Христо Калчев
Спрете полета на сокола (2) (вулгарен роман)

II

Ще ме изпържи ли старият колега? мислеше Козела, докато се ровеше в един телефонен указател, издаден през осемдесетте години и отдавна невалиден. Ще ме изпържи, разбира се! мислеше разсеяно той и продължаваше да върти указателя.

Не телефона, адреса му трябваше или поне елементарен ориентир.

Симеон Мишев живееше на улица „Миджур“. Кварталът беше Лозенец. Повече не му трябваше. Плъха наистина живееше там и беше само въпрос на време да го причака. Козела запомни адреса и излезе от хотела.

— Малас… — каза той, когато набра телефона. — Чул ли си за един стар колега на баща си? Навремето му викаха Плъх!

— Не — отговори съненият глас на младока.

— Добре, няма значение — каза Козела и изключи.

Доверие! Все някой ден се налага да се прибегне до този риск. Доверие в любов, в семейство, родина… Тези банални глупости не вършеха работа на Козела и не такъв тип доверие беше неговият подход към субекта. Към обект доверие отдавна нямаше. Доверието имаше цена. Тя беше ясна и ако задоволяваше двете страни, то съществуваше, ако не, единият преебаваше другия. Старо полицейско правило. Беше описано в хиляди книги и всички, които го бяха учили на занаята, му го бяха повтаряли многократно. Но сега беше моментът, той да приложи една „механика“, на която знаеше правилата, но в която дълбоко се съмняваше. Логиката беше повече от проста. Аз наемам един хамър на една цена, той ме продава на враговете ми в троен реланс, те го отстраняват и отново сме сами на бойното поле. Той знаеше старата еврейска максима: Предупреденият е въоръжен, но знаеше и друго, че всичко е оръжие, включително и думите. Дългогодишната му практика му подсказваше, че е по-безобидно да те застрелят веднага и на място, отколкото с десетилетия да бъдеш подлаган на словесен обстрел.

Той беше жив от една гледна точка. Дишаше, имаше отделителна система, все още се радваше на пороците си, все още посрещаше изгреви и залези. Но това, на пръв поглед. От словесна гледна точка той беше мъртъв отдавна, беше сменил лицето си, което Господ му беше дал, и многократно рождените си данни.

„Жив ли съм или не?“ не беше Хамлетовия въпрос „Да бъда или да не бъда?“ Това вече беше въпрос на вътрешен каприз, от който той съзнаваше, че няма нужда и заедно с това знаеше, че няма да се откаже от изкушението. Пред него обаче стоеше и един въпрос: „За да се справиш с една мутра беше достатъчно да си по-добър стрелец от нея, за да се справиш с една банда от мутри беше необходимо да подготвиш екипа, който ще я замества. Но, за да се справиш с един етнос е необходима кауза.“

Козела съзнаваше, че това му липсва. Когато не е кауза, да бъде мисия! мислеше той, докато прехвърляше досиетата на лидерите на ДПС. Боже каква мръсотия течеше от това. Той, старото ченге, човекът бил на всички барикади, беше потресен от помията, която лъхаше между редовете на тези страници. Всички тези, които сега се биеха в гърдите и разиграваха картата на етническия мир, до един бяха или кадрови офицери, или наемни агенти на службите и всичко това е било в ръцете му без той да си дава сметка, че т.нар. възродителен процес е онази бомба със закъснител, за която е необходима среда. А среда на неговия език означаваше или спусък, или необходимите условия за реализация.

Доган и компания бяха дочакали времето си. Самоопределящи се като турци, те мразеха Турция като светска държава, но надничаха през югоизточните й граници и чакаха други сигнали или спусък. И този спусък беше дошъл.

Мама им да еба, резана! мислеше Козела докато прехвърляше имената. Как пък няма нито един от тях, който да не е бил в лайната? Меди Доганов, Ибрахим Татарлъ, Юнал Лютви, Еюп и т.н. и т.н. Кой от кой по-голям доносник на Държавна сигурност, кой от кой по-голям враг на държавата, в която живее. И всички заедно истински врагове на светска Турция, която не им позволява да ислямизират и косовизират Балканите. Доган на турски означавало Сокол, дали пък в това нямаше някакви индикации? Какво правят соколите? Или кацат чинно на ръката на ловците и действат като ловджийски кучета, или се реят безгрижно в простора. На чия ръка е кацнал Доган? Козела знаеше, че ако това е ловджийско куче, то нито е неговото, нито може да бъде. Тогава оставаше другият вариант — да се прекъсне полета му в движение. Козела знаеше и още нещо, че прекъсването на този полет трябва да се осребри.

Българин по народност, той не беше националист. Православен християнин по рождение, не беше и религиозен. Имаше период от време, когато беше член на Партията, без никога да е бил комунист. Беше полицай, докато му беше изгодно. Стана гангстер, когато полицията не му позволяваше да гледа семейството си. После загуби всичко това. Загуби повече, загуби лицето си, легитимацията си, но продължи да диша. А докато съществуват жизнени функции, съществуват и менталните илюзии. Едно семейство изчезва, започва изграждането на друго. То се оказва ефимерно, започва трето. Едни партньори умират като партньори, други като врагове. Едни врагове умират като врагове, а после се оказва, че биха могли да бъдат партньори. Животът си е ебал майката. Неслучайно никой не е успял да изведе точната формула, какво е животът и какъв е смисълът от него. Обаче едно е животът, а друго са навиците. И още нещо — сумарното на пороците винаги е константно. Ако си педераст и педофил, в никой случай не можеш да бъдеш бохем и пияница.

Да се еба в идиота! мислеше Козела, изчитайки досиетата, които Плъха му беше изпратил. Той знаеше, че не е достатъчно интелигентен, не беше изчел една стотна от необходимата книжнина, която оформя т.нар. мъдрост, знаеше, че е практик и знаеше още нещо, че нито е вечен, нито ще бъде. Нещо обаче му подсказваше, че огромната вина, която има към собствения си народ, десетките мърши, които беше разхвърлил из цялата държава, всичките предателства, които е извършил (ту от полиция към престъпност, ту обратно), би могъл да изкупи единствено сега.

Приспаният български народ се радваше на етнически мир. Боже, какви наивници. Д’еба мама им недоклатена! помисли Козела и захвърли папката. Наля си водна чаша водка и седна на терасата.

Когато едно нещо е добро за един, е лошо за друг — това беше елементарна детска логика, но желязна на практика. Някой не виждаше какво става в държавата. Други виждаха, но им беше изгодно да се крият зад тежки диоптри. Той обаче беше достатъчно добре организиран да продава. Имаше две стоки — юдаизъм и ислям. Съзнаваше, че няма сили да се справи с юдаизма. Синовете на Авраам управляваха света или поне парите му. Затова логиката му подсказваше, че война може да води единствено и само с Ал Кайда, Хамас, Алфатах, Ал Лакса и техните емири в България. И ако спечелеше тази война, един ден многобройните смъртни присъди, които тегнеха над главата му, може би щяха да бъдат оттеглени.

В София бяха фон Веер и Бен Кадир. Два жребеца, изправени на дерби. И тази вечер, загледан в разцъфналата вишна пред къщата си в Троянския балкан, Козела трябваше да реши на кой кон да заложи. Слънцето залязваше, когато този въпрос възникна пред него, но започна пълнолуние, когато набра телефона и потърси барон Йохан фон Веер.

— Генерале, — каза фон Веер — не може ли да активизираме журналистиката? Би ни свършила прекрасна работа. По-добре думи, отколкото куршуми, Козел!

— Ще видя какво мога да направя — отговори уклончиво Козела.

Затвори телефона и отново набра, този път номера на Плъха.

— Мишо, трябва да пусна Доган на ролбата. На кого от журналистите мога да се доверя?

— На никого! — отговори той — Всички бяха на разкладка в отдела. Като почнеш от Кеворкян, та свършиш с Иво Инджев. Всички са наши момчета. Това ти беше грешката, Козел. На времето ти ценеше повече стрелците от интелектуалците.

— И какво стана д’еба мама му? Снайперистите са мъртви, а нашите момчета стрелят от екрана.