Рут Харис
Женско щастие (17)

15.

През есента на 1964 година, пет и половина години след смъртта на Фил, Елин беше раздвоена жена — раздвоена между преоткритата увереност, че част от нея е все още страхотното хлапе от колежа, което не виждаше никакви граници на своите възможности, и факта, че е и жената, която все още иска онова, което я бяха възпитали да иска: да обича и да бъде обичана от мъж, да се посвети на неговото щастие и на щастието на техните деца.

Така че когато Уилсън влезе в живота й, имаше две Елини: Елин Завоевателката и Елин Която Искаше да Бъде Завоювана. Двете Елини живееха в неустойчиво примирие и когато Уилсън започна да става все по-важен за нея, равновесието между двете Елини взе да се разклаща.

 

 

Онзи първи срок на годината, след която Бренда трябваше да отиде в колеж, годината, през която Дани стана средношколец, те разговаряха за сватба, за това, че трябва да живеят с тази мисъл. Уилсън искаше да го направят веднага.

— Хайде да подкараме направо към Градския съвет — каза той с напрегнати очи. — По-добре ме окови, преди да съм осъзнал колко съм уплашен.

— Градският съвет е толкова неромантичен! — оплака се Елин, без много-много да вниква в думите на Уилсън, без да схваща, че той говори истината — и дори повече, отколкото си мислеше.

Елин искаше да почакат. Есента, с Деня на благодарността и с Коледата, беше безспорно най-натовареният й сезон, а тя искаше да се наслади на сватбата си, а не да я изкара в състояние на крайно изтощение.

— Искам истинска сватба — заяви тя на Уилсън като се остави на мечтата си и си припомни, че с Фил се бяха оженили в скромната всекидневна на родителите й и че тя винаги бе съжалявала за уреждането на толкова проста церемония. — С музика, с хубава рокля, с трапеза — поверена другиму! — с всичките тези романтични работи.

Красивите й, екзотично оформени очи се съсредоточиха върху мечтаната сватба от фантазиите й: тя като булка — романтична и вечно влюбена; Уилсън като младоженец — силен, закрилящ и безкрайно възхитен.

— Разбирам — поспря Уилсън и я целуна.

Той разбираше, че жените имат по-други чувства към неща като сватбеното тържество. Той и Мери Лу имаха огромна сватба, екстравагантно събитие, охотно замислено и платено от нейната рода. Мери Лу имаше албум със сватбените им снимки, облицован с бял сатен, и когато бяха младоженци, тя непрекъснато ги разглеждаше. Когато се разведоха, той откри албума метнат в един кашон в гаража ведно с бебешките дрешки на децата.

— Щом искаш… Аз самият бих се задоволил с граждански брак и с няколко зрънца ориз.

— Ах, вие, мъжете! — възкликна Елин. — Толкова сте неромантични…

 

 

— Май съм много по-старомоден, отколкото си мислех — каза Уилсън шест седмици, след като за първи път остана за закуска; шест седмици, през които Дани и Бренда свикнаха — невероятно бързо! — с почти всекидневното му присъствие на закуска, на вечеря и през почивните дни. — Малко или много, живея тук — продължи той. — А ти плащаш всички сметки. Започвам да се чувствам като държанец, а това не ми харесва.

Елин се съгласи (с неочаквано остро чувство на облекчение) с предложението на Уилсън той да плаща основните сметки.

— Но — попита тя, като веднага му върна жеста — какво да правя с парите, които аз припечелвам?

— Ще ги харчиш за себе си — каза Уилсън, който се чувстваше най-удобно, най-сигурно в ролята на пазител, на съветник, роля, която той бе приел мигновено, след като Елин му върна жеста. — Едно е очевидно: ти определено си дължиш нова кола.

 

 

Когато зимата се смени с пролет, Елин се усещаше омъжена всякак, освен по име. Бренда, на шестнайсет, вече бе превалила етапа на бунтарските настроения и беше, и то с желание, най-компетентният, най-интелигентният помощник на Елин в кухнята.

— Един ден ще сме съдружници — каза тя; връстничка на поколението на Бети Фрийдън/Глория Стайнъм^[1], Бренда знаеше, че ще работи — и знаеше, че това ще й харесва. — „Елин и дъщеря“. И ако Дани е добър, също ще го пуснем в компанията!

— Не бъди женски шовинист! — предупреди Елин на шега. — Знаеш колко са ти омразни мъжките шовинисти!

Бренда предпазливо приемаше Уилсън:

— Той е секси — светски го оцени тя. — Точно както беше татко. Само се надявам да се ожени за теб…

Без баща у дома, представите на Бренда за нещата, които ставаха между мъжете и жените, бяха формирани от съветите на „Космополитън“ към неомъжените жени, от новото поколение филмови звезди, които открито признаваха, че живеят с гаджетата си (без веригите на брака), и от телевизионната версия на „Пейтън плейс“^[2], която изкара на показ травмата на юношите и запретения секс през най-гледаното време. Нейната изтънченост — или онова, което минаваше за изтънченост — никога не спираше да изумява Елин.

— Ще се ожени — увери я Елин. — Трябва само да намерим време, когато разписанията ни ще позволят да го направим.

— Ще го повярвам като видя пръстена — издума младата циничка.

Но Елин бе забелязала, че галерията от снимки на Фил, освен онази върху бюрото на Бренда, бяха нежно опаковани и отделени настрани. Сега мъжът в къщата беше Уилсън и неговото присъствие запълваше у Бренда празнотата, която я бе измъчвала от смъртта на баща й насам.

Дани разцъфтя. Момчетата от тяхното училище бяха луди по спорта. Спортът беше начин да се справиш, да станеш известен, да гледат на теб изотдолу — и Дани се напъваше като трета резерва хвъргач в бейзболния отбор и толкова много му се искаше — и толкова неуспешно — да бъде известен — както и да има главозамайващо силно хвърляне. Беше ядосан и раздразнен, докато Уилсън, чийто собствен баща беше някогашен учител по физкултура в средно училище, не заведе Дани в задния двор и не стана личният му треньор.

— Ако не можеш да ги биеш със скорост — поучи той Дани, — бий ги с ум!

Той научи Дани как — и кога — да използва засилването, приплъзването, гмурването и преобръщането. И Дани, който бе трета резерва, когато се опитваше да стане бърз, вече беше пръв между равни, когато стана пожарникарят на отбора, избавителят, когото треньорът вкарваше в игра през последните минути, за да удържи слабата преднина в точките.

— Успехът ти се вдига — коментира Елин, когато Дани донесе вкъщи бележника си: подобрение с десет-петнайсет на сто.

Дани се усмихна със своята дяволита, досущ като на Фил усмивка и намигна:

— Уилсън ми каза тайната: бий ги с ум!

Бренда и Дани напълно бяха загърбили своята неприязън към Уилсън. Те все питаха Елин кога ще се омъжи за него. Като млади консерватори, те искаха нещата да бъдат узаконени.

 

 

Да има мъж в къщата ти отново, беше като да караш по познати пътища, да спиш в уютното легълце на защитеното детство, да плуваш в топло и дружелюбно море. Всичко това допадаше на Елин. Тя не можеше да си прости колко много навярно бе загубила, когато имаше мъж в живота си, без да си дава ясна сметка за това.

Но когато прането на Уилсън беше в кошницата с капак, когато идваше на вечеря кажи-речи всяка нощ; когато го наблюдаваше как разговаря с Бренда за момчета и за секс или как проверява високите и ниските удари на Дани сега, когато футболният сезон наближаваше; когато му приготвяше специални закуски през неделните утрини, независимо до колко късно бе работила предната нощ, Елин си припомняше какво значи да си женствена отново.

И тя харесваше секса с Уилсън, обичлив, домашен секс, онзи секс, който бе правила и с Фил. Чувствеността, която се бе натрупвала през годините на въздържание след смъртта на Фил и я бе завела в задната стаичка на Джак Буш, я смущаваше; приливната вълна на еротичното й въображение, което Лу бе пробудил, я ужасяваше с намеците си за дълбочината на собствените й сексуални импулси.

Да се чувства обичана и обичаща — жена с мъж — беше чудесно и Елин притискаше чувството към себе си като топла фланела. Тя чувстваше, с течение на месеците, че след непочтените криволици, към които я бе тласкал животът, най-после си бе у дома. С мъж вкъщи, с мъж в живота й, Елин отново се чувстваше истинска жена и дори си припомняше думите на Фил при последното им скарване с горчиво-сладка нежност.

Истинска жена. Елин въздъхна с облекчение:

— Толкова съм щастлива! — прошепна тя на Уилсън като се притискаше към него в леглото, през нощта, когато новата й каравана — идеална за доставки на големи количества храна за тържества, каравана, която не би и помислила да си купи, ако Уилсън не й бе предложил — за първи път бе паркирана в гаража. — Колата е прекрасна — каза тя. — Благодаря ти.

— Заслужаваш я — промърмори Уилсън, като прие благодарността й така, сякаш бе платил колата от собствения си джоб. — Следващия път, когато понатрупаш пари, защо не си вземеш чифт от тези нови ботушки „Куреже“?

На другия ден за първи път, откак бе създала „А ла карт“, Елин отказа работа, съботна вечеря за двайсет и петима. Защо да готви за двайсет и петима непознати, когато можеше да си остане вкъщи и да сготви на мъжа, когото обича?

 

 

Есента беше най-натовареният сезон за Уилсън и той искаше Елин да ходи навсякъде с него: да бъде подръка за вечерите в градската къща на Джеймс Биърд, за дегустацията на вина край басейните на „Фор сийзънс“, за вкусване на образци сирене в „Уолдорф“. Елин не можеше да излиза четири пъти в седмицата с Уилсън и да приема всички заявки за „А ла карт“.

Тя трябваше да направи избор. И изборът беше лесен: със съгласието на Уилсън тя отказваше поръчки и избираше Уилсън.

Но докато Елин се отдаваше все повече на Уилсън, Уилсън й обръщаше все по-малко внимание. Елин не знаеше защо и когато той най-накрая й обясни, се успокои:

— Наемът за кантората се вдига — каза той на Елин, доволен, че може да разговаря с нея така, както не можеше да говори навремето с Мери Лу, която не разбираше нищо от бизнес и от проблемите на бизнеса. — Ако остана където съм, наемът ще се вдигне с осемнайсет на сто и няма да имам ни един метър площ повече — а имам нужда. Но ако се преместя, ще ми струва дори повече.

Той не добави, че е получил писмо от Мери Лу с молба за по-високи издръжки на децата — всичко бе поскъпнало: частните уроци, тарифите на докторите, дрехите, книгите, уроците по пиано. Уилсън се бе отзовал с по-голям чек.

Той се чувстваше притеснен парично и се безпокоеше, че няма да може да отговори на задълженията си или поне на собствената си самооценка като гръб и щит на семейството. Трябваше да печели повече пари — а за да печели повече, трябваше да харчи повече. Повече отколкото имаше.

Но Уилсън не можеше да си го признае. Той споделяше финансовите си тревоги с Елин само за да отрече съществуването им.

— Парите не са проблем — бе казал нетърпеливо, когато тя го бе запитала. — Проблем е разширяването. Трябва ми повече пространство, трябват ми повече служители, които да обслужват повече клиенти.

— Не можеш ли да вземеш назаем? — попита Елин като си спомни разговорите с Лу, след като акуратно протълкува отричането на Уилсън и остана с усещането, че все пак парите са проблемът.

— Разбира се, че мога да взема заем! — възкликна Уилсън, сякаш тя бе казала нещо съвсем идиотско.

— Само искам да знаеш, че съм с теб, Уилсън. Че съм до теб — каза тя, като гледаше надолу.

През цялата есен Уилсън беше пренатоварен, избухлив, раздразнителен. През цялата есен той упорито отричаше да има финансови затруднения.

— Ще помогне ли, ако платя ипотеката? — запита Елин през ноември, когато бизнесът около отпуските потръгна.

— Не! — тръсна Уилсън. — Категорично не! Знаеш какво мисля за жени, които плащат сметките!

Интонацията му приключи темата.

През 1965 година „А ла карт“ свърши повече работа около отпуските от всякога и когато Елин подари на Уилсън чек за изплатена тримесечна ипотека, той не й отказа.

— Благодаря — смънка като отбягваше очите й, сякаш като не я гледаше, разплащането не се бе състояло.

Той никога не го спомена, нито веднъж. Гордостта не му позволяваше да живее на равна финансова нога с една жена.

Но Елин му съчувстваше, обичаше го дори повече заради разкритата му уязвимост.

До началото на новата година Уилсън най-после се реши: той подписа договор за кантора под наем на „Пето авеню“ — скъпо място на престижен адрес. Уилсън се питаше и питаше дали не е налапал голям залък, който не може да сдъвче.

Не ставаше ли твърде амбициозен за хлапе от Мериленд? Заслужаваше ли си престижният адрес на „Пето авеню“ безсънните нощи? Беше ли направил подходящото преместване през подходящото време? Можеше ли да си го позволи? Можеше ли да си позволи същевременно повишените детски издръжки?

— Обичаш ли ме все още? — попита Елин, като се мразеше, че пита, че не проявява повече разбиране по отношение на натиска, който явно изпитваше Уилсън, но й беше невъзможно сама да превъзмогне любопитството си; тя искаше потвърждение; тя се нуждаеше от потвърждение.

— Знаеш, че те обичам — отговори той, възмутен от товара, който хвърляше на плещите му Елин; още един товар по време, когато най-малко му бе нужен. — Би трябвало просто да отидем в Градския съвет, и вече да сме свършили с това.

Думите му едва ли бяха романтични, но Елин знаеше, че е прав. Беше се държала като глупачка, беше разсъждавала като деветнайсетгодишно момиченце, вместо като трийсет и шест годишна жена.

Нейна беше вината, че тя и Уилсън не бяха съпруга и съпруг. Нейна беше вината, че бе толкова глупаво романтична. И понеже Ню Роучел беше, така да се каже, малко градче, хората говореха. Дани беше размахвал юмруци в училище заради някакво гадно подмятане, което бе дочул, и Елин се обвиняваше, че е причината синът й да бъде мъмрен за побойничество.

Все пак Уилсън я уверяваше, че я обича, грижеше се за нея и за нейните деца. Елин си казваше, че само да е по-търпелива, всичко ще да се нареди както трябва. Беше важно, каза си тя, да не разклаща много лодката.