Рут Харис
Женско щастие (20)

18.

Беше й неудобно да звънне на Ал Шелдрок през март. През изминалите три години — годините с Уилсън — Елин бе ходила при счетоводителя на Уилсън, както и при зъболекаря, адвоката и доктора на Уилсън. Но Ал се държа мило, въпреки отстъпничеството на Елин и дори не го спомена. Уговориха тя да отиде при него в средата на март.

— Аз се преместих на ново място — каза Ал на Елин и й даде новия адрес. — Сега съм на „Мадисън“ 301… на двайсет и първия етаж.

„Мадисън“ 301 беше сграда на „Крайслер“ — кулоподобна кантора като грозд с порестоваровиково-мраморен вход, сводести тавани, разкошни вътрешни мекоходови асансьори „Арт Дикоу“. Елин не можа да се сдържи и я съпостави със сиво-кафявата тухлена сграда, която „Кули & Хайзър“ заемаха, тежка, тромава, безлична, възниска господарска машина за пари. Но фоайето на 301 изобщо не можеше да се нарече изненада в сравнение с онова, което очакваше Елин, когато стигна двайсет и първия етаж.

Стените в приемната на Ал и коридорите на мрежата от кабинети бяха покрити с облицовки в естествени цветове, тъмни килими от стена до стена покриваха подовете. Мебелировката беше класическо-съвременна, елегантна, но не и стряскаща. Фотографии на актьори, на певци, на личности от телевизията — с автографи за Ал — висяха по стените.

Собственият кабинет на Ал, с прозорци от пода до тавана, засенчени с отвесни щори, които насичаха светлината на златни ленти, беше уютен, хубав, успокояващ. Голямото бюро, отрупано с книжа, химикалки и папки с дела, не беше нито разхвърляно, нито пусто и стерилно. Беше добро, функционално работно бюро с много площ да се развихриш, да организираш, да мислиш. Елин неволно си спомни хралупестата, разхвърляна кутийка в „Кули & Хайзър“.

Но преображението на кабинета беше нищо в сравнение с преображението на самия Ал.

Ризата с къси ръкави, с химикалки, пъхнати в горния джоб, и омачканите работни панталони бяха изчезнали. Вместо това той носеше добре оразмерен сив тъкан костюм и бледосиня риза от египетски памук. Неподхождащите очила на книжен червей бяха заменени с хубави рогови очила и язовските бузи бяха сега гладки и загорели — Ал бе отслабнал с поне осем килограма и половина. Но усмивката му беше същата: интелигентността — и симпатичността — в топлите му кафяви очи бяха същите; такъв беше и забележително мъжественият му плътен глас:

— Успехът ти е изписан на лицето — произнесе Елин, след като превъзмогна изненадата си.

— И на теб — каза Ал като си мислеше колко приятно е да види жена с грим и с мека блуза в ласкаво морскозелено, която правеше синьо-зелените очи на Елин още по-живи; той дори долови слабия аромат на парфюм — струваше му се, че са минали стотици години, откак Гейл не бе използвала парфюм.

— Не толкова, колкото бях — със съжаление изрече Елин. — Може да го видиш в счетоводните книги.

Ал кимна.

— Какво се случи, Елин? По-миналата година ти спечели почти двайсет и две хиляди долара. Тази отминала година падна на по-малко от четиринайсет. Да не са възникнали необичайни разходи? Болна ли си била? Или се е появила някаква загуба? Нещо, което не е видно от книжата?

— Не — тръсна глава Елин. — Просто не работих така упорито. — Тя нямаше намерение да му казва защо не бе работила така упорито.

— Ще можем да спечелим от усредняването на данъците — отрони Ал, който знаеше какво е да си останеш професионалист, да отмахнеш личното любопитство, да не се питаш какво се е случило на Елин. — Това е данъчно облекчение за хора, които са имали непредвидени харчове — обясни той. — Като теб.

— Като мен? Искаш да кажеш, че има и други?

Елин се почувства поуспокоена както от това, което казваше Ал, така и от разсъдливия му тон.

— Естествено — усмихна се Ал. — Всъщност повечето от клиентите ми…

— Всички тези знаменитости твои клиенти ли са? — попита Елин като имаше предвид фотографиите.

Ал кимна.

— Между другото счетоводството е само малка част от работата ми напоследък. Работя като агент на много хора, преговарям от тяхно име за договорите им. И като финансов мениджър. Аз се грижа за парите им, влагам ги, плащам им сметките. Повечето ми клиенти са хора твърде заети с кариерата си, за да се занимават със собствените си финанси.

— Звучи интересно. — Елин беше заинтригувана. Тя чувстваше въодушевлението на Ал, докато той говореше. И си спомни въодушевлението, с което Фил отваряше всяка нова сметка. И въодушевлението на Лу, когато създаваше „Ийгъл“. И въодушевлението на Уилсън през деня, когато бе спечелил трима нови клиенти.

— Много ми харесва! — каза той. — Никога не съм бил по-щастлив! — Той имаше предвид — професионално; в личен план животът му вървеше към пълен провал и той не знаеше какво да прави.

— Някога и аз се чувствах така по отношение на „А ла карт“ — спомни си изведнъж Елин. — Първия път, когато изкарах сто долара, събудих децата посред нощ! А на първото увеселение на което захранвах сто души се мислех за Свръхжена!

— Така си е било — каза Ал. — Ти свърши чудесна работа с „А ла карт“. Малцина мъже биха могли да изградят такъв успешен бизнес, ако трябва да започват от нулата.

— Наистина ли? — попита Елин; никога не бе мислила за това преди; гледаше на „А ла карт“ като на нещо, което трябва да създаде, за да издържа децата и себе си, докато не се омъжи отново. — Дори при скромна година като миналата?

— Дори при скромна година като миналата — потвърди Ал. — Бизнесът си има спадове и възходи.

— Като хората, които го въртят? — попита Елин.

Разсъжденията на Ал и собствените й, внезапно нахлули спомени, накараха Елин да се почувства по-добре. Тя започна да гледа на своето оттегляне от „А ла карт“ като на временно, като на обратимо.

— Като хората, които го въртят — каза Ал и захвърли професионалната си броня, за да може да се запита какво ли е ставало с живота на Елин през годините, през които не я бе виждал.

Струваше му се, че всички, които познава, минаваха през едни или други катаклизми. Хиляда деветстотин шейсет и осма година беше година на обществени катаклизми — убийствата на Мартин Лутър Кинг и на Робърт Кенеди; бунтове в големите градове; решението на президента Джонсън да не се кандидатира отново; протестите против войната във Виетнам. Нацията се гърчеше и агонизираше в спазми на насилието. И личният живот на хората не бе имунизиран против разпадане — изглежда всяка втора двойка се развеждаше; всеки ден излизаха ужасяващи хроники за хора, ограбени посред бял ден; младежи — младежи, които Ал познаваше от деца — отиваха в затвора за политическите си убеждения, присъединяваха се към странни религиозни секти, изгаряха мозъците и нервните си клетки с наркотици. Сякаш никой не беше избягал от това. Но той се опомни и се върна към работата:

— Ще подготвя дължимото и ще ти се обадя за подпис. Ще го имаш след седмица-две.

— Благодаря, Ал — промълви Елин като си мислеше колко е мил Ал.

Тя искаше да срещне някой като него, но знаеше, че ако го срещне, той няма да я привлече. Привличаха я само обаятелни мъже, вълнуващи мъже, мъже, които я измъчваха.

 

 

— Елин! Елин Дърбън!

Елин се спря в елегантното фоайе и се усмихна предизвикателно, като се опитваше да си спомни коя беше тази жена и къде я бе срещала.

— Елин! Ти не ме позна! Аз съм Гейл Шелдрок!

— О! Гейл! — каза Елин и се опита да потисне шока си.

Докато се мъчеше да види някогашната Гейл в новата Гейл, тя си спомни деликатната й хубост, лъснатите и подхождащи си дрехи, изтънчения нюйоркски вид, на който Елин винаги се бе възхищавала. Тази Гейл носеше косата си невчесана и нефризирана в отблъскващо полуафро, което почти загробваше дребните й черти. Нямаше никакъв грим — ни следа от червило, молив или руж — беше с тениска, без сутиен, с безформен чифт работнически джинсови панталони. Единственото й бижу беше значка „Женска стачка за мир“.

— Току-що идвам от кабинета на Ал — каза Елин и си помисли, че не е виждала Гейл от осем години. — Как си?

— Чудесно! Сега — каза Гейл. — След всичките тези години на пеленки, разходки с колата и съществуване в ролята на опора, най-после започвам да разбирам коя всъщност съм аз. Реших да си взема диплома за счетоводител и да навляза в практиката.

— Ал сигурно е въодушевен — каза Елин като си спомни мечтите на Ал да споделя кабинета си със своята жена, като си спомни колко уплашена бе Гейл от провал на изпита — толкова уплашена, че накрая дори не се бе явила на него.

— Не с Ал! С една жена от моята група за повдигане на съзнанието. Тя се връща в училище да си вземе дипломата по право! — Гейл сияеше от възторг и Елин успя да зърне хубостта, която си спомняше у нея. — Вече започнах да взимам курсове в „Пейс“. Но, Елин, исках да ти кажа колко често съм говорила за теб в моята група. За това, как си се захванала със собствен бизнес! За това, колко добре печелиш! Та ти си една от нашите героини!

— Аз? — попита изумена Елин. — Героиня?

— Да! — възкликна Гейл. — Защо трябва да оставяме на мъжете да определят героините? Те виждат в жените само девственици, ложета или почитащи героя изтривалки на прага. От сега нататък жените сами ще определят своите героини — интелигентни, компетентни, настоятелни, успяващи, сложни, напълно завършени човешки същества. Ето това е героиня!

— И ти такава ли ме виждаш?

— Не само аз — каза Гейл, — но всички жени от групата.

 

 

И не само Гейл и жените от нейната група, а и жените от цялата страна.

Защото съзираният през мъгла образ на новата жена, който току-що се бе мярнал пред очите в началото на шейсетте, беше сега портрет в цял ръст. Жените бяха започнали да се интересуват от политика. Националната организация на жените беше основана през 1966 година, за да постигне истинско равноправие за всички жени в Америка… И Женската стачка за мир организираше антивоенни походи, участваше групово в кампании, в антивоенни бдения и в протести против бомбардирането на Северен Виетнам.

Филми като „Весело момиче“, „Най-хубавата част от мис Джийн Броуди“ и „Рейчъл, Рейчъл“ показваха жени с повече в главата, отколкото само да ловят и/или да угаждат на мъжете. На книжните лавици страхотно популярните романи на Джаки Сюзан^[1] показваха, че макар жените да желаят любов, те също така се напрягат и борят за кариера. Дебютира списание „Мис“, а женските страници във вестниците отхвърлиха еднотипните рецепти за диети, модни кройки и бележки за обществени прояви и отпечатваха злободневни статии върху абортите, еднаквото заплащане за еднакъв труд, сексуалните злоупотреби на работното място и психологично ориентирани статии върху самооценката и женския страх от успеха. Към края на десетилетието телевизията печелеше много зрители, когато Мери Тайлър Муър играеше ролята на новинарски продуцент (вместо на секретарка) по телевизионната станция на Минеаполис.

Жените, които бяха женствени и стеснително кротки толкова дълго, сега говореха на висок глас; и ако понякога отиваха твърде далеч, добре е да се проумее, че дълго погребваният гняв, отпуши ли се, е вулканичен.

 

 

Елин добре беше преболяла своята собствена ярост и през следващите няколко дена тя се замисли над новооткрития феминизъм на Гейл и над енергията и решителността, която той й даваше. Замисли се над вълнението, което мъжете дето познаваше, изпитваха от работата си — и над вълнението, което самата тя бе открила в нея. Замисли се и над преображението на Ал, след като се бе преместил от потискащото стайче на „Кули & Хайзър“ в тези внушителни кабинети, където вършеше важна работа за богати клиенти. Сега той се обличаше като директор и му стоеше добре; излъчваше самоувереност, която очевидно извираше отвътре.

Какво имаше да покаже тя за през същото това време?

Живееше в същата къща и макар все още да я обичаше, тя, къщата, страшно се нуждаеше от боядисване и от здраво почистване. Освен някои вдъхновени от Уилсън прищевки — италианска кожена чантичка, дреха на известен моделиер — тя все още носеше ненатрапващи се дрехи на средни цени, които Фил така недолюбваше, като се страхуваше да харчи пари за себе си, понеже нямаше увереността, че ще продължи да ги заработва. Тя всеки-всеки месец се тревожеше за сметките по същия начин, както се тревожеше малко след като Фил бе умрял. Все още изпадаше в депресия всеки път, когато се появеше неочаквана сметка от доктора или неплануван, но необходим ремонт на къщата. Успяла бе да спести достатъчно за образованието на децата в отделен влог, но имаше по-малко от три хиляди долара на собствена сметка и никакви други спестявания.

Какво би било, ако беше работила, ако истински беше работила през изминалите осем години? Какво би било, ако беше вземала себе си, бизнеса си насериозно? Ако беше гледала на „А ла карт“ като на кариера, а не като на заместител, като на нещо, което да държи на повърхността нея и децата й, докато наоколо не се завърти мъж? Какво би било, ако беше вложила в „А ла карт“ същата енергия, която бе вложила във връзката си с Уилсън? Може би и тя щеше да е на върха на света, вместо да крета месец след месец. Може би щеше да се чувства осигурена — поне финансово. Защото когато Уилсън я бе напуснал, Елин бе почувствала двойна загуба. Беше загубила не само мъж, когото бе обичала, но и работа, която я удовлетворяваше много повече, отколкото си даваше сметка. По отношение на мъжа не можеше да направи нищо. По отношение на работата би могла.

И сега, когато Елин внушаваше на Бренда колко важно е за една жена да си изкарва сама хляба, тонът й бе променен: Трудът не беше вече гибелно наказание, а предизвикателна възможност.

 

 

През пролетта и през лятото Елин приемаше всяка работа, която й предлагаха; тя уреди седмична реклама в „Уестчестър рекорд“; изпрати още веднъж покани по пощата на своите колективни клиенти и за първи път изпрати по пощата покана на всеки клиент, за когото някога е готвила храна, взимана от дома й, или чието тържество е захранвала, без значение колко голямо. До есента вече не можеше да паркира колата си в гаража, защото гаражът беше пълен с консерви домати в щайги, с вносен зехтин, с торби брашно и захар, с каси швейцарския шоколад, който тя използваше за своите трюфели и сладкишчета, с чували лимони, портокали и лук, с още два хладилника втора ръка, които трябваше да купи за допълнителни провизии. За шест месеца пълно ангажиране „А ла карт“ бе пораснал отвъд етапа на стайната индустрия, която Елин би могла да ръководи направо от кухнята си.

Тя се озова в точно същото положение, в което се бе оказал Уилсън. За да се погрижи за разрастващия се бизнес, й трябваше повече пространство. Много повече пространство. Имаше два избора: да намери нещо под наем или да построи нещо свое. Наемането би било по-евтино в кратка перспектива, но Ал изтъкна, че структурата на данъчното облагане благоприятства притежаваното повече от наетото.

За Елин беше не по-малко важно, че ако притури професионална кухня към къщата, тя ще може все още да прекарва повечето време там. Следващата година Дани отиваше в колеж. Тази година значеше много за Елин.

Оказа се, че решението да наеме или да застрои площ не беше никакво решение. Новата кухня беше необходимост — както и заемът на пари, с които да я построи.

 

 

— Мисис Дърбън, радвам се да ви видя. И мистър Дърбън ли е на път? — попита банкерът, тънка, суха, сива, могъща църковна мишка зад махагоново бюро.

Титлата му беше вицепрезидент. Тъй като Общинската търговска банка имаше шейсет и седем вицепрезиденти, титлата не означаваше кой знае какво, но Елин не знаеше това. Тя беше впечатлена и доста изплашена. Банки бяха отнели бакалницата на баща й от него; банки бяха съсипали живота му — и нейното детство.

— Мистър Дърбън е мъртъв — измънка смутена Елин.

— О, съжалявам. — Банкерът изглеждаше объркан. — Мисля, че един заем трябва да се обсъди… — Той разлисти някакви документи.

— Да — каза Елин. — Искам да заема пари, за да построя професионална кухня. Аз съм доставчик на готови ястия.

— Разбирам — кимна банкерът, който се държеше обаче така, като че ли изобщо не разбираше. — Но кой ще подпише договора за заема?

— Аз — натърти Елин. — Вижте — тя махна с ръка към молбите, — подписах молбата и попълних формулярите. Елиновият „А ла карт“ е мой бизнес. Аз съм Елин.

— Но ние имаме нужда от някого, който да носи отговорността — възропта несигурно мишката, на чиято плакетка бе изписано името му: Едуин Гарън.

— Аз нося отговорността — тръсна Елин като не можеше да проумее защо Едуин Гарън не разбира от чист английски. — Аз ви дадох всички факти и сметки, оценката на договарящия се, кривата на собствените ми заработки.

Елин беше горда от това, колко делово и поверително звучеше — и се чувстваше. Ал й бе казал точно какво да направи, за да подаде молба за заем, бе изчислил всичко вместо нея и дотук всичко вървеше чудесно. Общинската търговска банка беше одобрила условно молбата й за заем от двайсет хиляди долара, които й бяха нужни, за да вдигне кухненска пристройка към къщата си. Беше дошла в банката да подпише окончателните документи.

— Мисис Дърбън, не можем да ви дадем заема само срещу вашия подпис. Ще ви трябва поръчител. Имате ли съдружник? Кой ви даде парите, за да подхванете своя бизнес? Вероятно той би поръчителствал.

Едуин Гарън само се опитваше да помогне.

— Никой не ми даде пари, мистър Гарън. Сама основах „А ла карт“. С мои собствени пари — каза Елин като позволи на раздразнението да се усети в гласа й.

— Разбира се. — Изражението на Едуин Гарън беше озадачено. — Но въпреки това изискваме още един подпис. Това е политика на банката. Трябва ни някой, който да поеме отговорност — отново каза той като наблегна на думата отговорност; на Елин мишката започваше да й прилича на плъх.

— И смятате, че аз не мога да нося отговорност? — попита Елин. — Започнах с „А ла карт“ от нищо и го превърнах в печелившо предприятие. Съвсем сама. И отгледах децата си. Съвсем сама. Изплатих дълговете на починалия си съпруг. Съвсем сама. А вие намеквате, че не мога да нося отговорност!

— Сигурен съм, че сте свършила достойна за възхищение работа, мисис Дърбън — продължи да усуква Гарън. — Но банката не се интересува от това как сте започнала бизнеса си или колко добре сте отгледала децата си. Ние се интересуваме от даването на заеми и от наличието на отговорни хора, които да ги подпишат. — Сетне гласът му стана мъничко по-дружелюбен. — Повярвайте ми, нямам нищо лично против вас, мисис Дърбън. Не е някакво отношение към вас или към вашите способности. Може би баща ви ще подпише? Или брат ви?

Елин горчиво се засмя.

— Мистър Гарън, баща ми е мъртъв. Той беше беден човек. Брат ми преподава в училище и има да издържа три деца. Аз съм богаташката на семейството.

Елин грабна папката с документите си. Хич не беше чудно, че такива като Гейл Шелдрок бяха толкова ядосани — и такива като Елин Дърбън!

Докато излизаше от кабинета на Едуин Гарън, той все още говореше:

— Може би бивш работодател. Виждам, че сте работила в сладкарски магазин…

Елин се спря на прага и се извърна:

— Мистър Гарън, за ваше сведение, в света се извършва революция. Няма да можете да се отнасяте повече с жените така, както се отнесохте с мен. И то много скоро!

Той я погледна, мишото му лице беше като бял лист.

 

 

Имаше и други банки по света, но никоя от тях, уви, не беше по-просветена от Общинската търговска банка. За късмет имаше една — само една-единствена! — Райнхарт Естес.