Христо Калчев
Спрете полета на сокола (4) (вулгарен роман)

IV

— Какво е положението, Малас? — попита Козела при срещата си с него.

На масата седеше още един човек, над трийсетгодишен мъж, минал през Чуждестранния легион. Мълчеше. Знаеше, че ще дойде и неговият ред и търпеливо го чакаше.

— Привидно направихме преврата, шефе — отговори Лазов. — С изключение на няколко района, държавата е наша!

— Какво наричаш райони? — попита Козела.

— От Перник надолу до границата. На изток — до Самоков и оттатък Рила, Смолян и курортите.

— Кой държи районите?

— Предимно местни структури — отговори Маласа. — Стоят здраво на краката си и все още се изживяват като ВИС и СИК.

Козела знаеше всичко това, но знаеше и нещо повече, че е пратил друг отбор да превземе планините до южната граница и че в никой случай няма да позволи на Маласа да оглави самостоятелно глутницата. От собствена практика знаеше, че младият Ас, Любомир Лазов, ако почувства реалната сила на властта си, първото гърло, което ще пререже, ще бъде неговото.

— Ще обсъдим този въпрос, след като свършим една деликатна работа, момчета — каза Козела, после се обърна към другия млад мъж.

— Колко време прекара в Чуждестранния легион?

— Близо четири години — отговори снайперистът със сипкав глас.

— Къде?

— Първоначално Оран, после Дакар, бях в Камбоджа, във френска Гвиана, накрая в Монровия. После не поднових договора си.

— Защо? — попита Козела.

— Жега, господин генерал — отговори легионерът.

— И това е всичко? — продължи да пита Козела.

— Само който го е изпитал, знае съдържанието на тази дума — каза легионерът.

— Както и да е, Жоро — Козела махна с ръка и повика келнера.

— Момчета, вие сте на бойното поле, а там е като в джамия — не се пие. Аз съм от запаса, затова ще си поръчам една водка — после се обърна към сервитьора и каза:

— Водка „Абсолют“, минерална вода и лед за мен и два ябълкови сока за господата!

Когато останаха сами забеляза весели пламъчета в очите на Маласа.

— С какво те развеселих, момче? — попита „старият артист“.

— Защо ябълка? А не портокал например, или моркови? — попита Маласа.

— Защото аз поръчвам — кротко отговори Козела — и защото, каквото кажа, това е закон за глутницата и заповед за вас! Ясен ли съм, Жоро?

— Все още не — спокойно, но твърдо отговори снайперистът. — Искам да знам защо съм тук, генерале?

— С пълно право, момче — кимна Козела, изчака да сервират и продължи. — Имаш ли играчки?

— Не — каза легионерът.

— А предпочитания?

— Зависи от задачата и от вида на играчките.

— Нощно отстрелване на благороден елен!

Легионерът отговори, без да се замисли нито за миг:

— Девет милиметрова оптическа карабина „Щайер“ и инфрачервени очила!

Профи, помисли Козела на ум, а на глас каза:

— Начин за изтегляне от бойното поле?

— Това ще бъде моя грижа, господин генерал! — отговори легионерът. — Искам играчките и разумна цена, останалото е моя работа.

— Ще имаш играчките — каза Козела. — Какво наричаш разумна цена?

— Тя варира — отговори бившият френски войник. — Не може да е по-малка от десет хиляди зелени, но може да стигне много нагоре. Зависи от трофея.

— Точно така, — кимна Козела — целта е трудна, еленът минава за един от най-добрите стрелци на Хамас и предполагам, че е с плътна охрана.

— Къде е пусията? — попита Жоро.

— На третия етаж, в този хотел. Разбира се в момента е по-пусто от пустинята Негев.

Легионерът отново се замисли:

— Как ще получа играчките?

— Пред хотела има един стар Опел „Вектра“, под таблото е прикрепено всичко необходимо. В десния сенник има досие и снимки.

— Кога трябва да настане леталния миг? — продължи да пита легионерът.

Това момче все повече харесваше на Козела и той започна да полага усилия, за да не го покаже.

— Ще прецениш сам. Три денонощия са разумен срок, според мен!

— Да — каза мъжът. — И аз не обичам прибързаните работи. Може ли утре по същото време да коментираме цената?

— Разбира се, — каза Козела и подхвърли един плик пред него — това са хиляда евро джобни пари, Жорко. Благородният елен е в триста и единадесета, ти имаш регистрация в двеста и първа. Целта е Абу Тадж, личен гост на българския политик — Козела вложи цялата си ирония, на която беше способен в последните думи — Ахмед Доган. Предполагам, че освен личната си охрана, ислямистът ще ползва и неговата. Ориентирай се в обстановката. Утре на обед ще се обадя или ще дойда да уточним цената.

— Г-н генерал, защо направо не отстреляме Сокола? — след известно мълчание попита легионерът.

— Защото не ни е поръчано. — Козела изпи водката си, стана, погледна Жоро в очите и каза:

— Добра идея, но ще трябва да я отложим във времето. До утре, момче!

После изсъска на Маласа:

— Тръгвай с мене! — и излезе на площад Батенберг.

 

 

BMW-то беше на паркинга пред хотела, но Козела имаше още един разговор с него. А и трябваше да отдели Маласа от легионера. Тези двамата в никой случай не биваше да се срещнат, преди да е приключила операцията. Извървяха отсечката на „Цар Освободител“ до бившия дворец и влязоха в кафене „България“. Навремето това заведение се пръскаше по шевовете, а сега в единайсет часа на обед нямаше почти никой. Козела избра маса, пътьом повика сервитьора. Отново поръча водка и ябълков сок и седнаха един срещу друг.

— Ще ти задам няколко въпроса, Малас. Ще искам бързи и точни отговори. Ако не знаеш, казваш „не знам“ и толкова. Ясно ли ти е?

— Да, шефе — напрегнато отговори момчето.

Че се притеснява му личеше, но и не се опитваше да го скрие. Козела беше достатъчно печен разбойник, за да разгадае подобен театър. Запали цигара, намести се удобно, изчака да доставят поръчката и попита:

— Какво знаеш за Пламен Дишков-Кела?

— Крие се в чужбина — каза Маласа. — Според едни е в Испания, според други — в Чехия. Но е пуснат за общонационално издирване и се крие. Не вярвам да се върне доброволно в България.

— Кой е Илиян Версанов?

— О-о, лудо копеле, шефе, силен, як, див, но попадна под прожекторите и временно е извън играта.

— Оня грък… Таки?

— Джудже комплексар, ходи с гора от охрана. Истинското му име е Христофорос… еба ли му майката, забравих шибаното гръцко име.

Козела махна с ръка:

— Антон Милтенов-Клюна?

— Умна лисица, много опасен и много жесток, но и него го награби правосъдието и дълго време ще е по-нисък от тревата.

— Какво стана с Мето Илиянски?

— Изпари се — ухили се Маласа, но Козела кресна:

— Не дрънкай глупости, лайно! Къде е Мето Илиянски?

Маласа посърна, но знаеше, че е по-добре да не се прави на обиден, отпи от сока и каза:

— Твърдят, че го е повикал „човек на доверието“.

— За такива като Мето, кой може да е „човек на доверието“?

— Никой от групировките. Според някои от софийските „артисти“ е излязъл на среща със самия началник на полицията. Тогава беше генерал Васил Василев. Няма друго обяснение. В него е нямало оръжие пари и телефон. Така обясняват и свалянето на генерала.

— Добре, това е процедурата — каза Козела. — Да я приемем за вероятна. Къде е Мето Илиянски?

— Два дена са го държали в хладилна камера в кланица, после са го нарязали и разхвърляли по пещери и свинарници. Пак ти повтарям, шефе, това се говори в средите.

Козела кимна.

— Синът на Венци Стефанов? — продължи да пита той.

— Малкото Жуле? — възкликна Маласа. — Някой удря сикаджиите отвътре!

— Защо отвътре?

— Защото нарушиха основното правило — каза Маласа.

— А то гласи?…

Малас се изпъна в стола и отговори:

— Това са правила, които ти си създал, генерале. Първото и основно правило гласи: „Противоречията са между нас и сами лично носим последствията. Никой няма право да пипа семействата ни.“ Точно това правило нарушиха с малкото Жуле.

Козела беше научил всичко, което го интересуваше, но не беше свършил с урока, който трябваше да даде.

— Слушай, глупако, — каза той — никога не е съществувало такова правило, камо ли закон, иначе и до ден-днешен синовете ми щяха да бъдат живи и ти нямаше да си унищожил семейството си. А сега ставаш, взимаш колата и тръгваш за Варна. Някъде по пътя ще те спра. Предстои ти още една среща. Довиждане, Малас!

Момчето се изправи и го погледна:

— С кого ми е срещата?

— Не с Памела Андерсън, глупако! — каза Козела. — Изчезвай!

Когато остана сам Козела се прехвърли в ресторанта, изяде една пилешка супа и след час и половина се хвърли в леглото в лесидренската си къща. Всичко го болеше, но болката се преодоляваше. Отегчението и досадата обаче бяха толкова всеобхватни, че го заливаха като река.

Слабо, Козел! каза той сам на себе си. Ти си под Ниагарския водопад и целият му дебит се стоварва на главата ти.

 

 

— Докладвай, Малас! — каза Козела на другата сутрин.

— Едно на едно, шефе — отговори притесненият младок. — Освиткахме главатаря на „Монте Карло“ във Варна, но се провалихме с Любо Храбреца.

— Повтори! — каза Козела.

Беше се подпрял на един мост и рееше поглед във въздуха. Не беше достатъчно съсредоточен, знаеше, че този разговор вече е опасен.

— Повтарям — каза Маласа. — Този, който пое кикбокса от братя Маркови е в преразход, но Храбреца може да прескочи трапа.

— Слушай, младок — каза Козела. — За мъртвите или добро или нищо, нали знаеш — старо клише. Но сега, без да споменаваш нито твоето, нито моето име, ми обясни, кой по дяволите е тоя Храбрец?

Маласа направи необходимата пауза, преди да продължи.

— Трудно ми е по телефона, но въпреки това ще опитам. Бивш сержант, сол ташак на Стоил Савов. Заедно са работили в УБО и в охраната на Тато. Пратихме му две момчета, но тоя бик май ще оцелее.

— Има ли представа за поръчителите? — попита Козела.

— Надявам се, че не.

— Слушай, лайно! — повиши тон Козела. — Провалихте се със Златко Баретата, за втори провал ми докладваш в момента! Третият ще ти струва главата! Не ти говоря глупости, момче! Забрави тоя телефон. Ако ми трябваш, ще те потърся.

Козела хвърли старата си Моторола в реката, но преди това свали сим картата и я постави в разшит жлеб, в ревера на сакото. После потегли за София. Пътуваше бавно, слушаше Клиф Ричардс. Не бързаше за никъде. Знаеше обаче, че задължително трябваше да проведе още два разговора. Знаеше и друго — че трябва да го направи от стационарен телефон, преди да купи нов мобилен апарат, с какъвто в момента не разполагаше.

 

 

Беше два и десет след обед, когато молдовският гражданин Йон Марин влезе в централата на М-тел на булевард „Витоша“ и стана абонат на фирмата. Ползваше сръбския си паспорт, в който се твърдеше, че фамилното му име е Милетич. Излезе от сградата, накъса паспорта и разхвърля отделните му страници в боклукчийските кошове, които бяха по пътя. После отново, като Йон Марин се качи в колата и отпраши за Симеоново. Имаше няколко хотела там, които бяха известни и с дискретността си, и с относителното си спокойствие.

Когато се настани и излезе на терасата, извади старата си сим карта и я сложи в телефона. На седмия позив се обади Алкалай:

— Как си, „сабри“? — попита Козела.

— А ти, генерале? Поставил си ми много трудна задача, колега — отговори Алкалай.

— Искам да знаеш няколко неща. Първо, не съм евреин, така че войната с Хамас не е моя война. Второ, не съм националист и нямам нищо против оня рязан фес, който участва в управлението на държавата. Трето, „сабри“, ако бях патриот, щях да остана в България, а както знаеш я напуснах. Знаеш ли какво са казали латинците? — Козела не дочака отговора и продължи: — Уби бене, иби патрия!^[1]

Козела си пое дъх, готвеше се да продължи, когато го спря гласът на Алкалай.

— Козел… пардон, генерале! Предполагам, че съм по-образован човек от теб. И да… знам какво са казали старите римляни, не латинци „Където ми е добре, там е родината ми!“ Но искам да ти кажа още нещо, ще почнем отзад напред. И аз не съм патриот, живея в Русия, както знаеш. Колкото до Доган, той е фатална, национална грешка. Най-силният политик и най-умният политик във вашата структура Иван Костов трябваше да започне с него. Фатална грешка беше, че подцени един подлец, зад който стоят един милиард ислямски фундаменталисти. Това му изяде главата. Понеже си разменяме цитати, генерале, и аз ще ти кажа един. „Най-добрият враг е мъртвият“. Това е по втория ти аргумент. А третият — какво значи да си евреин? Исус Христос е бил евреин, Мойсей е бил евреин, да не говорим за Соломон. А самият пророк Мохамед, е праправнук на Хам, също евреин. Толкова с лекцията! Много добре знам, че не е тази причината да ми се обадиш. Какво ти трябва?

— Информация — каза Козела.

— Свържи се с Барона! — отговори Алкалай. — Всичко, което искаш и е възможно да получиш, ще ти го предостави той. Другото е твоя работа, колега. Шалом!

„Dead line“ така завършваше романа „Горки парк“ така завърши и разговора му със „сабри“. Козела се опита да го набере повторно, но линията не отговаряше.

На другия ден по обед Козела слезе в София и с ръце в джобовете и с цигара в уста влезе в бара на хотел „Шератон“. Не знаеше защо го прави, знаеше обаче едно правило от дългогодишната си практика. Най-доброто скривалище е най-откритото. Седна, поръча вестници, кафе, минерална вода и започна да ги прехвърля отгоре-отгоре, после неволно чу разговор между две от сервитьорките:

— Всички депутати са в „Радисън сас“. Това Народно събрание ни ебава майката!

Бинго! помисли той, плати и излезе. Извървя отново пеша булеварда и след триста метра влезе в хотела, който беше „визавѝ“. Тука наистина беше и много по-шумно, и като че ли по-тържествено. Преобладаваха мъжете с казионни костюми, които им стояха зле и, общо взето, не беше място за редовия гражданин. Козела обаче не беше редови. Той беше бомба със закъснител, но хората тука не го знаеха. Не намери празна маса, затова седна на бара и този път си поръча водка. Беше дванайсет и трийсет на обед. Поръчката беше направена на английски, той самият си беше направил труда да прилича на чужденец на средна възраст и, общо взето, никой не му обръщаше внимание. Козела беше любопитен човек и наблюдаваше внимателно Народното събрание, когато имаше такава възможност. Затова бързо разпозна някои от лицата, които седяха по масите на заведението. В един момент обаче шумът стихна, като че ли някой намали потенциометъра на радиото и той се обърна към изхода на заведението. През слънчевите си очила разпозна Ахмед Доган, обкръжението му и охраната.

Водачът на ислямизма, както той го наричаше мислено, имаше запазена маса. Седна с двама-трима от колегите си, гардовете се разпръснаха по ъглите на салона и като че ли атмосферата се възстанови. Само привидно обаче. Петдесет на сто от погледите бяха вторачени в него.

Този недорасъл спахия е предводител на един милион турци в България. Тука ще ти бъде гроба, помисли Козела. Отпи глътка водка, запали цигара и набра Маласа.

— Ела в София, моето момче, с Жорко ловджията! Днес е четвъртък, във вторник на обед ще се срещнем на Централна гара, — след което изключи телефона.

С периферното си зрение, допивайки водката си Козела огледа този сравнително млад мъж, а може би негов връстник, който претендираше, че е бащата на етническия мир в страната. Страшно много апломб и високомерие лъхаха от тази привидно невзрачна мутра и това карикатурно тяло. И въпреки това тишината беше достатъчно мощна, за да чуят от съседните маси какво се говори при тях. Но не се чуваше нищо. Ахмед Доган имаше и дефект в говора, и конспиративния навик да говори така, че никой да не го чува.

Нямам намерение да пея с теб в един хор! помисли Козела вътрешно развеселен, плати си водката, запали цигара и нехайно напусна заведението.