Рут Харис
Женско щастие (33)

8.

Професионалният му живот, смяташе Ал, бе компенсация за личния му живот. През 1973 година Гейл се бе върнала от нейната група за повдигане на съзнанието и бе заявила на Ал, че иска да направи изявление. Изявлението предадено с равен глас беше всъщност обвинение. Обвинение, че Гейл се чувства потисната, неизявена и непълноценна и че това е по вина на Ал.

— Заради теб се отказах от обещаваща кариера — обвини го Гейл. — А с течение на времето станах второкласна гражданка, някаква поддържаща система за теб и за твоята кариера. Бракът ме смали до член на слугинската класа — обобщи тя.

— Но аз исках да си вземеш счетоводителския изпит — опита се да възстанови истината Ал, огорчен, негодуващ; еманципацията на жените сякаш бе отприщила бездънен резервоар от ярост у Гейл.

— Устното ти послание беше едно — възрази Гейл. — Емоционалното ти послание беше друго! Ще продължа на пълен работен ден в „Пейс“. Ще си взема удостоверението за счетоводител.

И преди Ал да успее да каже, че едва ли може да възрази против това, че всъщност е за това и винаги е бил, Гейл го осведоми също, че иска развод.

— Очаквам да издържаш децата — продължи Гейл. — Аз самата не искам и цент от теб. Искам да съм самостоятелна личност — храбро заяви тя и за една седмица се изнесе в стая с две легла на „Бруклин хайтс“ и започна да ходи в „Пейс“ с пълно работно време. Това беше план за действие, който бе разработен със съветите, съгласието и поддръжката на нейната женска група.

Докато Ал се отърси от потреса, разводът бе привършил. Децата, сега на петнайсет и на шестнайсет, се преместиха при Гейл и Ал се озова сам в къщата с подове на разни равнища, която бяха купили на Лонг Айлънд две години след женитбата. Ал продаде къщата с главозамайваща печалба и си нае апартамент в града, в уютна, но неотличима сграда доста на изток, на Шейсет и втора улица. На Ал обаче, който не можеше да дойде на себе си почти три години след разтърсващото изявление на Гейл, завиждаха неговите женени приятели.

— Момче, тези стюардеси и тези разкошни манекенки! Огън и плам, Ал! — казваха те и лигите им направо потичаха.

Когато Ал се опитваше да им каже, че стюардесите обикновено си имат гадже във всеки град, до който редовно летят, и че той не се интересува от планове за делене на баницата с другиго, приятелите му не искаха и да чуят. И когато се опитваше да им каже, че разкошните манекенки, които бе срещал в „Джим Макмълънс“ или в „Джордж Мартинс“, общо взето не можеха да свържат и две срички, те пак не искаха и да чуят.

Те искаха своите фантазии; не искаха истините на Ал за жените с които имаше срещи, с тези живи рани.

Имаше и една жена — вицепрезидент на отдел за връзки с обществеността в голяма фирма — с която Ал бе имал кратка връзка. Тя притежаваше представителна обител в Сентръл парк уест, с вълшебни изгледи към Пето авеню, Сентръл парк и река Хъдсън. Беше й я проектирал един от големите архитекти в града. Резултатът — ненатрапчивото и елегантно мебелиране, ласкавото, сподавено осветление, остъклената тераса с менажерия, изисканата сбирка от камбоджански скулптури в осветени ниши — бе описан в „Аркитекчъръл дайджест“. Въпреки това жената живееше в мебелиран апартамент в жилищен хотел на Западна Петдесет и осма улица. Когато Ал я попита защо не живее в своя красив апартамент, тя му каза, че апартаментът я плаши, че е твърде обвързващ, а тя не е готова за обвързване…

И друга една: посредничка на недвижима собственост, която търгуваше със скъпи, но търсени градски къщи и жилища в „Парка“ и на „Пето авеню“ и заработваше годишна заплата в шестцифрено изражение. Всяка нощ, преди да отиде да спи — дори с мъж в леглото — тя се обаждаше на майка си и й надуваше главата с всички подробности от деня, от положението на текущите преговори до подробности за това, какво е обличала и какво е яла.

Имаше жени, които искаха предложение за женитба само след една среща; жени, които искаха да държат Ал подръка, докато текущата им връзка се разпаднеше или свършеше с брак; жени, които правеха див секс с Ал, но които не преспиваха у него; жени, които не потвърждаваха уговорката до късно-късно през съответния следобед в очакване, Ал знаеше това, при случай да се навърти някой по-свестен; жени, които се интересуваха повече от банковите му сметки, отколкото от него; жени, които го обвиняваха, че е гей, ако не им се натиснеше още при първата среща; и жени, които го обвиняваха, че е точно като всички останали мъже — интересува се само от едно, ако пък го направеше.

Величествената, самоуверена външност на динамичните жени с кариера, които Ал срещаше, не пасваше на разпокъсаната и тревожно душеща тяхна вътрешна същност. Сякаш се биеха за каузи, които вече бяха спечелили. Те бяха жени в сблъсък — не с външния свят, а със себе си — и в края на петте години след развода си Ал започна да се усеща с белези от тези битки.

Но той беше наясно и със собствените си конфликти. Искаше жена, която да му е партньор, която да е независима, но въпреки това любеща, и която щеше да се нуждае от него така, както той искаше да се нуждае от нея. Съществуваше ли такава жена? И ако съществуваше, щеше ли да поиска него?

На Ал му се струваше, че повечето от успелите хора, които срещаше, са откровено нещастни, и той не изключваше себе си. Проблемът беше, че не знаеше какво да направи, за да промени нещата. Сякаш беше факт от съвременния живот: ако професионалният ти живот е успешен, личният ти живот отива по дяволите.

И обратно.

Изглежда, това беше прокобата на епохата.

— Сега, когато уредихме заплащането на Елин, може да започнем преговорите — каза Ал на Ървинг Голд, адвокатът на Ей Ем/Ю Ес Ей, който водеше преговорите за талантите.

Сега, когато Ал се ровеше в кирливите ризи на Ей Ем/Ю Ес Ей, сцената на скъпия обяд беше минала работа. Ал и Ървинг обядваха супа топчета, неподквасен хляб и тънка пастърма в „Карнеги Дийлай“. Купа с туршия беше отместена встрани заради разстланите по масата документи. (Никой не би извадил хартийка по-голяма от бизнес карта на обяд за шефове в четиризвезден ресторант.)

— Мисля, че Ей Ем/Ю Ес Ей би трябвало да извади реклами, които да представят предаването на Елин като редовно. В „Таймс“, „Нюз“, „Уошингтън поуст“ и „Ел Ей Таймс“. В „Чикаго трибюн“ също — изреди Ал. — А за „Варайъти“ и „Холивуд рипортър“ няма какво да говорим.

— Ой — хлъцна Ървинг, който ядеше своята пастърма върху ръж от корицата навътре; най-много обичаше ръжените корички.

— И искам твърдо потвърждение от отдела по представянията. Елин би трябвало да бъде интервюирана. Тя е сякаш родена за женските списания, за супермаркетните списания, за страниците с програмата на телевизията и за страниците със съвети за хранене, разбира се.

— Разбира се — повтори Ървинг като изимитира края на изречението; Ървинг беше нисичък, пълничък, хищничък.

— Значи ли това, че си съгласен? — попита Ал.

— Много добре знаеш — каза Ървинг с даскалски тон. — Това означава ой.

Ървинг и Ал бяха преговаряли върху десетки договори. Те бяха свели ритуала до художествен образец. Сега бяха през етапа, който Ал наричаше ой-етап. Той траеше почти две седмици. После щяха да се изкачат до етапа бюджетът не го позволява, който щеше да отнеме още десетина дена. Тогава Ал щеше да посочи, че „Събуди се, Америка“ все още може да им скърши крилата. Техният бюджет сигурно не е така стиснат.

Тогава щяха да преминат направо към етапа купуване на кон, който щеше да завърши с това, че Ал щеше да получи хубава половинка от исканията си за представяне и реклама и в отговор щеше да даде шест месеца загубено време за пробен период в Ей Ем/Ю Ес Ей.

Ал го знаеше; Ървинг го знаеше. Но така или иначе трябваше да си изтанцуват гавота. На Ървинг за това му плащаха; на Ал за това му плащаха. Така ставаха нещата.

Ървинг дояде своите филийки черен хляб, събра бележките, които си бе водил за изискванията на Ал, и каза:

— Ще ти се обадя утре.

Ал кимна.

— Знаеш, че искаш безмерно — продължи Ървинг. — Никой не я е чувал Елин Дърбън.

— Но ще я чуят — усмихна се Ал. — Благодарение на Ей Ем/Ю Ес Ей.

— Какво прави тя в края на краищата? Пее ли? Или свири на някакъв инструмент?

Ървинг бе свикнал с музикантската клиентела на Ал.

— Тя е готвачка и доставчик на храни — поясни Ал. — Не гледаш ли предаванията, които представляваш?

— Кой ти има време! — тръсна Ървинг като напъхваше документите в издута чанта. — Елин Дърбън… — повтори той. — Никога не съм чувал за нея.

— Тя ще е следващата Джулия Чайлд — обеща Ал.

— Страхотно — кимна Ървинг навъсено. — Това значи, че жена ми ще отиде и ще похарчи още петстотин долара за скъпи чинии и тигани, които никога няма да използва.

— Е — усмихна се Ал на отиване, — кой е казал, че светът е съвършен!

— Петстотин долара на участие! Две участия на седмица! Та това са хиляда долара на седмица! — Елин почти пребледня.

— Да не смяташ, че ще те оставя да работиш за скала, а? — попита Ал и после й обясни за скалата. — Скала е онова, което получава някой захлупен тип, завършил незнайно къде някакво училище по журналистика с две години напразно преживяне като репортер с общо назначение.

— Общо назначение? — Деловото арго на Ал беше като гръцки за Елин.

— М-да — провлече Ал. — Нали знаеш, нахалът, който бута микрофон под устата на жена, чийто съпруг и трите й деца току-що са загинали в автомобилно произшествие, и пита: Как се чувствате? Това е то общо назначение.

— О! — отрони Елин като все още се мъчеше да свикне с представата за хиляда долара на седмица, тринайсет седмици. С, бе й казал Ал, уговорки за още четири тринайсетседмични цикъла. — Хиляда долара на седмица! Това си е цяло състояние!

— По-добре свикни с това — натърти Ал, — защото когато поискат да подновят договора, цената ти няма накъде да отиде, освен нагоре. Скок нагоре…

Седмица по-късно:

— Това са хубави пари, Ал — каза Елин като имаше предвид заплатата, която получаваше от Ей Ем/Ю Ес Ей. — Не искам просто да ги харча и да се стопят. Какво ще кажеш да ги вложа във фонд на паричния пазар?

Откак тя и Лу бяха откупили фирмата на графиня Тамара, Елин четеше финансовите страници — нещо, което не беше правила през живота си. Нещо, което, схващаше тя, щеше да смаже самочувствието на Фил — точно така.

— Мисля, че е отлична идея — отвърна Ал и си пожела повечето му клиенти да правеха опит да научат мъничко повече за финансите; толкова много хора знаеха как да печелят пари, но изобщо не се замисляха впоследствие за това, какво да правят с тях, след като веднъж са ги заработили.

— Нали знаеш, Ал, аз съм от бедно семейство. Никога не съм имала пари през живота си. Никога — натърти Елин. — Всичко, което заработвах в „А ла карт“ отиваше, за да издържам себе си и децата, и каквото останеше — а през първите години не оставаше нищо — се вкарваше отново във фирмата. Хубаво се чувства човек с излишни пари в джоба — призна тя със странна и призивна свенливост, която я разкриваше откъм страна, която Ал никога не бе виждал, страна, която я правеше за Ал по-привлекателна от всякога.

Щом тя свърши да говори, телефонът иззвъня и Ал се извини за краткия разговор.

— Вързаха ми тенекия — каза той като затвори. — Изгората ми за довечера си е намерила по-добро предложение. Така че имам излишен билет за мача „Рейнджърс-Айландърс“. Искаш ли да дойдеш?

— Никога не съм ходила на хокеен мач — отговори Елин, — така че с удоволствие бих отишла. Но искам да те предупредя, че не разбирам нищичко от хокей.

— Няма значение. Всичко, което трябва да знаеш, аз ще ти го кажа. Трябва само да се надяваш битката да е от нашата страна на площадката.

— Ал! Не знаех, че обичаш насилието!

Ал примига и й се усмихна:

— А как, смяташ, ти извоювах хилядарката на седмица?

Когато Ал я откара до дома й през тази нощ и не я целуна за довиждане, Елин откри, за абсолютно нейно изумление, че — без дори да е предполагала — би искала той да го бе направил. Кога, запита се тя, бе спряла да гледа на него като на старото другарче/готиното момченце Ал и бе започнала да проумява, че Ал е доста секси котарак? Какво, попита се тя, ставаше тук?

Какво трябваше да стори, след като я привлича един симпатичен мъж? Мъж, който, за разлика от Уилсън, не й предлагаше терзания и затруднения. Мъж, който, за разлика от Лу, беше свободен.