Рут Харис
Женско щастие (9)

7.

— Елиновият „А ла карт“! Каква прекрасна идея! И какво прекрасно време за начало! — каза Алис Уитиър; Алис, която беше чест гост на вечеря и беше любителка на Елиновото готвене, бе първият човек, на когото Елин се обади. — Шефът на Сам идва на вечеря другата събота и искам да му взема ума. Коя е най-изисканата вечеря, която можеш да приготвиш?

Изискана значеше френска.

— Бих могла да направя pate de campagne^[1], с което да се започне — предложи Елин, възбудена от окуражаващата отзивчивост на Алис. — След това мога да приготвя coq au vin^[2] и салата от мокриш и цикория и да последват парченца сирене „Бри“. А за десерт мога да направя печена „Аляска“^[3].

— Звучи божествено! Хайде да го направим!

— Ще е доста скъпичко — плахо каза Елин.

Не знаеше как да говори за пари — не й се бе налагало да говори за пари — и като се чувстваше несигурна какво да каже още, тя остави изречението да увисне във въздуха.

— Не се безпокой! — леконравно я прекъсна Алис. — Колкото струва, толкова. Сам може да извърти някой от номерата си. В крайна сметка ще плати шефът му, и то без да се усети.

Елин бе леко потресена от отявленото безчестие, което Алис така открито признаваше. Фил никога не би направил такова нещо… или би?

— И, Елин… — нареждаше Алис.

— Да?

— Ще имаш ли нещо против да останеш в кухнята? Аз ще сервирам всичко. Искам шефът на Сам да си помисли, че съм направила всичко сама.

— Разбира се — каза Елин, сепната от двете лепкави малки тайни, които бе научила в един разговор.

Начинът, по който се въртеше светът, беше много различен от начина, по който тя си мислеше, че се върти.

Но тя беше толкова въодушевена от първата си поръчка, че веднага се хвърли към телефона, да набере номера на Десолтови. Когато затвори, телефонът иззвъня. Беше Ал, който й каза, че данъчното е потвърдило изискуемите данъци върху имуществото.

— След две седмици Гейл и аз имаме годеж — вметна Ал, когато Елин му каза за „А ла карт“. — Каква торта можеш да правиш?

— Шоколадова, ванилова или кафеена — взе да изрежда Елин, след като поздрави Ал. — Портокалова, карамелена, лимонена, маслена, „Гран марнией“…

— Спри дотук! — разсмя се Ал. — Избери ти. Която и да е. — После замълча точно един удар на сърцето. — Стига да е „Гран марнией“.

Като се смееше, Елин прие поръчката и обеща да достави тортата в апартамента на Гейл на „Мърей хил“. И когато затвори, се почувства много добре, щастлива, че има втора заявка и приятно изненадана от откритието, че Ал има чувство за хумор. Тя си мислеше, че счетоводителите никога не се смеят.

— Скупа! Това е най-доброто шоколадово парфе, което някога съм вкусвала — изгъгна Тамара, след като опита парфето, което Елин й бе донесла в магазина. — Най-доброто! Абсолютно най-доброто шоколадово парфе, което съм вкусвала! С изключение на моето, разбира се.

— Разбира се — сухо се съгласи Елин; тя искаше да разбере само дали понякога графиня Тамара не се нуждае от допълнителна готварска помощ.

— Скупа! Ти си небесен ангел!

При графинята бяха заявени четири вечерни тържества, рожден ден за шейсетима и пенсионерска вечеря за двайсет и пет души, стоварени все за следващата седмица. Стоварени? Смазващи. Графинята имаше склонността да управлява бизнеса си като самолет.

— Осем четвъртинки^[4] борш, пиле по киевски за шейсетима и кулибяк за двайсет и петима. Всичко ще ми трябва до събота на обед. Ще смогнеш ли?

— Естествено — обеща без да трепне Елин, защото знаеше, че в една от готварските й книги има рецепта за пиле по киевски; защото си спомни, че я бе чела и искаше да я пробва. Надяваше се да намери рецептата и за кулибяка. Каквото и да беше това. Елин не го бе и чувала. Боршът не беше проблем, защото бе едно от любимите ястия на Фил и Елин го готвеше непрекъснато. За миг тя се запита отде, по дяволите, иде нейната самоувереност. Всъщност от отчаянието, реши тя.

От силното отчаяние.

Каръл Матисън не можеше да не привнесе гадна нотка:

— Готвене? За пари? — възкликна тя, сякаш Елин й бе казала, че ще чисти тоалети, за да преживява. — Фил все ми разправяше, че си непрестанно в кухнята. Нищо чудно, че флиртуваше с всичко живо, що носи пола! Какъв ще е този мъж, дето ще иска hausfrau^[5]?

Елин, улучена в сърцевината, без сили за отбрана, нямаше отговор и затвори с чувството, че е победена, с желанието да бе знаела как да се защитава.

Но гадостите на Каръл бяха забравени два дена по-късно, когато Елин направи говеждо филе със сос „Мадейра“, гарниран с див ориз, и салата от марули „Биб“, баварски портокалов крем и тригуни за едно вечерно увеселение на Естър Симпсън, жена, която играеше бридж с Карълайн. Елин се прибра след полунощ със стодоларов чек в портмонето си и събуди Бренда и Дани.

— Гледайте! — каза тя, възбудена, като им показваше чека. — Мама заработи сто долара тази вечер!

— Сто долара! — възкликна Дани и опипа чека с подозрителност.

— О-хо!

— О-хо! — отекна Бренда. — Като порасна, искам да съм като теб!

Елин я прегърна и си помисли, че това е най-милият комплимент, който е получавала някога.

Графиня Т. прие борша, пилето по киевски и кулибяка (Елин трябваше да ходи чак до библиотеката в Уайт плейнс, за да търси рецептата) с възторжени възклицания:

— Скупа! Великолепно! Ти ми спаси живота! Как изобщо ще мога да ти се отплатя?

— Дължите ми четиридесет долара — поясни й Елин.

— Скупа! После! После! — каза графинята. — След като сервират храната. След като я изядат. След като гостите я харесат. Трябва да мислим за репутацията на графиня Тамара!

Елин не знаеше как да си отстоява правата. Не знаеше да настоява. Тя си замина без пари.

Седмица по-късно телефонът тревожно зазвъня. Графинята беше безнадеждно затрупана с поръчки.

— Скупа! Ще можеш ли да ме спасиш?

На Тамара й трябваха бифтек „Строганоф“ и каша за двайсет и четирима — за същия този следобед.

— Първо ми платете четиридесетте долара, които ми дължите! — поиска Елин, разярена от дебелоочието на графинята. — И тогава ще ви спася.

— Разбира се, скупа! Разбира се! — повтори Тамара, без да се засяга. — Точно това смятах да направя.

Дори когато беше сгазила лука, старата негодница успяваше да има последната дума. Елин трябваше да й го признае.

Гейл Бъргър плати на Елин, когато тортата „Гран марнией“ бе доставена.

— Не казвай на Ал — довери Гейл на Елин, когато тя я попита как е изкарала изпита за счетоводител, — но не отидох. Всъщност никога не съм и възнамерявала да ставам счетоводителка, само че Ал не знае. Всички казват, че изпитът за счетоводители е по-труден дори от изпита за адвокати. Бях сигурна, че ще ме скъсат, и си рекох: защо изобщо да се притеснявам?

— Но Ал каза, че си втора в курса! — възрази Елин; тя беше впечатлена от постижението на Гейл — впечатлена и завиждаща.

— Бях — каза Гейл с безразличие, което обезсмисляше успеха й, — но какво от това? Бях и единствената жена в този курс от шейсет и пет души — поясни Гейл и кехлибарените й очи станаха напрегнати. — Чувствах се като някаква грешка на природата. Както и да е, с Ал се женим. Ще забременея колкото може по-бързо.

Елин се усмихна:

— Знам как се чувстваш — каза тя като си спомни колко силно искаше да има деца. — Аз забременях три месеца, след като се оженихме с Фил.

— Точно това планувах — довери й Гейл. — Макар че сега ми хрумна… Не казвай на Ал за изпита. Казах му, че ще ме скъсат. Ще ме убие, ако разбере, че изобщо не съм се явявала. Той смята, че дори да не практикувам, би трябвало да си изкарам удостоверение за счетоводител.

— Обещавам — отрони Елин и не знаеше на чия страна е.

Част от нея бе съгласна с Гейл, разбираше Гейл, беше Гейл. Част от нея се питаше дали Ал не е прав. Дипломата за такава професия беше златна, а и Гейл беше страхотна в работата си. Ал дори бе споменавал нещо за излизане на свободна практика един ден с Гейл като негова съдружничка. А ако някога нещо се случеше с Ал, и Гейл останеше с деца, които да отглежда…

Вечерята за шефа на Сам Уитиър беше такъв успех, че Алис Уитиър поръча същата вечеря още веднъж — за трийсет и петата годишнина от сватбата на родителите на Сам. Сестрата на Естър Симпсън поръча морковен сладкиш за еврейските празници, а Вера Десолт помоли Елин да приготви сладкишите за шестнайсетия рожден ден на Лори Десолт.

Репутацията на Елин се разпространяваше буквално от уста на уста и в края на октомври тя пусна реклама в „Уестчестър рипортър“:

„ЕЛИНОВИЯТ А ЛА КАРТ

В СЛУЧАЙ НА ТЪРЖЕСТВО

В СЛУЧАЙ НА ВАКАНЦИЯ

ВЪВ ВСИЧКИ СЛУЧАИ“

Струваше й седемнайсет долара и свърши добра работа. През целия ноември телефонът на Елин не млъкна: заявки за пуйки и за боровинково-портокалова „Гран марнией“, тиквеници и баници с месо, ядки с къри и пръчки от сирене „Чедар“, задушени орехи и плънки от наденички и градински чай.

През Деня на благодарността^[6] Елин спечели триста и петдесет долара и й се струваше, че е попаднала на златна мина. Когато заявките за Коледа започнаха да надскачат заявките за Деня на благодарността, тя изпрати чек за петдесет долара на Лу Суан.