Рут Харис
Женско щастие (7)

5.

Не, не можеше да печата на пишеща машина и, не, не владееше бързопис, каза тя на прослушващата я блондинка, която приличаше на Джейн Мансфийлд и имаше чара на Адолф Хитлер, в първата борса на труда, която посети в Уайт плейнс. Не, не знаеше нищо за деловодство и, не, нямаше никакъв чиновнически опит.

За Елин нямаше нищо дори смътно романтично в прослушването за работа, а още докато отговаряше на въпросите, Джейн/Адолф натисна копчето на вътрешния телефон да каже на секретарката си да й прати следващия кандидат.

Елин беше щастлива, че се измъкна оттам жива. Тя реши, че щом иска да получи работа — а тя трябваше да получи работа — ще се наложи да бъде по-агресивна на следващото препитване. Вместо да чака да й задават въпроси, Елин щеше да даде на прослушващия да разбере, че има някакъв професионален опит — не голям, но все пак опит.

— Работила съм във френски ресторант на Носа две лета — каза Елин на една личност в еднолична фирма; личността беше висока и дебела и изгълта цяла опаковка противокиселинни хапчета „Тъмз“ и половин лучен геврек по време на прослушването. — А в колежа работих в една провинциална странноприемница. Първо сервирах по масите. После се напъхах в кухнята. Накрая бях помощник-готвач.

Преувеличение. Но при тези обстоятелства — простимо. Истината беше, че Елин замести титуляря, когато той изчезна при поредния от периодичните си тридневни запои. Собственикът на ресторанта каза на Елин, че нейните сосове са по-хубави от сосовете на майстор-готвача и от тогава нататък Елин правеше повечето сосове. Без титлата — и без заплащането, разбира се.

— Съжалявам, но нямаме никакви заявки от френски ресторанти — избърбори посредникът и май наистина съжаляваше. — Едва ли някога и ще имаме, трябва да си помисля. Но какво ще кажете за магазин за хранителни стоки? Смятате ли, че бихте могли да работите в магазин за хранителни стоки? — Той се оригна дискретно (според него) зад учудващо нежната си ръка.

— Да, бих — отвърна Елин, като си мислеше, че всякаква работа, свързана с храна, наистина ще й допадне.

Винаги е била най-щастлива в кухнята, с включени до един котлони, да разбърква, да опитва и да преценява гозби. Всъщност тя повече обичаше да готви, отколкото да яде.

— Ще бъдете помощничка на главната. Ще готвите. Ще отговаряте на телефона. Ще разговаряте с клиентите — изреди той като се справи с картона от една папка. — Трийсет и пет долара на седмица. Искате ли да отидете и да огледате мястото? В Скарздейл е.

Трийсет и пет долара на седмица. Това беше нищо! Но Елин каза, че ще говори с шефката. Поне беше някаква възможност. Търсила бе работа цяла седмица и не бе намерила нищо. От агенция в агенция й бе повтаряно отново и отново, че няма никакви умения. Повтаряно й бе да отиде в школа за секретарки и да се научи да печата на пишеща машина. Повтаряно й бе да изучи деловодство. Съветвана бе да си извади разрешително за козметичка. Но никой не й каза как щеше да издържа себе си и децата си, докато се обучава на онова, което й липсва.

Трийсет и пет долара на седмица? Докато караше към Скарздейл, на Елин й хрумна, че вероятно работата е почасова и прослушващият е забравил да го спомене.

 

 

Графиня Тамара беше рускиня. Висока беше сто осемдесет и три сантиметра и носеше черен костюм на „Баленсиага“ с бяла копринена блуза. Имаше дълги, лакирани в алено нокти и пушеше тънки черни цигари от дълго златно наргиле. Прослушването й се състоеше от питания, кои са родителите на Елин, кои са родителите на мъжа й, къде е ходила на училище, на какви клубове е членка и откъде си купува дрехите. Ни един от отговорите на Елин не я задоволи.

— Търся помощник, който да ме замества в бизнеса. Някой с връзки в обществото — обяви тя на Елин с глас, подгизнал от чай „Лапсанг сучонг“.

— Аз съм чудесна готвачка — вметна несмело Елин, като се оглеждаше из елегантния магазин, който беше в най-хубавата част на Скарздейл.

Тенекии с трюфели, кутии елегантно опаковани шоколади, витрина с бледа опушена сьомга, пакети разкошна кайма и туби перленочерен хайвер бяха щедро изложени в малкия, красиво украсен магазин. Сякаш, помисли си Елин, си в кутия с бижута, където бижутата бяха за ядене.

— Да, ами… — изрече несигурно графинята, докато премисляше.

— Няма да съжалявате — вмъкна Елин. — С голямо удоволствие бих работила за вас.

Тя никога не бе срещала титулувани особи и беше изключително впечатлена от графиня Тамара — от акцента й, от дрехите й (Елин разпозна „Баленсиага“ от „Вог“) и дори от ръста й. Други жени щяха да бъдат притеснени, ако са толкова високи, но графинята като че ли смяташе ръста си за предимство. Всъщност, забеляза Елин, тя бе отишла дотам, да носи обувки със седем-осем сантиметрови тънки токчета. Нищо чудно, че бизнесът й бе така успешен — на клиентите сигурно им се подкосяваха краката, точно както на Елин.

— На изпитателен срок… — извъртя графинята. — Само за да съм сигурна как се справяте.

— Разбира се — бързо се съгласи Елин. — На изпитателен срок.

— Добре! Хорошо! — кимна графинята. — Започвате утре. Работното време е от осем до шест, от понеделник до събота. Заплатата е двайсет и пет долара на седмица.

Елин зяпна:

— В агенцията казаха трийсет и пет. — Говореше възможно най-твърдо и недвусмислено.

— Двайсет и седем? — контрира графинята като отсипваше „Лапсанг сучонг“ от една стъклена чаша в сребърен филигранен самовар. — На баба ми — обясни тя, като посочи чашата и самовара. — От двореца в Петербург.

— Двайсет и седем! Това е оскърбително! — бясна, възкликна Елин. — Най-малкото заплащане е долар на час!

Острите сини очи на графинята, с нанесени сенки, успяха между другото за момент да заизлъчват обида от инсинуацията на Елин.

— Двайсет и осем и петдесет! — примами я графинята като замърка прелъстително. — Но това е окончателното ми предложение.

— Не мога да си позволя да работя за двайсет и осем и петдесет! — натърти Елин; тя бе разстроена и разочарована и дори не бе намекнала, че нормалната работна седмица е от понеделник до петък. — Аз не съм осигурено момиче, което работи просто за удоволствие. Аз съм вдовица. Имам да издържам деца.

— Колко жалко! — издума графинята с искрено съчувствие като си мислеше, че трябва да назначи едно от онези хлапета от средното училище; те не знаеха нищо, но щяха да работят за двадесет и шест-седем долара, ако им плащаше в брой. — И толкова млада! Лоша работа!

Графинята остави чашата с чая, отиде до охладената витрина и измъкна едно шоколадово парфе. Подаде го на Елин:

— Ако размислите, ще ми се обадите ли?

— Добре — измънка Елин, ужасно потисната, и благодари на графинята за парфето. — Но няма да размисля. Не и преди вие да размислите над заплащането. Очаквам трийсет и пет долара на седмица. Това е заплатата, която сте обявила в агенцията.

— Казах ви. Двадесет и осем и петдесет. — Графинята сниши малко гласа си. — В брой. Без касови ордери. Това е окончателното ми предложение.

Р-тата на графиня Тамара бяха руски, направо от двореца в Петербург, доколкото можеше да знае Елин. Нейните тактики за спазаряване обаче идваха направо от битпазарите в Близкия изток.

— Графиньо, това е Скарздейл! — напомни й Елин.

Графинята поклати глава и въздъхна:

— Да. Все ми го напомнят. А аз все се мъча да го забравя.

Елин напусна елегантния магазин и въпреки че беше пропиляно време, осъзна, че някак си е харесала старата разбойничка. Не че, напомни си тя, нейното изумително преживяване ще й помогне да изхрани себе си и децата. Тя не бе и помисляла, че да си намериш работа е толкова трудно и толкова обезсърчително. Започваше малко да се плаши.

 

 

Реши да продаде къщата.

— Поискайте трийсет и пет — я посъветва с грапав глас първият посредник — дама, къносана, начервисана в боровинково, с фас от цигара в ъгълчето на устата си. — Но се съгласете на трийсет и две.

— Мислех да искам трийсет и пет — подхвана Елин, когато заговори с втория посредник, който носеше сив тъкан костюм и канареножълта жилетка и беше изтънчен и елегантен като Фред Астер.

— Не се продавайте толкова ниско! — разсъди той. — Не е добре от психологична гледна точка. Ще го обявя за трийсет и осем. Можем да започнем от толкова.

Третият посредник, раздърпана домакиня, чийто началстващ съпруг се бореше с бутилката — не много успешно — и която, изглежда, си нямаше представа от нищо, каза:

— Отде да знам колко би трябвало да поискате? Това си е вашият дом. Вие го оценете!

Елин замълча, после се гмурна:

— Трийсет и осем — каза тя. — Искам трийсет и осем.

Кой знае! Можеше и да ги вземе. Сетне можеше да си позволи още една спалня в някой апартамент, който плануваше да наеме веднага щом продаде къщата. Къщата, която тя с толкова обич бе обзавеждала, къщата, в която бе живяла с Фил, къщата, в която си бяха мечтали да гледат как децата им порастват. Елин се мъчеше да не мисли за това, мъчеше се да не плаче, казваше си, че щом трябва, значи трябва.

 

 

На сутринта след срещата си с Ал, Елин откара жълтия буик на едно тържище за стари автомобили в Уайт плейнс. Петстотинте долара, които получи, не струваха и шофьорската книжка, но, както побърза да изтъкне дилърът, колите с гюруци били като трън в задника, като мръсен наркотик. Напоследък всички искали климатични инсталации. Елин беше твърде покрусена, за да спори. Тя взе петстотинте долара и се отдалечи с чувството, че е омърсена и принизена.

Петстотин плюс хилядата, които бе намерила в чекмеджето с папките, правеха хиляда и петстотин. Ако внимаваше как ги харчи, можеха да им стигнат за пет месеца.

Междувременно тя продължаваше да си търси работа.

Методично се регистрира във всички работодателни агенции в областта Уестчестър и отговори на всички обяви за квалифицирана помощ, без значение колко невероятно звучаха. И всяка сутрин, след като изпратеше децата на училище и преди да започне търсенето на работа, тя грижливо почистваше къщата и я оставяше да блести, просто така, в случай че някой възможен купувач дойде да я огледа.

Елин още не го осъзнаваше, но силите й започваха да чезнат, малко по малко, ден след ден, а действителното й положение започна да я придърпва към дъното.

 

 

През следващите няколко месеца Елин се люшкаше от надеждата до отчаянието и обратно към надеждата.

— Боята по лайстните на пода се е олющила — каза първата кандидат-купувачка, болестно слаба майка на три деца. — И това петно на тоалетното казанче е отвратително! Не бих и помислила да моля съпруга си да живеем тук.

Тя говореше така, сякаш Елин я нямаше, с такъв тон, като че ли кралицата на Англия й беше близка роднина.

— Оранжеви тапети! В стая на момче! Боже, колко ужасно!

Жената говореше за тапета с футболни знаменца, които Дани събираше — и обичаше. Тя пак говореше така, сякаш Елин не беше там, сякаш беше глуха и/или бавноразвиваща се, или като че ли някой ще й плаща за мненията.

— Много ми харесва! Толкова чиста и просторна е! Харесва ми изгледът на гората оттатък! — възклицаваше млада съпруга. — И знам, че Джак също ще я хареса!

Джак дойде да види къщата на другата сутрин.

— Харесва ми! — каза той на Елин. — Идеална е. Точно каквото търсим!

На следващия ден той се обади с предложението си: двайсет и осем хиляди.

— Не — отказа Елин на домакинята/посредничка, която се бе вкопчила в продажбата. — Няма да я продам за толкова. Виж дали Джак няма да направи по-добро предложение.

— Забрави го! — отсече Джак и повече не го чуха.

Имаше и други.

Хора, които заявяваха, че непременно ще направят предложение, изчезваха от лицето на земята; хора, които молеха да огледат къщата втори път, така и не се появяваха в уговорения час; един път дори бяха оформени договорите, но в последната минута съпругата се отказа.

Елин мразеше всяка минута, прахосана в опити да продаде къщата. И започна да мрази начина, по който посредниците неизменно говореха за нея като за дом.

Евтината претенция огорчаваше Елин повече от всичко друго.

Беше къща. И точка.

 

 

Напредъкът на работния фронт беше променлив като траекторията на увеселително влакче на надеждата и разочарованието.

На Елин бе предложена работа от един адвокат по разводите в Ларчмонт, който искаше секретарка за приемната и — той съвсем ясно даде да се разбере с очи и с ръце — също така — съкреватничка. Тя отвърна на обява за продажби на парцели земя край Финикс по телефона, работа, която прие окрилена от надежди — върху почасовата ставка се плащаха и комисиони — докато не й казаха, че ще трябва да не мърда от телефона си дванайсет часа на ден. Кандидатства за работа като сервитьорка в ресторант, но установи, че най-натоварените часове за коктейли и вечери съвпадаха с времето, през което децата й имаха най-голяма нужда от нея. Почти бе наета в приемната на един зъболекар, но изгуби работата заради по-младо момиче, което се бе съгласило на по-ниско заплащане. Тя всъщност си намери работа като коректор в една печатница на специализирани телефонни указатели, което звучеше страхотно, но три дена преди да започне работа, фирмата фалира. Елин се чудеше как оцеляват жените без мъже. Жени като нея самата. Но, доколкото можеше да схване, нямаше други жени като нея. Или, и да ги имаше, те бяха толкова незабележими, колкото и нея; понеже всички жени, които познаваше, бяха омъжени, заети с къщи, съпрузи и деца. А всички жени от телевизията, от филмите и от висшето общество си имаха някого. Мъж. Луси си имаше Дези, Мейми си имаше Айк, а Симон Синьоре, поостаряла и самотна в „Стая на върха“, си имаше Лорънс Харви. Единствената героиня, за която Елин би могла да помисли, че е като нея самата, безпарична, беше Скарлет. А и тя си имаше Рет^[1].

Неохотно Елин се примири с факта, че ще трябва да отиде в града. В Ню Йорк имаше повече възможности за работа, а и заплащането в Манхатън беше по-високо, отколкото в Уестчестър. Най-добрата възможност, от която смогна да се възползва, беше да е чиновник в книговодството на застрахователна компания. Началната заплата беше четирийсет и пет долара на седмица, с автоматично увеличение в края на шестия месец, а и с изключително добри придобивки като здравно осигуряване, застраховка „Живот“ и отпуски.

Елин не бързаше. Щеше да се налага да тръгва от къщи в седем и трийсет; щеше да се връща най-рано в шест и трийсет. Какво щеше да стане с децата й? Кой щеше да се грижи за тях? Нямаше изобщо да ги вижда.

— Трябва да решите до десет утре — каза завеждащият „Личен състав“; беше сочно закръглен, кисел, неприятен и миришеше на банани. — Иначе ще я дадем на друга. Не можем да си позволим да чакаме, докато на вас, момичетата, ви дойде така нареченият ум.

 

 

— Четирийсет и пет долара седмично! — промълви Ал, когато Елин му каза за работата.

Беше наминала към кабинета му да подпише някои документи: застрахователни вноски, имущественото осчетоводяване, разплащането на федерални и на щатски данъци. Елин бе живяла като съпруга на Фил десет години, през които не бе подписвала нищо друго, освен коледни картички. Сега, след неговата смърт, светът сякаш беше застлан с документи, които изискваха нейния подпис.

— Четирийсет и пет на седмица! — възкликна Гейл. — Потресаващо!

Самата Гейл заработваше деветдесет и пет на седмица — по-малко от мъжете, които имаха същата работа, която тя вършеше в „Кули & Хайзър“, но повече от мнозинството жени, за които знаеше, че работят — и се гордееше с това.

Елин сви рамене:

— Знам. Жалко е, но беше най-добрата работа, която можах да намеря. Ти си късметлийка, че владееш деловодство. Завиждам ти.

— Гейл ще си вземе изпита за счетоводител тази есен — гордо изтърси Ал.

Той хвърли поглед към Гейл и Елин разбра, че е влюбен в нея. Внезапно се почувства по-изоставена, по-овдовяла от когато и да било.

— Чувам, че е истинска касапница — промълви Гейл угрижена. — По-труден дори от изпита за адвокати.

Истината беше, че Гейл се страхуваше от изпита. Тя би била щастлива да стане деловодител, преди да се омъжи и да има деца, и се надяваше — с прилепени длани! — че Ал скоро ще й направи предложение.

— Наистина е труден — призна Ал. — Но ти си на второ място по успех в курса си, Гейл. Сигурен съм, че няма да имаш никакви затруднения.

Гейл не изглеждаше много убедена и сякаш почувства облекчение, когато Ал се обърна отново към Елин:

— Елин, ако приемеш тази работа, ще преминеш в категория с по-висока данъчна облагаемост — каза Ал като вдигна поглед от някакви изчисления, които правеше. — Като се прибави и онова, което е заработил Фил тази година, ще ти струва пари да ходиш на работа.

Елин изведнъж проумя защо графиня Тамара подчерта без ордери.

— Но аз вече им казах, че приемам работата — каза Елин.

— Кажи им, че се отказваш — посъветва я Ал.

 

 

През същата вечер, десет минути преди Елин да сложи вечерята на масата, Дани се появи в кухнята с една от кардираните жилетки на Фил с облечени в кожа копчета — камилоцветен кашмир, чиято неравна подгъвка се влачеше по пода.

Бренда побесня:

— Това е на татко! — изкрещя тя на брат си. — Как смееш да я носиш! Ще я изцапаш! Сваляй я на секундата!

Бренда задърпа жилетката като се опитваше със сила да я смъкне от Дани.

— Деца! — предупреди Елин, докато се опитваше да ги раздели.

— Той не може да я носи! Тя е на татко! — викаше Бренда.

— Мога и аз. Мога пък!

И те се залумкаха един другиго. Ървинг, който си помисли, че това е игра, започна да тегли подгъвката на жилетката.

— Ървинг! Престани! Престани веднага! — завика Бренда.

Ървинг, наежен от произнасянето на името си, само затегли по-яко и изведнъж Бренда видя, че е раздърпал бодовете.

— Ървинг! Спри! — изкрещя му тя и когато той затегли дори още по-силно, тя го изненада с ритник.

Ървинг, потресен от нападението, изръмжа към Бренда и се озъби. Всичко стана за част от секундата и Елин, уплашена, че той може да ухапе Бренда, отвори външната врата.

— Ела тук, Ървинг! — повика го тя, като държеше каишката му в ръка.

Щеше да го изведе на двора и да го завърже с каишката за железния кръг, който Фил бе забил в големия дъб на югозападния край на двора. Ървинг, изплашен от атаката на Бренда и в отговор на повикването, изхвърча от вратата и хукна нагоре по пътя, преди Елин да успее да му сложи каишката.

Бренда, превъзбудена, изхвръкна от вратата, като викаше името му.

Вечерята беше забравена.

Най-напред докладваха в полицейския участък, че е загубен. После прекараха вечерта като обикаляха квартала в опити да намерят Ървинг, викаха го по име, чукаха на всички съседски врати. Елин се качи на колата и обиколи нашир и длъж всички пътища в Ню Роучел, докато Бренда и Дани викаха Ървинг. Ървинг!

„Вината е моя“ — повтаряше си Елин. — „Само да не бях отворила толкова широко вратата. Само да бях побърза с каишката.“

Не заспаха цяла нощ. А Ървинг не се върна вкъщи.

 

 

На другия ден Елин се обади в застрахователната компания и каза на завеждащия „Личен състав“, че е решила в крайна сметка да не приема работата.

— Поне се обадихте — каза той. — Повечето от вас, путетата, нямат ум и за толкова.

 

 

И него ден Ървинг не се прибра вкъщи. Нито на следващия. Нито на по-следващия.