Рут Харис
Женско щастие (14)

12.

— Ти никога не ми се обаждаш — каза Уилсън на Елин почти година, след като за първи път се бяха срещнали.

Беше я завел в бар „Карлайл“ да чуе Боби Шорт. Бейби Джейн Хоулзър, чиято разчорлена коса блещукаше като златна, беше там с Анди Уорхол, чиято убийствено права коса блестеше като сребро. Мик Джагър, с бял атлазен костюм и с бял казашки гайтан, беше с група типове от звукозаписния бизнес и разнасяше дим и блянове, а по залата се понесе шепот, че Дейвид Бейли и Джийн Шримптън идват насам.

— Това добре ли е? — попита Елин, за да прикрие смущението си.

Не разбираше. Призоваваше ли я Уилсън да се обажда? Намекваше й, че би трябвало? Когато казваше, че той ще звънне, всъщност, да не би да е очаквал тя да звънне? Елин си спомняше ухажването от времето, когато я ухажваше Фил, когато мъжът предприемаше всички стъпки, а жената изчакваше, или, както казваха по него време, той я преследваше, докато тя го хване. Елин никога не се бе обаждала на мъж през живота си — и никога не би го направила.

— Та добре ли е, или зле?

— Различно — отвърна Уилсън, като се усмихваше загадъчно.

Той беше толкова привлекателен, колкото всеки от знаменитостите или минизнаменитостите (или микрознаменитостите) в залата. Когато той влезе, всички бяха извъртели глави, да го преценят за миг, и после охотно си бяха продължили задушевните разговори. Елин беше изострено чувствителна към вниманието, което привличаше Уилсън; горда, че е с него, прекрасно осъзнаваща, че тя — консервативно облечена — бе низвергната за частица от секундата.

— О! — проточи Елин като не знаеше какво друго да каже.

Последва кратък миг на смутено мълчание. Елин винаги се чувстваше малко нервна с Уилсън. Отчасти защото го смяташе за толкова привлекателен; отчасти защото той изглеждаше толкова лъснат и изискан, че тя непрекъснато се боеше да не каже или да не направи нещо погрешно (каквото и да значеше това в кръговете днес си свой, утре чужд, всред които се движеше Уилсън); и отчасти поради сексуалната неяснота помежду им.

Това, което тя не знаеше — това, което не би могла да знае, защото Уилсън сам не го знаеше — беше, че той е преходен мъж: отчасти направляван от начина, по който е бил отгледан, както бе отгледана и Елин; отчасти направляван от свободното общество, където се усещаше особено желан член, допуснат от втори поглед. Животът на Уилсън беше сбъднатата мечта на „Плейбой“/„Пентхаус“.

Телефонът му звънеше толкова често, че той трябваше да си прекара втори, за да се брани. Легиони блестящи, шикозни, завидно успели жени — самотни и разведени, уплашени и неомъжени, омъжени, но на разположение — го заливаха с покани за коктейли, вечери, премиери, откривания на галерии, за обеди, следобедни закуски, за постановки на балет, на театър, на филми, или, казано с две думи, в леглото.

Когато Уилсън хвана грип, жени се редяха на опашка да му носят домашно приготвени супи и последните списания, да играят карти с него, да му мъкнат пощата от кантората, да му разтъркват гърба, да му препират, да му сменят чаршафите и да му пазарят от бакалницата.

Почивните си дни Уилсън не прекарваше в нечий изключително обзаведен кънектикътски обор (част от разделено след развод имущество), той го прекарваше в нечия крещящо модерна къща, разположена всред дюните на Ийст Хемптън (построена с пари, спечелени от самата собственичка).

Елин не беше като другите жени, които Уилсън познаваше.

Тя никога не му телефонираше. Никога не му изпращаше болезнени, печални картички от сорта защо, боже мой, не съм те виждала напоследък. Никога не му изпращаше по пощата изрезка от вестник по тема, която бяха обсъждали в последния си разговор на коктейл, или поне да му пусне бележка „Обаждай се“. Никога не го бе канила никъде — нито на обяд, нито на следобедна закуска, нито на коктейл или на забава. Никога не се оказваше на спирката оттатък улицата пред неговия апартамент, когато той излизаше да отиде на работа сутрин, и никога не се оказваше случайно минаваща край кантората му, когато си тръгваше оттам вечер.

Уилсън беше свикнал да бъде желан; Елин сякаш не го желаеше.

— Подлудяваш ме! — каза Уилсън.

Той беше любовник в стил веднага: напираше здравата и после изчакваше да бъде пожелан. Наполовина преследвач, наполовина преследван; наполовина момчето, което е бил, наполовина мъжът, който е станал.

— Радостна полуда, надявам се — каза Елин.

Тя бе заслепена от Уилсън и от света на Уилсън. Заслепена и развълнувана, и поласкана от неговото внимание — и объркана. Объркана, защото той й пращаше объркани сигнали.

— Луда лудост! — отвърна Уилсън и изражението в очите му беше изражение, което Елин бе виждала в очите на Фил, изражението на мъж, който преследва; само дето Уилсън беше малко отвикнал.

За разнообразие, Уилсън Хоубак се оказа агресорът. За разнообразие, се оказа, че той набира телефона на една жена. За разнообразие, се оказа, че той мисли как да угоди на тази жена. За разнообразие, се оказа, че той е преследвачът, а не преследваният. И за разнообразие, той се чудеше не кога, а дали Елин ще легне с него.

Когато я целуваше, тя отвръщаше на целувката му с целувка, но това бе всичко. Когато я прегръщаше, тя отвръщаше на прегръдката му с прегръдка, но това беше всичко. Когато ближеше дланта й, тя потреперваше, но това бе всичко. Той бе навикнал жените да правят следващата крачка, да му показват ясно, че няма да бъде отхвърлен.

Но Елин никога не правеше тази следваща крачка.

Уилсън беше така свикнал жените да правят тази следваща крачка от всекидневната към спалнята, че започна да се пита какво й е на Елин. Питаше се дали не е мъжемразка. Питаше се каква е нейната игра. Питаше се защо не се държи като всички други жени, които бе срещал след развода си.

Но онова, което абсолютно никога, положително никога дори не бе минавало през ума на Уилсън, беше, че може да си има съперник.

 

 

Големи количества говеждо филе, кашони с лимони и лук, бушели^[1] картофи, галони мляко и четвъртинки гъста сметана, найлонови опаковки и десетки кутии от алуминиево фолио, тави, тигани, телени бъркалки и формички за сладки — всичко това, купено на едро, защото „А ла карт“, каза Ал на Елин, вече развиваше достатъчно голям бизнес, за да купува на едро — препълниха гаража, който сега беше складово помещение. Купен втора ръка хладилник стоеше в трапезарията; а през натоварените сезони върху плота за кълцане на месо се нареждаха взети под наем фурни.

В началото количествата изглеждаха прекалени. Но всяко парченце бе употребено и спестяванията взеха да растат — спестявания, които отиваха за двамата й средношколци, които сега работеха за Елин почти всеки ден след училище и през повечето почивни дни.

Идеята на Елин да си изпроси аванси от фирмени клиенти се оказа подходящата идея в подходящото време, защото през 1963 година индексът „Дау Джоунс“ скочи от 646 в началото на годината до рекордните 767 и икономиката беше вече трийсет и пет непрекъснати месеци във възход. Индексът „Дау Джоунс“ и брутният национален продукт бяха артефакти на хорски светове, които все още не означаваха нищо за Елин, но все пак и тя усещаше въздействието им върху себе си.

През първата година на нейното самопредлагане по пощата тя достави ястия за: представянето на нова серия аксесоари за бюра на една компания за обзавеждане на кабинети в Армонк; коктейлно увеселение за нов съдружник на филиал на „Мерил Линч“ в Уайт плейнс; две модни ревюта (пролетно и есенно) на бутика „Юткуейк“ в Скарздейл; откриване на филиал на Нюйоркска спестовна банка в Хартсдейл; вечеря за съдружници от адвокатска фирма „Рай“; и за годишния пикник на Четвърти юли^[2], който „Уестчестър рекорд“ организираше за деца със затруднено развитие.

Но колективните клиенти имаха само частичен принос за нарастването на печалбите й. Хиляда деветстотин шейсет и трета беше година на прощъпалници за Елиновия „А ла карт“.

Тя достави храната на първото си тържество за сто души — годежно тържество. То мина толкова добре, че майката на годеницата я помоли да захрани и сватбата — за двеста и петдесет души. Още един прощъпалник.

Тя се сдоби с първите си постоянни заявки. Елин бе сготвила за месечния официален обяд на библиотечното настоятелство в Уайт плейнс три пъти, когато председателят я попита дали не би подсигурявала трапезата редовно — всеки втори вторник.

Имаше и пресечни точки между частните и колективните клиенти. Хелина Бранч, чийто съпруг беше собственик на „Уестчестър рекорд“, беше така впечатлена от пикника на Четвърти юли, че помоли Елин да захрани трийсет и пет годишнината от сватбата им, а шефът на Сам Уитиър хареса нейния coq au vin и вечерите с говеждо „Строганоф“, които Елин подготвяше на всеки шест месеца така обилно, че той я помоли да захрани представянето на нов комплект инструменти за домашен ремонт, който неговият отдел гарнираше с обяд за журналистите от печата.

Когато Елин каза на Уилсън колко добре върви „А ла карт“, тя вече не преувеличаваше.

А годината на прощъпалници за Елин беше също и година на една окончателност — окончателното изплащане на пет хиляди доларовия дълг на Фил.

 

 

— Днес черпя аз! — заяви Елин, като влезе в кабинета на Лу с кошница с капак за пикник — изящна плетена вещ, която Фил бе купил от „Абъркромби & Фич“ и която Елин не бе използвала от произшествието насам. — Може да отидем в парка.

Беше идеален майски ден, топъл, нежнозелен и с бледи валма облаци, които плуваха високо в свежосиньото небе.

— Би ми доставило голямо удоволствие — каза Лу, — но архитектът, с когото трябваше да се срещнем на двайсетия етаж в три и половина, ми звънна, че ще трябва да хване самолета за Вашингтон в четири, така че ще е тук след час.

— Накрая си решил да го дадеш под наем? — попита Елин.

Лу кимна.

— Сключихме сделката, която искахме.

— Ами тогава нека си направим пикника на двайсетия етаж — предложи Елин.

— Става — съгласи се Лу и се надигна.

Докато вървяха към асансьорите, Елин забеляза метнатите в кабинета на Макс дрехи.

— Джоана — обясни Лу. — Префасонира за него кабинета на Макс.

— Мислех, че никога не го използва — промърмори Елин.

— Така е — потвърди Лу.

— Тогава защо тя го префасонира?

Лу сви изящно рамене.

— Кой знае? А е истинска досада. Притичва на всеки половин час в кабинета ми да ме пита за тази боя, за онази боя, каква платнена дамаска харесвам и колко стаи би трябвало да имат килими.

— Защо не пита Макс?

— Казва, че иска да е изненада за него.

— Мило от нейна страна — реши Елин.

— М-да — проточи Лу. — Предполагам. Само искам да не ме забърква в това.

Двайсетият етаж беше смразяващо пуст. Дървени магарета, електрически инструменти и облицовъчни листи, облегнати по стените, бяха единствената мебелировка. Елин постла шарената покривка в един слънчев ъгъл и подреди яденето за пикника; печено пиле с пласт горчица и тарос, салата от пресни картофи и резенчета домати със сирене „Моцарела“, полети с олио и накълцан босилек; за десерт — нарязан плод с вишновка и дребни лешникови сладкиши. И бутилка шампанско.

— Шампанско! — възкликна Лу.

— Празник е — каза Елин като подаде на Лу чека, който бе донесла. — Четиристотин трийсет и два долара. Нямам дългове!

— Страхотна си, Елин! — отрони Лу като пъхна чека в джоба си.

— Смятал си, че никога няма да видиш парите?

— Вярно е — призна Лу, като ядеше пилето си с ръце по начин, който се струваше на Елин земен и призивен; тя не обичаше хора, които налитат на храната си или пък придирчиво се отдръпват от нея. — Смятах, че няма да ги видя, и баща ми смяташе, че няма да ги видя. Той още не може да повярва, че връщаш заема. Подиграва ме през цялото време.

— Навярно съм разрушила представата му за жените — засмя се Елин.

— Сто на сто! — потвърди Лу. — Веднъж той ми каза, че жените могат да броят само до девет и тъкмо затова са бременни девет месеца.

Елин се разсмя отново и тръсна глава с отчаяние. Беше толкова типично за Макс! А после поиска Лу да й разкаже как е отдал под наем двайсетия етаж при условията, които му се искаха. Докато ядяха храната за пикника и отпиваха шампанско, те започнаха да си признават колко важни са станали за тях тези обеди.

За Лу Елин беше единствената жена, с която изобщо някога е можело да разговаря за бизнес. Тя разбираше проблемите с парите, с увеличаването на доставките, с буйните служители, с производствените грешки и кризи — всичките хиляда и една подробности, които бяха част от ръководенето на една фирма. За първи път Лу разбираше колко пленително е да разговаряш с жена за онова, за което си най-много загрижен. Колко пленително и колко неустоимо. За първи път той взе да осъзнава възбудата, която поддържаше Джоана у Макс от гледната точка на Макс.

За Елин Лу беше връзка с едно щастливо минало, един от хората, които бяха получили одобрението на Фил. Тя си спомни как Фил й разправяше, че привличала Лу. Колкото и невероятно да изглеждаше, сякаш Фил ги окуражаваше, нея и Лу.

И за разлика от Ал, чийто интерес към „А ла карт“ беше професионален, и за разлика от Уилсън, който смяташе „А ла карт“ за символ на обществено положение — жизненоважен символ на обществено положение — Лу имаше личен залог в нейния успех, защото нейният успех й бе позволил да изплати заема, който някога Фил бе взел от него.

Но сега, след като заемът бе изплатен, тя нямаше повод да обядва с него… и Лу нямаше причини да я вижда. И двамата остро осъзнаваха това, докато се наслаждаваха на храната и на шампанското.

— Увеличих серията кредити на „Дейкор“, за да взема етажа и да посрещна първоначалните цени на новия комплект. Ще се нарича „Ийгъл пейнтс“ — говореше Лу с явно въодушевление. — Ще бъде първокачествен комплект, белязан от ранноамериканските^[3] цветове. Ще има собствен търговски екип, рекламен отдел и счетоводен отдел. — „Ийгъл“ беше идея на Лу, първата стъпка в осъществяването на неговата мечта да превърне „Дейкор“ в голяма компания — стъпка, която той бе успял да направи сега, когато Макс беше разсеян по Джоана и по собствената си империя и вече нямаше време да обмисля всяка идея на Лу. — Взех назаем сто хиляди долара, за да потръгне „Ийгъл“ както трябва.

— Боже мой! Сто хиляди долара! — възкликна Елин, като си мислеше колко свободна и спокойна се чувства, след като бремето на дълга на Фил най-после — най-после! — бе паднало от плещите й: „Не дължи пари на никого…“; Елин сложи съчувствено ръка на рамото на Лу. — Колко време ще ти трябва, за да ги върнеш?

— Осемнайсет месеца… две години — предпазливо каза Лу, пронизан като от ток от допира на Елин, но без да го показва. — Важното е, че можем да напредваме с новия комплект. Ще дочакаме да ни донесе печалба до една година. Проучването ни показва, че има пазар за качествени бои с цветовете на Ранна Америка. Никой производител не е нахлул на пазара — все още. „Дейкор“ ще е там пръв!

Докато нарастваше напрежението в гласа на Лу, той се наведе по-близо до нея и положи ръка върху нейната.

— Ти наистина изглеждаш щастлив, че се захващаш с нещо, което ще те вкара в дългове! — рече Елин, като си мислеше колко съкрушително потискащо ще да е да дължиш сто хиляди долара. — Щях да се застрелям, ако дължах толкова много пари.

— Е, не бих ти позволил да носиш пушка! — пошегува се Лу и разтвори пръстите й като че ли за да провери дали в ръката й няма оръжие; той — и тя — се усмихнаха един другиму, за да изразят колко леко, колко томително е тяхното докосване, колко официално, колко незначимо. — Заемане на пари е името на играта, Елин. То ти позволява да печелиш пари.

— Ти гледаш на това като на начин за печелене на пари — възрази Елин като свали ръката си от рамото на Лу и като измъкна дланта си изпод неговата, изведнъж твърде чувствителна към неговото докосване. — Аз гледам на това като на дълг… като на бреме.

Лу се зае да напълни отново двете чаши, проумял колко празни са ръцете му без нейните, и леко поклати глава:

— Елин, понякога разсъждаваш твърде много като домакиня.

— Но аз съм домакиня! — възропта тя.

— Може би — промълви Лу. — Но ти си и бизнесменка. Ръководиш печеливша фирма. В края на краищата доказателството е, че изплати целия дълг на Фил.

На това място Елин отново положи ръка на рамото на Лу.

— Чудя се дали изобщо ще се видим повече от тук нататък, след като аз…

Лу беше смирен. Той беше почти непоносимо наясно с физическото присъствие на Елин. От начина, по който медноцветните светлини си играеха върху къдрицата, паднала на бузата й, и от полусянката, която хвърляха миглите й върху почти прозрачните й синьо-зелени очи. Думите й го накараха да почувства недоловимо, колко много ще му липсва, че няма да я вижда, да бъде с нея, да й говори. А в тишината Елин запаметяваше Лу: здравата му и фина, леко загоряла кожа; просветлената му от слънце гъста тъмноруса коса; овладяния тембър на гласа му, мек, макар и властен, интелигентен, насмешлив и топъл. Дълго и напрегнато те стояха в унесено, нервно мълчание, като се страхуваха да не развалят магията.

После внезапно Елин се намери в прегръдките му. Той я целуваше с огромна нежност, дланите му бяха в косата й, топлите му устни — върху нейните, топли, а после и горещи. Елин се загуби в целувката, целувка, която ги отнасяше към безкрайността, докато лягаха на пода, сгушени в прегръдките си, загърбили всичко, освен онова, което чувстваха.

— Търсих те навсякъде! Секретарката ти каза, че сигурно си тук долу. — Джоана Уикоф стоеше в рамката на вратата с преметнати през ръка парчета плат. — Имам някои образци, които искам да видиш. — Гласът й кънтеше неестествено силно в празните кантори, ехтеше между голите стени и голите подове.

Тя въртеше очи от Лу към Елин и обратно.

— Ако моментът е неподходящ… — наблегна тя, като не помръдваше и не беше ни най-малко смутена, ни най-малко сепната от сцената, която така натрапчиво беше прекъснала.

Лу и Елин се спогледаха, очите им — пълни с неизразимо чувство. Елин се наведе да прибере остатъците от храната, виното, салфетките, като избягваше очите на Лу и откровеното преценяване от страна на Джоана.

— По-добре да тръгвам — каза тя като си даваше сметка, че бузите й горят от емоции и смущение. — Този следобед ще има много работа в кухнята.

Тя опакова чиниите и остатъците в кошницата с капак, без да гледа към Лу, с желанието тази жена — която и да беше тя — да изчезне зад хоризонта.

— Аз съм Джоана Уикоф — каза Джоана и протегна ръка на Елин като че ли се срещаха на коктейл.

Разчорлена коса, румени бузи, хубаво тяло откъм стройност, без грамадни цомби, къси крака, страхотни очи, нищо и никакви дрехи, отбеляза си Джоана, без да пропуска нищичко.

— Елин Дърбън — измънка Елин; искаше само да избяга от тази нахакана, твърде рязка, лъскава, добре гледана жена.

— Макс смята, че си чудесна — каза Джоана и задържа в силната си ръка за миг ръката на Елин; тя предизвикателно се извърна към Лу: — Нали?

Лу гледаше настрани и отвратен от нейната безчувственост му се щеше, като на Елин, Джоана да изчезне. Междувременно Джоана весело си бъбреше за образците плат, като се вкопчваше ту в единия, ту в другия, умолявайки Лу за мнение, молейки Елин за нейното. Не отвори и дума за целувката, която бе прекъснала. Тя просто бе складирала епизода в паметта си…

За припомняне в бъдеще…

Заедно с кафявия плик писма, който бе открила тикнат на най-горния рафт на вградения дрешник в кабинета на Макс.