Христо Калчев
Спрете полета на сокола (5) (вулгарен роман)

V

Времето не стигаше за нищо и въпреки това Козела си позволи един лукс. Излетя през Москва за Атина и оттам взе ферибота за Мегало Кастро. Беше три и половина сутринта, когато се прибра. Къщата спеше. Козела излезе под кедрите в двора, запали цигара и се заслуша в шепнещите гласове на острова. Беше тихо, почти мъртво. Тук-там се чуваше прибоя или поне си внушаваше, че го чува. Понякога в далечината се обаждаха сирените на акостиращи или заминаващи кораби.

Това беше домът му. Тук искаше да умре или поне да доживее дните си. А имаше само няколко часа на разположение. Готвеше се да остави бележка на жена си, когато тя се появи на входа на патийото. Нямаше и намек на сънливост по лицето й. Дали не ме е чакала през цялото това време? помисли Козела, но каза:

— Здравей, Флора!

— Добре дошъл, Йон! — пресипнало отговори жена му. — Защо се промъкваш като крадец в собствената си къща?

Козела се усмихна вътрешно. Да, наистина, поведението му беше на крадец. Той, кошмарният убиец, можеше да бъде всичко само не и някакъв жалък крадец. Не и той!

— Няма време, Флора — каза Козела. — Дойдох да видя как сте и тръгвам обратно. Не ме питай кога ще се върна.

Флора седна срещу него, запали от цигарите му и вдигна мастилените си очи.

— Имаш ли време за една водка, Йон?

— Не — каза той. — Фериботът е след четиридесет и пет минути.

— Нужда от нещо? — срещна отново питащия поглед на Флора.

— Не, скъпа!… Имам нужда от време.

— От мене го имаш, Йон — кротко отговори молдовката.

— Знам — Козела стана, загаси фаса, целуна я по косата и тръгна.

— Йон?… — прошепна Флора.

— Слушам те.

— Да те чакам ли? — спокойно попита тя.

— Въпрос на избор, скъпа! И на време! Моят избор сте вие, но времето не ми принадлежи! — после се обърна и напусна двора на къщата, която беше създал с чувството, че е последното убежище в живота му.

Беше девет и половина сутринта, когато събуди Влад Аберман.

— Играта загрубява, момченце! — каза Козела. — Ще трябва да се увеличат количествата.

— Имам ново ноу-хау, генерале — каза младокът. — Но и нова цена!

— Ти, че си евреин знам, Аберман. Но аз не съм арабин и затова всякакви пазарлъци с мен са безсмислени.

— Не става дума за пари — спокойно отговори Аберман.

— За какво, по дяволите? За слава ли? — иронично попита Козела.

— Не-е, генерале. За свобода и доверие.

— Не разбирам! — каза Козела и наистина не разбираше.

— Знам — чу гласът на младока — купи или наеми пет магазина за сувенири в София, след което ще проведем търговската част на разговора. Картофеното ноу-хау се изтърка. Трябва нов подход или и двамата трябва да излизаме в пенсия.

— Ще видя какво мога да направя — каза Козела и изключи апарата.

Влизаше в София. Какво ли се върти в главата на този млад гений? си мислеше разсеяно той, докато навлизаше в града. Предстоеше му среща със снайпериста Абу Тадж, а като че ли това беше най-важното нещо, което трябваше да свърши.

 

 

Беше девет и половина сутринта, когато на масата му поискаха да седнат две жени. Едната беше на видима възраст около седемдесет години, другата, приблизително четиридесет и пет. Пиеше кафе на гарата и чакаше сигнала на фон Веер. Беше струпал една пачка ежедневници и ги прехвърляше разсеяно, търсейки да спре погледа си някъде. И тогава наистина попадна на една фрапираща информация. Армията на Махди беше обезглавила едно двайсет и петгодишно американско момче, като наказателна мярка за изтезанията на иракските терористи, попаднали в лапите на съюзниците. Козела се вторачи в тази информация и я изчете цялата. Показваха снимка на маскираните екзекутори, на момчето, което спокойно очаква съдбата си, без реално да подозира какво го чака, интервюто с баща му. Изказвания на ислямски фундаменталисти, възхитени от бързата реакция на Муктада ас Садр. Това не беше киноекшън, а грубата реалност на войната, и без да влиза в емоционални подробности и да си променя химията, Козела знаеше, че това предстои и не беше нито кой знае колко изненадан, нито шокиран. Беше просто отвратен, но нямаше с кого да го сподели или поне така си мислеше, когато чу любезен женски глас:

— Така е, господин генерал, войната е безмилостна!

Козела отмести поглед от вестника и се взря в по-младата жена. Беше слаба, грозновата и дългоноса жена на средна възраст със силни диоптри на очилата. С умен и спокоен поглед.

— Коя сте вие? — попита той.

— Аз не съм тази, аз съм ТЕ — отговори кротко жената. — И вие имате среща с мен.

— Дамата с вас? — неопределено попита Козела, колкото да чуе гласа си.

— Не се безпокойте, генерале! — продължи да отговаря жената. — И Голда Мейр беше възрастна жена, и Бен Гурион не беше в младежка възраст, но върнаха Ханаан на собствениците й.

Жената се пресегна и извади един плик от чантата си. Беше жълт, восъчен, старовремски.

— Вътре няма нищо, генерале! Нещо повече! Восъчното фолио на плика не позволява оставянето на пръстови отпечатъци. Приберете този плик, ще ви кажа с какво да го напълните.

— Вие? — попита Козела.

— Да, аз, Козел! — отговори жената. — Аз командвам парада до нова заповед!

Козела вече знаеше достатъчно, знаеше и повече. От него се искаше Аберман и Абу Тадж. С единия щеше да се справи. Другият щеше да го държи като разменна монета, докато свободата му не гарантираше личният му живот и спокойствието на семейството му. Но за какво му беше този плик по дяволите?

— Вижте, мадам — каза той. — Гледал съм какви ли не филми, кои по-лоши, кои по-добри. Такива като мен винаги играят лошата роля. Или стават убийци, или стават предатели, уважаема госпожо. За да не стигаме до там, помолете възрастната дама да се разходи до тоалетната и ми кажете какво искате от мен?

Жената прибра чантата си, увеси я на облегалката на стола, отпи глътка кафе и се взря с късогледите си воднисти очи в него.

— Тази жена, както я наричате вие, генерале, командва парада. Няма „сабри“ в Москва, в Ню Йорк или Холивуд, които да не ядат от ръката й. По стечение на обстоятелствата тя е моя майка. По още едно стечение на обстоятелствата някога е била учителка по български език в родината си. Обстоятелствата обаче й дават правото да говори, когато намери за добре. Ние с вас говорим, когато трябва, генерале.

Козела започна да се отегчава. Не един път беше плашен в живота си, многократно стрелян, убиван. Две безпомощни жени не можеха да му вдигнат адреналина, още повече, че гледаше на себе си като на мъртвец.

— Вижте сега, уважаема госпожо — започна той. — Аз съм тук по работа, а вие?

— Нашата работа е съвместна, генерале — продължи да отговаря жената. — Барон Йохан фон Веер е мой син и внук на мълчаливата дама.

Ставаше сериозно, Козела го почувства с кожата си. Така подреден пъзела, значеше, че Мосад е навсякъде и, че няма никакъв шанс да се измъкне от кафенето на гарата жив, ако откаже съдействие. Козела се облегна на стола, огледа се, не видя нищо подозрително и отново се обърна към по-младата жена:

— Няма да ви питам как се казвате, мадам. Знам, че е без значение какво име ще ми кажете. Искам обаче да ви кажа параметрите, в които мога да участвам, и зоната, която няма да напускам. От гледна точка на институциите, аз съм отдавна мъртъв. Биологически обаче, както виждате — не. Ще ви кажа нещо повече. Имах глупостта да създам семейство и да им внуша, че съм годен да ги защитавам. Това е моята наивност, госпожо. Вашата е, че можете да ме употребите за чужда кауза. Аз съм наемник и работя само и единствено за пари.

— Точно така, Козел — обади се старата дама.

Имаше перфектната артикулация на драматична актриса. Изговаряше всяка дума и буква като човек, минал през школовката на художественото слово.

— Да приемем вашата логика. Вие току-що прочетохте една статия. Какво мислите по този въпрос?

— Мисля, че е отвратително — спонтанно отговори Козела. — Аз, ако трябва да убия някой, няма да еректирам от агония за него.

Възрастната дама кимна:

— Именно за това сте тука, господин Козел. Уверявам ви, че вашето отстраняване не е по-трудно от поливането на едно дърво в пустинята. Но е безсмислено, млади приятелю, а нашият народ не извършва безсмислени дела, колкото и историята му да твърди обратното. Всичко, което сме преживяли, е изстрадано и обмисляно и никакви празни движения не са ни присъщи.

— Тогава защо е този празен плик? — попита Козела.

Възрастната дама, която все повече започваше да му прилича на Голда Мейр, макар добре да знаеше, че бившата министър-председателка на Израел е мъртва вече двайсет години, се усмихна с ъгъла на устата си и каза кротко:

— Този плик е временно празен. В него ти, приятелю, ще сложиш рапорта си. А какъв е рапорта ти — знаеш добре. Пази Володя Аберман. Докато е жив и е живо ноу-хауто му, жив си и ти. След което, не отговарям нито за теб, нито за семейството ти. Справи се с Абу Тадж и концентрирай вниманието си върху основния подлец на Балканите — татарина Ахмед Доган и компанията му. Ние в Синайската пустиня се справяме по-лесно с враговете си, защото не кокетираме с тях, Козел. Обърни внимание на Йохан и иди застреляй Абу Тадж! След което аз лично ще те поканя на „барши“. Знаеш ли какво е това?

— Не — каза Козела и наистина не знаеше.

— Един ден ще научиш, приятелю, — каза старата дама и се надигна от стола. — Покани ли те евреин на „барши“ да знаеш, че той те е приел в семейството си и ти си негов кръвен брат, генерале! Надявам се, че ще платиш сметката?

Козела остана загледан зад тях. Жените напуснаха заведението, взеха елеватора, излязоха от зрителното му поле.

Къде по дяволите е Мосад? мислеше той. Къде е охраната? А че има охрана за миг не се съмняваше.

Козела остана за дълго време замислен над празното си кафе. Всичко беше бивше в тая държава — комунизъм, нежна революция, от Жан Виденов до Софиянски. Всички бяха мъртви кучета. Две неща обаче бяха вечни — интересът и агресията. Интересът беше приоритет на евреите, агресията — на ислямския свят.

Преди да изляза пред тази шибана гара, трябва да избера на чия страна съм! помисли Козела, преди да пъхне празния восъчен плик в джоба си. Изкачвайки се на елеватора направи още нещо — обади се на Маласа:

— Пращай ми Гошо Французина! Имаме трофей за него.

 

 

Отче наш, ти, който си на небето, да се свети името ти, да бъде волята ти, да дойде Царството ти, както на небето, така и на земята! Благодаря ти за хляба, който ми даваш… Но понеже ти никакъв хляб не ми даваш, а аз сам си го взимам, я си стой там сред облаците и си ебавай майката!

Какви ли не глупости не минаха през главата на Козела, докато чакаше Абу Тадж да се появи в окуляра му. Детството му, служебната и бандитска му биография, всичко мина като на кинолента. Минаваше час, два, а шибаният арабин го нямаше. Нямаше го и Гошо Французина. Ако беше там, където трябва да е, пердето в хотелската му стая щеше да е спуснато. А то не беше. Гаранция, че това младо лайно Малас не си е свършило работата. Беше късно да предприеме каквито и да е било допълнителни мерки, затова трябваше да свърши сам това, което отдавна беше чужда работа. Снайперът беше в ръцете му, но очите му сълзяха. Всеки повей на вятъра предизвикваше хрема, която той попиваше ту с единия, ту с другия ръкав на коженото си, твърдо като керемида, яке.

Не си на тази възраст, ебалник! мислеше той, знаейки, че всякакви разсъждения са безсмислени. Абу Тадж трябваше да бъде мъртъв и това беше негова грижа. Всичко останало бяха тъпи хленчения на оплаквачки.

Петнайсетина минути по-късно Абу Тадж се зададе наистина. Първо се появиха три-четири жени с вид на манекенки. Огледаха коридора и повикаха асансьора, след това се появи и охраната. Бяха двама мъже на видима възраст около трийсет години, които по-скоро приличаха на чиновници, отколкото на платени стрелци. Асансьорът беше задържан, в коридора светеше, всичко беше като на длан. Тогава се зададе и делегацията. Татарлъ, Лютви, Еюп, няколко жени, след което един мъж с вид на трикрилен гардероб, а зад него се промъкваше лукавата плешива физиономия на Доган.

Абу Тадж беше някой от тях, но кой, по дяволите? Козела вдигна карабината, намести окуляра и се загледа. Ни един от мъжете в тази група не беше целта му. Къде, по дяволите, е това ислямско лайно? с нарастващо раздразнение помисли той, когато го видя да се задава. Най-неочаквано вратата срещу асансьора се отвори. Някакъв мъж, по-скоро сянка, пресече коридора, шмугна се вътре, след което го последваха и останалите. Пусията беше провалена. Сега вече всички бяха в ресторанта и Козела нямаше повече работа в наетата под фалшиво име стая. Прикрепи карабината за матрака и излезе в коридора. Нямаше представа какво ще предприеме. Телефонът му беше изключен, не беше въоръжен. В крайна сметка, каква заплаха можеше да представлява един мъж на средна възраст, който не си вади ръцете от джобовете. Или, ако го направи, то е, за да си запали цигара.

Козела слезе по стъпалата на хотела и влезе в ресторанта.

— Имате ли запазена маса, господине? — запита оберът.

— Не — каза той. — Необходимо ли е?

— Не е — учтиво отговори началникът на персонала. — Да ви предложа маса?

— Гладен съм — каза Козела — и не бързам. Сто грама „Смирноф“, минерална вода и менюто, моля!

Заведението беше полупразно, но в дъното имаше една махагонова врата, зад която най-вероятно беше стаята за ВИП гости. Козела седна с гръб към целта си и се замисли. Прости, отче наш, ако те обидих! Взимам си думите назад. Дай ми някаква идея, да му еба майката! Няма цял живот да го преследвам този шибан, резан фес! ВИП залата беше зад гърба му, но вратата на кухнята беше пред очите му. Оттам тръгваха сервиетните колички, оттам се изнасяха поръчките, а това може би беше и единствения начин за отстъпление.

Нямам шанс! Козела отпи от блудкавата водка, убеден, че е време да се откаже, когато в ресторанта влязоха нови гости. Шумно прекосиха салона и потънаха във ВИПа.

Мой ред е! Козела се изправи. С бога напред, Господи, а после ще коментираме кой дава хляба, кой сиренето!

— Обер… — каза той. — Донесете ми водката в залата!

— Коя зала, господине? — любезно попита сервитьорът.

— Банкетната, разбира се — каза Козела.

— Но…

— Няма, но… — отговори Козела — Чакат ме отдавна.

Но вместо да тръгне към залата излезе от заведението, заобиколи хотела. Отникъде нямаше достъп до прозорец, още по-малко до такъв, който да му върши работа. Излезе пред хотела и включи апарата.

— Малас?

— Чакай, шефе! — каза момчето. — На пусия съм.

Пет-шест секунди по-късно изтрещя изстрел. Какво беше станало, по дяволите? Козела се качи в колата и отпраши. Нещо не беше в ред, но не тази вечер щеше да разбере точно. На другата сутрин вестниците бяха пълни със снимки на разстреляния доктор по международно право Надир Бен Надир. Единствената евентуална надежда на българите в Либия.

Маласа беше извършил нещо повече от престъпление. Той беше допуснал грешка.

 

 

Беше тринайсети, когато Козела разпусна отбора за една седмица и предупреди фон Веер, че си взима отпуска.

Трябва да си събера акъла и да реша какво да правя! мислеше той, докато пътуваше към Лесидрен. От една сергия на с. Български извор накупи всички вестници и списания. Хапна в едно крайпътно капанче и се прибра в къщата си. Май беше дъждовен, студен и много повече приличаше на края на октомври, отколкото на начало на лято.

Козела се прибра в къщи, включи бойлера, напали камината, зави се с едно родопско одеяло и заспа. Събуди се плувнал в пот. Къщата беше затворена и гореща, въздухът наситен с борина. Разтвори прозорците, взе душ и се върна отново пред камината.

По телевизията показваха едни новини, радиото повтаряше същите, вестниците ги потретваха. В крайна сметка се налагаше един извод. Държавата беше в колапс, пенсионерите умираха от глад, а правителството издържаше военни контингенти по света. Здравеопазването беше в катастрофална криза, а цялото общество се занимаваше с някакъв процес в Либия, въпреки че всички знаеха, че и съдията, и прокурора, и общественото мнение има едно-единствено име и то се нарича Кадафи. Политическите структури се раздираха от омраза. Сини срещу червени, червени срещу демократи и всички заедно срещу жълти, или царисти. Кой печелеше от всичко това? Само и единствено бандите, които работеха на тъмно и имаха истинска аванта от държавния хаос. Не, това не е държава! каза полугласно Козела.

Стана и отвори фризерите си. Бяха пълни с месо и с пиене, но само втората част от асортимента го интересуваше. Той си наля поредната, кой знае коя хилядна, водка и отново се върна пред камината.

Маласа беше избрал погрешния дивеч, но вината не беше само негова. Козела добре знаеше какъв риск е поел младока и каква потеря е вдигната по петите му. Ще отложа наказанието! помисли той по-скоро от досада и умора, отколкото от липса на някаква решителност.

Абу Тадж не му беше никакъв, не му беше причинил зло и той не му желаеше смъртта. Това беше християнската доктрина, която нямаше нищо общо с реалната, а реалната твърдеше точно обратното. Абу Тадж ми е пречка, която трябва да отстраня на всяка цена, ако искам да запазя мира в дома си и главата си на раменете. Този сблъсък на противоречия му беше известен от началото на полицейската му кариера. Беше станал полицай от немотия, презирайки властта на пагона. После беше станал гангстер от алчност, презирайки тези, които му плащат и тези, по които стреля. И резултатът дойде сам — пълна, тягостна, космическа самота.

Прави бяха тези, които твърдяха, че няма бивш полицай, бивш негър, бивша курва. Козела беше всичко, взети заедно. И тогава като че ли го удари електрически ток: Негър, по дяволите! Това беше единственият начин да се добере до Абу Тадж.

Негър, разбира се!

Козела загаси камината, облече се и тръгна към София. Аз трябва да се превърна в стар, грохнал Нелсън Мандела и да си оставя шибаните кокали в свещената ти земя, Господи! После запали колата и потегли.

На Орлов мост Козела спря колата, купи вестници и по инерция сви в малките улички, които бяха близо до дребните интереси на бандитите. Трябваха му две неща спешно. Гримьорско ателие и място за отдих. Имаше възможност да си ги позволи и двете, но трябваше да се справи с любопитството. А това шибано любопитство, кой знае защо, като че ли беше най-главния двигател на човечеството. По-силен от глада и любовта към семейството, по дяволите!

Козела седна в едно кафене по диагонала на телевизията. Поръча си кафе, минерална вода и измъкна свитъка вестници от джоба на сакото си. Щеше да чете обяви и всъщност за това беше изкупил пресата. Но не бързаше за никъде, беше си дал едноседмична почивка. Беше разпуснал и отбора, а и беше прикрил следите си от Мосад. Поне така се надяваше. Козела разгърна вестник „Труд“ по инерция — просто това беше вестникът, който стоеше най-отгоре. Прехвърли разсеяно страниците, докато попадна на едно заглавие, което привлече погледа му. С големи букви на син фон пишеше „Ислямски фашизъм“. Това беше интервю с някакъв българин, американски политолог на име Алекс Алексиев. Името не му говореше нищо, лицето още по-малко, но Козела се зачете. На въпроса за ислямския екстремизъм Алексиев отговаряше със смелостта на картечар. Козела се зачете подробно и прочете интервюто три пъти. Този умен и смел българин не се свенеше да бърка дълбоко в раната, още повече той проследяваше генезиса на ислямския екстремизъм и не го различаваше по нищо от фашизма, болшевишкия комунизъм или която и да е било друга доктрина на насилничество. На въпроса как се е появил този феномен или чума, наречен ислямски екстремизъм, и има ли връзка с религията, Алексиев отговаряше: „Тънка, това е като с болестта. Дори човек да се справи със симптомите, не бива да подценява причинителите.“ Ислямо-фашизмът както го наричаше той, е тоталитарна идеология, която осъжда на смърт всички друговерци, били те християни или юдеи, т.е. т.нар. неверници. Разбира се, че това е деформация на Корана, но и Светата инквизиция деформира християнството и проля потоци от кръв в името на правата вяра. Нравствено мюсюлманите са в седми век, летоброенето при тях започва от времето на Абдул Уахаб, който е основоположник на уахабизма. През 1744 г. султанът на Арабия се съюзява с него и провъзгласява принципа „такфир“, което преведено значи, че всеки мюсюлманин може да обвини друг в безверие. Разбира се, това противоречи на Корана, но не и на войнстващата доктрина. Целта е проста — власт, ислямо-фашизъм, макар че тези понятия се появяват по-късно, едва през двайсети век, когато изгряват звездите на фанатици като Хасан ал Банна, Абдул ал Маудуди, Мохамед Кутуб, Абдула Азам. Те основават Мюсюлманското братство през 1928 г., след което идват парите и от бедни бедуини, тези ислямо-фашисти се превръщат в притежатели на над сто милиарда долара годишно. Само шестстотин милиона долара от тях те похарчиха за подпалване на огнища на Балканите, Босна, Косово, Македония. Вижте само колко джамии построиха в България. Това са войнстващи групировки, които се крият зад международните фондации „Ал Харамайн“ и „Ал Тайбах“ и всичко това е война срещу западните цивилизации. На края на интервюто, журналистът е задал още един въпрос: „Как бихте познали, че екстремистите действат и в България?“ „По най-простия начин, — отговаря този умен мъж. — Български мюсюлманчета се изпращат в Мека и Медина, обучават се и се връщат като воини и врагове на фатерланда си. Всичко, което не е ислямо-фашизъм, подлежи на унищожение. А това са християнският свят и юдаизмът. Който си въобразява друго е или глупак, или наивник.“

Козела се замисли дълго над тази статия интервю. Без да си дава сметка, той знаеше почти всичко това. Друга работа е, че нито се беше старал, нито имаше за цел да направи подобен анализ.

Хората на Мосад като че ли бяха прави. Тази напаст или трябваше да бъде изкоренена, опожарена с напалм или планетата щеше да пламне от него.

Ти си наивник, Козел! помисли той разсеяно. Не си приписвай чужди каузи!

И заедно с тези мисли и интервюто не му излизаше от съзнанието. Да, така беше. Пет милиона евреи, обкръжени от сто милиона араби. Схватката изглеждаше непосилна. Фигуративно казано, това би било борба между един борец по сумо и едно новородено бебе. Но фактите говореха друго. Държавата вреше и кипеше от истерични вопли. Гинеха мъже в Ирак, съдеха медицински персонал в Либия, давеха се деца в реките на Черна гора и за всичко това се търсеше виновен.

Някой трябваше да бъде виновен! Кой беше виновен за Потопа, по дяволите? А за стогодишната война? А за Втората световна? А за Тунгуския метеорит? Козела поиска второ кафе и отново препрочете интервюто. Той вече имаше повече аргументи за общуването си с фон Веер и възрастната дама и повече основания за търговия. Вече знаеше основни имена и понятия, които щяха да му свършат важна работа, когато застане очи в очи с Мосад.

Аз няма да съм наемник, ще се опитам да играя сътрудник! помисли той и включи апарата.

— Йохан… — каза той, когато чу гласът на фалшивия барон. — Аз съм в едно кафене на ъгъла на Сан Стефано и Шейново. Сам съм. Ако искате, можем да се видим веднага. Мога да ви изчакам тук, а може да се срещнем и другаде. Но вече имам какво да ви кажа.

— Как се казва кафенето? — попита фон Веер.

— Не знам — отговори Козела, — но е единствено по диагонала на телевизията. Отсреща е старата бирена фабрика.

— Чакай там! — каза младият офицер на Мосад. — Някой ще дойде при теб.

Козела прочете за трети път един от пасажите на интервюто. Умен и прозорлив мъж беше този Алекс Алексиев. За съжаление такива като него избираха да живеят далече от тази кочина, наречена България.

Трийсет минути по-късно в заведението влезе Бенина Аберман. Предизвикателна като проститутка, но със злия поглед на невестулка, готова всеки миг да прегризе гърлото на жертвата си.