Рут Харис
Женско щастие (32)

7.

До пролетта на 1978 година беше трудно — ако не и невъзможно — да налепиш тапети в трапезарията, да боядисаш антрето, да смениш дамаската на кушетката, да поставиш плочки в кухнята, да завинтиш огледало в банята или да застелеш нов мокет без Лу Суан. Не излизаше ни една пищна многоцветна фотография на фолиото на „Аркитекчъръл дайджест“ без плат, стенна облицовка или подова настилка, произведени от „Дейкор“ или от някоя дъщерна на „Дейкор“ фирма. Едва ли можеше да се появи брой на „Хаус & гардън“ или на „Хаус бютифул“, без да бъдат показани нови теракотени плочки, нова серия бои или лакове, нов избор на цвят за транспаранти, произведени от „Дейкор“ или от някоя от дъщерните й фирми.

Империята за домашно обзавеждане „Дейкор“ сега покриваше целия спектър на домашното обзавеждане, с пълната гама качествени стоки на всички възможни ниски и високи цени, и за класата, и за масата. С годините Лу бе създал първоразреден конгломерат за домашно обзавеждане като купуваше фирми и, ако е необходимо, променяше стратегията на управлението им. После наемаше проектанти с големи имена, да препроектират и осъвременят серията и след това се впускаше в агресивна реклама и в изложения, за да представи преустроените дъщерни фирми.

В началото на шейсетте „Дейкор“ беше малка семейна фирма, която струваше може би четвърт милион долара, ако се случеше добър ден и подходящ купувач. Сега, за набитото око на Макс, тя беше компания за малко под седем милиона долара — ако използва консервативен счетоводител — и не беше за продан през никакъв ден и на никакъв купувач. Макар че за Макс „Дейкор“ беше все още детска работа, той бе впечатлен от успеха, който бе постигнал Лу с „Дейкор“. И по негово мнение имаше една причина за този успех — и тази причина беше Елин Дърбън.

— Той никога не е имал стръв да мисли на едро, докато не се появи ти — каза Макс на Елин по своя неповторим начин.

— А хрумвало ли ти е някога — отвърна Елин, — че аз се появих точно тогава, когато ти се нахвърли върху по-големи и по-хубави неща и остави Лу сам?

— Не съм мислил по това — съгласи се Макс и се засмя. — Вероятно си права… — призна той и после добави: — Ти си страхотна, Елин. Ти си най-хубавото, което се е случвало на Лу.

— Казваш това само защото „А ла карт“ също прави пари за „Дейкор“.

Да предизвиква Макс Суан беше едно от удоволствията в живота на Елин.

— Вероятно — кимна Макс. — Нищо не ме вълнува така, както сумата под чертата.

Елин повдигна вежди като си мислеше, че има и други неща, които вълнуват Макс. Но това не беше разговор, в който искаше да се замесва с него, и тя премълча.

А фактът си беше, че както се разрастваше „Дейкор“, така се разрастваше и „А ла карт“. Ако Елин влияеше положително на Лу като му помагаше да мисли на едро, Лу пък влияеше положително на Елин като й помагаше да разшири „А ла карт“. Преговорите с графиня Тамара току-що бяха приключили и петте филиала на Тамара се присъединяваха към „А ла карт“. (Тамара си отдъхваше в Палм Спрингс с шестия си съпруг.) И — изненадващ развой — на Елин и Лу току-що им бе предложена възможността да откупят „Кичън уъркс“ — предложение, над което те сериозно размисляха.

Фирмата, с която Елин се бе захванала от отчаяние в собствената си кухничка, сега струваше седемстотин и петдесет хиляди долара, което за нея беше смайващо, за Лу и за Ал — впечатляващо, но за Макс — едно нищо.

 

 

През същата сутрин, когато Елин се появи за втори път по Ей Ем/Ю Ес Ей, Лу и Макс закусваха заедно в жилището, което Макс някога бе делил с Джоана. На масата бе разтворен „Таймс“, отгърнат на финансовите страници; телевизорът беше пуснат, но звукът беше изключен. Макс закусваше благоуханно и съблазнително козе сирене върху подлучено ръжено хлебче (!), докато Лу се доверяваше на английски сладкиш и чай.

— Джоана и аз ще се срещнем при адвоката днес — каза Макс. — Тя най-после е приела предложението ми. Петстотин хилядарки, но няма издръжка, няма такива тъпотии, няма нищо. Казах й да ги вложи и седемнайсетте процента лихва ще й носят осемдесет бона на година. Дори ти можеш да живееш с толкова.

— Добре — зарадва се Лу. — Време е вие двамата да стигнете до споразумение и да се отдадете на други неща.

Макс и Джоана се изтезаваха един друг за парите почти три години. Предостатъчно.

— Може и да си прав — измърмори неохотно Макс.

— Проблемът е, че ние наистина обичаме да се караме.

— Не е нужно да оставате женени за това — отбеляза натъртено Лу. — А, Елин… — сепна се той като пусна звука.

— Снабдителка на храни… майка… домакиня… работеща жена — нижеше се представянето. — Вече сте я виждали по Ей Ем/Ю Ес Ей… Елин Дърбън…

— Все си мислех, че е лошо, дето нещата между вас двамата не са уредени — отрони Макс докато мажеше последното късче подлучена ръж с хайвер, — но може би е по-добре човек да си кара с една съпруга.

— Така смятам — каза Лу; бракът му вървеше по-добре от всякога, а вървеше по-добре от всякога, защото връзката му с Елин го бе накарала да проумее, че бе влагал цялата си енергия в работата и дяволски малко — в брака си. — Рийни и аз поработваме върху брака си и всичко е пито-платено. Рядко сме били по-щастливи.

Макс погледна към Лу и си помисли, че от двама им Лу имаше повече акъл.

 

 

— Ед Сълоумей ме попита имам ли си агент! Можеш ли да си представиш! — кикотеше се една сутрин Елин, няколко часа след четвъртото си появяване по Ей Ем/Ю Ес Ей. — Ама и аз не си проиграх коза! Ал Шелдрок, казах му. Ал, ти ще бъдеш мой агент, нали? — Елин се приведе напред, облакъти се на бюрото на Ал и се ухили с километрична усмивка в очакване на неговия отговор, пределно сигурна какъв ще бъде той. — Е?

Елин не бе влязла в кабинета на Ал, а по-скоро бе влетяла като почти докосваше тавана. Тя беше, и без да казва на Ал, на седмото небе. Сутринта, когато включването й свърши, Ед Сълоумей й подхвърли как й се струва един редовен седмичен отрязък в предаването за домашните удоволствия.

— Не само ще ти бъда агент, Елин, ами щях величайшо да се оскърбя, ако не ме бе помолила — каза Ал.

Той също се наклони напред от креслото си и положи ръцете си със свити лакти върху бюрото. Елин одобри тъмния вълнен костюм, хубавата морскосиньо-бяла вратовръзка с дискретната й виолетова ивица, зашитите красиви копчета за ръкавели от „Тифани“. Ал имаше добър вкус. И Ал беше като тухла, винаги стабилен, човек, на когото Елин се бе опирала често през годините. Той беше, и Елин му го бе казвала, най-доброто, което бе наследила от Фил.

— Ей Ем/Ю Ес Ей! — викна Елин. — Представяш ли си! Представяш ли си?

Телевизионна звезда! На четирийсет и седем! Пробивни, енергични, свити в юмрук четирийсет и седем!

Елин никога през целия си живот не се бе чувствала по-добре и се чудеше защо жените винаги се тревожат за мимолетността, когато навършат четирийсет. Би трябвало да падат на колене. Трепетите на двайсетгодишните. Няма ги. Претоварването на трийсетгодишните. Забравено. Четирийсетте години бяха, както казваха хлапетата, най-върховните.

Възбудата на Елин се предаде и на Ал, не само чрез думите и озарението й, а и чрез въздушните вълни, които течаха между тях. Елин беше, както казваха французите, жена на определена възраст. И тя очароваше Ал. Десетина пъти му се бе прищявало да я покани на вечеря и десетината пъти се бе помайвал. Беше се помайвал заради начина, по който се отнасяше тя с него — с едно такова официално сестринство, с отчетлива безполовост. Той усещаше, че макар Елин да го харесва много, тя не го смята за сексуално привлекателен и това познание винаги бе възпирало Ал. Но и докато й се възхищаваше и се питаше какво у него я отблъсква, той мислеше как да уреди най-добрата сделка за нея.

— Ей Ем/Ю Ес Ей — замислено промълви той. — Харесва ми! Те бият дори „Събуди се, Америка“ с две точки в рейтинга. Това са сума ти зрители. Постъпления от няколко милиона. И по една съдбовна случайност днес имам обяд с Ханк Роумън.

— Кой е Ханк Роумън?

— Продуцентът на „Събуди се, Америка“.

— Но аз се изявявам по Ей Ем/Ю Ес Ей… — смутено напомни Елин.

— Елин, бъди така добра — каза Ал и се отпусна като вече кроеше плана си за надлъгването и вдигането на мизата: — иди си в кухнята у дома! Забрави се във vol-au-vent aux fruits de mer^[1]. Отдай се на тестени джобове с копър. Щом искаш да съм ти агент, остави ме да си свърша работата. Става ли?

— Става — кимна Елин, а очите й мятаха искри; тя се усмихна: те двамата бяха против могъщите милиони на телевизионната мрежа, против фалангите й от вицепрезиденти и батальоните й от адвокати; харесваше й! — Между другото, Ал — попита внезапно тя, — къде научи така съвършено френски?

— В Бронкс.

Той замълча, като се наслаждаваше на двоумението на Елин. Но преди тя да го облече в думи, Ал обясни:

— Съседското семейство беше от Екс-ан-Прованс. Аз си падах по дъщеря им. Тя ми говореше на френски докато се натискахме на задната седалка на бащиния й олдсмобил.

Елин се разкикоти, поруменя и напусна кабинета на Ал като остави зад себе си следи от възбуда и очарование.

И, о, да! Тя беше и секси.

 

 

По пътя от кабинета на Ал до централната гара Елин мина покрай „Уолдорф Астория“. Тя не знаеше, нямаше как да знае, че докато минава, в апартамент 1207 Макс Суан поръчваше по телефона на румсървиса „Дом Периньон“ и хайвер, докато Джоана беше в банята от мрамор и огледала, където се преобличаше в нещо по-удобно. А дори и да знаеше, нямаше да я е грижа. В края на краищата какво общо имаше личният живот на Макс и Джоана с нея?

Кабинетът на Мел Фактър беше сцена на шумна препирня. Лице в лице с Макс и с неговото оскърбително, евтинко предложение, грижливо замислените планове на Джоана бяха забравени.

— Петстотин хилядарки! И точка! Това е сделката, Джоана. Взимай ги или изчезвай! — Макс беше тъмночервен; една вена туптеше в областта на сляпото му око.

— Петстотин хилядарки плюс процент от бизнеса: имуществото, търговските центрове, брокерските къщи. Помогнах ти да ги създадеш — обяви Джоана с глас, в който дращеха нокти. — Заработих си дела.

— Ти беше секретарка! — извика Макс.

— Помощник — изсъска Джоана.

— Помощник! — изрева Макс. — Как не!

— Аз се грижех за всекидневната черна работа и те оставях свободен да преговаряш и уговаряш — настоя Джоана.

— Ти ми духаше, за да си почина и да поспя нощем — поправи я Макс като се опитваше да постави нещата на истинските им места. — Петстотин хилядарки — и толкова! Най-скъпото духане на света!

Мел седеше там с учтиво, равнодушно изражение на учтивото си, равнодушно адвокатско лице. Дори когато по-бързо от скоростта на светлината крясъците внезапно спряха.

— Хей, косата ти е страхотна! — каза Макс като се присегна към облака-коса на Джоана (златист пустинен пясък) частица от секундата след като й бе казал, че няма да получи и пукнат грош от него.

— Благодаря, Макс — усмихна се Джоана. — Разкарах Уилям. Сега ходя при един нов. Хироко. Той е в „Суга“. Кани се да си уреди свой собствен салон.

— Не и с мои пари! — предупреди Макс като се чудеше какво друго, освен косата на Джоана й прави този Хироко.

Тези приказки за хетеросексуални фризьори! Макс гордо си спомняше времената, когато фризьорите бяха банда евнуси и мъжете не трябваше да се безпокоят, когато жените им заявяваха, че отиват в салона за красота.

— Защо не с твои пари? — възрази Джоана, а после — захарно, сладко: — В края на краищата твоите пари са и мои пари. Или ще бъдат.

— Само през трупа ми!

Учтивото, равнодушно изражение си беше точно на място по време на отмъстителната размяна на думи която последва, и дори малко по-късно, когато Макс и Джоана, без да разрешат работата, без да подпишат документите по споразумението, напуснаха кабинета на Мел ръка за ръка като се мъчеха да решат дали предпочитат „Сейнт Регис“ или „Уолдорф“.

Но в мига, в който се прибра вкъщи, Макс се обади на адвоката си:

— Тази кучка иска дял от фирмите — каза Макс. — Не знам какво ще правиш, но ги затвори, скрий ги, погреби ги!

И те бяха затворени, скрити, погребани. Търговските центрове с паркинги изчезнаха в бахамски корпорации. Имуществата бяха регистрирани на имената на неоткриваеми кандидати. Мрежата от брокерски къщи за недвижими имоти беше разхвърляна на три места чрез швейцарски, андорански и ливански корпорации.

Джоана, каза Макс на Лу, щеше по-лесно да открие кубче лед в пъкъла, отколкото някоя блуждаеща монетка от бизнес делата на Макс Суан. Всъщност, довери Макс, той обмислял намаляване на предложението от петстотин хиляди долара.

— Ще я подлудя! — каза Макс като потри ръце.

— Ако бях на твое място, щях да внимавам — предупреди Лу. — Джоана е алчна — и подла…

 

 

Двете точки, с които „Събуди се, Америка“ бе загубило от Ей Ем/Ю Ес Ей, се отразиха в двете мартинита, които Ханк Роумън изпи на обяд, и в двете „Тъмз“, които дъвка вместо разредител. Ханк обикновено удряше по една газирана „Перие“^[2].

— Толкова ли са зле нещата? — попита Ал, когато малокалорийните специалитети от риба на скара и мокриш (при шестнайсет долара и половина за газираната вода) пристигнаха, а Ханк ги пренебрегна, като вместо това се засили към кошничката с хляба и намаза сусаменото дълго хлебче с дебел пласт масло. Всеки началник, който изядеше и една калория над тристате, изчислени при такъв прескъп обяд, направо навираше в очи тревогите си.

— Нещата не са на добре — призна Ханк. — Продължаваме опитите предаването да изплува отгоре. Назначихме кучешки психиатър, съпругата на щатски сенатор, която преподава салонни танци в Олбъни, знаменитост по хороскопите и диетите. Само ги назови, и са наши. Хипи-християните, изпадналите от програмите, смешниците. Нали знаеш, основната медийна смес. Моралното мнозинство и неморалното малцинство. Нищо не проработва — изръмжа ядосано Ханк като мажеше още едно тънко хлебче с масло. — Проклетниците от Ей Ем/Ю Ес Ей! Те не правят нищо повече от това, което правим ние. Просто не мога да го проумея…

Ханк започна да яде хлебчето по дължина, сякаш беше кочан царевица, и хрускаше сусамените зрънца със зъби.

— Знам нещо — някого — дето Ей Ем/Ю Ес Ей имат, а вие — не — подхвърли Ал и отхапа от писията на скара, като отсега си знаеше, че в четири ще поръча английски сладкиш, за да потуши гърчовете на глада, с които щеше да е придружено това прескъпо ядене за началства.

— Кой? — попита Ханк и преди Ал да успее да отговори, Ханк отсече. — Добре, искам го. Кажи цифрата.

— Откъде знаеш, че е той? — запита Ал. — Може да е човекояден тропически заек.

— Хайде, Ал! Не ме пързаляй! — Ханк нападна трето хлебче и помаха на сервитьора за още масло. — Кой е?

Ал говори за „Рейнджърите“, за перспективите на кабелната станция на Си Би Ес и дали новите издънки ще могат да блокират предложените едночасови вечерни новини. Двамата мъже си изпиха кафето и Ханк подписа сметката.

— И така, кой е? — попита Ханк, когато се разделяха пред входа на ресторанта.

— Какво значение има? — попита Ал. — Ей Ем/Ю Ес Ей си е така или иначе на вътрешната писта. Сбогом, Ханк — рече Ал, спря таксито, което се оказа наблизо, и скочи вътре.

Следващият час и половина той прекара със студиен музикант, който си спомняше родителите на Ал от ония времена, и докато Ал се върне в кабинета си, имаше две телефонни съобщения от Ханк Роумън.

Спешни!

Ал пъхна двете съобщения акуратно под попивката на бюрото си, обади се на кафенето долу и си поръча препечен английски сладкиш, а докато му се наслаждаваше, върна обаждането на Ханк.

— Елин Дърбън! Ето кой! — направо зави Ханк. — Изгледал съм всички записи на Ей Ем/Ю Ес Ей от последните шест месеца. Ето това е! Добре, Ал, хвана ме. Какво искаш за нея?

Ал и Ханк нападаха и отстъпваха по телефона известно време и когато Ал извоюва сумата до която Ханк можеше да качва, без да иска одобрението на началството, той се обади на Ед Сълоумей.

— Ед? Боя се, че имаш конкурент за Елин Дърбън…

Ал се облегна в креслото и продължи разговора с Ед. Нямал си бе и представа колко обича работата си. Беше почти незаконно!