да минеш през Абу Тадж!

Дойде времето и на Абу Тадж. Козела направи тройна подсигуровка. Оптическа карабина „Щайер“, РПГ и бомба.

Изпрати кутия шоколадови бонбони на арабина и предизвика паника сред гардовете. Че в кутията имаше бомба нямаше никакво съмнение, според тях. Но нямаше.

Бомбата щеше да внесе този, който трябваше да обезвреди кутията. Това, разбира се, беше Плъха. Приготви си инструментите, настани се на масата и извади рентгенологичните си слушалки. После бавно разлепи кутията, отвори я демонстративно и изяде един от бонбоните в нея. Междувременно обаче беше залепил триста грама сентекс под масата и ги изгледа иронично. Малко по малко и Абу Тадж, и компанията от бодигардове се върна на масата.

— Обикновени бонбони, господа! — каза Плъха. — Не всеки пакет е бомба.

Ахмед Абу Тадж бръкна в джоба на сакото си, извади една банкнота от петстотин евро и му я подаде.

— Благодаря, генерале! — каза той.

Плъха стана и каза учтиво:

— Аз съм само майор, господине. Приятна вечер! — и напусна заведението.

Козела виждаше всичко това от сто и петдесет метра разстояние през морския си бинокъл. Плъха излезе, качи се в раздрънкана служебна лада и потегли. Арабите се успокоиха и Абу Тадж седна на масата. Охраната се настани около него в плътна завеса, с гръб към вратата и тогава Козела включи дистанционното.

Трясъкът беше оглушителен, огнените кълба лумнаха за секунда.

Аллах, акбар! помисли разсеяно Козела, излезе от другия вход, хвърли карабината в един водооточен канал, качи се в колата и потегли.

— Бароне… — каза той, като чу гласът на младия евреин. — Направете заупокойна за вашето момче и кажи на госпожа Джоана, че утре я каня на обед в Драгалевци. Тя знае къде!

Готвеше се да прекъсне връзката, когато фон Веер се намеси:

— Йон, братовчедите са се срещнали. Ако я караш така, приятелю, ще заслужиш златната Давидова звезда!

— Предпочитам Малтийския кръст! — каза Козела и изключи апарата.