Рут Харис
Женско щастие (37)

12.

През времето на Софи — както през времето на Елин — отношението към жените и работата се бе обърнало на сто и осемдесет градуса — същите сто и осемдесет градуса на които се бе обърнало отношението към жените и секса. По-точно, от Добрите момичета не го правят до Добрите момичета го правят — и Обичайте всеки миг от това! Софи — и Елин — бяха възпитани в Романтиката на Секса; поколението на техните дъщери бе възпитано в Романтиката на Работата.

По мнението на Софи едното беше точно толкова мижи да те лажем, колкото и другото. Тя бе работила по причина, поради която работят повечето хора — да издържа себе си. Като момиче външността й не бе привлякла някой мъж, който би могъл да й предложи да я отърве от работата. Като жена бе станала красива, а мъжете, които биха я заинтересували преди трийсет години, бяха станали рискована порода, в най-добрия случай — кандидати за сърдечен удар, глупаци на средна възраст, които преследваха млади момичета, които можеха да им бъдат дъщери, атеросклеротични разведени и вдовци, които искаха някой да се грижи за тях — и за техните деца наркоманчета.

Благодаря, ама не! Ето защо Софи, след като трийсет години усилно си проправя път нагоре от продавачка до помощник-купувач и купувач, реши, че е време да си стегне багажа. Беше работила достатъчно; искаше да види какво е да се забавляваш.

Така че когато се впусна в собствен бизнес, нямаше намерение да се проваля. Тя надушваше, че е дошло времето на един каталог за вносни храни и за изискано кухненско обзавеждане. До края на шейсетте години всеки, който четеше колонката за хранене в „Плейбой“, се смяташе за гастроном, а през седемдесетте три неща изметоха всичко от тезгясите: любителското радио, калкулаторът и изкуството на изисканата кухня.

Тя потроши четири години, за да планува „Кичън уъркс“ — от веригата за покупко-продажби до ценовата стратегия, представянето и рекламирането, капитализирането, списъка на изделия, изпращан по пощата, чак до вида хартия, на която щеше да се печата каталогът. За тези четири години тя бе работила с Дани и бе открила, че това, което нейната сестра й бе казала, е абсолютно вярно: той работеше като вол, беше приятен и с въображение и имаше нюх към парата. А и се беше парил, и сега се боеше.

— Наех те, за да направя услуга на сестра си — каза Софи на Дани, след като той бе проработил година в „Блумингдейл“.

— Коя е сестра ти?

— Лилиан де Уит.

— Никога не съм я чувал — повдигна рамене Дани озадачен. — Трябваше ли?

— Ще се сетиш като ти кажа името й по мъж — каза Софи. — Лилиан Фрейнър… тя е мащеха на Шери Фрейнър. Бившата мащеха. Между другото никога не е харесвала много Шери и беше възмутена от начина, по който Шери се е отнесла с теб. Когато й казах, че помощникът ми ме напуска, за да отиде при „Ниймънс“, тя ми предложи да те наема. Аз не исках… когато те видях. Изглеждаше така провесил нос. Лилиан на практика ме насили да ти дам работата. Каза ми, че ако те изпусна, това ще е най-глупавото нещо, което съм вършила. Тъй че те назначих — ухили се Софи, — за да затворя устата на сестра си.

— Не те виня, че не си искала да ме наемеш — каза Дани като си спомняше шестте месеца, които бе прекарал в потиснатост и паника, след като бе разбрал, че са го изритали от дяловото му участие в „Пита пърфект“.

Беше изпаднал в безизходица — не знаеше какво ще прави от тук нататък и прекарваше времето си като работеше за майка си. Само за да открие, че синовете, или поне този син, не може — и не бива — да работят за майките си. Той и Елин бяха в непрестанен сблъсък, както бяха Елин и Бренда някога, когато Бренда беше по-малка.

Със закупуването на магазините на Тамара Дани бе започнал да гледа на „А ла карт“ като на начин да натрупа семейно благосъстояние. Елин гледаше на нея по начина, по който винаги бе гледала: като на личен бизнес, в който влага много от себе си. Нея я бе грижа само да бъде добра — да бъде най-добрата.

— „А ла карт“ може да ни направи богати — заяви Дани на майка си.

На Елин той й звучеше като Фил, с неговите екстравагантни мечти — мечти, които, въпреки успеха на Елин, все още изглеждаха невъзможни и неосъществими.

— Достатъчно съм богата — му каза Елин. — Искам само „А ла карт“ да е най-добра — да поднася най-добрата храна, да предлага най-добрата помощ и да го върши на най-добрите цени.

— Можеш да правиш и двете — настоя Дани. — Хем да си най-добрата, хем да станеш богата.

— Дани — отсече Елин и прекрати разговора, — така съм щастлива.

Когато Софи бе предложила на Дани работа като свой помощник, и Дани, и Елин почувстваха облекчение. И когато Софи покани Дани да напусне „Блумингдейл“ и да й помогне да започне „Кичън уъркс“ — това име бе избрала тя за своята аха да бъде основана компания — Елин окуражи Дани.

— Софи не е Шери Фрейнър — каза Елин като съвсем ясно показа мнението си за Шери чрез особеното произнасяне на името й. — При всички случаи се възползвай от възможността. Ако искаш…

— Имам вяра на мама — каза Бренда; тя смяташе, че сексът има свойството да заслепява инстинктите за самосъхранение на Дани — слабост, от която Шери Фрейнър се бе възползвала в пълна мяра; не че винеше Дани: в края на краищата защо трябваше да е различен от цялата човешка раса? — Ако тя харесва Софи, и аз я харесвам.

Тоуни имаше един практичен съвет:

— Не вярвай на обещания. Не можеш да отидеш с обещания в банката — каза тя и доказа, че неслучайно е направена съдружник в „Едър анд Стърн“. — Поискай всичко в писмен вид. И го поискай отнапред… преди да напуснеш „Блумингдейл“.

И Тоуни подсказа на Дани няколко много особени предложения, какво да поиска:

— Помни — продължи тя, — най-доброто време да преговаряш, е, когато те искат — преди да те имат. Точно тогава държиш повечето козове.

 

 

— Мислих за твоето кофти предложение — каза Дани на Софи няколко седмици, след като тя го бе направила. — И сигурно ще ме заинтересува. Но имам условия.

— Като например?

— Като например да ми предложиш дял в „Кичън уъркс“. Искам акциите да са ми подръка — преди да напусна „Блумис“. После искам пълен достъп до книжата по всяко време. И бих желал да имам това черно на бяло — преди да напусна. Трето, тъй като съм твой помощник тук, искам да съм твой помощник и там. Бих искал титлата помощник-президент. Бих желал това в писмен вид…

— … преди да напуснеш „Блумис“ — позна Софи.

— Преди да напусна „Блумис“ — потвърди Дани.

— Умно момче! — каза Софи одобрително; тя харесваше хора, които знаят как да се погрижат за себе си; след това имаше къде по-малко възможности за отрицателни емоции. — Умно момче.

 

 

Веднъж Дани бе казал на майка си, че е готов да мине през огъня за Софи де Уит, и през първата година на „Кичън уъркс“ той го стори. Буквално.

Фабриката в Уисконсин, която произвеждаше многоцелевите триста и петдесет грамови тъмни очила, показани в първия ваканционен каталог, изгоря през лятото на 1975 година. През деня на пожара, зноен средавгустовски горещник, Дани отлетя за Шийбойгън със Софи и докато пепелта беше още топла, влезе под обгорения навес на фабриката с нея, да спасят колкото могат кашони с очила и лично да натоварят пратката на „Кичън уъркс“ в Лонг Айлънд сити. Очилата бяха потръгнали добре и обещаваха да са голям успех през ваканцията. Нямаше как Софи да разочарова клиентите, които си ги бяха поръчали.

Пожарът бе последван от наводнение. Малката кооперация на северозапад от Дъблин, която правеше смятания от Софи за най-добър суров кисел портокалов мармалад се наводни, след като тръбите, които подаваха вода на умивалните се спукаха и цяла сезонна покупка мармалад, произведен експресно за „Кичън уъркс“ бе съсипана.

— Предполагам — каза Софи като се ободряваше с най-голямото библейско зло, — ще последва глад…

— Не е възможно! — възропта Дани и показа чувалите със сирене, кашоните с конфитюри и сладка, кутиите със сладкиши, щайгите с олио и оцет и с маслини и туршии, торбите със зърно и кулите от чай и кафе, които задръстваха претовареното помещение.

Софи се усмихна. Нещо такова. Бизнесът не беше от нещата, с които възнамеряваше да се шегува.

 

 

През първата си година „Кичън уъркс“ работеше в наета кантора на Източна Двайсет и шеста улица, заемаше складове под наем в Лонг Айлънд сити и навъртя брутна печалба от триста и петдесет хиляди долара.

През втората си година „Кичън уъркс“ надрасна кантората и складовете под наем и през тази година, седемдесет и шеста, точно преди стойността на недвижимата собственост в Манхатън да пробие тавана, Софи купи една изоставена сграда на „Мърсър стрийт“, която някога бе приютявала фабрика за шевни машини. Надупченият пръстен под на зимника бе превърнат в склад, а най-горният етаж бе преобразуван в просторно, слънчево помещение, използвано за кабинети. През същата тази година каталогът се разрасна от книжка със седемдесет изделия в книга със сто и двадесет изделия. Бизнесът през тази година бе двойно по-голям, отколкото през предходната.

През третата си година каталогът на „Кичън уъркс“ съдържаше повече от двеста изделия, много от тях — изключителни, натрупа брутна печалба от един милион долара и Софи отказа първата заявка за откупуване на „Кичън уъркс“. Предложението дойде от гигантски производител на замразени храни, а Софи каза:

— Няма да им дам да пипат с ледените си пръсти пламенния ми малък бизнес.

Тя презря и (финансовото) попечителство на верига закусвални за печени пилета, базирана в Тенеси, и увертюрите на един производител на преработено сирене от Милуоки, дето искаха да си разнообразят предмета на дейност.

— Но аз мислех, че искаш да продаваш! — учуди се Дани.

Софи му бе казала още в началото, че целта й е да натрупа пари, а нейният счетоводител я посъветвал, че най-добрият начин за това е да изгради солиден бизнес и после да го продаде.

— Искам — промърмори Софи. — На подходящия купувач.

Думите й извикаха един спомен у Дани: историята, която неговата майка му бе разказала за това как в очите на Айлберг Райнхарт Естес е бил подходящият купувач, и как в очите на Естес, Лу Суан е бил подходящият купувач.

Хрумна му нещо.

 

 

— Софи иска да продаде „Кичън уъркс“ — при нейни условия — каза Дани на майка си. — Но придиря на кого. Придирчива е, колкото, както винаги си казвала, е бил Райнхарт Естес. Иска да се закачи за някой от голямото добрутро и казва, че има намерение да живее в разкош — в голям разкош — от дивиденти и капиталови доходи. В нейните очи подходящият купувач е онзи, който ще постигне най-големи успехи с „Кичън уъркс“.

— И този купувач би могъл да си ти? — прекъсна го Елин.

— Как се досети! — намигна й дяволито Дани и пусна пиратската си усмивка.

— Но ще струва един милион долара! — възкликна Елин.

— Мислиш на дребно — възрази Дани. — Милион — най-малко!

Откупуването на фирмите на графиня Тамара за доставка на храни и закупуването на къщата от пясъчник на Източна Петдесета улица бяха приучили Елин да мисли в откровено големи суми; успехът й в Ей Ем/Ю Ес Ей я бе свикнал да печели пари в големи количества. Но все пак един милион не беше няколко хиляди.

— Милион — най-малко! — не ми е в категорията — поиска тя да приключи разговора. — Съвсем в друга категория е.

— Кой го казва! Спомням си първия път, когато спечели сто долара — възпря я Дани като отказа да се включи на вълната на Елин. — Ти ни събуди след полунощ, за да ни покажеш чека. Не си ли спомняш?

Елин кимна:

— Спомням си.

Не бе мислила за това произшествие от години. Поръчка за сто долара вече беше рядкост; всъщност — досадно изключение. Тя погледна Дани по-отблизо. Беше извървяла пътя от стотарките до хилядарките. Защо да затрупва изхода сега?

— Нека помисля — пророни тя. — Ще поговоря с Ал. И с Лу…

 

 

Преговорите на „А ла карт“, отдел на „Дейкор“, за закупуването на „Кичън уъркс“ започнаха през пролетта на 1978 година. И Елин откри, че сделка за един милион не означава непременно да изтичаш до банката и да изтеглиш един милион долара. Тя означаваше прехвърляне на дялове срещу част от изкупната цена, защото Софи държеше на разпределението на акциите и за изплащането на баланса в месечни суми през определен период, като по-голямата част от изплащанията да идват от заработките на „Кичън уъркс“. Макар един милион долара да бяха големи пари, до времето, през което преговорите завършиха — в срокове, задоволителни за Софи и за „А ла карт“ — вече не бяха чак толкова невъзможна, стряскаща камара пари. Всъщност, припомни си Елин, първата година на „А ла карт“, когато тя буквално не можеше да плаща сметките, беше къде по-страховита, къде-къде по-плашеща.

Навярно разликата беше в опита; навярно разликата беше в доверието. Навярно разликата беше в самата Елин — жената, която беше, жената, която бе станала.

Документите бяха подписани почти година след започването на преговорите.

— Сега си милионерка, мамо — каза Дани.

— Ти си оптимист — точно като баща си — отвърна Елин като си мислеше, че разликата между Дани и нея самата беше разликата да виждаш половин чаша вода като полупразна или като полупълна. — Аз гледам на това така: притежавам един милион.

Дани се разсмя и поклати глава:

— Един ден ще се събудиш и ще започнеш да мислиш като милионерка — подхвърли той. — Искам само да съм сигурен, че ще бъда наоколо, когато се случи.

— Аз също! — засмя се Елин на невъзможната представа.

— Както и да е — продължи Дани вече сериозно. — Искам да ти благодаря. Няма да съжаляваш. Обещавам ти.

— Знам, Дани — кимна Елин, преизпълнена с любов и с възхита; Дани, който бе израсъл без баща, винаги бе твърд като камък. — Знам…

А тя не беше камък.

 

 

Дани бе пълен с идеи. Той взе на комисионна най-добрия моден фотограф в Ню Йорк да направи каталога и изгряващ цар на поп арта — да проектира корицата. Каталогът на „Кичън уъркс“ стана колекционерско издание и през първата година, през която Дани ръководи бизнеса, брутната печалба стигна милион и седемстотин хиляди.

На следващата година той въведе новост: две публикувани за първи път рецепти, предоставени от Джулия Чайлд. През тази втора година бизнесът донесе брутна печалба от два милиона и двеста хиляди долара и Дани изпреварваше с две години графика по споразумението за откупка.

„Кичън уъркс“ — и неговият двайсет и седем годишен главен директор — бяха тема на документално представяне в „Шейсет минути“, на фотографско есе във „Форчън“ и на очерк на първата страница на „Уолстрийт джърнъл“. Всичко, що дишаше, бе чувало за „Кичън уъркс“ и за успеха на „Кичън уъркс“, и всеки отбелязваше успеха му по различен начин.

Елин и Лу дадоха на Дани титлата, която искаше — и си бе заслужил: президент на дъщерната фирма „Кичън уъркс“.

— Синът ми, президентът! — се бе засмяла Елин със сълзи на гордост и радост в очите на голямата вечеря с шампанско, която даде, за да огласи новината.

Софи си купи самурено палто.

Шери изпрати на Дани цветя, грамадна бутилка „Дом Периньон“ и каза на вестникарите, че тя го е научила на всичко, което той знае.

А Джоана каза на Мел Фактър, че е настъпило времето да спрат да се туткат.

 

 

В края на март — по ирония на съдбата, през същата седмица, през която бе загинал Фил — Елин отвори вратата.

— Мисис Дърбън? — попита непознатата; беше добре облечена жена на средна възраст, която, прецени Елин, изглеждаше нервна.

— Да? — подкани я Елин като си мислеше, че новите клиенти обикновено не се появяват току-така на входа.

— Призовка — каза жената и протегна хартийката на Елин.

Тя я погледна, сякаш беше бомба.