Христо Калчев
Спрете полета на сокола (11) (вулгарен роман)

XI

Маласа продължаваше да действа. Време беше да превземе София и макар от дистанция, Козела го направляваше. Клошарският подход беше изтъркан и вече не вършеше работа. Трябваше да се намери друг начин и Козела му го подсказа.

Митко Малкия, Живко, Калоян и още две лекета от обкръжението на Златко Баретата, бяха във Виенската сладкарница в Драгалевци. Жорко Легията и Пепи Пръста се преоблякоха като дякони, залепиха си бради и ги разстреляха като кучета. Стреляха с един картечен пистолет „Шипка“ и с по един контролен „Глок“ в левите ръце. Половината работа беше свършена, другата половина трябваше да свърши МВР. И, разбира се, свършиха като „кучето на нивата“. Полицаите арестуваха Антон Милтенов-Клюна и Илиян Версанов, намериха предостатъчно доказателства да ги вържат на топло за дълги години, но „хуманният български съд“ ги пусна под домашен арест.

Когато Маласа му докладва, Козела мълча няколко секунди, после каза:

— Поставят ни в безизходица, младок. Ще изчакаме да отменят и тази мярка и после ще ги пратим в преразход.

— Може да минат и месеци, шефе! — каза Маласа.

— Колкото трябва, толкова, колега! Готви се да посрещнеш пратката — чипс, гризини и кроасани. Ще ти кажа къде и кога да ги приемеш.

После изключи телефона и тръгна за Драгалевци. Имаше среща с една необикновена жена, която едва ли беше по-млада от него, но със сигурност имаше повече власт от който и да е било политик в България, камо ли и престъпник.

Козела влезе в „Секвоя“, избра отдалечена, тиха маса и седна с лице към вратата. „Кетрин Хепбърн“ я нямаше още. Знаеше, че ще закъснее, но знаеше, че няма да прехвърли петнайсетте минути — толеранса на приличието. И наистина на петнайсетата минута Джоана се появи. Времето беше студено и дъждовно и тя беше облечена според обстановката — с пуловер, панталони и туристическо яке. През рамото й висеше чанта. Че тежи си личеше отдалече. В устата й димеше цигара, ръцете й бяха в джобовете. Приближи се към масата и седна. Тогава в заведението влязоха трима млади мъже и без да ги поглеждат се разположиха на първата маса до вратата. Козела се усмихна любезно, така си мислеше, фалшиво — така изглеждаше.

— Имаме си доверие, мадам!

— Да, Козел! — каза Джоана. — Другото е протокол. Аз и да искам, не мога без охрана.

Козела кимна, наистина разбираше в какво състояние е събеседничката му и много добре знаеше, че хора като нея не зависят само и единствено от собствената си воля.

— Какво да ви предложа?

— Наричайте ме Джоана, — прекъсна го жената — макар че истинското ми име е Джуит. Казвам го за ваша информация, Козел. Няма нужда да го ползвате. Говорих с Йохан, вие удържахте на думата си, колега!

Козела отново се усмихна.

— В какво качество ме наричате колега, Джоана? На генерал от службите, наемен килър и наркотрафикант?

— Изберете си удобната роля, Козел! — спокойно отговори жената. — Кога влиза пратката?

— До края на седмицата.

— Кой ще я осребри?

— Моите хора — продължи да отговаря Козела.

— Кога ще си получа дяла?

— Той личен ли е, Джоана? — попита Козела.

— Не, разбира се! — отговори жената. — Той е средство и кауза.

— С колко време разполагате, Джоана? — попита Козела.

— С колкото е необходимо — отговори тя.

— Тогава бъдете така любезна, да ми разясните каузата! Това е единственият начин да продължим сътрудничеството си.

— Поръчайте ми един малък коняк и една торта „Гараш“, Козел!

Когато поръчката беше изпълнена, тя измъкна кутия цигари от тежката си чанта, в която със сигурност имаше и оръжие, запали и каза тихо.

— Козел, вие загубихте двама сина, в безсмислена бандитска битка, но имате трети, който искате да опазите, нали?

— Да — кимна Козела.

— Не искате да бъде обрязан и подложен на униженията на исляма?

— Не. Няма да го допусна докато съм жив! — каза Козела.

— Знаете ли какво става в България, приятелю?

— Не всичко — каза Козела. — Не живея тук. Ако властите се доберат до мен, ще ме осъдят на доживотен затвор, но продължавам да имам връзки в държавата и част от пейзажа, особено престъпният ми е сравнително ясен.

— А религиозният? — попита тя.

— Не, — каза Козела — това никога не ми е попадало в интереса!

— Знаете ли в 1989 г. колко джамии имаше в България? — попита Джоана.

— Не — отговори Козела.

— А синагоги?

— Още по-малко — каза той.

— Добре, аз ще ви отговоря. До т.нар. демокрация в България е имало двеста и десет джамии и три синагоги. Сега джамиите са хиляда и четиристотин, а синагогите продължават да са три. Това говори ли ви нещо?

Да, говореше му, но Козела се задоволи да кимне.

— Схващате ли заплахата, генерале? Уахабитите са официалната религия на Саудитска Арабия и техни проповедници строят джамиите у вас с техни средства, изпращат техни имами, за да обучат вашите молли и мюезини и каква им е целта? Как мислите?

— Разбирам ви, мадам — каза Козела. — Не разбирам друго, как ще се справим с един милион мюсюлмани?

— Точно така, както ние, пет милиона евреи се справяме с един милиард фундаменталисти. Бог е един, г-н генерал! На различните езици се произнася по различен начин, но съществува за всички нас и ни е отредил правото да живеем в мир, да отгледаме децата си и да се оттеглим при него в покой. И никой няма право да ни праща при него насилствено!

— Но ние с вас го правим, Джоана! — каза Козела.

— Точно така, колега! — каза тя. — Правим го, защото ни принуждават. Аз имам три внучета, приятелю, и вместо да им се радвам и да се занимавам с растежа им, аз бродя по света, търся тези, които искат да избият твоя син, моите внуци и хиляди други беззащитни цивилни, които не признават войнстващия Джихад и не смятат чуждата смърт за курбан към Аллаха. Разбираемо ли се изразявам?

— Напълно, Джоана! — каза Козела. — Аз съм бил ту офицер, ту килър, но никога крадец. В момента, когато стоката влезе в България и моите хора я пласират, вие ще получите вашия дял до стотинка.

— Не се съмнявам! — кимна Джоана. — Доверие за доверие, Козел! Ти ли окървави София вчера?

Козела отново се усмихна криво.

— Не лично — беше отговорът.

— Това е достатъчно, — усмихна се Джуит. — Сега можем да изпием питиетата си спокойно.

— Мога ли да ти задам един личен въпрос, Юдит? — попита Козела.

— Зависи… — каза жената, — но, ако мога, ще ти отговоря.

— Нарече ме колега… — продължи да шепне Козела. — Ти си генерал от Мосад, нали?

— Шин Бет — по същия начин отговори еврейката. — Но това е информация, която трябва да забравиш веднага!

— О, да! — усмихнат каза Козела и после се провикна към сервитьора: — Момче, би ли повторил поръчката?

— За мен без торта, Козел! И още нещо, преди да минем към веселата част. Не забравяй целта си! Да ти припомня ли поименно коя е тя?

— Не — каза Козела. — Ахмед Доган…

После се провикна пак.

— Момче, без „Гараш“ торта!

 

 

— Как се казваш? — попита Бенина на аерогара София.

— Сотан — отговори Исус.

— Така ли? — презрително го погледна тя. — Аз съм лейди Даяна!

— Приятно ми е, лейди Ди! — каза младият рус нахалник, на когото не му липсваше нито самоувереност, нито нахалство. — Нищо не ви задължава да общувате с мене, Ваше височество, но ако решите друго, аз съм насреща!

— Мисля, че предложението е разумно — каза Бенина и не продума до кацането в Мегало Кастро, а пътят беше дълъг и с прекачване.

Летяха от София до Атина, преспаха в хотела на аерокомплекса, всеки в отделна стая, разбира се. Видяха се като непознати в бюфета на гарата, където тя пиеше кафе, а той дояждаше някакъв хамбургер. После се срещнаха на терминала. По документи бяха семейство и по християнската логика трябваше да се държат като такова. Минаха безпрепятствено през граничния митнически контрол и седнаха един до друг в един В-737. Все още не бяха разменили нито една дума. В самолета за двеста души пътници пътуваха двайсет. Бенина си беше купила някакво списание за модни и светски клюки, а русолявият нахалник извади от пътната си чанта книга, подгъната на седма страница, докъдето беше стигнал.

Какво ли чете този келеш? мислеше Бенина, без да смее да се поддаде на любопитството си. Не от страх го правеше, тя просто осъзнаваше, че всякакво внимание към него можеше да бъде изтълкувано превратно.

В един момент, докато четеше някаква холивудска информация, чу „съпруга си“ да произнася на изумителен за нея английски:

— A cup of coffee, please!^[1]

— With milk, with sugar or pure?^[2] — попита стюардесата.

— Just a cup of coffee and glass mineral water, please!^[3]

Бенина настръхна. Тя беше подценила това бандитче, а в професия като тяхната подценяването беше равностойно на самоубийство. Този, който се беше представил с някакво измислено име, отвори книгата си и се зачете. Когато стюардесата обаче му донесе кафето и той пусна металната маса пред себе си, за миг остави романа на седалката между тях двамата. Тогава с периферното си зрение Бенина прочете „Tender is the night“ F. Scot Fitsgherald^[4].

Не може да бъде, помисли младата агресивна тигрица, която знаеше много за себе си. Знаеше, че е еврейка, че е безмилостна като невестулка, че е развратна курва, но не че може да е наивна. Беше й ново като чувство, а по тази причина това я гневеше.

— Слушай ти, как ти беше името? — започна тя.

— Да, мадам! — неангажирано каза блондинът докато отпиваше от кафето.

— Не си ли закъснял с този автор?

— Много е възможно! — отговори Исус. — Закъснях и с други неща, по-значителни или по-маловажни, но аз съм атеист, лейди Ди, а ние от нашата секта не сме свикнали да се изповядваме!

После младият нахалник си вдигна книгата и докато допиваше кафето си прелетяха от Деканезите до Крит. После си прибра книгата в чантата. Не си сложи колана, въпреки заповедта на стюардесата и кацнаха в Мегало Кастро.

— А сега? — попита Бенина.

Момчето я погледна със синьо-зелените си очи и отговори просто:

— Аз имам инструкции, предполагам, че и ти Бени! Отсега нататък ще те наричам така, колкото и да ти е неприятно. Излезем ли живи от този рай, върви на майка си в путката, нагла курво! Но тук аз съм капитанът на кораба! И още нещо искам да ти кажа… за последно — какво чета е моя работа, кого убивам — също. Отговорът на единствения въпрос, който можеше да ми зададеш, го чу. Не се опитвай да потъваш в тази тематика, ако искаш да опазиш прелестния си задник!

— Ти си вулгарен простак! — без да осъзнава, започваща да го харесва, каза Бенина.

— Без съмнение! — отговор Исус. — Но понеже идват за нас, този разговор временно е приключен.

А че идваха за тях, знаеше само той. Козела му беше показал снимка на Флора и Осип, беше му казал много повече — къде е Влад Аберман, как да общува с него и какви са пълномощията му. Беше му казал и още нещо. Че сексуалното изкушение, с което ще пътува, работи за две разузнавания, които награбят ли това, което се третира като понятие ноу-хау, ще пратят и двамата в „преразход“. А и не само тях. Всички, които по някакъв начин са били свързани с „Пътя на коприната.“

— Госпожа Марин? Аз съм Сотан — каза Исус. — Това е жена ми, Бени!

— Чаках ви! — отговори Флора.

После се обърна към петнайсетгодишния Осип и каза:

— Синко, това са приятели на тате!

Осип, осеян с акнета, пубер отвсякъде и разбира се, не съзнаващ това, с детската си наивност каза:

— Боже, колко са красиви, мамо!

 

 

Вечерта мина във фалшиво приятелство. Флора беше сготвила три блюда, телешко със сини сливи, агнешко с вишни и глиган с боровинки. За половин час на масата приседна и престарялата й майка, чиста аналфабет.

После Флора отиде да сложи сина си да спи и на масата останаха отново Исус и Бенина. Блондинът отпиваше малки глътки бира, почти не хапваше, гледаше разсеяно и това все повече дразнеше женското самочувствие на тази агресивна котка.

— Тука е много красиво! — възкликна тя, съзнавайки, че това е най-глупавия начин да го въвлече в разговор.

— Да — кимна учтиво Исус. — Предполагам, че така мислят повечето туристи.

— Но ние не сме туристи, нали? — агресивно попита тя.

— Не — беше краткият отговор.

— Е, тогава какъв го дървим тук? — продължи да пита Бенина.

— Кой каквото има, това дърви! — продължи да отговаря по същия безличен начин този английски говорещ бандит, на когото така и не запомни името.

— Ти кур, аз клитор, нали? — нахално отговори тя.

Нещо подобно на усмивка се появи на лицето на фалшивия й съпруг.

— Да, скъпа, лейди Ди! — каза той. — И за да не си сблъскаме шпагите, най-добре е да се разделим с мир. Аз ще сляза до пристанището и утре на обяд ще продължим разговора!

— Кога ще видя братовчед си, Влад? — попита Бенина.

— Когато София ми каже да те срещна с него — отговори Исус.

— Искаш да кажеш, Козела?

— Каквото исках да кажа, го казах! — отговори той.

Флора се бавеше, времето беше кротко, спокойно. Наблизо шумяха кедри.

— Ще ми кажеш ли как се казваш? — попита Бенина.

— Не още! — отговори той. — Имаме работа за вършене, неслучайно сме тук двамата!

— И каква е тая шибана работа, по дяволите — изкрещя Бенина.

Узото започваше да й действа. Тогава Исус подхвърли един плик пред нея.

— Вътре са чековете на „Кандия комершъл банк.“ Една от причините да сме тук е да ти ги предам. Утре ще дойде ваш човек, на когото ще трябва да се отчетеш. След което, ако София поиска да ти направят среща с Влад Аберман, аз съм насреща. Ако не, ще си дочета книгата по време на обратния полет.

— И кой е този наш човек, според тебе? — агресивно попита Бенина.

— Не знам, твое височество! — отговори иронично, както й се стори, а всъщност апатично, какъвто беше отговорът на Ангел Сотиров, известен ту като Исус, ту като Сотан. — Аз съм наемник, мадам! И дребна риба. Моите възможности са малки, за разлика от нечии други. Аз чета стари книги и живея в свят, който вие презирате. Приемам го, но искам и вие да разберете нещо. Аз приемам заповеди, които ще изпълнявам, не защото съм слуга по природа, а защото искам да оживея. Разбираемо ли говоря?

— Напълно! — отговори обърканата Бенина. — И все пак кога ще се видя с Влад?

— Ще ти отговоря утре на обед! — Исус се изправи. — Дотогава не ме търси!

— Къде отиваш? — попита тя. — Ако отиваш на пристанището да търсиш Влад, губиш си времето. Ако отиваш за курви, най-много да лепнеш някой трипер! Остани с мен, не искам нищо. Не ме оставяй сама на тоя шибан остров!

Исус извади от джоба си една златна Давидова значка, която разбира се, беше имитация и й я показа:

— Виж какво, Бенина Аберман! — каза той. — Аз съм минал през всички стъпала на дисбаланса, искам да оцелея и да ти попреча да си ми личния гробар. Ако трябваше да създам ЕТ „Under taker“-бюро, щях да го направя сам. Не искам да съм близък с убиеца си, момиче!

— Ти си много красив! — каза Бени.

— И ти хващаш окото — отговори Исус, — но това не ми пречи да те държа на една ръка разстояние. Ще се видим утре. А кога ще видиш Влад Аберман, решават други хора, лейди Ди!

Бенина се събуди от непривични шумове. С прибоя на морето беше свикнала, но не и с хора на фауната. Дръпна завесите. Слънцето беше в зенит, сигурно беше спала дванайсет часа. Чувстваше се и добре, и бодра, но въпреки това объркана, нервна и уплашена. Опита да възстанови разговора от снощи, но физиологията я принуди да потърси баня. Намери я до вратата на спалнята и там всичко, което можеше да иска един съвременен човек, в един добре организиран цивилизован свят. Излезе гола от банята и се подложи на вятъра. Тялото й изсъхна за минути, наметна копринената хавлия, която намери в банята, излезе на терасата и онемя. На трийсетина метра от нея, под кедрите, пиеха кафе русият бандит и братовчед й Володя Аберман, който всички тайни служби по света издирваха.

Имам халюцинации! помисли тя. После се загледа по-внимателно. Нямаше съмнения Air de Famille^[5] личеше отдалече.

— Ти ли си, Влад? — провикна се тя от терасата.

— Разбира се, скъпа! — отговори братовчед и. — Добро утро! Кафето е готово, чакаме те на масата!

Бенина надяна един тишърт, шорти и чехли, грабна чантата си и хукна по десетте стъпала към патиото. Не срещна нито жената, нито който и да било от семейството на Козела. А това подсъзнателно й подсказа, че е режисирано. Тази среща трябваше да стане дискретно, колкото дискретно можеше да бъде което и да било престъпление на този свят.

Бенина се добра до масата и се отпусна между двамата мъже, които познаваше по различен начин. От релакса не беше останало нищо. Чувстваше се грохнала, напрегната и по-уморена, отколкото в мига преди полета.

— Здравей, Влад! — каза тя.

— Здравей, Бени! — отговори братовчед й. — Изглеждаш изтощена!

— Така и се чувствам — отговори тя, без да поглежда русия си охранител.

Отвори чантичката, извади пудра, червило. Разтвори пудриерата и се огледа. Майка й беше казала, а не само тя, че макиажът е интимна дейност, като отделителната система, но тя нямаше време, а не искаше този русоляв нахалник да я гледа с презрение. Положи пласт пудра, изтегли червилото по устните си и когато затвори кутията и реши да я прибере в чантата, братовчед й Влад се пресегна и я грабна от ръцете й.

— Oriflamme?… — произнесе той, гледайки блондина. — Можеш ли да ми доставиш хиляда опаковки?

— Аз мога — припряно каза Бенина.

— Ти пък коя си, че да можеш? — попита Влад.

— Рекламно лице на фирмата, юдеино! — злобно изсъска тя. — Тази козметика ми е безплатна.

Тогава Влад се обърна към русия мъж и каза:

— Това е ножът, с който ще заколим турчина, Сотан! Хранителните стоки попаднаха под обзора на „Fruit service emergency“^[6].

Този, който Влад нарече Сотан, се изправи, допи прав кафето си, остави чашата на масата и каза:

— Ще се върна след два часа!

Обърна се към Бенина и добави:

— Летим след пет… — и пъргаво излезе от двора на къщата.

— Влад?…

— Внимавай с въпросите Бени! — отговори братовчед й.

Той отдавна не изглеждаше онова плахо момче, което се появи от Латинска Америка. Бенина знаеше, че нито е в свои води, нито е в силна позиция, а пък и нямаше никакво намерение да воюва. Интуицията й подсказваше, че тя е в дружелюбна, ако не поне в партньорска ситуация.

— Влад… — повтори тя. — Кой е този, който ме доведе при тебе?

— Твоето нахалство е безгранично, Бени! — широко усмихнат отговори братовчед й.

— Добре, де! — каза тя. — Знам всичко, знам си вините, но си знам и задълженията. Знам и друго, Володя. Ти си алчният търговец Исса, а аз имам акъл!

— Е, и? — попита той.

— Зададох ти въпрос, очаквам отговор! — настоя Бенина.

— Слушай, скъпа роднина! — отговори човекът, търсен от всички спецслужби по света. — Има нещо просто, и това е животът. Едни го изживяват като Марлон Брандо, другите като Джеймс Менсън, няма да те питам дали знаеш кой е той. Но едните и другите са гастрольори на тоя свят, както ние с тебе. Ти се изживяваш като воин на кауза, аз като граблива птица. Приемам твоите констатации за мене, но не те товаря с моите за тебе. Не познавам човека, който те доведе и не искам да го знам. Единственото ми желание е да изкарам старините си на морски бряг, с дебела жена, с голям задник, деца и кучета. А ти, колкото повече ми се мотаеш из краката, толкова повече ще ми пречиш да си осъществя желанията.

— Искаш да кажеш, че си ме осъдил?

— Не, Бени, — каза той — ти осъди братята си! Засега те са варосани за паметници. Няма да го позволя да го направиш и с мен! Аз ще напусна от този остров преди тебе, Бени, и никога повече няма да ме видиш. Единствената кореспонденция ще бъде този гангстер, който Козела ни го изпрати за „the go between“^[7]. А дотогава, скъпа, шалом! Ще се видим при оня, който е призван да ни съди!

— Кой той, my cousin^[8]? — започнала да се разсънва, попита Бенина.

— Този, който разхождаше четиридесет години предците ни като луди крави из пустинята! — каза Аберман, стана и бавно излезе от сянката на кедрите.

Тогава от входа на къщата се появи Флора.

— Бенина! — провикна се тя. — Имате разговор със София!

 

 

Към четири часа се появи русолявият гангстер. Беше се преоблякъл. Сега приличаше по-скоро на манекен, отколкото на наемен убиец. Беше сложил повече атрибути, отколкото обикновено хората като него правят. Златни ръкавели, златна игла на тъмносинята вратовръзка на точки, каквато някога баща й носеше.

— Време е да се връщаме, колежке! — каза Сотан. Име, с което тя нито щеше да свикне, нито щеше да ползва.

— Ти командваш парада, милорд! — влагайки цялата ирония, на която бе способна, каза тя.

— О, в това не се съмнявай, скъпа! — без грам емоция отговори той. — Оттук до аерогара София си моя робиня. Там не е изключено да си разменим ролите, но не разчитай много на това!

— Сбогува ли се със семейството на генерала? — попита Бенина.

— И това не е твоя грижа, — отговори младокът — нито твое задължение. — Ако искаш, напиши писмо!

— И какъв, по дяволите, ще му бъде текстът?

— Сбогом. Извинете. Никога повече няма да Ви досаждам! — отговори той.

Таксито ги закара на аерогарата, после кацнаха в Атина. Полетът за България беше на другия ден, но имаха резервация в хотел „Елиос“ на булевард „Василиус Втори“ и затова се отправиха за там. Сотан даде десет евро, багажа и ключа на пиколото и й каза през рамо:

— Отивам в бара! Ако ти трябва нещо, потърси ме!

След половин час Бенина застана до него.

— Ти си много нафукано копеле! — тихо каза тя.

— А ти, нагла кучка, която мисли, че всичко е безнаказано! Сериозно ли мислиш, че не знам с кого говори в София?

— На прослушване ли съм? — попита Бенина.

— Не, под контрол! Залогът е голям, а предателите — много! Нямам нито едно основание да ти вярвам.

— Би ли ми казал как се казваш, Сотан?

— Не още, — отговори той, — но мога да ти предложа вечеря!

— Ти работиш при Козела, нали?

— А ти, при Ариел Шарон! — разсеяно на пръв поглед и съсредоточено фактически отговори Исус. — Не ми задавай въпроси, Бенина! Ако реша да се разкривам пред теб, ще го направя сам.

— Барман! — каза тя. — Един коктейл „Morning glory“ и порция зелени маслини!

Исус чуваше всичко това, но имаше още работа, преди да погледне на този сексуален изтребител като на жена. Вътрешният му глас му нашепваше: „Не го прави!“, стомашните му сокове му заповядваха друго. Десетина минути седяха един до друг, отпиваха бавно от питиетата си, от време на време срещаха погледите си в огледалната стена, която покриваше бара отгоре и срещу тях.

— Имаш ли принципи, приятелю? — попита кротко Бенина. — Някакво правило или принцип, който да те ръководи в живота?

— Да, Бени! — каза той. — „Жьо пром мон биен у жьо льо трув!“

— Преведи го на иврит! — каза наглата кучка.

— Ти го преведи на английски… — леко усмихнат, каза Исус.

Тогава чу нещо, което го потресе:

— I take my good, no matter, where I find it!^[9]

Исус мълча няколко секунди, после каза:

— Барман, би ли налял по още една напитка?

 

 

Прекараха истерична нощ. Този млад и красив блондин беше расов кон, а тя предостатъчно развратна, за да го държи буден до разсъмване. Когато влезе под душа, тя се опита да се умилква около него и почувства, че той е загубил всякакъв интерес. Тя му каза нещо, което не подозираше, че можеше да излезе от устата й:

— Влюбена съм в тебе, Сотан… или както е шибаното ти име… Преживях девет оргазма тази нощ и ги искам непрекъснато. Откажеш ли ми тази услуга, ти си мъртъв!

Исус излезе от ваната. Бръснейки се пред огледалото, той й отговори кротко:

— Още една заплаха, Бени, и ще ти зашия шундата с телбод! Имаме работа и тя е под контрол. Но още една заплаха и с тебе е свършено, дори Ариел Шарон да ти е роден баща!

Съзнавайки, че е прекалила, Бенина попита:

— Каква е тази работа, която ни пречи да се любим, ариецо?

— Главата на Ахмед Доган! — отговори Исус.

Изми лицето си от пяната и през рамо подхвърли:

— Побързай, след четиридесет минути ни е самолетът!

Бенина излезе от банята, гола като „Афродита от пяната“ и влезе в хола.

— Ти достави опаковките Oriflamme, а главата на този турчин имаш от мен!

Исус я погледна с безцветните си очи:

— Знаеш ли какво каза в момента?

— Знам за какво искам да се преборя — отговори Бенина и отиде да се облече за полета.