Христо Калчев
Спрете полета на сокола (1) (вулгарен роман)

I

Козела си купи един килограм наденица, сирене, буркан кисели краставички и хляб. Напълни един плик с водка и се заключи в родната си лесидренска къща. Беше изключил всички телефони и практически прекратил всякаква връзка с останалия свят. В колата му беше „Щайера“, на кръста под колана „Рюгера“ и това беше всичко. Беше се провалил и го знаеше. Никаква доставка не беше в състояние да заличи гафа, който сам си беше направил. Беше си създал един милион допълнителни и непредизвикани врагове в един и без това враждебен свят. И най-важното, не беше обезглавил глутницата.

Козела се напи и заспа. Събуди се махмурлия и изпържи едно парче наденица. Опита я, но не му хареса. Хвърли я на двора и отряза парче сирене. Взе го в едната ръка и с чаша водка в другата излезе на терасата.

Пролетта идваше и дърветата се разлистваха. Отдавна надошлите прелетни птици вече спяха в короните на дърветата. Някъде все още бухаше бухал. Долу откъм селото се чуваше откъслечен лай на кучета, но иначе тишината беше повсеместна, всепоглъщаща или, общо взето, т.нар. космическа тишина на нервността, от която болят ушите и се пръска мозъка.

Козела отпи, отхапа от сиренето, после и него го хвърли на двора и продължи само с водката. Какво се беше случило, мама му стара? Ръката ли ми изневери? Нормално е на тази възраст… Или някаква свръх сила запази предводача на глутницата? И тогава съзнанието му се проясни. През цялото време Козела беше преследвал глутница, беше търсил и се целил във водача им, митическия Акела, без да си дава сметка, че всъщност има работа с ято хищни птици и че подходът към тях трябваше да е по-различен.

Втресе го, плувна в пот: Господи какъв идиот си, Козел. Скочи, грабна бутилката и се върна обратно на терасата. Разбира се, подходът беше сгрешен, априори. Не глутница, и не вълк, друга беше целта и той вече я знаеше.

Пиян, но вътрешно развеселен и кой знае защо миролюбиво и добронамерено настроен, той допи питието си. Взе душ с ледената вода на бащиния си дом и заспа като младенец. На другия ден знаеше как трябва да реконструира постройката и кои майстори да наеме за градежа й. Боже господи, Козел! беше последната му мисъл. Ти се възраждаш, момче! Повече не помнеше.

 

 

Когато основаха „Ескадрона на смъртта“ и генерал Иван Милетиев го оглави, бившият му шеф Боев му беше дал генерално пълномощно да набира сам кадри. Козела направи точно така. Събра стари ченгета от всички разформировани управления на Държавна сигурност, като добре знаеше, че ще ги ползва по предназначение. Структурата се наричаше „Ескадрон на смъртта“ и затова там трябваше да служат хамъри, стрелци, снайперисти — мъже, не гнусящи си да си служат с хладно оръжие или отрова. Това беше ударната група. Но такова звено би било неефективно и безсмислено без хора, ползващи реален достъп до информация. Козела покани в отряда хора и от разузнаването, и от контраразузнаването, дори и от Четвърти отдел на Държавна сигурност, т.нар. Техническо разузнаване и едва тогава заяви в Пентхаус, че е готов да действа.

Един от хората, които беше наел се казваше Симеон Мишев — млад, мрачен темерут, майор от Второ Главно и бивш адютант на генерал Аначков, когото ескадронистите веднага нарекоха Плъха.

За трите години престой в Ескадрона Козела не беше намерил нито една минута свободно време, за да размени две думи с този затворен човек, но беше изчел биографията му и знаеше всичко за него. Мишев беше инженер по образование, завършил Военната академия в Лвов, специалност фортификации, но после беше пратен под прикритие да специализира минно дело в Антверпен, а след това и текстилно инженерство в Манчестър. Навремето на Козела му беше направило впечатление, че майор Мишев е единственият офицер от Второ Главно, анализирал и изпратил до шефа си, вече покойния генерал Рашков, доклад, озаглавен „Омразата към Мустафа Кемал, по-известен като Ататюрк, сред българските етнически турци“.

На сутринта Козела запали колата и отиде до пощата в Ловеч. Чрез информация от медиите взе домашния телефон на бившия си колега и го потърси в София. Обади се невинен детски глас. Когато попита за бащата, Козела получи подробен отговор:

— Тате и мама отидоха да празнуват Великден във Велинград. Ние сме само с баба.

— Можеш ли да ми дадеш по-конкретен адрес, моето дете? — попита любезно Козела.

— Чакай, ще ти дам баба — каза детето и подаде слушалката.

Тогава Козела чу:

— Господине, Симо и Верка ще празнуват в хотел „Хермес“.

Това беше достатъчно. Един час по-късно Козела тръгна към Велинград за Великденските празници със стария си „боен другар“, с когото от глупост не беше успял да се сближи достатъчно, когато трябваше.

Беше понеделник, осем и половина сутринта на Великденските празници или Страстната седмица, както я наричаха християните, когато видя бившия си колега. Майор Мишев излезе от хотела по джинси и маратонки, прекоси площада, купи няколко вестника от насрещния павилион и тръгна да се връща. Тогава Козела се изправи, свали слънчевите си очила и препречи пътя му.

— Добро утро, колега! — каза той.

— Боже, Козел! — каза Мишев без видимо учудване. — Християните очакват Христовото възкресение, не твоето!

— И са прави — каза Козела. — Имаш ли малко време, Плъх?

— Нямам нищо повече от време — отговори майорът. — Моите спят горе, а аз не бързам за никъде.

После се втренчи в Козела и попита:

— Случайно ли си тук, генерале?

— Не — каза Козела. — Ела да изпием по едно кафе!

Седнаха към най-отдалечената маса в и без това празното заведение. Още беше много рано. Освен персонала, само двама-трима от гостите на хотела разлистваха вестници по масите. Свиреше тиха музика, грееше слънце. Пролетта налагаше властта си. Когато останаха сами, Мишев запали цигара, отпи от кафето, погледна го и попита:

— Е, и?

— Имаш ли пари? — попита Козела.

— Не.

— Искаш ли?

— Да.

— Готов ли си да ги спечелиш?

— Каква е цената? — попита майорът.

— Какви пари искаш? — продължи Козела.

— Много.

Козела запали от „Ротманса“ си, не беше погледнал кафето, но макар и рано сутрин, беше време за водката. Повика младата, едрогърда келнерка. Когато останаха сами, привидно отвлечен, подхвърли:

— Ти имаш информация, аз я купувам на парче. На глава, Плъх!

Бившият майор Симеон Мишев вече знаеше, че играта загрубява, че е станала твърде сериозна, което само по себе си значеше и твърде опасна.

— Кой ще води пазарлъка, Козел?

— Никой, колега! — отговори Козела. — Аз ще ти кажа от какво се интересувам, ти ще кажеш цената. Има и нещо допълнително, но да не бързаме с търговията. Как живееш, Плъх?

След известно колебание младият майор, който сигурно прехвърляше вече четиридесетте години, се взря в очите му и каза зло, агресивно, дори с истерия:

— Вие ни излъгахте, Козел! След това ни хвърлихте на кучетата! Какво стана с шибаната ви кауза?

Старият „артист“ поклати глава и се усмихна:

— Аз никога не съм имал кауза, Плъх! Като се замисля за живота си, първоначалните двигатели бяха бедността и алчността, и накрая шибаната гордост, приятелю! Кауза — никога не съм имал. Нито като ченге, нито като бандит. Но няма нищо по-страшно от хора с кауза в един свят, който не е пригоден към фанатизъм. Българинът е търпелив, но е нетърпим към всичко, което не разбира. Фанатикът е нетърпим към всичко чуждо и търпелив за каузата си.

Майор Мишев вече знаеше всичко.

— Доган и компания? — тихо попита той.

— Бинго, колега! — каза Козела. — Участваш ли в тази кауза, децата ти ще завършат в най-престижните университети в света.

Мишев го погледна с острите си тъмни, азиатски очи и без миг размисъл отговори:

— И аз нямам кауза, Козел! По-лошо — имам деца!

— Тогава каня ви на обяд — отговори Козела. — Тебе, жена ти и всички, които са около вас. Ще се видим след шест часа тук. До тогава искам да се увериш, че отново си се върнал под знамената. Дотогава довиждане!

Козела се надигна, остави десет лева на масата и понечи да тръгне, но гласът на Плъха го спря:

— Къде отиваш по дяволите?

— Интересен въпрос — каза Козела и напусна ресторанта на хотел „Хермес“.

Шест часа по-късно Козела се върна в ресторанта. Знаеше, че ще намери майор Мишев сам или по-скоро, беше му дал предостатъчно време да се подготви и да се освободи от семейството си. Този път Плъха беше избръснат, в костюм, риза и връзка и приличаше повече на делови мъж, отколкото на бивш хранител на най-кървавите тайни на държавата. Козела седна срещу него и повика персонала.

— Ял ли си, Плъх?

— Ще пия — мрачно отговори бившият му подчинен.

— Няма време, момче — каза Козела. — Трябва ми цялата информация за резаниците! Всичко, което касае наши сътрудници между осемдесет и първа и осемдесет и девета година.

— Това е огромен масив, Козел! И ще струва много пари! — все по-мрачно отговаряше Плъха.

— Колко?… В евро…

След дълги размисли и колебания Симеон Мишев каза:

— Десет, дванайсет хиляди… и време!

— Колко време? — попита Козела.

— Месец, месец и половина…

— Аз ти давам една седмица и цената по десет.

Козела му подхвърли един плик.

— Тук има десет хиляди евро, колега! — каза той. — А на този лист ще ми напишеш мобилния си телефон. Днес е единайсети, приятелю! На двайсет и първи искам досиетата на Доган и компания, а ти ще получиш остатъка. Ако на двайсет и първи телефонът ти не реагира, считай, че си направил великденски подарък на децата си. Но върнеш ли се в отбора ще забравиш всякакви грижи за бъдещето им. А сега ще ме извиниш, Плъх! Чака ме дълъг път, а теб — тежки размишления, колега! За довиждане ще ти кажа само едно и запомни тази фраза: Българинът е търпелив като вол към всичко и нетърпим към онова, което не разбира. Турците са точно обратното. Това ни прави несъвместими в един свят. Затова, господин майор, или твоите деца ще живеят добре, или техните. Имаш десет дена за избор! А до тогава чао, брат! И мисли с главата си!

Това беше краят на този разговор. А всъщност самото му начало.